Ада Чумаченко
Човекът от Луната (5) (Повест за великия руски пътешественик Миклухо-Маклай)

Жилище на колове

Миклухо-Маклай избра за своя дом място на самия бряг на морето. Там растяха големи дървета, шумеше ручей, пълзящи растения обвиваха високите стъбла. Мястото беше уединено и хубаво.

Още от палубата на „Витяз“ Маклай успя да разгледа добре целия тоя хълмист и обрасъл бряг.

През всичките дни, докато „Витяз“ стоя в залива, Николай Николаевич дълго, без да се откъсва, гледаше с бинокъла къдравите гористи планини, коралови подмоли и редките жълти плитчини — пристанища на лодки.

Харесваха му светлите долини, които разрязваха тъмните, гъсти гори, синьото небе, пяната на вълните, които се блъскаха о черните и лилави скали.

Оттам, от капитанското място на парахода, той избра и място за жилището си. В сянката на две грамадни дървета корабните дърводелци набиха високи колове.

Лекият дом, наполовина от дървета, наполовина от брезент, беше готов за няколко дни. Покрива направиха от рогозки, изкусно сплетени от Бой от листата на кокосови палми. До една от стените поставиха голяма боядисана маса. Два големи дървени сандъка, поставени един до друг, служеха за легло.

Като ахкаше и охкаше, Олсен се мотаеше около вещите, свалени от кораба на брега. Те не бяха много. Главно място между тях заемаха инструментите, книгите и оръжието. Маклай нямаше желание, пък и пари, да се снабди с много провизии, удобни дрехи, хубави кресла и меки постелки. Всичко, което той имаше и което можа да издействува от Географското дружество — всичко изцяло отиде за пътуването, за инструменти и за възнаграждение на Олсен и Бой.

Можеше ли да се мисли за вкусни консерви и кутии с ароматно какао, за сандъчета с хрущящи сладки и таблетки шоколад, за запаси плат и удобни обуща!

Но Маклай и не се грижеше много за това. Най-главно за него беше: маса за микроскопа, пушка за лов и мрежа за ловене на риба. А наред с него живееше непознат и загадъчен народ — папуаси. И Маклай търпеливо слушаше мърморенето на Олсен и грижливо ковеше лавици за книгите и за бъдещите си колекции.

Жилището беше вече почти готово. Окуражените папуаси идваха всеки ден да гледат работата на белите хора. Всичко ги учудваше: и блестящите на слънцето брадви, и свистящото ренде, и сандъчето с пирони.

Те говореха помежду си, смееха се, пляскаха с длани по коленете си и понякога, като вземаха някоя изпусната кука или винт, дълго разглеждаха непознатата вещ, като клатеха глави.

Те не се решаваха да влязат в разговор с белите. Само Туй, първият приятел на Маклай, се приближаваше храбро до самия дом, пипаше Маклай за ръката и даже честичко поседяваше на стъпалата на готовия вече чардак. Веднъж той спря Маклай и го задържа за ръката. Лицето му беше развълнувано, веждите му смръщени. Виждаше се веднага, че той иска да каже нещо много, много важно.

— Какво има, Туй? — попита го Маклай.

Туй показа кораба и после махна широко с ръка. Маклай разбра.

— Ще си иде — съгласи се той. — Корабът ще отпътува, а аз ще остана тук. В тоя дом.

Туй въздъхна, направи тъжно лице и бързо-бързо заговори на неразбираемото си наречие. Думите му бяха неразбираеми, но Туй толкова изразително размахваше ръце, така подскачаше и затваряше очи, толкова живо хвърляше въображаемо копие, така сърдито сечеше с гола ръка коловете на жилището, че Маклай разбра веднага всичко, което той искаше да му каже.

Корабът ще замине, казваше Туй, и Маклай ще остане сам. Из съседните села ще дойдат зли хора. Те ще разрушат жилището и ще убият Маклай с копия. Маклай е добър човек. Туй не иска смъртта на Маклай. Нека Маклай седне в голямата си лодка и замине далеч-далеч. Тук ще му бъде лошо.

Маклай погледна към морето. Параходът се приготвяше за заминаване. Още няколко часа и последната струйка от параходния дим ще изчезне. Маклай ще остане сам.

Не е ли много тежка задачата, с която се беше нагърбил? Дали Туй не е прав, като го предупреждава? Дали ще завърши той своята работа? И не е ли по-добре, докато не е още късно, да скочи с вещите в лодката и да се върне на „Витяз“? Но Маклай поклати глава и се усмихна на Туй.

— Нищо, приятелю! — каза му той. — Никой няма да ме изяде и убие. Всичко ще бъде хубаво. Много хубаво. А за добрите думи — благодаря.

И той избра от сандъчето най-големия и блестящ пирон и го подаде на Туй.