Джон Сандфорд
Мълчанието на жертвите (17)

17

Залата на Новата школа бе компактна, тясно фоайе разделяше вътрешните врати от тези към улицата.

— Идеално — каза Лукас на Фел. Те бяха дошли тук заедно с още половин дузина полицаи и докато изчакваха, се мотаеха по Дванадесета улица. Фел запали цигара. — Щом завие зад ъгъла, ще попадне в капана. А фоайето е достатъчно малко, за да проверим всички пристигащи, преди да осъзнаят, че мястото гъмжи от полиция.

— Все още ли смяташ, че той ще дойде? — скептично попита Фел.

— Надявам се.

— Прекалено просто е.

— Той е умопобъркан. Ако е видял съобщението, ще дойде.

До бордюра спря кола, от нея слезе Кенет.

— Нощта на откровенията — каза той. Огледа се наоколо, улицата бе модерна, за оградите от ковано желязо бяха вързани с вериги велосипеди, добре поддържани тухлени къщи се извисяваха нагоре. — Усещам, че нещо ще се случи.

Те го последваха навътре, а Картър се приближи с радиостанциите. Всички взеха по една, провериха ги.

— Останете настрани, докато не стане критично — каза Картър. — Наоколо има дванадесет души и ако всички започнат да викат по едно и също време…

— Къде искаш да съм аз? — попита Лукас.

— Какво мислиш? В билетното гише? — предложи Картър.

— М-м. Ще гледам само гърбовете на хората. — Лукас се огледа. Тесен коридор водеше от фоайето на залата към главното фоайе на Нова школа. — Какво ще кажеш да стоя в коридора?

— Добре — съгласи се Картър. — А ти ще раздаваш програми — обърна се той към Фел. — Ще застанеш в самото фоайе.

— Страхотно.

— Какво е разписанието? — попита Кенет.

— Началото е обявено след двадесет минути. Ти ще бъдеш на входа на залата, откъдето ще виждаш всички и ще можеш бързо да отстъпиш към фоайето — обясни Картър. — То е точно надолу.

 

 

Бекър се клатушкаше несигурно по Дванадесета улица десет минути преди началото на лекцията. Мина покрай мъж, който ремонтираше някаква кола в спускащия се здрач. Той бе настръхнал като котка, превъзбудено оглеждаше хората по улицата — в неговата посока и обратно, постепенно приближаваше мястото. Надушваше опасността. Чувстваше я. Те ще говорят за него. В тълпата сигурно имаше полицаи. Но все пак си заслужаваше. Заслужаваше си известен риск.

Повечето хора влизаха през големи театрални врати малко по-нагоре по улицата. Това трябваше да бъде мястото. Имаше още една врата, по-близо. Той импулсивно влезе през нея и се обърна към залата.

Едва не падна.

Дейвънпорт.

Клопка.

Страхът почти го задави и той се хвана за гърлото. Дейвънпорт с още един човек бяха застанали с гръб към него в коридора между двата входа. На не повече от десет фута. Наблюдаваха тълпата през другия вход.

Дейвънпорт бе отляво, полуобърнат към другия, гърбът му сочеше Бекър. Другият мъж се обърна към Дейвънпорт по посока на Бекър и само мигновената му реакция го спаси. Бе се промъкнал навътре. Не можеше да спре. Тръгна направо през фоайето покрай входа към залата. Отдясно се намираше бюрото на пазача с телефон, но сега бе празно. Пред него друг коридор изглежда водеше обратно навън.

Бекър несъзнателно докосна лицето си, опипа грубите ръбове под тежкия грим. Онази нощ в погребалния дом. Дейвънпорт удря, удря…

Бекър се присви назад, насили се да тръгне по стълбите, през съседната врата, навън. Потеше се, задъхваше се от недостиг на въздух.

Озова се в градина със статуи, отсреща имаше врата, подобна на тази, през която бе излязъл. Оттатък имаше коридор, а след това — може би на сто фута — друга редица врати и съседната улица. Не се виждаше никой. Той прекоси бързо дворчето и дръпна вратата.

Заключена. Ужасѐн, той я задърпа неистово. Не се поддаде. Стъклото бе твърде дебело дори и да разполагаше с нещо да го счупи. Обърна се и се огледа към посоката, от която бе дошъл. Ако се опита да се измъкне по този път, ще се озове лице в лице с Дейвънпорт за няколко секунди, точно както бе станало с другия полицай.

Той застина на място, неспособен да огледа различните възможности. Трябваше да се скрие. Зави наляво и откри къс коридор и една врата с надпис Б и думата „Стълбище“. Метна се към вратата с надеждата…

Заключена. По дяволите. Той се сви за момент до нея. Но не можеше да остане тук — ако някой го видеше как се крие, щеше да разбере…

Още един капан на Дейвънпорт, да го привлече…

Бекър изпадна в унес за миг, умът му блуждаеше, луташе се, изригваше… Съвзе се с въздишка, осъзна, че дърпа вратата, разтърсва дръжката.

Не. Трябваше да измисли нещо друго. Той остави вратата и се обърна към дворчето. Имаше нужда от помощ, от обмисляне. Той посегна към кутийката с хапчета, намери я, глътна половин дузина кръстчета. Парливият вкус в устата му го охлади, върна мислите му.

Ако го хванеха — и не го убиеха — те отново щяха да го пъхнат вътре, щяха да му отнемат хапчетата. Спазми разтърсиха тялото му. Да го отведат — не можеше да преживее отново това, не можеше дори да го помисли.

Отново се върна към погребалния дом. Лицето на Дейвънпорт на няколко сантиметра от неговото, крещи неразбираемо, после вдига пистолета, оръжието се блъска в него като пирон върху дъска, пиронът раздира лицето му…

Трябваше да помисли, трябваше.

Трябваше да се раздвижи. Но накъде? Дейвънпорт бе там, наблюдаваше. Трябваше да мине покрай него. Полуосъзнавайки какво върши, той отново намери кутийката и глътна останалите кръстчета и едно бяло. Мислѝ.

 

 

— Съвсем скоро ще започнат — каза Картър.

— Да му дадем още пет минути — отвърна Дейвънпорт.

— Нека се размотават още известно време наоколо.

— Тълпата ще изпадне в ярост, когато Йонъл направи съобщението.

— А може и да не стане така — намеси се Кенет, който се бе уморил от висенето в залата. — Може да извлекат полза от това.

— Йонъл каза, че ще отдели половин час на Менгеле и Бекър при всички случаи, преди да съобщи каквото и да е — обясни Лукас. Той се запъти към вратата: — Ще обходя бързо тълпата. Вече не влизат много хора.

— По дяволите, няма да дойде — каза Картър.

— Може, но трябваше — коментира Лукас.

 

 

Бекър обикаляше отчаяно из дворчето, когато се изкачи по няколко стъпала към някаква ниша и се озова пред една врата. Зад сцената? Ще има ли там ченгета? Той хвана дръжката и дръпна… вратата поддаде. Той я отвори лекичко, долепи очи до тясната пролука. Да. Зад сцената. Имаше мъж в широки панталони и спортно сако, който надничаше към публиката от един тъмен ъгъл в задната част. Докато Бекър го наблюдаваше, той повдигна към лицето си правоъгълен предмет. Радиостанция? Сигурно. Ченге.

Точно до вратата пред Бекър имаше нащърбена маса, а на нея празна кутия от фъстъци, черен телефон и нещо като сгъваем чадър в найлонов калъф. Бекър притвори вратата и се обърна към стълбите. Ръката на отчаянието го сграбчи — нямаше изход. А те ще проверят сградата преди да си тръгнат. Знаеше това. Трябваше да се измъкне. Или да се скрие.

Чакай. Радиостанция? Ченгето имаше радиостанция.

Бекър се извърна отново към вратата и отново надникна вътре. Ченгето все още бе в ъгъла, надничаше иззад завесата и оглеждаше тълпата. А това на масата не бе чадър, а някакъв сгъваем музикален инструмент, очевидно забравен след някой концерт.

Той зърна мислено Рей Шалти и бликащата от главата му кръв…

Бялото хапче бушуваше, затопляше го, придаваше му увереност. Имаше нужда от тази радиостанция. Отново притвори вратата и тихомълком обходи нишата отвън. Мислеше. Хартия? Той прерови чантата си, намери един плик и го сгъна. Помисли още миг, но нямаше друг начин — той нямаше да бъде отново бит. Пое си дъх, застина за миг и пак пристъпи към вратата, отвори я и влезе.

Ченгето веднага го видя и се намръщи, пристъпи към него. Бекър протегна плика и шепнешком извика:

— Офицер, офицер…

Ченгето погледна навън към тълпата и тръгна през сцената зад завесата. Радиото бе в ръката му. Бекър пристъпи напред и докосна калъфа с инструмента. Ако се разгънеше, той щеше да е нестабилен, но сгънат и при това в пластмасовия си калъф бе чудесна бухалка.

— Ти не си… — понечи да каже нещо ченгето. Плътен глас.

— Мъжът там навън… — шепнеше Бекър, като пъхна плика под носа на ченгето и в същото време го изпусна. Пликът падна в краката му. Без да се замисли, полицаят се наведе да го вдигне.

И Бекър го удари.

Удари го зад ухото с калъфа, размахваше го като брадва. Ударът прозвуча като че удари с чук презрял пъпеш. Ченгето се свлече, радиото се удари в пода до него. Не се вдигна много шум, а и той бе заглушен от завесата, помисли си Бекър, но все пак хвана мъжа за яката и го повлече към ъгъла до вратата. Изчака. Чакаше викът, крясъкът, който щеше да сложи края. Нищо.

На ченгето не бе разрешено да разказва как е попаднал в засада. Бекър постоя наведен над него, чакаше, чакаше, после отвори външната врата и повлече тялото през нея. Дворчето още бе празно. Бекър повдигна калъфа и заудря изпадналия в безсъзнание полицай, отново и отново, докато главата му заприлича на кървава пихтия.

Спри… Няма време. Но очите…

Вече бързайки, той избоде очите с джобното си ножче, после претърси тялото и намери картата за самоличност — Франсиз Соуит. Радиото. По дяволите. То беше още вътре. Той се върна и надникна през вратата, видя радиото, пристъпи бързо и го взе.

Отново бе на верандата, прекрачвайки мъртвото тяло. Забеляза кръвта по ръцете си и я изтри в сакото на ченгето. Още бяха лепкави. Той повдигна ръцете към лицето си и ги подуши — познатият, утешителен мирис на кръв.

Хвърли поглед на радиото. Един превключвател. Успокои се, огледа дрехите си и тръгна право напред. Някой от персонала — мислеше си Бекър. Ето какъв бе — учител, който работеше тук. Чу някакъв мъжки глас зад ъгъла. Той бързо отиде до писалището на пазача, заобиколи го и притисна телефона до ухото си. Сега вече виждаше рамото и част от ръкава на Дейвънпорт, ако Дейвънпорт бе останал на същото място. Той се приведе над бюрото, приближи радиостанцията до устата си и натисна превключвателя.

— Франк — избръщолеви той. — Тук е, зад сцената, зад сцената…

Той прибра антената и притисна телефонната слушалка до ухото си — тялото му викаше: Определи среща. В същото време се чу вик, после още един. Рамото на Дейвънпорт се скри от погледа му, някакъв друг мъж изтича точно покрай писалището по посока на вътрешното дворче.

Като се движеше бързо и гледаше право напред, Бекър излезе иззад бюрото, навън от входната врата, отново на улицата. От аудиторията се чу женски писък. Бекър продължи да върви. Човекът, който работеше по колата, бързо мина покрай него като се отправи към вратата с пистолет в ръка.

И после нощта се спусна около него. Бекър бе изчезнал.