Джон Сандфорд
Мълчанието на жертвите (21)

21

Повечето посетители минаваха през офиса на О’Дел. Когато на необозначената врата на Лили се почука, тя надникна над „Уолстрийт Джърнъл“ и се намръщи.

Повторно леко почукване и тя свали полукръглите си очила за четене — не беше позволила на никой да ги види все още — и каза:

— Да?

Кенет подаде глава през вратата.

— Ще ми отделиш ли една минутка?

— Какво правиш тук? — попита тя, като сгъна вестника и го отмести.

— Разговарям с теб — отвърна той. Той пристъпи вътре и надникна през полуотворената странична врата към офиса на О’Дел — писалището беше празно.

— Той е с екипа — обясни Лили. — Какво става?

— Облепихме града със снимката на Бекър като жена — каза Кенет, като се отпусна върху стола за посетители небрежно. Опита да се усмихне, но не успя. — Знаеш ли, че Лукас откри това, обратния пол, не Фел.

— Помислих си, че сигурно е така — отвърна Лили. — Той иска Фел да се изяви.

— Хубаво — каза той, гласът му изневеряваше. Гледаше я така, сякаш искаше да надникне в мислите й.

— Казвай — не се сдържа накрая Лили.

— Добре. Какво знаеш за онези щуротии с Робин Худ, в които се ровичка О’Дел?

Лили изглеждаше изненадана — някакъв вътрешен глас из дълбините на съзнанието й подсказа, че това беше добре, този израз на изненада.

— Какво? В какво ровичка той?

Кенет се вгледа в очите й, които премигваха скептично, сякаш искаше да преоцени нещата. После продължи:

— Разпространява глупости за Робин Худ, така наречените стражи. Имам усещането, че пръстът му е погрешно насочен към моя задник.

— Господи.

— Точно така. Няма никакви стражи. Всичко това са тъпотии, всичко относно Робин Худ. Но това не означава, че той няма да ме прецака. Ако си помислят, че има проблем… — Той посочи тавана с палец, показвайки, че има предвид хората на горния етаж. — И не могат да открият какъв, те просто ще поискат да наклепат някого, за да прикрият задниците си.

— Слушай — Лили поклати глава, — имам доста добра представа какво върши О’Дел, но не зная нищо за това, за което говориш. И не те залъгвам, Ричард, наистина не знам.

— А аз ти казвам, че той е зад всичко това.

Лили се приведе напред.

— Дай ми няколко дни. Ще разбера. Нека да задам някои въпроси. Ако наистина го прави, ще ти кажа.

— Наистина ли?

— Разбира се.

— Добре. — Той се ухили. — Когато си лейтенант и си по улиците, имаш приятели и любовници. Но когато вече си капитан, имаш съюзници. Ти си моята първа любовница съюзник.

Тя не се усмихна в отговор. Само продума:

— Ричард.

Усмивката му угасна.

— М-м-м?

— Преди да рискувам задника си — ти не си Робин Худ, нали?

— Не.

— Закълни се — каза тя, като го гледаше право в очите.

— Заклевам се — каза той без да мигне, гледайки право в нея. — Не вярвам, че има такъв тип. Робин Худ е проклета измислица на компютъра.

— Как?

Той сви рамене.

— Подхвърляш една монета петстотин пъти. Паданията са произволни, но ще откриеш някакъв модел. Ако я подхвърлиш още петстотин пъти, пак ще откриеш модели. Различни от предишните. Но моделът нищо не означава. Същото е и с тези компютърни разследвания — винаги ще стигнеш до някакъв модел, ако разгледаш достатъчен брой случаи. Но моделът е в главата ти — това не е действително. Робин Худ е продукт на мъничкото невзрачно въображение на О’Дел.

Лили присви очи.

— Как откри какво точно прави?

— Хей, аз съм от разузнаването — каза той, леко обиден от въпроса. — Светът се върти. Считах неговата малка игричка за съвсем безобидна, докато не започна да се подхвърля моето име.

Тя помисли малко и кимна:

— Добре. Нека да подуша малко наоколо.