Джон Сандфорд
Мълчанието на жертвите (22)

22

Лукас се обади на Дариъс Пайк в Чарлстън и му каза времето на пристигане на самолета, после се срещна със Слоун и Дел в центъра. Отидоха в един бар на спортисти, разговаряха, връщаха се към спомените. Лукас вече не бе в кръговрата на местните клюки — кой на кого целува задника, кой кого мами. Слоун си тръгна в един часа, а Лукас и Дел се мотаха цялата нощ из баровете на Седма западна в Сейнт Пол.

— … глупости, казах, съгласен съм да се оженим — споделяше Дел. — Но тогава тя започна да говори за дете. А е около четиридесетгодишна.

— Не е края на света — отвърна Лукас.

— Приличам ли ти на „Живот с баща ми“? — попита Дел. Той разпери ръце. Носеше дънково яке с черно горнище без ръкави. Оранжево-черната емблема на ръкава на якето гласеше „Харлей Дейвидсън — живей, за да караш, карай, за да живееш“. Имаше петдневна брада, но очите му бяха ясни и спокойни, каквито са били винаги.

— Всъщност изглеждаш доста добре — каза Лукас. — Преди година, човече, беше готов за бунището.

— Да, да…

— Тогава защо да нямаш дете?

— Боже. — Дел погледна през прозореца. — И аз съм се питал за това.

Дел се повлече към къщи в три часа. Лукас също се прибра, отвори всички прозорци на къщата и започна да попълва чекови покрития на сметките, дошли по пощата. В пет часа приключи, беше уморен. Затвори всички прозорци, заключи ги и се върна в спалнята, където отново опакова пътната си чанта. Повика такси, накара шофьора да спре на денонощния магазин „Супер Америка“, купи две понички с пълнеж и чаша кафе и се отправи към летището.

Самолетът се плъзна навън от терминала в шест и тридесет. Стюардесата го попита дали иска сок и яйца.

— Ще се опитам да поспя — отвърна той. — Моля ви, моля ви, не ме събуждайте.

Страхът го обзе още при излитането, чувството на безпомощност, липсата на контрол. Той притвори очи, сви юмруци. Напусна земята цял-целеничък. Притаи дъх, докато шумът на моторите се промени и скоростта на издигане намаля. Отпусна седалката назад. Опита се да спи. След известно време, не знаеше колко, усети, че в устата му има вкус на пилешка перушина и вратът го боли. Стюардесата го разтърсваше.

— Бихте ли повдигнали седалката си, ако обичате?

Той отвори объркано очи:

— Аз спях — изръмжа.

— Да — каза тя с най-неутралния си глас. — Но вече наближаваме Атланта, а вашата седалка…

— Атланта? — не можеше да повярва. Никога не бе спал в самолет. Лявото крило на самолета се снижи и те завиха надолу, вече се виждаше град Атланта, приличащ на грапава сива черга. Десет минути по-късно вече бяха долу.

Летището на Атланта все едно бе излязло от „Робокоп“ — със своите женски механични гласове, които редяха безброй предупреждения точно под нивото на съзнание и със стоманените ескалатори, водещи до облицовани с плочки стерилни зали. Радваше се да излезе навън, защото полетът до Чарлстън беше лош. Той се бореше със страха си и успя да се овладее чак когато самолетът се беше приземил.

Пайк чакаше в малката чакалня — едър чернокож, облечен в зелено памучно яке над бяла риза и платнени панталони. Когато съблече якето, Лукас видя мънички точици мастило по джоба на ризата му и малък револвер, прикрепен към колана.

— Лукас Дейвънпорт — каза Лукас, като протегна ръка.

— С кола съм — каза Пайк, като го поведе навън. — Как е в Ню Йорк?

— По-горещо оттук.

— Това е нищо — каза Пайк. — Трябва да дойдеш тук през август.

— Така казват и в Ню Йорк…

Те напуснаха скоростно летището. Съвсем дезориентиран, Лукас попита:

— Къде е океанът?

— Право напред, но градът не е точно на океана. Нещо като Манхатън, всъщност — отвърна Пайк. — От двете страни минават реки и там, където се сливат, се намира пристанището, после трябва да продължиш покрай Форта, за да навлезеш в океана.

— Форт Съмтър?

— Точно така.

— Искам да го видя някой път. Участвал съм в сражения. Разкажи ми за Рийд.

Пайк префуча покрай една сива максима, пое по отбивката и в края й зави наляво. Улицата бе разбита, тротоарите бяха обрасли в бурени и шубраци.

— Рийд е едно тъпо копеле. — Пайк декларира това като факт. — Вбесявам се да говоря за това. Неговият старец е прекарал целия си живот тук, има гараж и бензиностанция, най-добрият майстор в града и печели тонове пари. А Ред завърши добре колежа. Справи се отлично с изпитите и получи стипендия за Колумбийския университет. Тъпото копеле отива в Ню Йорк и започва да смърка боклуци. Кокаин. Мотае се в Харлем, идва тук и върши глупости. После не се връщаше повече. Говореше се, че непрекъснато е дрогиран.

— Хм. Откога е в града?

— Няколко седмици — отговори Пайк. — Кофти ми е за семейството му.

— Ще остане ли?

— Не знам. В началото за него имаше някои подозрения от Отдела за наркотици, че се мотае не с когото трябва. Но напоследък нищо не съм чувал. Може нещо да се е променило.

Лукас не си бе представял как може да изглежда Чарлстън, но сега реши, че просто му приляга — Старият Юг. Дървени къщи с олющена боя и необикновени дървета, храсти с мъхести като козина цветове. Палми тук-там. Много мръсно. Горещо.

Гаражът на Рийд бе сива бетонна постройка, в съседство с нея имаше бензиностанция и магазин за автопринадлежности. Пред всички колонки с изключение на една, имаше паркирани коли и служители в униформи кръжаха наоколо, миеха стъкла и проверяваха маслото.

— Идваш тук и ти бършат стъклата, проверяват ти маслото, надуват гумите ти. Единственото място, където правят това — каза Пайк. — Ето защо Дон Рийд печели толкова пари.

Той угаси мотора в паркинга на магазина и Лукас го последва вътре. Офисът миришеше на машинно масло, но бе чист и подреден, с пластмасови столове за посетители около кръгла маса, отрупана със списания. На гишето едър мъж се беше прегърбил над компютър с жълт екран, като удряше по клавиатурата с един пръст. Той вдигна поглед при влизането им:

— Здрасти, Дариъс.

— Здрасти, Дон. Ред тук ли е?

Рийд се стегна, усмивката напусна лицето му:

— Направил ли е нещо?

Пайк поклати глава, а Лукас каза:

— Не. Аз съм от Ню Йорк. Вашият син е станал свидетел на едно убийство. Просто е минавал. Искам само да поговоря с него за няколко минути.

— Сигурен ли сте? — попита Рийд, в гласа му се прокрадна враждебна нотка. — Имам адвокат…

— Вижте, вие не ме познавате, така че… Но ви казвам: всичко, което искам, е един разговор. Няма призовка, нищо. Той не е заподозрян.

Рийд хладно огледа Лукас, накрая кимна:

— Добре, елате. Той е отзад.

Когато влязоха, Ред Рийд тъкмо излизаше от бояджийската работилница, пластмасова маска и каска покриваха главата му. Видя баща си с двете ченгета, свали защитната екипировка и несигурно застана до вратата на работилницата. Бе висок, твърде слаб, с едри бели зъби.

— Полицията иска да разговаря с теб. Единият е от Ню Йорк — обясни баща му. — Аз ще слушам.

От Ред Рийд лъхаше подозрение, но той кимна.

— Можем ли да седнем някъде? — попита Лукас.

Старият Рийд поклати глава.

— Няма никой в чакалнята…

 

 

Лукас извади от джоба си доклада на Боби Рич, разгъна го и остави Ред Рийд да го прочете, потвърждавайки последователно всичко.

— Белокос мъж — отбеляза Лукас. — Слаб, дебел?

— Да. По-скоро мършав.

— Тъмен? Блед? Какъв?

— Загорял. Беше загорял.

— Как точно бе застрелян Фред Уейтс?

— Човече, аз не бях точно там. Видях колата да минава и ми се стори, че виждам пушка. Отправих се в другата посока. Чух изстрелите и видях колата.

— Каква марка?

— Не знам, човече, не обърнах внимание на това — отвърна Рийд. Той оглеждаше ръцете си. Пайк се раздвижи неспокойно, а бащата на Рийд погледна навън през вратата, но не каза нищо. Очите на Рийд се отместиха към баща му, после отново към Лукас.

— Колко беше часът? — попита Лукас.

— Нямах часовник…

— Искам да кажа, следобед, вечер, нощ?

Рийд неспокойно облиза устните си, после сякаш си избра едно от предположенията:

— Вечер.

— Било е три часа следобед, Ред — каза Лукас. — На ярка слънчева светлина.

— Човече, не бях съвсем наред…

— Не знаеш каква марка е била колата, но си могъл да видиш, че човекът вътре е с бяла коса, мършав и загорял? Но не си видял нищо от другите типове? Ред. — Лукас погледна към Дон Рийд. — Ред, ти ни лъжеш. Това е много важен случай. Мислим, че същите типове са застреляли един полицай и един адвокат преди това.

— Нищо не зная за това — каза Рийд, отбягвайки погледите на всички.

— Окей, не мисля, че е така. Ти ме лъжеш.

— Не лъжа — отговори Рийд.

Дон Рийд обърна лице към сина си и с рязък дрезгав глас заяви:

— Помниш ли какво ти казах? Без глупости, без лъжи, без наркотици и ние ще се опитаме да те задържим сред живите. А ти лъжеш, момче. Не е имало случай, откакто беше малко момче, когато да не си знаел каква е марката на дадена кола — виждаш мъж и знаеш, че има бяла коса и тен, а не знаеш в каква кола е бил? Фъшкии. Ти лъжеш. Престани.

Лукас се намеси:

— Искам да разбера колко вътре в тази работа е Джон О’Дел.

Рийд се бе взирал нещастно в краката си, но сега главата му подскочи.

— Вие познавате господин О’Дел?

— А, ясно — каза Лукас. Той се изправи и обходи веднъж малката стаичка, перна с длан машината за дъвка „Лайън клъб“, пощипна носа си и притвори очи: — Ти работиш, по дяволите, за О’Дел.

— Човече… — започна Рийд.

— О’Дел е наркобос? — попита Дон Рийд, гласът му бе мрачен и сърдит.

— Не — отвърна Лукас. — Той е може би петото най-важно ченге в Ню Йорк.

Двамата Рийд размениха погледи, а Пайк попита:

— Какво става тук?

— Шибана игра, кажи на магарето „чуш“, а аз съм самото магаре — отвърна Лукас.

После се обърна към Рийд:

— Сега вече знам. Имам нужда от някои подробности. Къде го срещна, как той те привлече…

Рийд изригна като порой. Бе срещнал О’Дел на един семинар в Колумбийския университет. О’Дел изнесъл три пъти лекции там и всеки път Рийд оставал на разговор с него след часовете. Харлем е по-различен от очакванията на едно ирландско ченге, каза Рийд. Тлъстият полицай и мършавият южняк спорели за живота на улицата. Отишли с още няколко студенти и професора в едно кафене и разговаряли до късно. Отново видял О’Дел през пролетта, но тогава вече се занимавал с наркотици. Арестуван за кражба на крек, той се обадил на О’Дел. Всичко се оправило, но бил предупреден — никога повече. Но имало още един път. Бил арестуван още два пъти за притежание на наркотици, стигнал до съд. После трети път, а тогава имал в себе си малко повече крек. Ченгетата смятали да го обвинят като пласьор и той се обадил отново на О’Дел. Обвинили го само в притежание и отново го освободили.

Тогава се обадил О’Дел. Познава ли някой мошеник, свързан с ченге? С детектив? Е, да…

— Кучи син. Било е твърде чисто направено, трябвало е да бъде — процеди Лукас.

— Какво, по дяволите, става тук? — отново попита Пайк.

— Не знам, човече — отвърна Лукас. Той се обърна към Рийд: — Не се обаждай на О’Дел. Вече си вън от играта и искаш да останеш вън. Каквото и да става тук, а то е доста грубо, няма нищо общо с теб. По-добре не се замесвай.

— Вече е вън. — Дон Рийд погледна сина си.

Рийд вдигна рязко глава.

— Не искам повече да имам нещо общо с Ню Йорк.

 

 

По пътя към летището Пайк се обади:

— Не мисля, че Ню Йорк ми харесва.

— Има си лошите страни — отвърна Лукас. Той взе една картичка от джобния си бележник и надраска домашния си телефон на обратната страна: — Виж, благодаря за помощта. Ако някога имаш нужда от нещо в Ню Йорк или Минеаполис, обади ми се.

Полетът до Атланта беше зле, но по пътя за Ню Йорк страхът сякаш го напусна. Лукас бе достигнал някакъв праг на насищане — пет полета за три дни. Никога в живота си не бе летял толкова много. Почти отпуснат, той взе бележника си от куфарчето и започна да драска по него, подреждайки нещата.

Боби Рич не бе назначен да работи по случая заради добрата си квалификация — той бе избран, просто защото е познавал тип, който познавал Ред Рийд. Така че Ред Рийд да се обади на приятеля си и да настоява той да предаде информация на ченгетата за застрелването на Фред Уейтс.

С изключение на факта, че Рийд изобщо не е бил там. Мъжът с бялата коса и силния тен бе измислица на О’Дел. Лукас се ухили неволно. По някакъв извратен начин това бе чудесно — много, много пластове.

Той притвори очи, като отбягваше следващия въпрос: Знаела ли е Лили?

На „Ла Гуардия“ той видя „Таймс“ със снимката на Бекър като блондинка. Той си купи вестник, нареди се на опашка за такси и попадна на шофьор с редки зъби, който умираше да говори.

— Бекър, а? — каза редкозъбият, очите му бяха вперени в огледалото за обратно виждане. Виждаше снимката на горната страница на вестника, докато Лукас четеше вътрешните страници. — Кофти номер. Обличал се като жена.

— Да.

— Последната, човече, я взел направо от паркинга. Приятелката й казва, че Бекър е бил там с тях и можел да вземе и двете.

Лукас сгъна вестника и погледна към тила на шофьора:

— Има още една? Днес?

— А-ха, тази сутрин. Открили я на един паркинг с увита около нея жица, изрязани клепачи и всичко останало. Аз викам, като го хванат, трябва да го обесят за топките на някой телеграфен стълб. За назидание.

Лукас кимна и каза:

— Виж, забрави за хотела. Карай направо в Мидтаун Саут.