Джон Сандфорд
Мълчанието на жертвите (10)

10

Идваха и си отиваха репортери, наивниците поглъщаха историята на Лукас, че е бил ограбен, другите не му вярваха особено. Един журналист от „Нюздей“ безизразно каза, че става нещо друго — че Бекър е задействал банда или че някой друг се опитва да спре разследването на Лукас.

— Не познавам крадците в Минеаполис, но в Ню Йорк те не работят в професионални екипи. Освен ако не лъжете, вие сте обработен от професионалисти…

След като си отидоха, Лукас взе още няколко хапчета „Тиленол“, отиде до банята и се върна навреме, за да види Лили в коридора.

— Изглеждаш… доста твърд — вметна тя.

— От бузата е. Адски ме боли — каза той. Докосна със средния си пръст тъмнопурпурната подутина. — Поне главоболието затихва. Ще ме пуснат следобед.

— Чух за това — каза Лили.

— Благодаря, че ми изпрати дънките. Онзи панталон…

— Е разкъсан — отвърна Лили.

— Да.

— О’Дел подготви беседата за Менгеле. Този следобед във всички вестници ще има съобщение, в „Таймс“ — утре сутринта, каним всички да направят коментар. Също и телевизията. Издирихме един човек, съвсем законно, който вече води лекции за Менгеле.

— Страхотно — възкликна Лукас. — Кога?

— Понеделник.

— Боже, толкова бързо?

— Трябва да бързаме с всичко. Може да го хванем, преди да е нападнал още някой. — Лили се облегна на болничния стол и пусна чантата до краката си. — Виж, що се отнася до снощи. Абсолютно ли си сигурен, че са били ченгета?

— Достатъчно сигурен. Можеха и да са професионални трошачи на кокали, но не ги усетих по този начин. Почувствах, че са полицаи. Защо?

— Мислех си за друга възможност.

— Смит?

— Да. След като си опустошил тревата му…

Лукас подръпна устната си.

— Възможно е. Но се съмнявам. Едно нещо научаваш като набеден бизнесмен, а то е как да отбиваш ударите.

— Говорил ли си тази сутрин с Фел?

— Тя върши работата. Научихме за двама души, които могат да знаят нещо за Белвю. Тя е говорила с Кенет, за да сме сигурни, че няма да настъпим някой.

— Окей. Аз чакам да дойде Боби Рич. Той е човекът, който даде сведенията за свидетеля.

— Свидетелят, който Пети откри.

— Да, в деня, когато бе убит. А и има още някои документи за преглед.

— Това е безполезно, така мисля — каза Лукас. — При тези хора, убитите, в живота им няма да открием нищо, което да ни посочи убийците. Трябва да е някой бюрократ — кой и кога е извадил досиетата им.

— Това е невъзможно.

— Да, знам.

— И тъй, ние сме в задънена улица?

— Не съвсем, има проблясък. Може Рич да има нещо. Все още държим Фел. Искам да разгледам апартамента на Пети, личните му вещи. А и нямам нищо против да видя мястото, където е бил застрелян.

— То е на около половин миля от моя апартамент, можем да отидем пеша дотам. Неговият апартамент е запечатан. Ще взема няколко нови печата и ще те заведа. Кога?

— Тази вечер? След като говорим с Рич?

— Чудесно.

— Какво каза на Кенет?

— За това, че беше в моя апартамент ли? Казах, че си се отбил. Казах му, че сексът е немислим, миналата нощ или за в бъдеще. Казах му, че не си ме докосвал, както и аз теб, а сме имали да обсъждаме нещо.

— Звучи доста отвратително — ухили се Лукас.

— Може, но аз просто излязох с тази версия. Казах му също, че известно време там е бил и О’Дел. Джон ще подкрепи това.

 

 

Няколко минути по-късно пристигна Фел придружена от Кенет. Лили избухна:

— За бога, Дик, какво търсиш тук? Извървя целия този път? — Тя се извърна ядосано към Фел с ръце на бедрата: — Барбара, ти му позволи…?

— Млъкни, Лили — обади се Кенет. Той докосна бузата й с показалец. Обърна се към Лукас: — Е, изглеждаш ужасно.

— Какво мислиш, Барб? — попита Лукас.

Фел се бе прикрила зад Кенет, сега надникна и каза:

— Прав е. Ужасно изглеждаш.

— Всички сте на едно мнение — заключи Лукас. — Това бяха и думите на Лили, когато влезе. Единственият, който не бе съгласен, беше един двадесет и четири годишен репортер от „Таймс“ с голям задник, който считаше, че изглеждам достатъчно добре, за да чуе повече за случая от самия герой…

— Трябва да е от сътресението — каза Фел на Лили.

— Винаги е бил такъв — отвърна Лили. — Мисля, че е вродена глупост.

Кенет поклати глава.

— Проклети жени, винаги се впечатляват от разранено лице. Преди винаги се биех, когато исках да сваля някоя. Работеше като часовник. — Той спря и намигна на Лукас: — Опитваш се да сваляш ли? — и очите му проблеснаха настрани по посока на Лили.

— Не много упорито — намеси се Фел.

Лукас и Кенет се засмяха. Не и Лили.

Кенет каза:

— Виж, исках да ти кажа. Продължавайте с имената, които сте получили. Барб ги проследи.

— Единият адрес е точен, а другият — вероятен — допълни Фел.

— Скитници?

— Не. Нито единият.

— Добре. — Лукас се смъкна от болничното легло. — Да отидем до сестрите. Може да ги уговоря да ме пуснат преди обяда.

Дежурната сестра каза, че лекарят иска да го прегледа още веднъж. Ще го изпрати веднага щом пристигне, вероятно след няколко минути.

— Първо ще ви прегледаме — каза тя.

— Добре, но бързо, нали?

— Веднага щом той дойде.

Лили се обади:

— Трябва да тръгвам. Карай по-спокойно днес.

— Да.

Той предпазливо тръгна с Фел обратно към стаята, като се опитваше да не движи рязко главата си. Вече на вратата, той се обърна назад към асансьорите. Кенет и Лили чакаха, гледаха номерата над вратата, след това Кенет се наведе, тя се повдигна на пръсти и те се целунаха — целувка, която и двамата приемаха сериозно. Лукас се извърна и улови, че Фел го наблюдава.

— Истинската любов — кисело отбеляза той.

 

 

Горещото мътно слънце предизвика у него леко повдигане, болката в главата му се премести отзад.

— Изглеждаш блед и изтощен — каза Фел.

— Добре съм. — Той вдигна очи към надписа: „Арнолд — телевизори и апаратура, части и поправка“. — Хайде, да приключваме с нея.

Когато минаха през вратата, издрънча камбанка. Някаква жена с тежко телосложение вдигна очи от счетоводната книга, затвори я с плясък и тромаво се приближи до щанда.

— Мога ли да помогна? — Тя имаше жизнерадостна жълтеникава усмивка и невероятен акцент от хълмовете на Западна Виржиния. Погледна към Лукас: — Изглеждаш, сякаш си ял бой.

— Полиция — каза Фел. Тя повдигна капака на чантата си и бързо показа значката. — Вие ли сте Роуз Арнолд?

Усмивката на жената се стопи в чумерене.

— Да. Какво искате?

— Търсим един човек — каза Лукас. — Помислихме, че може да ни помогнеш.

— Не съм тук толкова отдавна…

Лукас пъхна ръка в джоба си, извади портфейла си, взе шофьорската си книжка и я подаде на Арнолд.

— Барбара — той кимна към Фел — е ченге от Ню Йорк. Аз не съм. Аз съм от Минеаполис. Докараха ме тук да помогна за този тип Бекър, който нарязва хората на парчета.

— Тъй ли? — Арнолд с нищо не се издаде, гледаше го с малките си блуждаещи очи като кокошка, очакваща секирата.

— Да. Той уби там жена ми. Може да си чела за това. Ще го хвана и ще го довърша.

Арнолд кимна и попита:

— И каква връзка имам аз?

— Мислим, че той има доставки — наркотици и медицинско оборудване — от Белвю. Знаем, че ти си канала към Белвю.

— Това са тъпотии, никога нищо не съм докосвала…

— Ти си измъкнала петстотин пакета бяла копирна хартия „Хамърмил Бонд“ преди две седмици, платила си по долар пакета и си го продала на една компютърна компания по три долара — намеси се Фел. — Можехме да те закопчаем, ако искаме, но ние не искаме. Просто имаме нужда от малко помощ.

Тя погледна към тях, безмълвно, в очите й проблесна „силна“ интелигентност. Пресмяташе. Пред очите на Лукас бързо премина картината как тя измъква някакво ръждясало желязо от чекмеджето, нещо като Айвър Джонсън Тридесет и втори калибър, и забива дулото в гърдите му. Но нищо такова не стана, чуваше се само жуженето на мухите по предните прозорци.

— Уби жена ти? — попита тя. Наклони глава като го гледаше с крайчеца на очите си.

— Да — отвърна той. — Наистина е лично.

Тя се пули върху това още няколко секунди и после попита:

— Какво искате?

— Искам името на човека, който изнася стоката оттам.

— Това да не се обърне срещу мен?

— По никакъв начин.

Тя помисли малко, после избръщолеви:

— Лу Уайтчърч.

— Лу…

— Уайтчърч — допълни тя.

— Кой друг?

— Той е единственият пряк доставчик от Белвю.

— Има ли шанс той да доставя и хапчета?

— Мисля, че може. Аз не ги докосвам, но Лу… той има проблем. Смърка по малко.

— Благодаря — каза Лукас. Извади визитката си, обърна я и записа номера на хотелската си стая. — Имала ли си работа с някой или да познаваш някой, който да е изнасял оборудване за спешна помощ?

— Не. — Гласът й бе уверен.

— Разпитай наоколо. Ако откриеш някой, кажи му да ми се обади. Това не е служебно, кълна се в Библията. Тук съм, защото Бекър преряза гърлото на жена ми.

— Преряза гърлото й? — Дебелана докосна врата си.

— С нож за хляб — каза Лукас. Той придаде горчив оттенък на гласа си. — Чуй, всеки, който се доближи до Бекър, рискува да се озове пристегнат към операционната маса, с отрязани клепачи и сърце, нарязано на филийки, докато още диша. Чети вестниците.

— Гледам телевизия — кимна тя.

— Тогава знаеш.

— Шибан лунатик. Това е той — каза Арнолд.

— Така че поразпитай. Обади се.

 

 

Навън Фел подметна:

— Ти си отвратителен кучи син понякога. Извличаш изгода от твоята приятелка.

— Моята приятелка е мъртва, не й пука — отвърна той. Сви рамене: — Но селяците разбират тези приказки за отмъщение.

— Какво е името?

— Лу Уайтчърч. А и тя мисли, че той се занимава и с хапчета.

— Хайде да го притиснем — каза Фел. Докато се оглеждаха за такси, тя добави: — Ако лично сгащя Бекър, ще получа повишение, преди да напусна.

— Това ще е хубаво. — Таксито се движеше на зигзаг към тях.

— По-голяма пенсия. Може и да получа работа като почтена келнерка. Няма да се налага да танцувам гола.

— А-ха. Планирах да се отбия през първата ти нощ.

— Може и да измислим нещо — каза тя и се качи в колата преди той да измисли отговор.

 

 

Свариха Луис Уайтчърч да тика една количка с инструменти в приземния коридор на Белвю. Отговорникът го посочи. Болничната помощник-администраторка нетърпеливо се помайваше наоколо. По-рано тук бяха идвали хората на Кенет, бяха разговаряли с двама служители, обясни тя, но не и с Уайтчърч.

— Какво? — каза Уайтчърч.

Фел бързо показа значката си, докато Лукас блокираше фоайето.

— Искаме да разговаряме с вас, лично.

Уайтчърч поклати глава:

— Не искам да разговарям с никого.

— Можем да говорим тук или да извикаме патрул и да отидем в Мидтаун Саут.

— Да говорим за какво? — Уайтчърч хвърли поглед към отговорника.

— Нека да се оттеглим някъде — предложи Лукас.

Влязоха в болничната работилница, седнаха на очукани столове. Уайтчърч правеше полукръгове с петата на единия си крак.

— Кълна се в Бога, не знам…

— Петстотин пакета хартия — казаха те.

— Няма да говоря за такива неща — каза той с акцент от Джърси, лепкав като майонеза. — Ако искате да говорим за онзи тип, Бекър, ще помогна с каквото мога. Но не зная нищо за него, както и за никакво медицинско оборудване. Не бих докоснал такова нещо… — Той се поправи. — Вижте, не изнасям нищо оттук, но ако го правех, нямаше да взема такива неща. Искам да кажа, хората могат да умрат заради това.

— Ако хванем човека, който помага на Бекър, той ще бъде обвинен в съучастничество. По дяволите, виж, човече, няма да има никаква проклета гаранция, не и за някой, който е помагал на този задник.

— Боже, щях да ви кажа — отвърна Уайтчърч. Беше плувнал в пот: — Чуйте, познавам няколко души, които може и да знаят нещо.

 

 

— Какво мислиш? — попита Фел.

— Той се прикри доста добре. Не знам. Имаме обаче имена. Ще се върнем за него. Нека да уври.

Уайтчърч им бе дал още две имена. И двамата мъже работеха.

— Джейкс е санитар, трябва да е някъде наоколо — каза помощник-администраторката. Тя се впусна в лова като възприе лаконичния стил на Фел. — Уилямс, трябва да прегледам списъка.

Те откриха Харви Джейкс изнасящ чаршафи от пералното помещение.

— Нищо не зная за тези тъпотии — каза той. Бе притеснен. — Вижте, не знам защо сте дошли при мен. Никога не съм правил нищо лошо, не съм открадвал нищо, откъде сте взели името ми?

С Уилямс беше по-зле. Той работеше в пералното и приличаше на шестица.

— Каза какво?

— Казах, че си измъквал нещо оттук и…

— Каза какво?

Лукас се вгледа в него отблизо, после към Фел и поклати глава:

— Той не се преструва.

— Какво? — Уилямс бавно премести погледна си от единия на другия и се върна в пералното.

 

 

— Ние сме на черния пазар, неофициално, трудно за доказване, дирим случайно попадение — каза Фел като се завлачиха по коридора. Както и целият Ню Йорк, интериорът на Белвю бе като кръпка, бяло с черни петна. — Не е истински стегнат кръг. Уайтчърч трябва да е едра риба, ако наистина е уредил камион да изнесе тази хартия оттук. Джейкс и Уилямс са дребни, ако изобщо отмъкват нещо.

— Близо си до истината — каза Лукас. — Уайтчърч сигурно е замесен.

— Искаш ли да се върнем при него?

— Трябва — отвърна той, като пъхна ръце в джобовете си. — Но тази проклета болка…

— Непрекъснато пипаш бузата си — каза тя. Протегна ръка и докосна раната. Не го заболя от лекия допир. — И така, какво ще правим?

— Връщам се в хотела. Трябва да дремна, чувствам се ужасно — каза Лукас.

— В задънена улица ли сме?

— С изключение на Уайтчърч, не знам до какво ще стигнем — отвърна Лукас. — Нека да помислим. Ще ти се обадя утре.