Джон Сандфорд
Мълчанието на жертвите (19)

19

Лукас седеше сам на едно от най-лошите места в самолета, в туристическата класа точно зад преградата. Нямаше къде да протегне крака освен на пътечката. Стюардесата го наблюдаваше преди да пресекат над Ниагара.

— Добре ли сте? — накрая попита тя, като докосна рамото му.

Той бе свалил напълно облегалката, бе напрегнат, със затворени очи като пациент, чакащ да му пъхнат тръба в хранопровода.

— Колелата вече във въздуха ли са? — изскърца през зъби той.

— О-хо — продума тя, като се бореше с усмивката си. — Какво ще кажете за един скоч? Двоен скоч?

— Не върши работа — отвърна Лукас. — Освен ако не сложите в него девет фенобарбитала.

— Съжалявам — каза тя. Лицето й бе професионално загрижено, но тя се забавляваше. — Остават само два часа.

— Прекрасно.

Картината бе ясно откроена в ума му — късове алуминий и парчета от кожуха на мотора, разпръснати из канадските нивя. Глави, ръце и пръсти — като парченца боклук, огньове докъдето ти стига погледът, които издишват кълба мазен черен дим. Жени в ластични панталони бродят през останките и събират пари. Парцалива кукла, прерязана на две, се усмихва безучастно. Всичко това бяха филмови сцени. Никога не бе виждал в действителност самолетна катастрофа, но трябва да си кръгъл идиот, ако не можеш да си я представиш.

Той седеше и се потеше, потеше се и седеше, докато стюардесата отново приближи:

— Почти стигнахме.

— Колко остава? — изграчи той.

— По-малко от час…

— Милостиви Боже на разпятието… — Преди минута-две се молеше по този начин. Бе уверен в това.

Самолетът се снижи над оранжеви натриево-парливи и синьо-живачни светлини, наклони се. Лукас се държеше здраво за седалката. Илюминаторът се изпълни с преминаващи коли, тъмните дупки на езерата се простираха от западната страна на Минеаполис Луп. Той се вгледа в пода. Подскочи, когато пуснаха колелата. Направи грешката да погледне през празното място до него към прозореца, видя как земята връхлита и отново затвори очи, свивайки се за удара.

Приземяването беше нормално. Отегченият пилот изрази обичайните пожелания, гласът му бе като на квакер от Тенеси, какъвто несъмнено беше, неквалифициран да пилотира „Шеви 52“, още по-малко реактивен самолет.

Преследваше го вонята на страха, мислеше си той, като изскочи от самолета с ръчния си багаж в ръце. Боже, това пътуване бе най-зле от всички други. Беше чел, че на „Ла Гуардия“ е претъпкано, че в самолета можеш за секунда да бъдеш прерязан на две и да паднеш на земята. А трябваше да го направи отново след ден-два.

Хвана такси, даде наставления и рухна на задната седалка. Шофьорът използва момента, замота се край реката, на север покрай заводите на Форд. Един от прозорците на къщата на Лукас светеше. Временният пазач.

— Хубаво е да се върнеш вкъщи, нали? — наруши шофьорът мълчанието по време на пътуването на едно от задръстванията.

— Не знаеш колко е хубаво — отвърна Лукас. Той пъхна десетачка на шофьора и изскочи навън.

По алеята край реката се разхождаше някаква двойка.

— Здрасти, Лукас — извика мъжът.

— Здравейте, Рик, Стефани.

Съседи. Той виждаше нейната руса коса, неговите очила с хромирани рамки.

— Беше оставил да работи пръскачката в задния двор. Спряхме я и оставихме маркуча зад гаража.

— Благодаря…

Той взе пощата изпод вратата, отдели рекламите и каталозите и ги пъхна в кошчето за боклук. Взе си душ за да отмие вонята на страха от тялото си, сетне се просна в леглото. След тридесет секунди се бе унесъл.

 

 

— Лукас? — Куентин Даниъл подаде глава от офиса си. Бе отслабнал и с тъмни кръгове под очите. Два мандата беше шеф на полицията в Минеаполис, но не това го ядеше. Заради Куентин Даниъл бяха умирали невинни хора — Даниъл беше престъпник, но никой не знаеше това освен Даниъл и Лукас. Лукас бе решил това за себе си, беше му простил. Даниъл никога не би могъл. — Влизай. Какво е станало с лицето ти?

— Нападнаха ме. Нуждая се от помощ — кратко обясни Лукас, настанявайки се в стола за гости. — Знаеш, че работя в Ню Йорк.

— Да, обадиха ми се. Казах им, че си Господин Победител.

— Трябва да намеря хората, които са били в съседни килии на Бекър, или някой, с когото той е говорил, докато е бил в затвора.

— Звучи, като че стържеш дъното на коша — каза Даниъл, като си играеше с кутията за пури на бюрото си.

— Затова съм тук — обясни Лукас. — Проклетият духач се е заровил някъде и не можем да го измъкнем оттам.

— Добре. — Даниъл вдигна телефона и набра някакъв номер. — Там ли е Слоун? Нека да дойде в офиса ми. Благодаря.

Лукас наруши настъпилата неловка тишина:

— Изглеждаш зле.

— Чувствам се зле — отвърна Даниъл. Той въртеше кутията за пури, изравняваше я с ръба на бюрото.

— Жена ти…?

— Отиде си. Мислех, че ще е облекчение да я видя да си отива, но не беше. Ставах всяка сутрин и като я гледах, си пожелавах да я няма, а сега като погледна леглото, виждам празнота.

— Искаш ли да се върне?

— Не. Но искам нещо, което не мога да имам. Ще ти кажа нещо, да остане между теб, мен и тези стени — след два месеца ще съм пръв в списъка за пенсии. Може да отида на север, да си купя място край някое езеро. Имам парите.

На вратата се почука и секретарката на Даниъл подаде глава:

— Слоун.

Лукас се изправи.

— Наистина ти желая късмет — каза той. — Съвсем сериозно.

— Благодаря, но аз съм прокълнат — отвърна Даниъл.

 

 

Слоун се бе разположил във външния офис. Беше облечен с памучно яке над спортната риза и маратонки. По мършавото му лице се разля широка усмивка щом зърна Лукас.

— Върна ли се? — попита той, като протегна ръка.

Лукас се засмя.

— Само за един ден. Трябва да издиря няколко задника и имам нужда от някой със значка.

— Ти работиш в Голямата ябълка…

— Да. Ще ти разкажа за това, но трябва да говорим първо с шерифа.

Помощник-шерифът им даде три имена. Разгледа досиетата им, съгласува го с другите пазачи. Всички се съгласиха.

Бекър бе лежал в съседство с Клайд Пейтън, който сега бе в Стилуотър, с присъда двадесет и четири месеца за обир на аптека, третото му обвинение. Наркопласьор.

— Кучият му син ще излезе и ще убива хора — каза помощникът. — Той счита Бекър за някакъв рок идол или нещо подобно. Можеш да го видиш как разсъждава: Да убивам хора. Надалеч.

От другата страна на килията на Бекър бе килията на Томи Крей, крадец на коли. Все още бе навън под гаранция.

— Адвокатът на Крей изтърка подметките си да се влачи из съда. Чувам, че собственикът на колата ще се мести в Калифорния. Адвокатът на Томи иска обжалване — допълни помощник-шерифът.

Отсреща бе лежал Бърел Томас, пледирал за непредумишлено нападение. Платил глоба. Сега бе навън.

— Познавам Томи, но не и другите двама — каза Лукас. Бяха извън обсега му.

— Пейтън е от Сейнт Пол, „Райс Стрийт“. Основно занимание — наркопласьор. Когато е в период на поправяне, продава недвижими имоти — намеси се Слоун. — Аз също не познавам Томас.

— Бърел е най-лесен — каза помощникът. — Наричат го Коприната. Всички знаете Беки Ан, картоиграчката с големите цици, виждали сте я понякога на езерото, нали?

— Разбира се — кимна Лукас.

— Тя ходеше с онзи дангалак, черния мошеник…

— Мани — помогна Слоун, а Лукас добави: — Манфред Джонсън.

— Да, той е, той е приятел на Бърел. От училище, а може и от деца…

— Как е Ню Йорк? — попита Слоун. Те бяха в колата на Слоун и си пробиваха път към южния край на Минеаполис.

— Жега. Като Алабама.

— М-м-м. Никога не съм бил там. Искам да кажа, в Ню Йорк. Мисля, че е като бунище.

— Различен е — каза Лукас, като наблюдаваше старите къщи наоколо. Деца търкаляха колелата си в летния ден. Бяха се обадили на адвоката на Крей, той работеше в предната част на един съседен склад. Щял да доведе Крей след половин час, бе обещал той.

— Колко по-различен? Като крепост на апашите ли?

— Не, не по този начин — отвърна Лукас. — Главното е, че има безкраен брой задници. Никога не знаеш откъде ще дойде помията. Не можеш да стигнеш до края на нищо. Нямаш представа за мястото. Тук, ако някой отмъкне добър камион и открадне петдесет „Сони“-та, ще имаме представа къде може да ги отнесе. А там… По дяволите, можеш да направиш списък на заподозрените дълъг колкото оная ти работа, и това са само типовете, които ти знаеш, че могат да свършат това. А вероятно има сто пъти повече задници, които не познаваш. Искам да кажа — списък, дълъг колкото моя член.

— Май говорим за дълги списъци — отбеляза Слоун.

— Странно е — каза Лукас. — Като че си на върха на Международния търговски център и гледаш през някой прозорец — земята не се вижда. Губиш ориентация и чувстваш, че ще паднеш.

— Бекър? — ентусиазирано се обади Слоун. — Той е проклета звезда, а ние го познаваме е-е откога!

 

 

Томи Крей се бе настанил върху един дървен стол в офиса на адвоката си. Адвокатът му бе облечен в жълто-кафяв трикотажен костюм. Силно напомадената му коса бе в абсолютно същия нюанс. Той се здрависа със Слоун и Лукас. Ръцете му бяха влажни и Лукас сподави една усмивка, като видя как Слоун потайно изтри ръката си в панталона.

— Какво може да направи за вас Томи? — попита адвокатът, като скръсти ръце на писалището, стараейки се да изглежда интелигентен и делови.

Крей отегчено и скептично човъркаше зъбите си.

— Той може да ни разкаже за какво са разговаряли с Майкъл Бекър в затвора — каза Лукас.

— Какви са шансовете да потулим тази кражба на кола?

— Това ще трябва да свършите сам — каза Лукас, като местеше поглед от адвоката към Крей и обратно. — Може Слоун да отиде и да каже на съдията, че сте помогнали на важен случай, но няма гаранция за това.

Адвокатът погледна Крей и повдигна вежди.

— Какво мислиш?

— Да, по дяволите, не ми пука — отвърна Крей. Той хвърли клечката за зъби към кошчето, не можа да уцели и тя падна на килима. Адвокатът намръщено погледна нататък. — Говорехме за какво ли не. И ще ви кажа нещо — откакто отиде в Ню Йорк, непрекъснато си блъскам главата да измисля дали ми е казал нещо важно. Не е. Всичко е било тъпотии.

— Нищо за приятели в Ню Йорк, за прикрития…?

— Не, нищо. Искам да кажа, ако знаех нещо, щях да отида и да се спазаря. Зная, че неговият човек, който извърши другите убийства, бе актьор… така че това е прикритие, може би…

— Как изглеждаше той там? Тоест, държеше ли се неестествено?

— Плачеше през цялото време. Не можеше да живее без онези говна. Болеше го. Мислех си, че това са тъпотии, когато го видях за първи път, но не бяха. Понякога той плачеше с часове. Абсолютно е превъртял, човече.

— А какво ще кажеш за този, Клайд Пейтън? Бил е вътре заради наркотици, навъртал се около Бекър.

— Да, той влезе предния ден преди да изляза под гаранция. Не знам, мисля, че той беше ку-ку като Бекър. Голям, пък ку-ку, знаете. Бе нещо плашлив. Бизнесът му бяха наркотиците. Освен това нападаше аптеки и се опитваше да краде изписаните по рецепти наркотици. През повечето време седеше и проклинаше всички, но понякога застиваше като камък. Мислеше, че ще го отведат в Стилуотър.

— Така стана — каза Слоун.

— По дяволите — обади се Крей.

— А Бърел Томас?

— Е, там има нещо — лицето на Крей светна. — Бекър и Бърел много разговаряха. Коприната е много умен негър.

 

 

Адресът на Бърел представляваше празна къща със свалени врати и покрит с найлонови торбички под. Те пристъпиха по натрошените стъкла на откритото стълбище, намериха изгорял дюшек в едната стая, нищо в другата и една вана, която е била използвана за тоалетна. През отворения прозорец кръжаха мухи, когато Слоун се измъкна обратно през вратата на банята.

— Трябва да намерим Мани Джонсън — каза той.

— Работеше преди при „Автостъкла Дос“ — обади се Лукас. — Не е лош тип. Не мисля, че е замесен, но тази негова мацка…

— Да. — Приятелката на Мани сама се бе нарекла Рок Хъдсън. — Миналия месец взела двадесет и пет хилядарки в игра с високи залози при Лойн. Така се пусна наоколо.

— Това е вече работа — съгласи се Лукас.

Те намериха и двамата, Мани и Рок, в автосалона. Жената седеше на един пластмасов стол с кутия, пълна с лотарийни билети, като белеше сребристото покритие с джобно ножче. Хвърляше на пода непечелившите.

— Ченгета — каза тя, като едва повдигна глава, когато влязоха.

— Как си? — попита Лукас. — Всичко наред ли е?

— Какво искаш?

— Трябва да говорим с Мани — обясни Лукас.

Тя понечи да стане, но Лукас препречи пътя й с ръка.

— Продължавай с билетите. Ние ще го намерим.

Слоун се бе придвижил до вратата между чакалнята и работилницата.

— Тук е — каза той на Лукас.

Влязоха заедно. Джонсън ги видя, взе един парцал и избърса ръцете си. Той бе висок поне седем фута, помисли си Лукас.

— Мани? Искаме да говорим с теб относно Бърел Томас.

— Какво е направил? — Гласът на Джонсън бе дълбок и боботещ, все едно бидони с масло се изтърколваха от камион.

— Нищо, доколкото ни е известно. Но в затвора е бил в съседство с Майкъл Бекър, оня лудия.

— Да, Коприната ми разказа — каза високият мъж.

— Знаеш ли къде можем да го намерим?

— Не, не зная къде живее, но сигурно ще го намеря тази вечер, ако се поразходя малко наоколо. Обикновено слиза след девет до Хенпин.

— Бекър кълца хора — каза Слоун. — Точно това е, кълца ги. Не зная дали Бърел има проблеми с ченгетата, но ако има начин да ни помогне…

— Какво?

Слоун сви рамене, повдигна една кутия „WD-40“, преметна я в ръката си и пак сви рамене.

— Може да имаме възможност да намалим натиска, ако има друг сблъсък с полицията. Или приятелката ти там, ако тя…

Джонсън мълчаливо ги оглеждаше за около минута, после каза:

— Имате ли телефон?

— Да. — Слоун измъкна картичка от джоба си. — Обади се.

— Тази вечер — намеси се Лукас. — Този тип Бекър…

— Да, знам — каза Джонсън. Той пъхна визитката на Слоун в джоба на ризата си. — Ще ви се обадя, така или иначе.

 

 

Шофирането до Стилуотър скъси деня с още един час. Разговорът отне десет минути. Пейтън приличаше на бивш колежански нападател, широкоплещест, започващ да пълнее. Нямаше интерес към разговора.

— Какво, по дяволите, са направили някога ченгетата за мен? Аз съм болен човек, а стоя затворен тук, в клетка. Вие, момчета, можете да вървите на майната си.

Те го оставиха да говори сам на себе си, отправяйки псувни към пода.

— Как можеш да го заплашиш? Да му кажеш, че ще го пъхнеш в затвора? — попита Слоун, докато вървяха обратно към паркинга.

Лукас се обърна назад към изправителния дом. Прилича на стар католически колеж, реши той, отвътре и отвън, докато не чуеш как се затръшват железните врати. Тогава разбираш, че не е нищо друго, освен свърталище на…

Джонсън се обади на Слоун малко след шест часа. Бърел ще говори, ще се срещне с Лукас в бар „Пен“, на Хенпин. Джонсън също ще дойде да ги представи.

— Ъ-ъ, имам да върша нещо вкъщи — обади се Слоун.

— Хайде, измитай се — каза Лукас. — И благодаря.

Те стиснаха ръце и Слоун подметна:

— Не се занимавай с гипсирани жени.

 

 

Бар „Пен“ бе с издут дървен под и мършав мустакат барман, който наливаше питиета, миеше чаши, вземаше пари и държеше под око вратата. На барплота се бе облегнала самотна черна курва, пушеше цигара и четеше комикси, като пренебрегваше полуизпитото си бледозелено дайкири. Курвата зърна за секунда очите на Лукас, видя нещо, което не й хареса, и се върна обратно към комиксите.

По-нататък, към задната част на бара, четирима мъже и две жени се бяха скупчили около билярдна маса. Край тях витаеха слоеве цигарен дим като призраци на есенни листа. Лукас мина покрай бара към задната част, покрай билярдната маса, покрай строшения телефонен автомат, който бе увесен в една ниша до машината за цигари. Погледна в мъжката тоалетна, върна се и обиколи тълпата около масата. Мъжете носеха дънки и потници, дебели портфейли висяха на коланите им. Огледаха го, когато премина. Джонсън го нямаше. Нито пък някой от тях приличаше на Бърел.

— Какво обичате? — попита барманът, като избърсваше ръцете си в зацапана с горчица кърпа.

— Бутилка „Лайни“ — каза Лукас.

Барманът я измъкна от един хладилник и я цопна мокра върху плота:

— Два долара. — После наклони глава към задната част на бара: — Търсите ли някого?

— Да. — Лукас плати и седна на един висок стол. Огледалото зад бара свършваше преди още да започне и Лукас се втренчи в имитиращата дъб ламперия насреща. Наблегна на бирата като се опитваше да подреди разписанието си.

Ако не откриеше бързо Бърел, трябваше да остане още един ден. Така щеше да пропусне ранния полет за Атланта. Вместо да отиде в Чарлстън сутринта, нямаше да успее до следобеда и вероятно нямаше да тръгне до следващия ден. Тогава трябваше да си намери извинение пред нюйоркските си колеги.

Курвата потропваше по плота с кокалчетата на пръстите си, кимна към дайкирито и получи още едно. Носеше бледозелена официална рокля, наподобяваща цвета на питието. Тя отново улови погледа му, този път се задържа за малко. Лукас не я помнеше. Познаваше повечето редовни проститутки, докато работеше, но вече от месеци бе напуснал улицата. Една седмица значи вечност, там на улицата. Цяло поколение тринадесетгодишни момичета духаха във входовете на застрахователни агенти от предградията, които по-късно в съда бяха отбелязвани в документацията като добри бащи…

Лукас бе преполовил бирата, когато влезе Джонсън, останал без дъх, сякаш беше бягал насам.

— Господи, Дейвънпорт — каза той, — изпуснах автобуса. — Той погледна към курвата на бара, докато Лукас се въртеше на стола.

— Къде е той?

Лицето на Джонсън просветна:

— Какво искаш да кажеш с това къде е? Той е тук.

Лукас погледна край курвата към задната част на бара.

Всички играчи на билярд бяха бели.

— Къде?

Джонсън започна да се смее, вдигна крак и се плесна по бедрото:

— Седиш до него, човече.

Курвата погледна Лукас и каза с глас, една октава по-нисък:

— Здрасти, вие там.

Лукас погледа курвата за миг, като изучаваше чертите й и притвори очи. Травестит. За половин секунда всичко дойде на мястото си. Проклетият Бекър. Ето как се е приближавал твърде близо до жените и мъжете туристи. Като жена. С подходящ грим, нощем, с неговото дребно тяло с тесни рамене. Ето как е излязъл от Новата школа…

Да го вземат мътните.

— Разказа ли на Бекър как да… постигне това? — попита Лукас, посочвайки роклята. — Роклята, гримът.

— Разговаряхме за това — каза Томас. — Но той беше побъркан кучи син и на мен не ми харесваше да говоря с него.

— Но когато разговаряхте за това, той беше ли наистина заинтересован, или ти си говореше сам?

Томас наклони глава назад, погледна към тавана, мъчеше се да си спомни.

— Ами… той се пробва. Няколко неща. — Томас подскочи от стола и се отдалечи от Лукас и Джонсън, като въртеше бедра. После се обърна и застана на място. — Не е толкова лесно да налучкаш правилната походка. Ако на половината път забравиш как, това разваля целия ти имидж.

Барманът, който ги гледаше, се обади:

— Вие хомо ли сте, момчета?

— Ченге — каза Лукас, — по служба.

— Забрави, че съм попитал.

— Няма да забравя, миличък — каза Томас, като облиза долната си устна.

— Ти, шибан…

— Млъкни — процеди Лукас, като насочи пръст към бармана. После се обърна към Томас: — Но той постигна ли го? Походката?

— Няколко пъти, недостатъчно, мисля. Знаеш ли, ние наистина говорехме за това, сега като се замисля. Не толкова много колко е гот, а как се прави. Знаеш, да си сложиш сутиен с подплънки и всичко останало. Той ставаше като едно хубаво момиче, ако не бяха белезите.

— Така ли мислиш? — попита Лукас. — Това професионално мнение ли е?

— Не се бъзикай с мен, човече — озъби се Томас.

— Не се бъзикам. Въпросът е сериозен. Може ли да се направи на хубава жена?

Томас се втренчи в него за миг и явно реши, че въпросът е сериозен.

— Да, може. Наистина бе добър. С изключение на белезите.

Лукас подскочи от стола си, благодари и кимна на Джонсън:

— Ние сме ти длъжници. Ако имаш нужда от нещо, обади се на Слоун.

— Това ли е всичко? — попита Томас.

— Това е — отвърна Лукас.

 

 

Лукас се обади на Фел от телефона в бара. Когато тя вдигна слушалката, той дочу телевизора, някакъв бейзболен мач.

— Можеш ли да се свържеш с Кенет? Веднага?

— Да.

— Кажи му, че разкрихме как го прави Бекър — каза Лукас. — Как остава незабелязан по улиците, как се е измъкнал от Новата школа.

— Наистина ли?

— Да. Току-що разговарях с негов съкилийник от областния затвор Хенпин, казва се Коприната Томас. Хубав тип. Добър грим. Великолепни крака. Носи зелена като дайкири официална рокля. Давал е уроци на Бекър…

Миг тишина и тя шумно си пое дъх.

— Кучи син. Бекър — жена! Какви проклети глупаци сме.

— Обади се на Кенет — каза Лукас.

— Говорил ли си с някой за това? — попита тя.

— Мислех, че ти ще искаш да направиш удара.

— Благодаря, човече — каза Фел. — Аз… благодаря.