Джон Сандфорд
Мълчанието на жертвите (14)

14

Телефонът иззвъня и Лукас се измъкна от чаршафите, пусна краката си на пода и поседя миг преди да вдигне слушалката:

— Да?

— Как е главата ти? — Кенет звучеше бодро и почти на подбив.

— По-добре — отвърна Лукас. Не можеше да се съсредоточи и забеляза, че завесите на прозорците бяха осветени от слънчевата светлина под нисък ъгъл. — Колко е часът?

— Седем.

— Господи, човече, аз никога не ставам в седем. — Лицето още го болеше и когато обърна очи към леглото, забеляза петънце кръв върху калъфката.

— Хей, денят е великолепен, но ще стане горещо — жизнерадостно отбеляза Кенет.

— Благодаря. Ако не беше се обадил, щеше да се наложи да погледна през прозореца. Какво става?

— Разбирам, че ти и Фел вчера сте говорили с един тип на име Уайтчърч, в Белвю?

— Е, и?

— Снощи Бекър го е оправил.

— Какво? — Лукас се изправи, опитвайки се да проумее казаното.

— Застрелял го в един коридор. Извадил е очите му — обясни Кенет. — Момчетата от моргата казват, че трябва да е Бекър, защото е направено твърде изкусно, за да е някой „подражател“. А и след като сте му говорили за Бекър, няма как да е съвпадение. Когато ми се обадиха преди няколко часа, изпратих Картър до болницата. Там някой най-накрая се е сетил, че вчера с Уайтчърч са разговаряли ченгета…

— Господи — възкликна Лукас. — Уайтчърч сгреши. Знаехме го. Знаехме, че ни будалка.

— Как стигнахте до него?

— Информатор — отвърна Лукас, — от долната част на Ийст Сайд.

— Смит?

— Не, по-дребна риба, жена на име Арнолд. Ще отидем да поговорим с нея отново, но не мисля, че има някаква връзка с Уайтчърч извън случайните доставки от него. Но защо Бекър се е свързал отново с Уайтчърч? Още оборудване?

— Уайтчърч се е занимавал с наркотици — отговори Кенет.

— Хм. Сигурно ли е?

— Да, знаем това от няколко места. И се басирам, че халотанът е от него.

— Телефони?

— Изпратихме призовка, а телефонната компания точно сега прочиства компютрите им. Ще възпроизведат откъде са били всички разговори в апартамента на Уайтчърч и на служебния му телефон за последните два месеца.

— Това трябва да свърши работа — каза Лукас. — Фел има пейджър. Ако го откриете, обадете се. Искам да видя края на тази история.

— Ммм. Не ми се струва толкова лесно — отвърна Кенет.

— Добре. Е, ще взема Фел и ще отидем пак при информаторката. По дяволите, защо Уайтчърч го прикри? Това е нещо, което трябваше да предвидим.

 

 

Лукас се обади на Фел и й разказа какво бе научил.

— Ние ли объркахме нещата? — неспокойно попита тя.

— Не. Ние почти не притиснахме оня тип — нямаше как да знаем. Но всички хора на Кенет са се струпали върху него сега. Всеки, който го е познавал. Трябва да говорим с как й беше името, информаторката.

— Арнолд. Роуз.

— Да. И тъй, как се чувстваш? Готова ли си?

— Хей, току-що се изправих в леглото си — полугола и полузаспала.

— Боже, ако имаше топъл кроасан и чаша кафе, щях да дойда веднага — каза Лукас. Голата снимка на Фел с другото ченге изникна в главата му.

— Майната ти, Дейвънпорт — засмя се Фел. — Ако си готов, защо не вземеш такси? Ще съм вече отвън, докато пристигнеш.

— Ти ела да ме вземеш — още не съм се събудил и трябва да се обръсна. — Той докосна възпалената си буза.

— Бъди готов — отвърна тя.

 

 

Когато пристигна, Фел бе облечена във вталена черна рокля на малки цветчета — този вид рокли, който се носи от жените в Молин, Илинойс — ниски черни обувки и найлонови чорапи.

— Боже, страхотно изглеждаш — възкликна Лукас, като се качваше в таксито след нея.

Тя се изчерви и каза:

— Просто ще влезем при Арнолд, така ли?

— Не искаш да говорим колко страхотно изглеждаш?

— Просто си затвори плювалника, окей, Дейвънпорт?

— Както кажеш — и тихо добави като на себе си: — А-у-у-у!

— Какво? Какво каза току-що?

— Нищо — невинно отвърна Лукас.

Тя затвори едното си око и добави:

— Ходиш по ръба, приятелче.

 

 

Арнолд беше уплашена.

— Сигурно са свършили с него, защото е говорил с вас — каза тя, като засмукваше дебелите си устни.

— Не. Претрепали са го, защото се е обадил на онзи задник Бекър, когото е прикривал, и му е казал, че сме го разпитвали — каза Лукас. — Бекър ме познава. Не е искал да рискува.

— И какво искате от мен? Казах ви всичко.

— Как влизаше във връзка с Уайтчърч, когато е трябвало? — попита Лукас.

— Никога не се налагаше. Когато разполагаше с нещо добро, той го донасяше. Иначе — по дяволите, аз не се занимавам с медицински материали. Вземам нещо, което може да се продаде евтино. Костюми. Вратовръзки. Телефони. Нямаше да зная какво да правя с медицински материали.

Фел я посочи с пръст:

— Ти бе замесена със Симпсън-Маккол, чакай, преди два месеца…?

Арнолд извърна очи.

— Не. Нищо не знам за това.

Фел изучаващо я гледа миг-два, после се обърна към Лукас:

— Една комисионерска агенция се пренасяла в нова сграда, едно от онези пренасяния за един уикенд. През цялата нощ идват и си отиват камиони с папки, компютри, телефони, мебели. Единственият проблем е, че не всички камиони са били наети от агенцията. Някакви задници взели камиони под наем, дошли с тях на мястото за товарене и изчезнали зад хоризонта. Единият от тях изнесъл шестстотин бежови телефони с два бутона, съвсем нов модел. Друг — петдесет компютри „Нортгейт“ на IBM, неразпечатани.

— Наистина ли? — попита Арнолд, леко обезпокоена. — Компютри?

Фел кимна, а Лукас се обърна отново към Арнолд.

— Ако трябваше да се свържеш с Уайтчърч, какво щеше да направиш?

Арнолд сви рамене:

— Щях да се обадя в болницата. Не беше голяма тайна къде работи. Макар и само нощем.

— Имаше ли специален номер?

— Не знам, човече. Никога не съм му се обаждала.

— А дали…

Чу се пейджърът на Фел. Тя го извади от чантата си и погледна изписаното.

— Къде е телефонът? — попита тя Арнолд. А на Лукас подхвърли: — Басирам се, че са го сгащили.

— Ей там, на края на щанда, под… — обясни Арнолд, като сочеше с ръка.

Докато Фел набираше номера по телефона, Лукас се върна към Арнолд:

— Работеше ли той с някого?

— Човече, аз купувах от него телефони, по четири долара парчето — нетърпеливо каза Арнолд. — Кутии с химикали и моливи. Бележници. Копирна хартия. Миещи препарати. Веднъж дойде при мен с двеста шишета „Ера“, знаеш го, течният сапун. Не знаех откъде взема всичко това, никога не задавах въпроси. Това е всичко, което зная за него.

— Ало, Фел е, какво става? — високо каза Фел до телефона. После гласът й премина в шепот: — Боже. Какъв е адресът? А? Окей. — Тя затвори и погледна към Лукас. — Бекър има още една жертва, жена. На десет минути пеш оттук.

Лукас насочи пръста си към Арнолд:

— Чу ли това? Помисли си за Уайтчърч. Ако ти дойде наум, обади ни се. Каквото и да е.

— Човече, няма нищ…

Но Фел и Лукас бяха вече излезли.

 

 

Трупът бе захвърлен в една запусната алея на Принс. Униформени полицаи бяха блокирали началото на алеята от любопитни. Фел и Лукас показаха значките си и преминаха кордона. Кенет и двама други цивилни бяха там, втренчени в една шахта. Ръцете на Кенет, сграбчили здраво парапета около шахтата, бяха побелели от напрежение.

— Проклетият маниак — каза той, когато Фел и Лукас се приближиха. Техниците бяха спуснали стълба в шахтата. Лукас надникна и видя на дъното на шахтата тялото на дребна жена, голо, сгърчено като на кукла, техниците работеха върху нея.

— Няма съмнение, че е бил Бекър? — попита Лукас.

— Не, но е различно. Не е чак толкова научно. Тя е доста нарязана, като че той… не знам. Като че се е забавлявал.

— Очите?

— Да, очите са изрязани и докторът казва, че това е негова работа. Клепачите са отстранени, хирургически прецизно. Кучият син си има подпис.

— От колко време е захвърлена тук? — попита Фея.

— Не много дълго. Най-много няколко часа. Вероятно преди зазоряване, тази сутрин.

— Има ли карта за самоличност? — попита Лукас.

— Не. — Кенет погледна към Фел, която палеше цигара. — Мога ли да изгоря една, аз…

— Не. — Фел отрицателно поклати глава като внимателно отбягваше погледа му.

— По дяволите — каза Кенет. Той пъхна едната си ръка в джоба на сакото, сложи двата пръста на другата между копчетата на ризата, върху сърцето. Овладя се, извади пръстите си, погледна ръката си и накрая я пъхна в другия си джоб. — Проклети „наивници“.

— Нещо по телефоните на Белвю? — попита Лукас, наблюдавайки как техниците се готвят да обърнат тялото на жената.

Кенет сбърчи чело.

— Само слушай, Дейвънпорт. Разполагаме с човек, който пласира наркотици, а няма телефонни обаждания. Искам да кажа, почти никакви. От миналия месец има шест разговора в апартамента си. Има телефон в работилницата, който е можел да използва, но не го е правил често. Поне така казва шефът му.

— Носел ли е пейджър? Може би клетъчен телефон? — попита Фел.

— Не сме открили — отвърна Кенет.

— Това са тъпотии — безизразно се намеси Лукас. — Бил е пласьор, нали? Знаем това със сигурност?

— Да.

— Тогава има телефон. Просто трябва да го открием…

— Точно в този момент хората на Картър водят разпити в Белвю. Може да се ослушате там — каза Кент. — Вие сте единствените, които дойдохте с нещо.

На дъното на шахтата техниците обърнаха тялото. Главата на жената подскочи и внезапно в тях се втренчиха празните й очи.

— О, боже — запуши устата си Фел. Обърна се, наведе се над калдъръма на алеята и от устата й изригна порой слюнка.

— Добре ли си? — попита я Лукас като докосна гърба й.

— Да — отвърна тя като се стегна. — Съжалявам. Това просто ме изненада, очите…

Пет минути по-късно извадиха тялото от шахтата. Екипът го беше увил в чаршаф, но Кенет нареди да го развият.

— Искам да погледна — равно каза той. — Бих искал, по дяволите, да можех да сляза там.

Кенет и Лукас пристъпиха до сгъваемата носилка, когато повдигнаха чаршафа. Лицето на жената бе мраморно, втвърдена белота, смъртната болка и страх бяха все още издълбани по чертите й. Устата й бе запушена като при по-ранните жертви — с изрязан твърд каучук, затегнат с жица, стегнато усукана зад ушите й.

— Клещи — отсъстващо промълви Кенет.

— Третира ги като… някакви отпадъци — коментира Лукас, стараейки се да намери правилната дума.

— Или лабораторни животни — отбеляза Кенет.

— Кучи син. — Лукас се наведе, почти приклекна, подпря се с ръка, после коленичи до тялото. Приближи лицето си само на няколко инча от лявото ухо. Вдигна очи към един от техниците и каза: — Претърколи я малко наляво, моля те. — Извади химикал от джоба на ризата си и се обърна към Кенет: — Виж това.

Кенет коленичи до него, а Фел приклекна между двамата, останалите детективи се струпаха наоколо. Лукас посочи с химикала две точици върху мускула на шията на мъртвата жена.

— Виждал ли си някога нещо подобно? — попита той.

Кенет поклати глава.

— Изглежда като изгаряне. Или като ухапване от змия.

— Не съвсем. Изглежда като раничка от онези електрошокови оръжия за самозащита, шоковите пистолети, носят ги ченгетата от Сейнт Пол. Ходих да видя демонстрацията им. Ако задържиш пистолета върху голата кожа повече от секунда-две, получава се този вид нараняване.

— Ето защо няма съпротива — каза Фел, като го погледна.

Лукас кимна.

— Напада ги с електрошока. Когато те засегне, падаш веднага. После идва ред на газта.

— Едва ли има твърде много места наоколо, където продават тези неща — отбеляза Кенет.

— Полицейските складове, но съм ги виждал и в оръжейни магазини, поръчка по пощата — каза Лукас.

Кенет се изправи и избърса ръцете си от пясъка, наклони глава назад като че се молеше на небесата.

— Моля те, Господи, нека да намеря адрес в Мидтаун върху бланка за поръчка.

 

 

Лукас и Фел взеха такси до Белвю, прозорците бяха отворени, горещият дъх на пуканки връхлиташе вътре, докато се провираха през натовареното движение и стояха пет минути в задръстване в една тясна стара уличка. Брадичката на Фел трепереше от гняв.

— За Бекър ли мислиш?

— За жената… Боже. Надявам се Робин Худ да го хване — каза тя. — Бекър.

— Какво? Робин Худ? — Той я погледна с любопитство.

— Нищо — каза тя, като извърна очи.

— Е, хайде, кой е Робин Худ?

— А, глупости — отвърна тя, като ровеше из чантата си за цигара. — Предполага се някой, който ликвидира задници.

— Искаш да кажеш, доброволна стража?

Тя се ухили:

— По какъв друг начин може да се овладее това място? — попита тя, като сочеше през прозореца. — Предполага се, че са ченгета, но аз мисля, че това са глупости. Ще им се.

— Хм.

Тя запали цигарата, изкашля се и се загледа през прозореца.

 

 

Уайтчърч бе изпълнявал длъжността на майстор по поддръжката. Една променяща се върволица от дузина човека бе работила под небрежното му ръководство, извършвайки по-незначителните ремонтни работи от три до единадесет из цялата болница.

— Дяволски удобна работа, ако искаш да крадеш — отбеляза Фел, когато се присъединиха към Картър в стаята на персонала. Трима детективи разпитваха болничните служители под ръководството на Картър.

— Или ако си пласьор — добави Картър. Той погледна списъка си. — Следващият е Джими Бийл. По дяволите, почти не вярвам да успеем.

— Знам какво искаш да кажеш — каза Лукас, като наблюдаваше подплашените служители, които се трупаха в стаята.

Бийл не знаеше нищо. Нито пък някой от останалите. Фел изгори цял пакет „Лъки“, отиде да си вземе още един, върна се и се облегна на вратата.

— Дяволите да го вземат, Марк — тъкмо казваше Картър, — нали беше Марк? По дяволите, не стигаме доникъде, а е трудно за вярване някой да краде и никой да не разбере за това. Или да изнася наркотични вещества и никой да не знае.

Марк, висок, слаб, целият в акне, кимна нервно, адамовата му ябълка подскачаше конвулсивно по мършавия му врат.

— Човече, никога не си виждал този глупак, нали? Искам да кажа, просто идваш и той ти казва, Марк, качи се в 441 Д и смени бравата на вратата и после виж дали няма теч на чешмата на шестия етаж и аз го вършех. Той идваше да наглежда; но аз никога не съм се мотал около него.

Когато си отиде, Лукас отбеляза:

— Никой не е знаел. Колко от тях, наистина?

— Повечето — отвърна Картър. — Не мисля, че е правел сделки тук. — А щом крадеш, не разправяш за това. Някой ще се опита да попречи или да се включи, после да те изпее на ченгетата, за да получи оправдание.

— Все някой трябва да е знаел — възпротиви се Фел. — Това последният ли беше?

— Този беше последният — потвърди Картър.

На вратата почука една жена и надникна вътре. Имаше къдрава бяла коса, държеше ръцете си пред тялото, като че ли плете.

— От полицията ли сте? — боязливо попита тя.

— Да. Заповядайте — каза Лукас. Той се прозя и се протегна.

— Някой каза, че сте питали дали е имал пейджър или мобифон.

— Да. Коя сте вие?

— Казвам се Доти, ъ-ъ, Бедрик, работя като домакин? — Тя изговаряше изреченията като въпроси. — Миналата седмица Лу разцепи панталоните си, точно тук? Ремонтираше някакви тръби и когато се наведе, те се разцепиха, точно тук отзад?

— Ъ-хъ — обади се Лукас.

— Както и да е, аз бях там? А всички знаят, че шия, и той дойде при мен и помоли да направя нещо? Той смъкна панталоните си, носеше боксер, разбира се — свали ги направо и аз ги заших. Той носеше тениска и боксери, а в мен бяха панталоните му. Нямаше нищо в тях, освен портфейла му, ключовете и джобни пари. Нямаше пейджър или нещо подобно.

— Хей. Благодаря — кимна Лукас. — Това беше проблем за нас.

— Защо ви трябваше да знаете? — попита Бедрик.

Лукас си помисли, Мис Марпъл.

— Считаме, че — сигурен съм, че сте го чула от другите — е пласирал наркотици. Ако е било така, имал е нужда от телефон.

— Е, при него имаше нещо странно…

Тя имаше нужда от водещи въпроси. Лукас постави ръце на кръста, като спортното му сако се дръпна назад, подобно на ченгетата по телевизията, хълбоците му изхвръкнаха и проточи:

— Да-а?

Тя одобри това:

— Понякога, когато по високоговорителите имаше съобщения за докторите, съм го виждала да вдига глава към тях. И още нещо, той се обаждаше в отговор. Виждала съм го два-три пъти. Като че е лекар.

— Проклето копеле — обади се Картър. — Отговаря на повикване за докторите?

— Точно така.

— Боже — възкликна той, като се обърна слисано към Лукас и Фел: — Това е.

— Това е — изцвърча Бедрик.

— Това е — каза отново Картър. Той се усмихна на старата дама и поклати глава: — Никога не съм срещал толкова проницателна жена като вас.

 

 

Фел реши да остане в Белвю и да разработи нишката. Лукас, клатейки глава, реши да се отправи към Мидтаун Саут.

— Какво, не мислиш, че ще открием нещо? — попита Фел.

— Сигурно, но след като Уайтчърч е мъртъв, не знам какво ще ти помогне това — отвърна той.

— Без значение, искам да остана — настоя тя. — Това е всичко, с което разполагаме.

Всичко, което имаме, мислеше Лукас. Открихме доставчика на Бекър, най-добрата следа през цялата седмица и Бекър го уби точно под носовете ни. Просто бяха прибързали. Трябваше да има друг начин да се подходи към тази ситуация, да се открие начин…

В Мидтаун Саут Лукас можеше да чуе Кенет по целия път след рецепцията.

— … зная, че е горещо, но не ми пука — крещеше той. — Не искам да се мотаят наоколо хора и да четат шибани доклади, искам всички на улицата. Искам проклетите шибаняци да знаят, че се води война. Вместо да идвате тук, искам да излезете на улицата с вашите хора, да изпържите тези задници. Все някой знае къде е той в…

Лукас се облегна на вратата. Седем-осем детективи седяха сковано в конферентната зала, докато Кенет се бе отпуснал на сгъваем стол отпред, пръстите бяха върху сърцето му, лицето му бе зачервено от гняв. Той огледа полицаите, стигна до Лукас и го захапа:

— Кажи ми нещо хубаво.

— Разговаря ли с Картър?

— Той очаква да го потърся. — Кенет погледна към някаква бележка. — Какво стана?

— Една стара дама май ни обясни как Уайтчърч е приемал обажданията.

— Айде бе — обади се някой.

Лукас поклати глава:

— Но това може да не доведе до нищо. Може би е имал лекарски кодови имена за своите клиенти. Когато някой купувач е трябвало да се обади, централата — или някой друг — трябвало да повика доктора по уредбата. Уайтчърч е вдигал телефона и е отговарял на обаждането. Всеки ден там има хиляди лекари, хиляди телефонни обаждания. Хиляди повиквания.

— Кучи син — обади се Кенет. Той прокара ръка през косата си и един кичур щръкна нагоре. — Картър продължава ли да разследва?

— Да. Шест момчета и Фел останаха да помагат.

Кенет помисли за секунда, после въздъхна раздразнено и попита:

— Нещо друго?

— Не. Все още преглеждам документите, но мисля, че… Виж, по пътя насам ми хрумна една идея. Съвършено различна посока. Картър разработва телефоните, а ти си покрил всичко останало с хора. Мислех си отново колко е трудно да се открие Бекър, откъде взема пари, мислех за всички неща, които не знаем за него. И тъй, хрумна ми, че трябва да говоря с хора, които наистина са познавали Бекър.

— Например?

— Например онези, които са били с него в затвора. Може би ще трябва да се върна обратно в Минеаполис. Мога да разпитам хората, които са били в съседни килии до неговата. Може да е споделил нещо с някого или някой да му е дал идея как да се закопае някъде…

— Идеята не е лоша — отбеляза Кенет като почесваше гърдите си. — Но все пак е далечен прицел и се отдалечаваш от действията тук. — Той помисли още известно време. — Виж какво, преглеждай документацията през останалата част от деня, мисли за телефона. Вдругиден е лекцията. Ако дотогава не изскочи нещо, ще поговорим пак… Видя ли произведението на изкуството?

— Изкуство?

Кенет подвикна:

— Джим…

Един от детективите подаде на Лукас кафяв плик. Лукас го отвори и видя цветни снимки, осем на десет. Той ги прехвърли. Уайтчърч, мъртъв в коридора, паднал по гръб. По плочките, зад главата му, имаше кръв, както и върху стената. Тялото му бе притиснало една двадесетдоларова банкнота.

— Какви са тези пари? — попита Лукас.

— Трябва да са се карали за плащането, когато Бекър го е застрелял — обясни ченгето на име Джим. — Един от санитарите чул изстрелите. Съвсем разумно, той се позабавил преди да отиде да види. После предпазливо подал глава през противопожарния изход и видял Уайтчърч на пода. Външната врата тъкмо се затваряла. Бекър трябва да е сграбчил каквото е могъл и е побягнал.

— Не е отстранил клепачите — каза Лукас. Ако не се смяташе кръвта, Уайтчърч приличаше на заспал пияница.

— Не. Само го е пробол в очите и е грабнал наркотика, ако е имало такъв. Има отпечатък върху банкнотата. Бил е Бекър.

— Добре, да се махаме оттук — обърна се Кенет към ченгетата.

Настъпи конфузна тишина, докато всички се изправяха и се придвижиха към вратата, като клатеха глави.

— Хей. Всички. Кажете на хората си да си сложат бронежилетките. Ще трябва да разговарят с истински боклуци.

Като минаваше край Кенет, Хуерта се спря да го потупа по главата, приглаждайки косата му.

— Какво? — попита Кенет, а Хуерта се ухили и обясни: — Просто ти приглаждам индианската грива. С тази стърчаща бяла коса приличаш на Стив Мартин от „Неудачникът“, само дето си мършав и стар.

— О, стар, целуни ми задника, Хуерта — засмя се Кенет, като оправяше косата си.

Лукас, удивен, гледаше след Хуерта, после се обърна отново към Кенет.

— Какво има? — попита озадачен Кенет, като отново приглади косата си.

— Стив Мартин? — попита Лукас.

— Задник — изръмжа Кенет.

— Сигурно те наричат по същия начин, след като ги пращаш на улицата — каза Лукас. Превключи темата извън Стив Мартин, прикритие, прикритие…

— Знам — сериозно каза Кенет като гледаше след детективите. — Боже, да приклещваш боклуците в тази горещина… ще вони, боклуците ще откачат и полицаите ще откачат и някой ще пострада.

— Няма избор — каза Лукас. — Трябва да се притисне навсякъде. След като Уайтчърч е мъртъв, Бекър ще трябва да си намери нов доставчик.

 

 

Час по-късно Лукас лежеше на леглото си в „Лакота“ и мислеше за думите на Хуерта. Че Кенет прилича на Стив Мартин, с тази бяла коса…

Добре. Намираш се на улицата. Станало е убийство. Бързо прехвърча кола и вътре има стар бял човек. Това е казал Корнел Рийд на човека на Боби Рич. Стар бял мъж. Как ще разбереш, че е стар, когато колата се движи бързо? Ако има бяла коса…

А ето и госпожа Лоугън и това, което съобщи, в апартамента под този на Пети…

Кенет пасваше идеално. От дълго време е оперативен работник. Беше на висок пост, с достъп до всякаква вътрешна информация. Беше суров, но очевидно го харесваха, беше чаровен. Има бяла коса.

Кенет спеше с Лили. Как пасваше това в картината? Как можеше тя да се въргаля в леглото с някой под подозрение? И най-важният въпрос — при няколкостотин възможни заподозрени, как натресоха Кенет на Лукас, достъпен за всекидневни проверки?

Единият отговор е О’Дел. Другият — Лили. Или двамата заедно.

Той лежеше на леглото с маркер и бележник в ръка, като се опитваше да състави списък. Накрая стигна до:

1. Корнел Рийд