Джон Сандфорд
Мълчанието на жертвите (2)

2

Лукас бясно препускаше през асфалтираните второстепенни пътища на Уисконсин, едната ръка на волана, другата на скоростния лост, стъпалата върху педалите. Слънцето надничаше през прашните стъкла на поршето. Намали на моста Сейнт Кроа при Тейлърс Фол в Минесота, огледа се за ченгета, после отново натисна газта и се насочи на юг към слънцето и града.

Пое по магистрала 36 на запад от Стилуотър. Обедното движение бе слабо и мудно, пикапи и фургони ръмжаха покрай пасбища, хамбари и мочурища с папури. Осем мили на изток по междущатския 694 той издуха един червен таурус. Пътят бе чист, ако не се смятаха гарваните тук и там, които кълвяха нещо.

Сведе очи към скоростомера. Сто и седемдесет.

Какво, по дяволите, правиш?

Не бе съвсем сигурен. Предният ден се бе изтърколил от бунгалото си край езерото и бе карал в късния следобед осемдесет мили на север към Далът. Да си купи книги, така мислеше — нямаше истински книжарници в неговото кътче в Уисконсин. Бе си купил книги, добре, но се бе размотавал, пиейки бира след бира на едно място, наречено „Малката тъжна кръчма“, до осем часа вечерта. Бе облечен в тъмносиня риза, копринено сако, сиво-кафяви широки панталони и кафяви мокасини, без чорапи. Един скъпо облечен, но с боси крака, уволнен моряк, пиян, който само миг преди пристигането на охраната, щеше да си го отнесе от някого.

Имаше нужда от пиянска свада. Така си мислеше. Но нямаше нужда от това, което последва — ченгетата. Той отнесе книгите в бунгалото си и се опита да лови риба на следващия ден. После се отказа и се отправи към града като шофираше бързо, както само той си знаеше.

Няколко мили след като издуха тауруса, той премина покрай първите крайградски скитници, неизменна част на предградията. Пъхна ръка в жабката, откри детектора за радари, прикрепи го към козирката и го включи в буксата на електронната запалка. Поршето ревеше по разбития паваж. Протегна крак. Натисна копчето на радиото. Литъл Фийт пееше твърдото горещо буги „Раздрусай ме“. Съвършената музика хармонираше с грубото нарушение на разрешената скорост.

Напусна междущатския път и движението се сгъсти. Сто и деветдесет. Сто и деветдесет и пет. Стоп светлини, за които беше забравил, избухнаха внезапно — от десния завой се бе появил един син седан. Лукас премина в лявото платно, надясно, наляво, натискаше педала, успя да издуха седана. Задмина един фургон и за част от секундата зърна изненаданото и уплашено лице на руса матрона с рояк от руси дечица край нея.

Образът се запечата в паметта му. Страх. Той въздъхна и отпусна педала, намали. Снижи на сто и петдесет, сто и четиридесет. През северните предградия на Сейнт Пол към изхода за магистрала 280. Когато беше ченге, винаги гледаше да се измъкне към езерото. Сега, когато вече не беше, когато времето се бе изпречило пред него като безкрайна компютърна разпечатка, той намираше уединението на езерото не чак толкова неустоимо…

Денят беше топъл, играещите слънчеви петна нашарваха сенчестите облаци по стъклените кули на Минеаполис на запад. Полицейска кола.

Той я зърна в огледалото за обратно виждане. Показа се откъм Бродуей. Без сирена. Снижи поглед към скоростомера. Деветдесет. Ограничението бе осемдесет, така че деветдесет не бе толкова много. Все пак, ченгетата се дразнеха от поршета. Той намали още малко. Полицейската кола се приближи до калника му и в огледалото той видя как ченгето говори по микрофона — съобщаваше за преследването на поршето. След това пусна светлините и сирената.

Лукас изпъшка и отби, ченгето бе на петнадесет фута от бронята му. Той го разпозна, полицай от Сейнт Пол, навремето бе работил в Югозападния участък. Имаше навик да посещава кръчмата близо до къщата на Лукас. Как беше името му? Лукас разрови паметта си. Кели… Ларсен? Ларсен излезе от колата, грубо лице, слънчеви очила, ръцете празни. Никакъв талон тогава. Затътри се към колата…

Лукас изключи от скорост, издърпа спирачката, открехна вратата и се извърна на седалката. Краката му докоснаха паважа.

— Дейвънпорт, дявол да го вземе, подозирах, че това е твоята фъшкия — каза Ларсен и потропа по покрива на поршето. — Всички търсят проклетия ти задник…

— Какво…?

— Шибаният Бекър издухал от съда. Досега е прострял вече двама.

— Какво? — Лукас Дейвънпорт, силно загорял, набразден белег, пресичащ челото му, със сиво-кафява риза с къс ръкав, джинси и маратонки. Приливът на адреналин го остави без дъх.

— Двама от твоите са в къщата ти. Мислят, че е тръгнал за теб — обясни Ларсен. Той бе едър мъж, който постоянно подръпваше колана си и се озърташе наоколо, като че ли може да засече как Бекър се измъква от крайпътната канавка.

— По-добре да се замъкна натам…

— Тръгвай — Ларсен отново удари покрива на колата.

Обратно на магистралата Лукас вдигна телефона в колата и избра директния номер на полицията в Минеаполис. Изпита неясно задоволство от себе си: нямаше нужда от телефон, рядко го използваше. Бе го инсталирал седмицата след като си купи ролекса от злато и стомана, който обхващаше китката му — два безполезни символа на свободата, на напускането на Полицейското отделение в Минеаполис. Символи, че прави това, което всяко ченге вероятно иска да направи — да напусне сам, да се справи. Сега бизнесът му се завъртя в нова посока, към компютърни симулации на полицейски тактически задачи. „Симулативни игри Дейвънпорт“. С нарастващите продажби може би ще си наеме офис.

Телефонистката от централата се обади:

— Минеаполис.

— Дай ми Хармън Андерсън — каза Лукас.

— Ти ли си, Лукас? — попита телефонистката.

Мелиса. Жълтата мечка.

— Да. — Той се ухили. Все още го помнят.

— Хармън те очаква. Вкъщи ли си?

— Не, в колата.

— Чу ли какво се случи? — Жълтата мечка се задъха.

— Да.

— Пази се, сладурче. Ще те свържа…

Миг по-късно Андерсън каза без предисловие:

— Дел и Слоун са у вас. Слоун взе ключа от съседите, но те си губят времето. Той няма да се появи сега. Минали са три часа.

— А домът на Дел? Той и Бекър са някакви роднини.

— Там също пратихме двама, но той явно се крие някъде. Няма да се покаже навън, не сега.

— Как успя…?

— Отивай си вкъщи и Слоун ще те осведоми — прекъсна го Андерсън. — Трябва да тръгвам. Това проклето място е лудница.

И той затвори. Имал да върши полицейска работа. Нямал време за цивилни. Лукас излезе от Университетския булевард, зави към Вандалия, през I-94 и надолу по Критън, после нагоре към сенчестата крайбрежна улица. Размишляваше. Няма време за Дейвънпорт.

Изпитваше съжаление към себе си, знаеше това.

Две пресечки преди къщата той намали и се огледа, после зави една пресечка по-рано. В съседство нямаше много места за криене, освен самите къщи. Дворовете бяха разградени, залесени, пламтяха в различни цветове: киселици, цъфнали лехи с лалета, гъмжило перуники, розови божури и лъчисти жълти нарциси, наред със странните лъскави глухарчета, които някак си успяваха да се измъкнат от струите на пръскачките. Денят беше топъл и хората се занимаваха с дворовете и къщите си. Две деца с шорти вкарваха топки в закрепен на гаража кош. Бекър не можеше да се скрие в откритите дворове, а да влезе в някоя от къщите би било трудно. Наоколо имаше прекалено много хора. Той зави зад ъгъла и лениво се приближи до къщата си.

Лукас живееше в нещо, което навремето една агентка на недвижими имоти бе сравнила с нежно увивно растение: камък и дървена облицовка, камина, големи дървета, двуместен гараж. В края на асфалтираната пътека той натисна дистанционното за гаража и изчака, докато вратата се вдигне изцяло. В предната стая завесите се раздвижиха.

Когато Лукас паркира в гаража, Слоун вече чакаше на вратата към къщата, ръката му бе в джоба на сакото. Той бе слаб мъж, с високи скули и хлътнали очи. Докато Лукас излизаше от колата, се приближи и Дел, дръжката на деветмилиметровия пистолет стърчеше от колана му. Дел бе по-възрастен, с лице, загрубяло като шкурка от ходенето по улиците.

— Какво се случи, по дяволите? — попита Лукас, докато вратата на гаража се спускаше надолу.

— Един шибан стар помощник-шериф му свалил белезниците, за да влезе в кенефа — обясни Слоун. — Бекър разказвал на всички, че има хемороиди и винаги ходел по нужда в обедната почивка.

— Преметнал ги е — коментира Лукас.

Дел кимна:

— Така изглежда.

— Както и да е, заседателите се оттеглили и помощник-шерифът го завел в тоалетната, преди да го отведе в килията — продължи Слоун. — Бекър развинтил една стоманена дръжка за тоалетна хартия от стената на кабинката. Излязъл и пребил до смърт бедния дъртак.

— Мъртъв ли е?

— Не още, но има мозъчни увреждания. Вероятно парализа.

— Чух, че е нападнал двама?

— Да, но другият по-късно… — каза Дел и разясни. — Очевидци, които чакали извън съдебната зала, видели Бекър без да разберат тогава, че е бил именно той. Други го видели да пресича площада отпред. Преминал покрай обядващите на открито, покрай гълъбите и се отправил към улицата. Бил по шорти. На около десет пресечки оттам се отбил в един склад през задния вход и фраснал с парче желязо човека на експедицията. Чиновник. Взел му дрехите и портфейла. Оттук вече губим следите му.

— А чиновникът?

— Бере душа.

— Изненадан съм, че Бекър не го е убил.

— Не мисля, че е разполагал с време — каза Дел. — Бързал е, като че ли е знаел къде отива. Ето защо дойдохме тук. Но колкото повече мисля за това, толкова повече ми се струва, че грешим. Ти му взе страха. Сигурно няма да те нападне.

— Той е побъркан — каза Лукас. — Може и да опита.

— Както и да е, имаш ли разрешително за оръжие? — попита Слоун.

— Не.

— Ще трябва да ти издействаме, ако не го заловим…

 

 

Те не го заловиха.

Лукас прекара следващите четиридесет и осем часа в проверка на стари информатори, но никой нямаше особена склонност да разговаря с него, дори и полицаите. Свръхзаети.

Той извади от сейфа в мазето колт 45, почисти го, зареди го и го постави върху една книга под леглото. През деня го криеше в поршето. Наслаждаваше се на тежестта на оръжието върху дланта си и на упойващия до болка мирис на смазочното масло. Прекара един час в настланото с чакъл стрелбище в Уисконсин като изстреля две кутии патрони в мишени с човешки образи.

Тогава, два дни след бягството на Бекър от съда, съседи намериха тялото на Катрин Маккейн. Тя продаваше антики и бе приятелка на съпругата на Бекър. Семейство Бекър бяха гостували у тях шест или осем седмици преди убийството на жената на Бекър. Бекър знаеше къщата и факта, че тя живее в нея сама. Той я бе изчакал да се върне и я бе убил с чук. Преди да тръгне с колата й, беше избол очите й с нож, така че духът й да не го преследва от другия свят.

След това бе изчезнал.

Колата на Маккейн бе открита накрая на паркинга на летището в Кливлънд, очевидно отдавна изоставена. В деня, когато намериха колата, Лукас върна обратно 45-калибровия пистолет в сейфа. Никога не получи разрешително. Слоун бе забравил, а след време това не изглеждаше толкова важно.

От известно време Лукас не бе имал работа с жени и трудно възприемаше идеята за среща. Опита се да лови риба, да играе голф всеки ден в продължение на една седмица. Без полза. Неговият живот, мислеше си той с лека ирония, приличаше на неговия хладилник — а хладилникът му съдържаше шест кутии светло пиво, три диетични коли без кофеин и един буркан бавно втвърдяваща се горчица.

През нощта, неспособен да заспи, не успяваше да изхвърли Бекър от мислите си. Не можеше да забрави вкуса на преследването, на надушването, на приклещването му в ъгъла…

Усещаше липсата. Не на полицейския участък с неговите съвещания и брутална политика. Само на преследването. И на натиска.

Слоун се обади два пъти от Минеаполис и каза, че Бекър като че ли се е стопил. Дел се обади веднъж и предложи да изпият някой път по една бира.

Лукас отвърна „да-а“.

И зачака.

Бекър бе черен гологан.

Бекър щеше да се появи.