Джон Сандфорд
Мълчанието на жертвите (15)

15

Лукас беше полузаспал, когато се обади Фел. Стаята тънеше в сумрак — той бе изключил осветлението, освен лампата в банята, като полузатвори вратата.

— Долу съм — каза тя. — Ако си буден, хайде да хапнем нещо.

— Нещо в Белвю? — попита Лукас.

— Ще ти разкажа.

— След десет минути.

Слезе след петнадесет. Обръсна се, раните не го безпокояха, изми зъбите си и бързо взе душ, сложи си чиста риза, втри в кожата си афтършейв. Когато слезе във фоайето, Фел го огледа и възкликна:

— Великолепно. Караш ме да се чувствам като дрипа.

— Изглеждаш чудесно — отвърна той, но не беше истина. Беше изтощена, около очите й имаше наслоена мръсотия. Роклята, която изглеждаше пристегната сутринта, сега висеше от раменете й. — Няколко пресечки надолу има италианско заведение, което изглежда уютно.

— Добре. Няма да се справя с нещо по-изискано. — Когато излизаха, тя се обади: — Съжалявам, че те захвърлих и отидох с Кенет, но този случай наистина може да значи много за мен. И госпожа Бедрик, тя беше моя… наша… исках да бъда там да получа похвала.

Лукас кимна.

— Няма проблеми. — Вече на тротоара той допълни: — Не звучиш щастливо.

— Не. Белвю е гнездо на плъхове. Имат система за повикване, сега се опитваме да измислим как да сравним разговорите. Търсим хора, които може да са се обаждали на лекари, на които не би трябвало. Някой друг може също да е забелязал. Има около две хиляди заподозрени.

— Не можеш ли да ги прецедиш?

— Може би. Притискаме всички. Кенет разработи метод с един помощник-детектив. На всеки, когото разпитваме, казваме едно и също нещо — ако разкрием кой е бил телефонната връзка на Уайтчърч преди да си признае, ще го обвиним като съучастник в убийствата, извършени от Бекър. Ако си признае и сътрудничи, ще й дадем имунитет по случая. А може тя да си доведе и адвокат и да откаже да сътрудничи за каквото и да е друго… Тоест има шанс. Ако можем да я уплашим достатъчно.

— Как разбрахте, че е тя?

Фел се ухили.

— Кенет. Той каза „Чували ли сте някога мъжки глас по болничен интерком?“. Ние размислихме и решихме — не много често. Ако мъжки глас непрекъснато вика имената на несъществуващи лекари — това мислим, че е правила тя, която и да е, да вика кодови имена — той ще бъде забелязан. Така че сме почти сигурни, че е тя.

— А какво ако е просто централата?

— Тогава се прецакваме, въпреки че Картър смята, че вероятно не е. Централата може да започне да отличава имена и гласове…

 

 

„Уетстоун“ имаше старомодно резбовано колело на прозореца, дузина маси отпред и няколко сепарета в задната част. Между сепаретата имаше дървен подиум, гладък от употреба и мек от плъзгащи се от цял век нозе. В средата бавно танцуваше някаква двойка, бавна, приспивна джазова мелодия се носеше от стария джубокс.

— Сепаре? — попита Лукас.

— Да — отвърна келнерката. — Вляво, в зоната за непушачи.

Фел се усмихна злобно на Лукас и каза:

— Ще го заемем.

Ядоха спагети и чеснов хляб, придружени от бутилка розе, разговаряха за Бекър. Лукас си припомни убийствата в Минеаполис.

— Започна да ги убива да установи тяхното алиби. Хващаха произволна жена в пазарния център. Убиваха я, за да объркат нещата.

— Като бръмбар. Просто го мачкаш — каза Фел.

— Да. Веднъж си имах работа със сексуален психопат, който уби редица жени. Можех да го разбера по някакъв начин. Той беше побъркан. Вършеше сбъркани неща. И ако имаше избор, обзалагам се, че нямаше да избере да бъде побъркан. Като че вината не бе негова, просто жиците му бяха прегорели. Но при Бекър…

— Пак е сбъркан — коментира Фел. — Убийците могат да изглеждат хладни и рационални, но за да бъдеш чак толкова хладен, трябва да си мръднал. Виж какво прави сега. Ако го хванем жив, той има значителен шанс да бъде пратен в клиника за душевноболни вместо в затвора.

— Аз по-скоро ще предпочета затвора — каза Лукас.

— Аз също, но има хора, които не мислят по този начин. Като лекарите, например.

Мъж с тежко телосложение в работни панталони и мустак ала Чарли Чаплин, отиде до джубокса и се втренчи в него.

Келнерката дойде и попита:

— Още вино?

Лукас погледна Фел, после келнерката, и каза:

— М-м-м. — Момичето взе двете чаши и се отдалечи.

Зад нея едрият мъж с работните панталони пусна четвърт долар в джубокса, внимателно натисна два бутона, върна се на масата си и се наведе към жената с него. Докато тя ставаше, от джубокса забълбука валсът „Сини граници“.

— Господи. „Сини граници“. И Франки Янкович — възкликна Лукас. — Хайде да танцуваме.

— Сигурно се шегуваш…

— Не искаш…?

— Разбира се, че искам — отвърна тя. — Просто не мога да повярвам, че го правиш.

Те започнаха да се въртят по подиума, Фел бе фина и лека, добра танцьорка. Лукас беше по-тромав и неопитен. Те се завъртяха покрай едрия мъж и неговата партньорка, двете двойки бяха уловени от един и същ ритъм, кръжаха по дансинга. Келнерката, която бе занесла менюто на друга маса, се поспря да погледа.

— Още един път — каза едрият мъж на Лукас със силен немски акцент, когато песента свърши. Той се поклони и направи жест към джубокса. Лукас пусна четвърт долар, натисна „Сини граници“ и те се залюляха отново, въртяха се из мъничкия дансинг. Фел се чувстваше удобно, главата й стигаше точно до челюстта му, а меката й коса галеше бузата му. Когато песента свърши, и двамата въздъхнаха и се върнаха в сепарето, като се държаха за ръце.

— Рано или късно ще прекарам известно време в гащите ти, както казват на Девето авеню — подхвърли Фел през масата като седнаха, — но не и тази вечер. Много съм мръсна и нещастна, уморена съм и имам твърде лоши мисли в главата си.

— Ами — каза той.

— Ами, какво? Не искаш ли?

— Мислех си, ами аз имам душ.

Тя наклони глава, гледаше го твърдо, не се усмихваше.

— Мислиш, че той може да отмие жената от тази сутрин, с онези очи? — мрачно попита тя.

След миг той каза:

— Не. Мисля, че не. Но чуй… интересувам се от теб. Мисля, че знаеш това.

— Не в действителност — каза тя почти срамежливо. — Нямам самочувствие.

— Ами — засмя се той.

— Непрекъснато повтаряш това „ами“.

— Ами. Пийни още вино — каза той.

 

 

Втората бутилка бе преполовена, когато Фел накара Лукас да пусне отново песента и те се завъртяха плътно притиснати. Тя повдигна лицето си, дишаше във врата му, топла, пареща. Той почувства желанието и облекчено я заведе обратно в сепарето.

Тя бе полупияна, смееше се, и Лукас я запита за ченгето, с което е излизала на времето.

— О, боже — продума тя като се взираше в тавана, където един огромен дървен вентилатор бавно продължаваше безкрайните си кръгове. — Той бе толкова хубав, а бе такова мекотело. Приличаше на „Отецът от Гринуич Вилидж“ с онези страхотни костюми и страхотни обувки и залиташе постоянно, знаеш ли? Искам да кажа, че беше уверен в себе си. Имаше член и на чорапите си.

— Колко самоуверен може да бъде човек от пътното? — изграчи Лукас.

Тя се намръщи.

— Говорили ли сме за него? Аз не…

— Да, у вас — каза той като си мислеше, всъщност не си говорила, Лили беше, Дейвънпорт, задник такъв. — Спомням си, м-м, важни детайли…

— Какво е толкова важно? — попита тя, но знаеше и беше поласкана.

— Ти си проклет детектив — ухили се Лукас. — Пийни още малко вино.

— Искаш да ме напиеш?

— Може би.

Фел остави чашата с вино на масата и се закани с пръст:

— Какво правиш, по дяволите, Дейвънпорт? Ти от Вътрешното разузнаване ли си?

— Боже, казах ти вече, че не съм. Виж, ако не ми вярваш, моят шибан издател е наблизо, а лицето ми е върху всички кутии с игри. Има биография и тъй нататък, можем да отскочим.

— Окей. Но защо ме цедиш?

— Не те цедя.

— Глупости — каза тя. Гласът й бе рязък. — Ти си проклето мекотело в панталони точно като него, точно като Кенет. Знаех си още щом ме покани да танцуваме. Искам да кажа, че мога да почувствам кога се разтапям. Сега какво, по дяволите, правиш?

Лукас се приведе и се опита да я успокои без да се разсмее:

— Аз не съм…

— Боже. — Тя се дръпна назад. Върна се на масата и взе чантата си. — Натоварих се.

— Къде отиваме?

— Към стаята ти. Промених решението си.

— Барбара. — Лукас хвърли три двадесетачки на масата и забърза след нея: — Малко си пияна…

— Проклето мекотело в панталони — каза Фел, като минаваха през вратата.

 

 

Той се събуди в сумрачната стая, тънка ивица светлина се процеждаше от банята върху леглото. Беше объркан, мисълта му се рееше. Не се ли обади Фел току-що, не каза ли…? Той спря, като почувства тежестта. Тя бе заспала свита под ръката му, главата й бе на гърдите му, кракът й преметнат през неговия. Опита се да се измъкне изпод нея, но тя се събуди и промърмори:

— М-м-м?

— Опитвах се да се преместя — каза той шепнешком, припомняйки си изминалата нощ. Тя бе почти плаха. Не пасивна, но… внимателна.

— Ъ-ъ. — Тя се надигна, малките й гърди надникнаха към него над чаршафа. — Колко е часът?

Лукас намери часовника си и се взря в него:

— Три без десет — каза той.

— О, боже. — Тя се изправи с усилие, с гръб към него и чаршафът се свлече. Имаше чудесен гръб, реши той, гладък, строен, но с развити мускули. Прокара пръст по гръбнака й, но тя се изви настрани: — О-о-о, престани — подхвърли през рамо.

— Ела да легнеш — каза той.

— Трябва да тръгвам.

— Какво?

Тя се обърна към него, но върху очите й падаше сянка и той не можа да ги види:

— Аз наистина…

— Тъпотии. Хайде да си лягаме.

— Наистина имам нужда от малко сън.

— И аз. Майната му на Бекър.

— Да забравим Бекър за няколко часа — каза тя.

— Добре, но легни.

Тя се отпусна отново на леглото до него.

— Ти не се виждаш вече с Ротенбърг?

— Не.

— Приключихте ли?

— Странно, но е така — отговори той.

— Не казваш каквото трябва — вмъкна Фел. Тя отново се надигна и той прокара трите си пръста по меката долна част на гърдите й.

— Това е защото аз и Лили сме сериозно оплетени — каза Лукас. — Знаеш, че тя спи с Кенет.

— Разбрах. Първият път, когато ги видях заедно, тя го изпращаше до Мидтаун Саут и го целуна за довиждане, а аз трябваше да вляза вътре и да си сложа мокра кърпа на челото. Искам да кажа, лумнах. Но после ви видях да разговаряте двамата, ти и Ротенбърг, изгледаше, че нищо не е приключило.

— Не. Но бях там, когато се разпадна бракът й, а тя помогна да убия и последните остатъци от връзката ми с жената, от която имах дете. Ние бяхме един вид… фатални… един за друг — каза Лукас.

— Разбирам.

— Лили ли шофираше?

— Какво?

— Каза, че е изпратила Кенет.

— Ами, да, Кенет не може да шофира. Това ще го убие, движението в Манхатън. — Тя отново приседна, почти се обърна и този път той видя очите й. — Дейвънпорт, какво, по дяволите, правиш?

— Исусе… — Той се засмя и я прихвана през талията, тя го остави да я привлече надолу.

— Единственото, което искам да знам, ако се стремиш към нещо, не ме чукаш, за да го получиш, нали?

— Барбара… — Лукас подбели очи.

— Добре. Ще ме излъжеш, тогава защо питам? — После тя се намръщи и сама си отговори: — Ще ти кажа защо. Защото съм идиотка и винаги питам. А мъжете винаги ме лъжат. Боже, имам нужда от психиатър. Психиатър и цигара.

— Пуши, не ми пречи — каза Лукас. — Само не тръскай пепел върху гърдите ми.

— Наистина ли? — Тя го почеса по гърдите.

— Искам да кажа, това те убива, бавно, но сигурно, но щом се нуждаеш от една…

— Благодаря. — Тя изскочи от леглото — чудесен гръб — намери чантата си, извади цигарите, взе пепелник и дистанционното на телевизора. — Трябва да вкарам малко никотин в кръвообращението си. — И добави: — Не запалих цигара, защото се боях, че устата ми ще мирише на пепелник.

— Мислех, че си решила да не спиш с мен и си променила мнението си.

Тя поклати глава:

— Глупак. — Запали цигарата и насочи дистанционното към телевизора, включи го, прехвърли каналите докато намери прогнозата за времето: — Горещо и все по-горещо — отбеляза след минута.

— Прилича на Лос Анджелис, само че е по-влажно — каза Лукас.

— Трябваше да си тук милата година…

Те разговаряха, тя пушеше, привърши цигарата, после запали още една, разходи се из стаята и прибра всичките хотелски кибрити.

— Никога не ми стигат. Винаги ги отмъквам — обясни тя. — На работа спазвам две правила: пикай където можеш и отмъквай кибрити. Не. Три правила…

— Никога ли не си яла в заведение на име „Мам“?

— Не, но е добро. — Третото е „никога не лягай с ченге“. Ченгетата са толкова коварни.