Джон Сандфорд
Мълчанието на жертвите (11)

11

В „Лакота“ Лукас разгледа подутата си буза в огледалото. Цветът на удареното беше потъмнял, пурпурен оттенък, който доминираше, лъскав в средата, неравен по края. Той докосна наранената кожа и премига. И преди е понасял удари и знаеше какво ще последва — нараняванията щяха да хванат коричка, докато кожата около тях щеше да придобие жълтозеленикав цвят и след седмица щеше да изглежда още по-зле. Щеше да прилича на чудовището Франкенщайн. Той поклати глава към отражението си, опита да се ухили, след това сдъвка половин дузина аспирин и спа два часа. Когато се събуди, главоболието бе утихнало, но стомахът му се бунтуваше. Той налапа още четири аспирина, взе душ, изми зъбите си, извади изпод леглото огромен бележник „Бинфанг“ и взе от куфарчето си един маркер с широк писец. Написа:

Бекър

Нуждае се от пари.

Нуждае се от наркотици.

Живее в Мидтаун с приятел?

Има превозно средство.

Не е бил забелязан.

Маскировка?

Аптекарски умения.

Медицински умения.

Контакти в Белвю.

Нощем.

Той прикрепи схемата на една стена и легна на леглото като я изучаваше. Бекър имаше нужда от пари, ако купуваше наркотиците си, а това е почти сигурно. В областния затвор Хенпин той бе молил за тях, за облекчението от химикалите.

Следователно: трябва да е във връзка с пласьори или поне с един. Можеше ли да работи при някой от тях? Не и като разпространител — дори и най-тъпият от тъпите би го разпознал като заложена бомба, ако знаеха кой е. Но ако работеше като аптекар — метедринът се синтезираше лесно, ако имаш подготовка и достъп до суровините. Ако водеше живот на колела, това би обяснило как печели пари и наркотици, а дори и убежище.

Колата бе друг проблем. Той изхвърляше телата, очевидно от кола. Как е получил достъп до нея? Как е взел разрешително? Всичко насочваше към съучастник…

Той се изправи, отиде в банята и погледна в огледалото. Ожулването се стягаше. Той го зачовърка с нокът, повдигайки люспици кожа, кръвта потече по бузата му. По дяволите. Знаеше си. Взе тоалетна хартия, притисна я към бузата си и се върна в леглото.

Отново се вгледа в схемата, но умът му се отвлече от Бекър по посока на другия случай. Защо го бяха нападнали? И дали наистина са го следели или е станало нещо друго? Можеха да го убият — беше им в ръцете. Ако не искаха да го убиват, можеха все пак да приключат по-бързо — с бейзболните бухалки. Защо рискуваха да им окаже съпротива? Ако държеше пистолет в ръка, можеше да ги убие…

Защо Лили бе погледнала през прозореца тогава?

Но основният ребус беше ясен. Той не бе стигнал доникъде, а Лили и О’Дел трябваше да виждат това. Всичко, което можеше да върши, бе да се взира в разни хартии и да изслушва хората. Не разполагаше с никаква поверителна информация, с историята, която да го насочи в правилната посока. И все пак… той бе заобиколен от хора, които можеха да са замесени — Фел, Кенет, самият О’Дел и дори Лили. И не по съвпадение.

В осем и тридесет той стана, облече се, излезе на улицата, спря такси и след десет минути беше в апартамента на Лили. Тя чакаше.

— Все още изглеждаш зле — каза тя, като отвори вратата. Докосна бузата му: — Пари. Сигурен ли си, че искаш да направиш това? Иска се доста търчане.

— Да — кимна той. — С Рич уговорката за девет ли е?

— Да. Той е неспокоен, но ще дойде.

— Не искам той да ме види — каза Лукас.

— Окей. Можеш да останеш в кухнята на тъмно, аз ще разговарям с него в хола.

— Чудесно. — Лукас се отправи към кухнята с ръце в джобовете.

— Нещо ново за Бекър? — попита тя, като го последва.

— Не. Размишлявах. Сигурно излиза само нощем. — Лукас се настани върху висок дъбов стол и се облегна на плота. Пред него имаше керамична купа с ябълки, ръчна изработка. Той си взе една и я завъртя в ръката си. — Дори и със сценичен грим, през деня лицето му ще си личи доста добре.

— И така?

— Възможно ли е да прави произволни нападения на самотни хора в евтини коли, след полунощ, Мидтаун?

— За бога, Лукас. Шансът да го хванем по този начин е нулев — а междувременно може би трима полицаи ще са застреляни.

— Опитвам се да си изясня начините да го притиснем — отговори Лукас. Той пусна обратно ябълката в купата.

— Наистина ли искаме да го прогоним оттук? Той просто ще отиде някъде другаде, ще започне отново…

— Не зная дали ще успее. Някак си, не знам защо, тук той разполага с неповторими условия. Може да се скрие — отвърна Лукас. — Ако пътува, ще загуби това предимство — искам да кажа, виж, точно сега Бекър е един от най-известните хора в страната. Не може да отседне в мотел или да спре на бензиностанция, не може да вземе обществен транспорт. Не може в действителност да кара кола без да е под напрежение — ако го спре полиция, с него е свършено. А и се нуждае от дозата си, нуждае се от пари. Ако го прогоним, ако той се опита да избяга, с него е свършено.

Тя помисли върху това и кимна:

— Предполагам, че можем да направим нещо. Не бих искала да слагаме много препятствия, но можем да съобщим и да поискаме сътрудничеството на обществеността. Може да направим няколко изявления по телевизията…

— Би било добре.

— Ще говоря утре с Кенет — каза тя. Настани се на един стол срещу него, кръстоса крака и обви с ръце едното си коляно.

— Как се зае с този случай Кенет? — попита Лукас.

— О’Дел дръпна някои конци. Кенет е един от най-добрите в тази насока, организатор и изпълнител.

— Той и О’Дел не се понасят.

— Не, наистина. Не зная защо О’Дел го въвлече, не зная с точност, но мога да ти кажа едно нещо — нямаше да го направи, ако не считаше, че Кенет ще открие Бекър. Там, в Минеаполис може да се контролира бюрокрацията, защото районът е малък и всеки познава другите. Но тук… Трябва да открием Бекър или ще хвърчат глави. На хората им писна.

Лукас кимна, замисли се за миг и каза:

— Кенет е човек от разузнаването. Сигурна ли си, че не е забъркан с Робин Худ?

Лили погледна надолу към ръцете си.

— В сърцето си съм сигурна. Въпреки че не мога да го докажа. Който и да ръководи това нещо, трябва да притежава доста власт, за да го крепи, и добри организаторски качества и предполагаме определени политически позиции. Кенет пасва.

— Но…?

— Има много здрав разум — отвърна Лили. — И вярва, в какво? В добротата, вероятно. Така го чувствам. Говорим си разни неща.

— Окей.

— Това не е истинско доказателство — каза Лили. Тя бе напрегната, притеснена, предъвкваше нещата.

— Не питах за доказателства, а за мнение — каза Лукас. — А О’Дел? Той като че ли управлява всичко. Управлява теб, управлява Кенет. Той управлява и мен или си мисли, че е така. Разобличава Фел…

— Не знам, просто не знам. Дори начина, по който реши, че е Фел, изглежда по-скоро като магия. Може и да сме на лов за диви патици.

Тя се канеше да продължи, но се чу звън на вратата. Лили подскочи от стола си и тръгна към фоайето като натисна интеркома. Мъжки глас изрече:

— Лейтенант Боби Рич.

— Ще натисна бутона за входа — каза Лили. Подхвърли към Лукас: — Изгаси светлините.

Лукас угаси осветлението и седна на пода с кръстосани крака. В тъмното той наблюдаваше как Лили чака на вратата, висока жена, по-лека отпреди, с дълъг аристократичен врат. Власт. Добри организаторски качества. Определени политически позиции.

— Как убеди О’Дел да дойда тук? — бе попитал рязко. — Беше ли съгласен? Колко трябваше да го притиснеш?

— Довеждането ти тук бе повече негова идея, отколкото моя — бе отговорила Лили. — Аз му разказах за теб и той обяви, че пасваш перфектно.

Рич почука на вратата, докато Лукас си мислеше, наистина ли?

 

 

Рич беше висок чернокож мъж, оплешивяващ, атлетичен тип, с късо подстригана коса — главата му изглеждаше като бръсната. Бе облечен в зелено спортно яке и сини дънки. Каза:

— Здравей! — и се вмъкна в апартамента.

Лили му посочи стол, откъдето Лукас можеше да вижда лицето му и тогава каза:

— Тук има още един човек, в кухнята.

— Какво? — Рич, почти седнал, се повдигна и погледна нататък.

— Не ставай — озъби се Лили. Тя отново посочи стола.

— Какво става тук? — попита Рич, все още надничащ към кухнята.

— Тук е един човек, който почва да притиска Робин Худ. Може би. Той не иска да видиш лицето му. Не знае на кого може да се довери. Ако не искаш да говориш за това, докато той е тук, можем да прекратим всичко още сега. Можеш да отидеш в задната спалня докато той си тръгне. Тогава ще бъдем само ти и аз. Иска да знаеш това.

Рич облиза с език долната си устна, ръцете му стискаха облегалките на стола. След малко той се отпусна:

— Не виждам как ще ми навреди — каза той.

— Не може — отговори Лили. — Той най-вече ще слуша и може да зададе няколко въпроса. Защо просто не ми кажеш каквото си казал на Уолт? Ако някой от нас има въпроси, ще те прекъснем.

Рич помисли върху това, вгледа се в тъмното, опитвайки се да го прониже, после кимна:

— Окей.

Бил си е вкъщи, когато се обадил един бивш крадец, когото хващал няколко пъти преди това, човек на име Лоуъл Джексън. Джексън се опитвал да се поправи, хванал се да рисува надписи и се справял добре.

— Каза, че се обадил някакъв негов познат, хлапе на име Корнел, по прякор Ред. Корнел казал, че видял как изхвърлят трупа на Джими Кинг и че не били някакви гангстери — един от мъжете в колата бил бял възрастен и Корнел помислил, че е ченге. Джексън ми даде един адрес.

Възрастно бяло ченге?

— Ти потърси ли Корнел? — попита Лили.

— Да. Не можах да го намеря. Така че отидох да разговарям с Джексън.

— Какво каза той?

— Каза, че веднага след като говорил с мен, същия ден, видял Корнел на игрището на Сто и осемнадесета улица — всичко това е в доклада ми.

— Продължавай — обади се Лили.

— Корнел си тръгнал от игрището и казал, че си отива вкъщи. Че се маха от града. Никой не знае накъде е тръгнал. Фамилията му е Рийд. Корнел Рийд. Има досие. Пласьор е, боклук. Но е бил някога в колеж. Не е обикновен задник.

— На колко години е? — попита Лили.

— В средата на двадесетте, някъде там.

— От Ню Йорк?

— Не. Предполага се, че е дошъл от юг. Може би Атланта. Бил е тук от няколко години, въпреки че Джексън каза, че не коментирал откъде е. Имало нещо гнило. Просто не искал да говори за това. Но плачел, когато бил пиян.

— Колко пъти е бил задържан?

— Поне половин дузина. Нищо особено. Кражби, магазини, джебчийство. Разследвахме миналото му, малолетна престъпност, но нямаше нищо — първите му арести са били тук, в Ню Йорк, адресите са в Харлем.

— И той изчезва.

— Никъде не могат да го открият. Проверихме Атланта, но там не го познават.

— Мъртъв?

Рич се намръщи.

— Не мисля така. Когато тръгнал от игрището, бил обут в нови обувки и носел голям пластмасов куфар. Така казват свидетелите. Дошъл на Сто и осемнадесета да каже довиждане, те седели наоколо. После скочил в едно такси и тогава го видели за последен път.

— И ти написа доклад за всичко това?

— Да. Все още го издирваме. Да ви кажа истината, той е почти единственото нещо, с което разполагаме по случая.

— Какво вършехте за Пети? — попита Лукас.

— Най-вече разследване на различни хора — каза Рич. — Бях малко изнервен, да ви кажа истината. Исках да се измъкна. Не обичам да разследвам наши хора.

— Как те привлякоха по случая? — попита Лукас.

— Не знам. Някой от центъра, предполагам — отвърна Рич, челото му се сбърчи, мислейки за това. — Моят лейтенант просто ми каза да се представя в Градския съвет за специално назначение. Той също не знаеше какво става.

— Добре — каза Лукас. — Как Корнел е разбрал, че белият мъж е възрастен?

— Не знам, ако го открия, ще го попитам. Може би просто го познава отнякъде…

Те говориха още половин час, но Рич почти не каза нещо извън това, което вече беше в докладите. Лили му благодари и го изпрати.

— Загуба на време — каза Лили на Лукас.

— Трябваше да се опита. Какво знаеш за него? За Рич?

— Не много, в действителност.

— Добър детектив?

— Той е окей. Компетентен. Нищо извън това.

— Хм. — Лукас докосна възпалената буза, като размишляваше с наведена глава.

— Защо?

— Просто се чудех — каза той, като вдигна очи. — Готова ли си за тръгване?

— Искаш да вървим? Към ресторанта?

— Колко е далеч? — попита Лукас.

— Десет, петнадесет минути при нормален ход.

— Няма ли да ни застрелят като излезем през вратата?

— Не. О’Дел прати двама души да говорят с пазачите по цялата пресечка — каза Лили. — Те търсят странни хора, които обикалят наоколо.

Улицата отвън бе пуста, но преди да излязат навън, Лукас огледа прозорците насреща.

— Неспокоен ли си?

— Не. Опитвам се да си изясня…

Тя изучаващо го погледна.

— Какво?

— Нищо. — Той разтърси глава. — Рич бе достатъчен.

— Хайде…

— Нищо, наистина…

— Добре. — Лили все още го гледаше раздразнено.

 

 

Вилидж бе красив и тих, с добре оформени тухлени къщи и цветя по прозорците, тук-там ковано желязо, на места внушителният вид бе накърнен от увити жици или кабелни инсталации. Самите хора изглеждаха различни, мислеше си Лукас, отличаваха се от жителите на горната част на града — преднамерено бохемски вид, със сандали и платнени шорти, бради и дълги коси, старомодни велосипеди и дървени гердани.

„Манхатън Кабалеро“ бе потънал в една уличка с къщи от червен варовик, малко заведение, името и адресът му бяха написани на единия прозорец, а на другия имаше реклама на бира.

— Стреляли са отгоре, от третия прозорец на втория етаж — каза Лили, застанала до вратата на „Кабалеро“ като сочеше през улицата.

— Няма как да пропуснат с лазерния визьор — отбеляза Лукас, оглеждайки първо прозореца и после тротоара. — Трябва да е бил точно тук, виж нащърбените места.

Обзет от технически изчисления за убийството, той не й обърна внимание. Сега вдигна очи — лицето й бе восъчнобледо, беше се подпряла за опора на прозореца на ресторанта.

— Боже, съжалявам…

— Добре съм — отвърна тя.

— Помислих си, че ще припаднеш.

— Вече изпитвам само гняв — каза тя. — Когато си мисля за Уолт, ще ми се да убия някого.

— Чак дотам?

— Толкова, че не е за вярване. Все едно съм загубила дете.

Те взеха такси за апартамента на Пети. Когато пресичаха моста на Бруклин, Лили попита:

— Бил ли си някога там? На Бруклин Хайтс?

— Не.

— Чудесно място за апартамент. Обмислях това, да дойда тук, но, знаеш ли, ако си живял във Вилидж, вече не искаш да го напускаш.

— Изглежда хубаво — каза Лукас, като надничаше през прозореца, наближавайки края на моста. — Жената на прозореца в жилищния блок на Пети…

— Лоугън.

— Каза, че някой е бил в апартамента му, когато той бил вече мъртъв и преди да пристигнат ченгетата?

— Да. Абсолютно сигурно. Тя си спомни, че си помислила, че той си е идвал и излязъл отново. Гледала телевизия, спомни си програмата. Проверихме, бил е мъртъв от десет минути.

— Някой бързо се е придвижил.

— Много бързо. Трябва да е знаел секундата, когато е паднал Уолт. Трябва да е чакал. Възниква въпросът как е проникнал в апартамента на Уолт. Който и да е бил, трябва да е имал ключ.

— Достатъчно лесно е, ако говорим за разузнавателна операция.

— Ти си този, който знае — отвърна тя.

 

 

Апартаментът на Пети беше в една червеникавокафява тухлена сграда, прилепнала до нисък хълм, в много приятен, макар и позападнал район. Врата на Марси Лоугън бе първата отляво на мъничкото фоайе.

— Много закъсняхте — каза Лоугън като надничаше над веригата на вратата към значката на Лили. Беше възрастна, преполовила шестдесетте, сивокоса и с подобни по цвят очи. — Казахте десет часа.

— Съжалявам, но изникна нещо друго — отвърна Лили. — Искаме само да поговорим за минутка.

— Е, влизайте. — Тонът й бе суров, но Лукас остана с впечатлението, че Лоугън се радва на компанията им. — Ще трябва да притопля кафето.

Беше направила кафе и курабийки, сложени в сребърен поднос. Пъхна кафеника в микровълновата печка и започна да се суети с чашките и чинийките.

— Много приятен апартамент — отбеляза Лили.

— Благодаря. Снимаха „Лунатици“ точно тук по-долу. Шер бе застанала на алеята, видях я.

Когато кафето се стопли, Лоугън тикна подноса с курабийки в лицето на Лукас. Той си взе една — овесена. Взе си още една с кафето.

— Не беше жена — уверено отговори Лоугън на въпроса на Лили. — Стъпките бяха доста тежки. Не го видях, но беше мъж.

— Сигурна ли сте?

— Чувам да влизат и излизат хора през целия ден — обясни Лоугън. — Това е нещо, което знам. Помислих си, че се връща Уолтър. Нямаше да го направя, ако бях помислила, че е жена.

— Той се качи горе, остана няколко минути и после веднага се върна? — попита Лили.

— Точно така. Не беше повече от половин час, защото моето шоу трае толкова, а той дойде след като бе започнало и си отиде преди края.

— Казала сте на следователите, че ви е хрумнало, че това не е бил Пети. Но не чак дотам, че да погледнете. Защо сте си помислила, че може да не е той? — попита Лили.

— Който и да беше, поспря във фоайето. Като че оглеждаше вратата на моя апартамент или се вслушваше за шум отвътре. После се качи. Уолтър винаги минаваше направо. Влизаше без да спира и веднага се качваше нагоре. Особено в петък. Винаги пиеше две-три бири и не можеше да се въздържи и докато влезеше, той… знаете — трябваше да отиде в тоалетната. Чуваше се течащата вода, веднага щом се качеше. Онази нощ обаче, който и да беше, спря вътре. Направи същото и по пътя си навън. Спря във фоайето. Направо ме побиват тръпки. Може би е размислял да ликвидира свидетелите.

— Не мисля, че ви заплашва нещо — усмихна се Лили на „ликвидира“.

— Защо не кажете нещо, млади човече? — обърна се Лоугън към Лукас, който нагъваше шестата курабийка. Сякаш не можеше да спре.

— Зает съм да ям курабийки — отвърна той. — Страхотни са. Можете да спечелите цяло състояние, ако ги продавате.

— О, хубаво би било — усмихна се тя. — Какво е станало с лицето ви?

— Бях нападнат.

— Не е ли характерно за Ню Йорк? Дори ченгетата…

— Как разбрахте, че този мъж е отишъл в апартамента на Пети? — попита Лили.

— Ами, чух го да влиза, после се чу „динг“ — асансьорът, значи, се качваше нагоре. След това, само след секунда, чух още едно „динг“, като че идваше от кухнята. Това е вторият етаж. Ако бе отишъл на третия, едва ли щях да го чуя. Ако е четвъртият, изобщо не се чува.

— Окей — кимна Лукас. — Значи сте чули „динг“ на втория етаж.

— Да. А семейство Лин и Голд се бяха прибрали. Шумахер бяха през целия уикенд на Файър Айлънд. Значи трябваше да е Уолтър, а и това беше по времето, когато винаги се прибираше. Но не чух да пуска водата в тоалетната. После отново „динг“ на втория етаж и асансьорът слезе. После, който и да беше той, си помислих, че оглежда апартаментите отново, защото мина минута преди да се отвори външната врата. Трябваше да надзърна, но гледах моето шоу.

— Добре — отново кимна Лукас. — А не би ли могъл да бъде посетител на някой от другите апартаменти?

— Не. — Логън отрицателно поклати глава. — Когато дойдоха ченгетата и аз разбрах какво се е случило, им разказах за този мъж и те разговаряха с всички тук. Никой познат не е идвал по това време, а и те не са имали посетители.

Когато приключиха с Лоугън, взеха асансьора и Лили разряза печатите на вратата на Пети. Личеше, че апартаментът е бил поддържан, но бе разхвърлян от следователите. Хладилникът е бил изключен и вратата му все още бе отворена. Вратите на шкафовете — също и навсякъде се виждаха пръснати хартии. Лукас отиде до писалището на Пети, което бе разположено в мъничка ниша, и прерови финансовите сметки. Липсваше личен тефтер с телефони.

— Няма бележник с телефони.

— Сигурно са го взели момчетата от отдел „Убийства“. Ще проверя.

Десет минути по-късно Лили се обади:

— Като при разговора с Рич — няма нищо.

Когато излизаха навън, ги пресрещна госпожа Лоугън. Държеше книжен пакет, който подаде на Лукас.

— Още курабийки.

— Благодаря — каза той и добави: — Щом ги свърша, може да дойда за още.

Възрастната жена се изкикоти, а Лили и Лукас излязоха да повикат такси.

 

 

Корнел Рийд. Корнел Рийд бе видял убиеца, възрастен бял, и го бе разпознал като ченге.

Лукас лежеше върху хотелското легло и мислеше за това. Въздъхна, изтърколи се от леглото, взе личния си бележник с адреси и намери домашния номер на Хармън Андерсън. Докато го набираше, погледна часовника си. В Минеаполис беше полунощ.

Андерсън си беше легнал.

— За бога, Лукас, какво става?

— Аз съм в Ню Йорк.

— Зная, чух. Бих искал аз да съм там… — Лукас дочу как той се извърна настрани и каза на някой: — Лукас. — После отново се обърна към Лукас: — Жена ми е тук. Поздравява те.

— Виж, съжалявам, че ви събудих.

— Не, не…

— И не искам да ти създавам проблеми, но дали ще можеш да направиш една компютърна справка? Ще ти платя за консултацията.

— Я зарежи това. Какво искаш?

— Попаднах в яма със змии, човече. Можеш ли да откриеш какви са самолетните линии от Ню Йорк, включително и Нюарк, и да провериш дали има билет на името на Корнел Рийд от началото на този месец? Или въобще първо име Корнел? Или Ред Рийд? Не мисля, че ще е презокеански, освен може би до Карибите. Първо провери междущатските, като Атланта, Ел Ей или Чикаго. Искам да знам къде е отишъл и кой е платил билета, ако можем да открием това.

— Може да отнеме няколко дни.

— Свържи се с мен. И сериозно ти говоря за хонорар, човече, да изкараш някоя кинта.

— Ще поговорим за това.

— Свържи се с мен, човече.

Когато затвори телефона, Лукас се отпусна отново на леглото, като се върна мислено към разговора с Рич. Рич не знаеше защо е бил избран в екипа на Пети. Нито пък Лили. Единственият му принос изглежда бе, че по-късно е получил обаждане от познат крадец, което бе единствената нишка в случая. Добър късмет, макар и твърде невероятен.

Рич каза, че Корнел Рийд е бил много зависим от крека. Ако това е така, той не би могъл да лети извън града. Ако е имал достатъчно пари за самолет, той щеше да си купи наркотик с тях и с остатъка да хване автобус. Или да тръгне на автостоп. Или просто да си остане тук. С достатъчно крек не е нужно да ходиш където и да е… Със сигурност с няколкостотин долара не би отишъл на „Ла Гуардия“ и да ги сложи на билетното гише.

От друга страна един наркоман няма да вземе такси до автобусната спирка, не и когато метрото дотам ще го отведе по-бързо и ще му остане достатъчно за едно-две друсания. „Ла Гуардия“ е нещо друго. Няма по-лесен начин да се отиде дотам освен с такси.

Така че той сигурно е летял. А и билетът сигурно е бил еднопосочен. А това звучи вече като билет, купен от правителството.

Или от полицейски участък.

А и историята на госпожа Лоугън.

Беше много интересна, интересна и тревожна. Не я ли бе разбрала Лили? Или се бе надявала, че Лукас не я е разбрал?