Джон Сандфорд
Мълчанието на жертвите (18)

18

Лутаха се из дворчето, бяха половин дузина висши офицери, които си крещяха един на друг. Всички стаи в сградата бяха ярко осветени, а униформени полицаи пълзяха и я претърсваха сантиметър по сантиметър. Хората в дворчето обаче знаеха, че вече всичко е безполезно.

— Проклет кучи син… Колко излязоха? Колко?

— Опитвах се да спася задника му. Къде по дяволите бяхте вие, а? Къде на майната си… — Широкоплещест полицай блъскаше друг, по-висок от него. Секунди оставаше да се сбият. Другите ченгета се намесиха.

— Господи, трябва да отидете навън, проклетата телевизия помита улиците…

— Кой отговаряше за наблюдението по стълбите? Къде беше…

— Млъкнете. — Кенет седеше на една пейка и разговаряше с Лили и О’Дел. Сега той си проби път в тълпата полицаи, гласът му проряза гълчавата като парче лед — пандишпанов сладкиш. — Млъкнете, по дяволите.

Той застана на тротоара, бледен, двата пръста опипваха сърдечната област. Обърна се към едно от ченгетата:

— Колко излязоха навън?

— Виж, това не беше моя…

— Не ми пука чия е била вината — изръмжа Кенет. — Всички ние ще го духаме. Това, което искам да знам, е колко излязоха навън.

— Не знам — отговори ченгето. — Двадесет-тридесет души. Когато всички запрепускаха към сцената, хората във фоайето и близо до вратите просто излязоха навън. Нямаше кой да ги спре. Когато се върнах… повечето бяха изчезнали.

— В аудиторията имаше само петдесетина души — каза Кенет. — Така че сигурно половината вече са навън.

— Но не в това е проблемът — отвърна полицаят.

— А в какво е? — викна Кенет. Гласът му бе като забелена кожица на нокът, остър, накъсан, болезнен.

— Проблемът е, че се вглеждах във всяко лице. Бекър не беше сред тях. Не ми пука дали ще ме обесите за топките, но не можете да ме накарате да кажа, че е бил, защото не беше. Той не беше там.

— Трябва да е бил някъде — рязко се намеси Картър.

— Никой не е пресичал сцената. Никой не е излизал навън към дворчето. Само другата врата, която не води за никъде, просто се връща към фоайето…

Настъпи продължителна тишина, наситена с ярост и страх. За това тук щяха да падат глави. Глави щяха да падат. Няколко ченгета погледнаха крадешком към О’Дел и Лили, потънали в разговор. След миг се обади Хуерта:

— Трябва да е бил тук през цялото време. Сигурно се е скрил преди да дойдем тук, разбрал е, че ще претърсим мястото преди да си отидем и е проснал Франк да му вземе радиото.

Кенет кимаше.

— Не беше Франк, който извика…

— Гласът приличаше на Франк.

— Значи Бекър има плътен глас, проклет да е. След пет секунди там вече имаше наши хора, а Франк го нямаше. За да бъде подреден така, се иска време.

— Тогава защо се е обадил? Бекър? Ако вече е бил мъртъв? — попита Кун.

— За да ни накара да се втурнем натам — обясни Лукас. — Да речем, той отива там, убива Франк, взема радиото, излиза през страничната врата зад ъгъла на фоайето, обажда се, после се промъква през вратата и отива право във фоайето и навън.

— Били казва, че никой не е минавал през тази врата — намеси се Кун.

Младо цивилно ченге с ръце в джобовете разтърси глава:

— Кълна се в Бога, не виждам как някой ще се измъкне оттам. Лейтенант Картър ми нареди да стоя там и дори когато Франк се обади, аз останах там. Видях как всички други тичат…

— Но си бил с гръб към вратата? — попита Кенет.

— Да, но бях точно там — отговори младото ченге. Той вече усещаше как на главата му израстват кози рога.

Кенет се обърна към Лукас:

— Сигурен си, че не е минал покрай вас?

— Не виждам как. Точно както казва това момче… — Лукас посочи ченгето, което се бе взирало в лицата. — Разглеждах всяко проклето лице през тази врата. Той просто не беше сред тях.

— Добре, значи е бил вътре — каза Кенет. — Приемаме, че се е обадил по радиото за отвличане на вниманието, за да излезе…

— Или да се скрие — обади се някой. — Ако е имал скривалище през деня…

— Ще разберем — каза Кенет като гледаше ярко осветените прозорци. Той хвърли поглед към Лукас, който поклати глава. Бекър беше изчезнал. — Другата възможност е той да е излязъл през някой прозорец и да се е обадил тогава, за да привлече момчетата от улицата…

— А ако е имал ключове и е бил вече навън, и просто ни се е надсмивал? — попита друг полицай.

Те поговориха още двадесетина минути преди да се заемат с различни задачи или просто да се оттеглят, страхувайки се, че имената им ще се свържат със сполетялата ги беда. В нишата зад вратата към сцената специален екип работеше на силна светлина, опитвайки се да разкрият каквото могат. Нямаше съмнение — беше Бекър. Бекър, но как?

— Окей, сега не става въпрос за полицейска работа, сега сме на тема политика — каза Кенет на Лукас. Двамата бяха застанали в дворчето.

— Ще се оттеглиш ли? — попита Лукас.

— Може би — кимна Кенет. — Трябва да започна да привиквам хора, да завъртя работата, да вдигам шум.

— Ще ти бъде тежко, след като си бил на мястото — коментира Лукас.

— Какво би направил ти? — попита Кенет.

— Бих излъгал.

Кенет го погледна с любопитство.

— Как?

— Ще хвърля вината върху Франк. Отключи задната врата — каза Лукас като кимна към отсрещната страна на дворчето. — Ще кажа, че Бекър се е крил в сградата през деня и че трябва да е откраднал ключове отнякъде. Че когато е излязъл и дошъл тук, пресичайки дворчето, е използвал ключовете си — там, където имахме само един човек, тъй като сме подсигурили мястото предварително — и е попаднал право на Франк. Имало е схватка, но Бекър е откачен наркоман и успява да убие Франк. Избягал е навън от другата страна на сградата. Ако някой бъде обвинен, това ще бъде Франк. Но никой нищо не може да докаже, защото Франк е мъртъв. Дори можеш да предприемеш нещо неофициално. Кажи им, че Франк е прецакал нещата, но не можем да го обявим публично. Бил е добър човек, а сега е мъртъв…

— Хм. — Кенет подръпваше устната си. — А повикването по радиото?

— Някой вече предположи, че той ни се е надсмивал, излез с това — предложи Лукас. — Че вече е бил навън. Това отговаря на характера на Бекър, що се отнася до медиите.

— Мислиш ли, че…?

— Не, мисля, че ни е прекарал.

— И аз. — Кенет се втренчи в обувките си, след това погледна Лили и О’Дел. — Историята може да не се задържи дълго.

— Ако го хванем преди да се разчуе, няма да има значение.

Кенет кимна.

— По-добре да говоря с О’Дел. Имаме нужда от яростен неофициален медиен масаж.

— Мислиш ли, че ще помогне?

Кенет си позволи съвсем тънка усмивка.

— Той също беше тук. Току-що бяха спрели навън…

Кенет понечи да тръгне към Лили и О’Дел, поспря и се обърна с ръце в джобовете. Вече не се усмихваше.

— Размърдай задника си към Минеаполис. Разкрий нещо, по дяволите.