Джон Сандфорд
Мълчанието на жертвите (23)

23

Картър, Хуерта и Джеймс се бяха скупчили около някакъв жълт вестник в конферентната зала, всички държаха в ръцете си пластмасови чашки кафе. Лукас надникна и Джеймс каза:

— Кенет е долу в крайния офис. Иска да те види.

— Виждали ли сте Барбара Фел? — попита Лукас.

— Отиде си вкъщи. — Трите ченгета бързо размениха святкащи погледи, като се подсмихваха. Те знаеха, че спи с Барбара.

— Случи ли се нещо?

— Около хиляда очевидци на Бекър, между тях трима надеждни — отговори Картър. — Той кара фолксваген костенурка.

— Боже, това е страхотно — възкликна Лукас. — Кой го е видял? Как разбрахте за колата?

— Двама свидетели снощи от гаража. Приятелката на жертвата Карсън и касиерът. Приятелката е сигурна — тя дори ни разказа, че е бил силно напарфюмиран с „Пойзън“.

— Да.

— … А касиерът си спомня блондинката и казва, че тя — той — кара стар фолксваген. Спомня си, защото колата му се струвала в много добра форма и се чудел дали Бекър не е художник или нещо подобно. Смята, че е тъмнозелена или тъмносиня. Вече проверяваме в Бюрото за регистрации на автомобилите, но още не сме разгласили за фолксвагена. Ако реши да излезе навън, трябва да използва кола. Спираме всяка костенурка в Мидтаун.

— Казахте, че свидетелите са трима…

— Третият не е много сигурен, но е доста уверен. Нощният продавач в една книжарница във Вилидж казва, че много ясно помни лицето, казва, че бил Бекър. Каза, че купил някаква странна книга за мъчения.

— Хм.

— Вече сме близо — допълни Картър. — Ще го хванем за два-три дни, ако излезе навън.

— Надявам се — отвърна Лукас. — Някакви обаждания относно електрошоковия пистолет?

— Три. Но нищо.

— Телефони?

— Не. Проклето убежище на плъхове.

— Окей…

Лукас понечи да се обърне, когато Картър подвикна:

— Видя ли вестниците?

— С Бекър? Да…

— Не това е от тази сутрин. А следобедните вестници. — Хуерта вдигна вестника, който разглеждаха, и го подаде на Лукас. На предната страница имаше женско лице с втренчени очи — преди заглавията да достигнат до мозъка му, го връхлетя ужаса от лицето, после думите: „Жертва номер осем — от смъртното хранилище на Бекър“.

— Това легално ли е?

— Карсън — мрачно каза Картър. — Изпратил е бележки и снимки до три вестника и две телевизионни станции. Те ги вкараха в употреба.

— Господи…

 

 

Той чу по коридора женски глас.

Лили.

Зави зад ъгъла, откри вратата в полумрака, беше отворено. Той почука, като се дръпна назад, и Кенет каза:

— Да?

Лукас надникна вътре:

— Дейвънпорт.

— Влизай. Тъкмо говорехме за теб — допълни Кенет. Той седеше на стола за посетители пред стандартно метално бюро, бе вдигнал краката си. Яката на ризата му беше разкопчана, а ярката му полинезийска вратовръзка на Гоген бе захвърлена върху купчина тефтери на бюрото. Лили бе седнала на друг стол отстрани, с лице към него.

— Проклети снимки — каза Лукас.

— Вентилаторът разпръсква говна — мрачно отбеляза Кенет. — Първо Новата школа, а сега снимките. Кметът размаза заместник-шефа. Крясъците се чуват чак в Джърси.

Лукас примъкна още един стол и побутна Кенет:

— Размърдай задника си, за да мога да си вдигна краката.

— Аз, с това болно сърце — измърмори Кенет, като се помръдна.

— Ти си казал на Фел за травестита — отбеляза Лили. Тя побутна тефтерите и вдигна вратовръзката.

Лукас сви рамене, седна и качи краката си на бюрото.

— Разговаряхме за това и решихме, че е възможно.

— Точно навреме. Раздухме на всички, че Карсън вероятно ще е последната жертва, че доста сме го притиснали — каза тя.

— Трябваше да се сетим по-рано за обратния пол — мрачно отбеляза Кенет. — Предната жертва бе лесбийка, знаехме това. Трябваше да се сетим, че не би позволила на някакъв непознат да я доближи, не и пред бар за лесбийки.

— По дяволите, ти направи всичко както трябва — започна Лили.

Кенет я прекъсна:

— Всичко, освен да го хванем.

— Почти сме го закопчали.

— Надяваме се — каза Кенет.

Лили въртеше вратовръзката в ръцете си и сега погледна към голите гърди на полинезийката като поклати глава.

— Това е възможно най-побърканата вратовръзка.

— Я не се заяждай — подхвърли Кенет, плесна се по бедрото и се засмя.

Лили избели очи.

— Ти ме преметна, Гоген и Кристиан Диор — обърна се Лукас към Кенет. После погледна Лили: — Каза ми, че този, Гоген, е партньор на Кристиан Диор.

Лили отново се засмя, а Кенет каза:

— Как разбра, че не е?

— Погледнах в енциклопедията — отвърна Лукас. — Умрял е хиляда деветстотин и трета година. Бил е представител на символистите.

— Ако знаеше какво е символист, щеше да бъдеш връх — каза Лили.

— Използването на цветове конкретно за символичен ефект — емоционален и интелектуален — отговори Лукас. — В което има логика. Някои от основните клетките имат цвят на розова дъвка по някаква причина. Цветът охлажда емоциите на хората.

Кенет се втренчи в него.

— Никога не съм мислил за това, по дяволите.

— Картър каза, че ще хванете Бекър за три дни — добави Лукас.

— Тъпоглаво копеле. Точно такива приказки ни навличат беля — изръмжа Кенет. — Ще го хванем скоро, но не мога да се обзаложа, че ще е за три дни. Ако има храна и вода, може да се задържи в дупката си.

— И все пак…

— Мисля, не повече от седмица — каза Кенет. — Ще се пречупи. Само се надявам още да работя в проклетата полиция, когато стане това. Искам да кажа, че на хората им писна. Тези проклети снимки, човече, бъркотията в Новата школа не беше нищо в сравнение с това.

— Хората мислят, че ченгетата… — понечи да каже нещо Лукас, но Лили поклати глава:

— Не хората. Политиците. Хората разбират, че невинаги можеш веднага да хванеш някой тип. Без значение, повечето го мислят. Но политиците смятат, че те трябва да направят нещо, така че започват да се суетят наоколо, да крещят и да заплашват, че ще хвърчат глави.

— Хм. Една седмица — каза Лукас. — Това е много време в тези времена на политически интриги.

— Нетърпелив си да си отидеш вкъщи? — попита Кенет.

— Не. Тук се забавлявам. Искам да присъствам на ареста му.

— Или на убиването му — обади се Кенет.

— Каквото и да е…

Лили блъсна стола настрани, протегна се и разроши косата на Кенет.

— Хайде да погледаме реката — каза тя.

— Исусе Христе, тази жена е неизтощима, а аз с това слабо сърце… — оплака се Кенет.

Лукас почувства неясно смущение, изправи се и тръгна към вратата:

— Ще се видим утре…

 

 

В хотела го чакаше съобщение от Фел: „Обади се като пристигнеш, до един часа“. Той взе бележката, качи се с асансьора до своя етаж, пусна я върху леглото и отиде в банята. Напръска лицето си с гореща вода и се погледна в огледалото — водата се стичаше надолу.

Той беше имал дълга връзка с жена, майката на неговата дъщеря, и сега му се струваше, че тази връзка е била на основата на споделен цинизъм. Дженифър бе репортерка, прекарваше много време на улицата, имаше склонност към самоунищожение. Детето за нея бе като стъпка към спасението.

Бе преживял по-кратка, но интензивна връзка с Лили, която се бореше с края на брака си. Щеше да излезе нещо, ако бяха в един и същ град, на едни и същи емоционални позиции. Но не беше така и част от вината на тяхната връзка все още лепнеше върху взаимоотношенията им.

Бе имал и многобройни други връзки, дълги и кратки, щастливи или не дотам. Повечето от жените, с които бе излизал, все още го харесваха по някакъв дебнещ, вече изразходван начин. Той имаше склонност да мисли за тях като за другите, не Дженифър, не Лили.

Фел беше една от другите. Копнееща, чудесна, самотна жена. При една постоянна връзка щяха да се подлудят един друг. Той изтри лицето си с една от грубите хотелски хавлии и се върна на леглото. Приседна, вдигна телефона, за миг се вгледа в слушалката и се усмихна. За една година се бе чувствал като под вода — тихо, спокойно, извън нещата. Нюйоркските ченгета го издърпаха на повърхността, а Фел го оправяше по други начини. Той набра номера й. На второто позвъняване тя вдигна.

— Лукас е — каза той.

— Кенет разбра, че си ти, но аз извлякох точки от това с обратния пол — каза Фел без въведение. — Името ми се спомена в телевизионните новини, бе в „Таймс“ и „Поуст“. От това никога не боли.

— Видях го…

— Бих искала да намеря начин да ти се отблагодаря. Наум ми идва оралният секс, ако и аз си получа своето.

— Жените са толкова напредничави в наши дни — каза Лукас. — Колко бързо можеш да пристигнеш тук?

 

 

Фел си носеше резервни дрехи и те прекараха вечерта в смях и правене на любов. На следната сутрин, докато се обличаха, Лукас попита:

— Как можем да открием Джеки Смит?

— Обади се в офиса му — каза тя.

— Толкова лесно?

— Той е прекупвач — отвърна Фел. — Да бъде лесно откриваем е част от бизнеса му.

— Да се обадим.

Смит отговори след пет минути:

— Вие никога ли не се махате? Не можете ли сами да откриете нещо? — оплака се той. — Направих всичко, каквото искахте.

— Това, което искаме, е един разговор — каза Лукас.

— Дадох ви каквото поискахте — повтори Смит. Беше раздразнен.

— Джеки, десет минути, моля те. Закуси с нас или нещо подобно. Ние ще платим.

Ще ги чака в едно кафене до хотел „Сейнт Мориц“, отвърна Смит. Хванаха такси и си запробиваха път на север през предобедното движение. Шофьорът си подсвиркваше, сложил ръка на прозореца. Денят се очертаваше отново горещ. В небето вече имаше белезникава мараня и когато слязоха от таксито през Сентръл Парк, Лукас видя как листата по дърветата се гърчат на жегата.

Смит седеше на една метална маса, ядеше кроасан с топено сирене и пиеше кафе. Не стана да ги посрещне.

— И какво? — попита той, на лицето му бе изписан враждебен израз.

— Искахме да ти благодарим. Имената, които ни даде, предизвикаха верижна реакция. Сигурно сме притиснали онзи тип.

— Без майтап? — Смит беше изненадан. — Кога ще го хванете?

— Някои от момчетата се обзалагат на два-три дни. Никой не му дава повече от една седмица — каза Лукас. — Но наистина има нещо, от което се нуждаем. Всички дребни търговци, които купуват от пласьорите, те трябва да разпространят, че Бекър ще излезе навън да търси ангелски прашец, екстаз, унес. Някакъв наркотик. И ще убива. Човекът, който открихме с твоя помощ, изнасяше разни неща от Белвю, но се занимаваше също и с наркотици. Бекър го уби. Хладнокръвно. Приближил се и бам. Убил го.

— Видях това по телевизията. Чудех се…

— Това беше той — каза Лукас.

Смит кимна.

— Окей. Няма да оголя задника си. Ще кажа на всички, които познавам, а те ще разпространят слуха.

— Той вероятно е някъде из Вилидж, но може и да е навсякъде между центъра и Сентръл Парк. Това е всичко, което знаем. Там трябва да разпространим слуха — допълни Лукас.

— Това е моя територия — каза Смит. — Това ли е всичко?

Лукас погледна Фел и каза:

— Не. Трябва да те попитам нещо друго. Може да не искаш да говориш за това пред друг свидетел. — Той наклони глава към Фел. — Но ако нямаш нищо против тя да остане…

Фел се намръщи и Смит попита:

— Каква е работата?

— Когато се видяхме за пръв път, аз опустоших жилището ти. Опитвах се да привлека вниманието ти…

— Е, това свърши работа — озъби се Смит.

— Да. Два дни по-късно ми извадиха душата на улицата, когато излизах от дома на моя приятелка. Искам да знам дали това беше по твоя поръчка. Неофициално. Ако е било, няма да има проблеми, кълна се.

Смит изпусна кроасана в чинията и се засмя:

— Исусе Христе, не бях аз. Въпреки че четох за това, но не бях аз.

— Наистина ли?

— Да. А ако нямаш нищо против, ще кажа, че ти си от този тип, който се случва да го понатупат — каза Смит.

Лукас погледна Фел.

— Можеш ли да ме изчакаш в края на пресечката за минутка?

— Не знам — изучаващо го изгледа тя.

— Хайде — настоя Лукас.

— Ти от Вътрешното разузнаване ли си?

— По дяволите, нали ти казах — нетърпеливо отвърна Лукас. — Хайде, мърдай.

Фел блъсна стола си назад, вдигна чантата си и се помъкна нататък.

— Вбесена е — каза Смит, като местеше поглед от Фел към Лукас и обратно. — Чукаш ли я?

Лукас пренебрегна въпроса.

— Става някаква голяма стрелба между важни клечки. Вътре в отдела. И аз съм заплетен там. Сега. Хората, които ме нападнаха, може да са онази глутница хрътки. Затова наистина искам да знам.

— Слушай…

— Само секунда — прекъсна го Лукас като вдигна ръка. — Искам да ти го кажа толкова просто, колкото мога. Ако ми кажеш не, не си бил ти, и аз после открия, че си бил, ще се върна и ще те смачкам. Разбра ли? Наистина ще го направя, защото трябва да узная истината сега. Ако не я узная, може да ме убият. От друга страна, ако кажеш да, ти си бил, няма проблем. Аз ще преглътна всичко.

Смит невярващо поклати глава и се опита да се усмихне.

— Отговорът е все още не. Не съм го направил. Дори не се зарадвах особено на историята във вестниците, защото си помислих, че може да си го изкараш на мен.

Лукас кимна.

Смит разпери ръце и вдигна рамене.

— Аз съм бизнесмен. Не искам никакви говна. Не искам мускули около себе си. Мразя хората с оръжие. Всички имат шибани пищови. — Той погледна към Шесто авеню, колите чакаха на светофара при Сентръл Парк Саут, после се обърна отново към Лукас: — Не. Не бях аз.

— Добре — каза Лукас. — Значи пусни слуха за Бекър на пласьорите. Можеш също да изтъкнеш, че има награда от двадесет и пет хиляди долара за човека, помогнал за залавянето му.

Лукас се обърна и тръгна към Фел.

— Бих искала да можех да чета по устните — каза тя. — Много бих дала да разбера какво му каза току-що.

— Казах му защо искам да знам дали тези, които ме пребиха, са били негови хора.

— Кажи ми — каза тя.

— Не. И не съм от Вътрешното разузнаване.

 

 

Прекараха деня в обикаляне на Вилидж и Сохо. Влизаха и излизаха от магазини, разговаряха с информатори на Фел на улицата, побъбриха с униформените ченгета на площад Вашингтон, наблюдаваха улиците по Бродуей. Откриха книжарницата, където е бил видян Бекър, дълъг тесен магазин с тясна витрина отпред и стара олющена врата над три стъпала. Надпис над врата гласеше „Отворено през цялата нощ — 365 нощи в годината“.

Служителят, разговарял с Бекър, не бе на работа, но се случи да минава с колелото си няколко секунди след като питаха за него. Слаб мъж с вид на козел и книжка с поезия, приличаше на битник от онези дни, лицето му се оживи, докато разказваше за срещата.

— Той е хубава на вид жена, казвам ви — започна той. — Но човек може да погледне някой и да разбере каква книга би купил, а аз не успях при нея — него — да улуча тази, която купи. Мъчения и нещо такова. Помислих си, че е нещо като преподавател и затова я купува.

Вече на тротоара Фел се обади:

— Мисля, че е истина.

— И аз — каза Лукас. — Видял го е. — Погледна нагоре към сградите от червеникави тухли край тях, с железните веранди и сандъчета с петунии. — Той е някъде наблизо, Бекър. Няма да измине голямо разстояние, за да стигне до малка книжарничка. Подушвам го този кучи син.

Той я заведе в ресторанта, където бе убит Пети. Седнаха да пият кола и той почти й разказа за това.

— Не е лошо местенце — каза той, като се огледа наоколо.

— Хубаво е.

— Била ли си някога тук? Твоят район е наблизо, нали?

— На десет пресечки — отвърна Фел, като пъхна сламката в колата си. — Твърде далеч е. Нещо повече, това място е да седнеш и се заседиш, не е от заведенията, където едно ченге се отбива да хапне.

— Да, зная за какво говориш.

Късно следобед, докато Фел разглеждаше щанд със списания, Лукас се спря до един обществен автомат, пусна монета от четвърт долар и набра Лили в колата на О’Дел.

— Къде си?

— Морнингсайд Хайтс.

— Къде се намира това?

— Нагоре покрай Колумбия.

— Искам да те видя тази вечер. Сама. Няма да отнеме много време.

— Добре. Какво ще кажеш за девет, у нас?

— Добре.

Когато затвори, Фел вдигна глава от един брой „Провинциален дом“ и попита:

— Ще излизаш на вечеря?

— Ще разговарям с Лили тази вечер — каза той. — Бих искал да намина по-късно.

— Мразя да те виждам как се мотаеш наоколо с тази жена — каза Фел, като пусна списанието обратно.

— Това е само бизнес — отвърна Лукас. — Виж, можеш ли да спреш в Мидтаун и да вземеш онези папки със заключенията? Цял ден се носехме наоколо, слушахме глупости… може нещо да изскочи от папките.

— Добре. Ще ги замъкна у нас…

 

 

Лили седеше във всекидневната, обувките с високи токчета бяха захвърлени на килима, босите й крака бяха вирнати върху една възглавничка. Възглавничката бе покрита с брокат, който му наподобяваше нещо руско или от Стария свят. Отпиваше от диетична кола, под очите й имаше торбички от умора.

— Седни. Звучеше напрегнат — отбеляза тя. — Какво се е случило? — Главата й бе отпусната назад, тъмната й коса оформяше съвършена рамка около бледото й овално лице.

— Нищо не се е случило, не и днес. Просто исках да говоря с теб — каза той. Той се настани на ръба на другия претрупан стол. — Искам да зная за теб и Уолтър Пети — за вашите отношения.

Тя се отпусна още по-назад, размърда се, подпря главата си на облегалката и притвори очи.

— Мога ли да попитам защо искаш да знаеш?

— Все още не.

Тя отвори очи и изучаващо го погледна:

— Робин Худ?

— Не съм сигурен. Какво ще кажеш за Пети?

— С Уолт бяхме заедно от самото начало — започна Лили, очите й бяха премрежени. — Бяхме родени на една и съща улица в Бруклин, нещо като основни представители на средната класа. Бях точно с един месец по-голяма. Първи юни и първи юли. Неговата майка и моята бяха приятелки, затова предполагам съм го зърнала за пръв път, когато съм била на пет-шест седмици. Израснахме заедно. Заедно ходехме на детска градина. И двамата бяхме в групата на напредналите. По-нататък по някое време, шести-седми клас — той прояви интерес към математиката и физиката и любителския театър по онзи смешен начин, характерен за момчетата, а аз бях привлечена от обществените науки. След това не разговаряхме особено често.

— Макар че останахте приятели…

Тя кимна:

— Със сигурност. Говорех с него, когато го срещах по улицата, но не и в училище. През по-голямата част от живота си той бе влюбен в мен. Аз, предполагам, също го обичах, макар и не сексуално. Като недъгаво братче или нещо подобно.

— Недъгаво?

Тя внимателно постави чашата си на масата.

— Да, той бе социално недъгав. Разхождаше се наоколо със сметачна линийка на колана, навиците му за хранене бяха от лоши по-лоши, имаше странно отношение към момичетата. Познаваш този тип. Донякъде неудачник, отнесен. И въпреки това добър. Енергичен, твърде енергичен.

— Да. Петле. От тези хлапета, които момичетата разкъсват на парченца.

— Да. Точно. От този тип, който бива разкъсан — каза тя. — Но ние бяхме приятели. И винаги, когато имах нужда нещо да се свърши — знаеш, боядисване на апартамента, или нещо да се поправи — можех да го извикам, той захвърляше всичко и идваше. Приемах го като даденост. Винаги беше на линия и аз реших, че така ще продължи вечно.

— Защо стана ченге?

— Защото можа. Това бе работа, която можеше да получиш с изпит и със семейни връзки. Той бе блестящ на изпитите, а имаше и връзките.

— Беше ли добро ченге?

— Изглеждаше ужасно в униформа — каза тя. — Нямаше този… този… студен израз. Или суров вид. Или каквото е там. Не можеше да притиска хората — трябва да си разбрал за това.

— Да — ухили се Лукас. — Въпреки че не знам дали е да си студен или суров. Без значение, Пети…

— Беше ужасен на улицата и те го преместиха оттам. Разработваше разни детайли и тъй нататък. После го пробваха за наркоотдела. И, боже, той бе нещо съвсем различно там. Искам да кажа никой, никой нямаше да повярва, че е ченге. Купуваше от някой пласьор и след това партньорът му отиваше при него, но пласьорите не можеха да повярват. Това петле можеше да бъде полицай под прикритие. Понякога дори съдиите не вярваха на това. Това май беше първата работа, която той вършеше наистина добре. Бе нещо като актьор. После прояви интерес към разследването, към процедурите по местопрестъплението. В това също бе много добър. Най-добрият. Отиваше на местопрестъплението и нищо не му убягваше. Умееше и да прави изводи. После дойде ред на компютрите и той се прояви великолепно. — Тя се засмя при спомените. — Неочаквано, човекът, който обърна всичко с краката нагоре, бе горещ тип. Това пак бе добрият стар Уолт. Когато имаш нужда от боядисване на апартамента, ето го Уолт. Имаше великолепна открита усмивка, напълно… глуповата, но честна. Когато добиваше щастлив вид, щом те види, той наистина беше щастлив да те види. Направо светваше. А щом се ядосаше, избухваше и започваше да крещи, а след това можеше да избухне в сълзи или нещо подобно. Или пък очакваш да го направи…

Устните на Лили потрепериха и тя свлече краката си от възглавничката и оброни глава.

— Как получи задачата да търси Робин Худ?

— Той бе добър в компютрите и бе работил с О’Дел. Той прехвърли тази задача на него. Можеше да ни помогне, а и за него бе възможност да се измъкне. А вероятно и аз имах пръст — той искаше да работи с мен. Както казах…

— Да. Знам точно какво искаш да кажеш.

— Звучи арогантно или суетно.

Лукас поклати глава:

— Не, наистина. Просто такъв е животът. Мислиш ли, че се е приближил до Робин Худ?

— Сигурно. Боже, когато беше убит, не можах да спра да плача цяла седмица. Аз наистина… не знам. Нямаше никакъв сексуален импулс, но когато мислех за него след всичките тези години, онази кучешка вярност, че ме обичаше… Беше като… не знам. Обичах го. Така мисля.

— Хм. — Той я наблюдаваше, облегнал лакът на стола, подпирайки с пръст брадичката си.

— И тъй, за какво е всичко това? — попита тя. Изтощението бе отстъпило място на напрежение.

— Ти и О’Дел ме използвате като някакъв вид примамка — каза Лукас. — Които и да са вашите мишени, изтиквате ме пред тях. Искам да зная кои мислиш, че са.

Тя наруши настъпилата продължителна тишина:

— Фел. Доколкото знам, това е.

— Пълни глупости.

— Не са глупости — каза тя. — Тя е всичко, до което сме се добрали.

— Това не може да е така.

— Така е.

— Знаеш ли всичко, с което се занимава О’Дел?

— Ами, да. Искам да кажа, аз правя разписанието му. Предполагам, че би могъл да прави и нещо скрито.

Отново настъпи тишина.

— Боя се, че ме предаваш — каза Лукас.

Тя се обиди.

— Върви по дяволите — ядосано каза Лили.

— Зная, че е така — или някой друг. О’Дел със сигурност, а ти си с него…

— Разкажи ми — каза тя като седна отново.

Лукас я изгледа и продължи:

— Преди всичко Фел не е замесена.

— Защо не?

— Просто го знам и не греша — отбеляза Лукас.

— Лукас, инстинкт или не, проклетите доклади не лъжат — отвърна Лили. — Тя е винаги наблизо.

— Зная. Тя е алармен звънец.

— Какво?

— Тя е сигнален кабел — продължи Лукас. — Вършейки работата си в отдела, тя познава половината задници в Мидтаун. Така че Робин Худ я използва като справочник и удря задниците, които познава тя. После тя попада под наблюдение. Ако някой приближи твърде близо, те ще жертват първо нея…

— Не знам — поклати глава Лили. Не го вярваше.

— Трябва да съм проклет кучи син да устроя това — продължи Лукас. — Още щом я издърпахте от обичайните й задължения и я поставихте близо до мен, алармата се задейства. Убит е Пети, официалното разследване идва до мъртва точка — и ето идва Лили Ротенбърг и служебният Свенгали, придърпвайки мен. И ме залепяте за Фел. Те никога не са повярвали на глупостите за Бекър. Четат ни като разтворена книга.

— Кои?

Лукас се поколеба.

— Изкушавам се да кажа Кенет.

— Пълни глупости — поклати глава Лили. — Щях да разбера. Всъщност аз го попитах. Той дори не смята, че такава група съществува.

— Но ние знаем, че съществува. И все още се изкушавам да кажа Кенет. О’Дел ме постави направо срещу Фел и направо срещу Кенет. Възможно е О’Дел да знае, че е Кенет, но да няма доказателства.

Лили помисли за миг като го гледаше втренчено:

— Това е…

— Странно. Съгласен съм. Но, разбира се, има и други възможности.

— Че съм аз? — Тънката й усмивка й бе мразовита.

— Да — кимна Лукас. — Това е една от възможностите.

— А какво мислиш ти?

Той разтърси глава:

— Не си ти, така че…

— Как знаеш, че не съм аз? — попита тя.

— По същия начин както зная, че не е Фел — виждал съм те в действие.

— Благодаря за това — отвърна Лили.

— Да, което ни води до последната възможност.

— О’Дел?

— О’Дел. Той има достъп до всичко необходимо за организирането на групата. Познава всеки един служител и вероятно може да избира подходящи кандидати за ударните си отряди. Разполага с компютърните файлове на задниците, а да устрои Фел като алармен звънец…

— Има празнота — бързо вметна Лили. — Той заема толкова висок пост, че няма нужда от аларма.

— Вътрешното разузнаване — може да не е запознат с разследванията на Вътрешното разузнаване.

Тя захапа устните си:

— Окей. Продължавай.

— Тъй като Пети също е бил ас в компютрите, може би именно те са го насочили към О’Дел. Каквото и да е станало, каквато и да е била причината за смъртта на Пети, О’Дел е бил на самото място за насочване на разследването. Задържал го е извън обсега на Вътрешното разузнаване…

— Каза, че е твърде политическо — замислено допълни Лили.

— Да. След това забърква и мен във всичко това, намесва Фел и ме насочва срещу Кенет. И знаеш ли какво? Фел и Кенет са всичко, с което разполагам — всичките тези бумаги, които ми даде, официалното разследване, докладите. Тъпотии. Като каменна стена. Изглежда внушително, но не съдържа нищо.

— Защо О’Дел е нарочил Кенет?

— Защото Кенет ще умре — безцеремонно обясни Лукас. — Представи си, че нагласи всичко да насочва към Кенет и тогава Кенет умира. По естествен път, сърдечен удар. Ако е постигнато съгласие, че Кенет е организаторът на всичко, разследването ще замре, а истинският виновник ще бъде чист.

Лили пребледня като лист хартия.

— Не би могъл… не мисля.

— Защо не?

— Не мисля, не мисля, че е достатъчно храбър за това. Физически. Постоянно ще се страхува да не го разкрият.

— Всичко зависи от това как е подредил нещата. Може би неговите стрелци не го познават.

— Да, но спомни си — ако е О’Дел, той нямаше да ти даде Фел. Ако Фел е алармен звънец, искам да кажа, той знаеше за какво си тук.

— Да. А знаеше също, че Фел ще ме доведе точно до каквото ме доведе — доникъде. А в същото време придаде частица достоверност на цялата тази работа. Фел наистина е познавала всички убити хора. Нещо повече, след като Пети е говорил и с двама ви и компютърът изплюл Фел, нямало е начин тя да бъде въвлечена отново вътре…

— Може би — промълви Лили.

— Как се срещна с Кенет? — рязко попита Лукас.

— На общите събирания.

— Като помощник на О’Дел?

— Да.

— О’Дел ли те хвърли на него? — попита Лукас.

— За бога, Лукас.

— Той ли? Искам да кажа, той познава и двама ви. Може ли да е предвидил…?

— Не зная. Знаеш, че те двамата не се харесват. — Лили се изправи и започна да шава, като куче, което иска да си направи мястото по-удобно. — Знаеш ли, съставил си цялата тази история без един-единствен факт…

— Имам един интересен, изненадващ, на никому неизвестен факт — каза той. Сега бе негов ред да се усмихне смразяващо.

— Какъв?

— Зная със сигурност, че О’Дел се мъчи да закопчае Кенет. Зная това със сигурност. Въпросът е дали го прави, защото Кенет е виновен и това е единственият начин да го хване? Или защото си търси жертвен агнец?

— Тъпотии — отвърна тя, но той виждаше шока в очите й.

— Открих Ред Рийд в Чарлстън, Южна Каролина — каза той. — Той е приятел на О’Дел от Колумбия…

И Лукас й разказа почти всичко останало, с изключение на любопитното нещо, което бе казала госпожа Лоугън, когато я разпитваха в апартамента й под този на Пети.