Ада Чумаченко
Човекът от Луната (17) (Повест за великия руски пътешественик Миклухо-Маклай)

През нощта

Бой умря. През нощта Олсен и Маклай откараха трупа му с лодка в морето. Те го зашиха в торба, завързаха голям камък и го спуснаха, по морски обичай, във водата. Връщането беше много тъжно. Не им се говореше. И двамата вървяха бавно и мълчаха.

Домът им се видя изведнъж много широк и празен. Пред тях постоянно попадаха нещата на Бой. Ето устната му хармоника. Той често свиреше с нея на папуасите. Ето колана му. Ето палтото, ето сандъчето му с шарена картинка, залепена на капака.

— Приберете всичко това, Олсен — каза Маклай. — Ще изпратим всичко това на близките му. Аз имам адреса.

Олсен не мърдаше от място. Той гледаше Маклай и подсмърчаше.

— Това е първият — каза той с въздишка. — После ще умрете вие, а после аз. Вие ще умрете сигурно по-рано. Вие съвсем не се грижите за себе си. Какво ще правя аз тук сам? Аз просто ще полудея.

— Вие много говорите, Олсен — отговори Маклай. — Идете да спите.

И той седна при масата, пред разтворена дебела тетрадка. Това беше дневникът, който Маклай водеше най-грижливо.

Каквото и да се случи с него, работата трябва да бъде доведена до край. Всичко трябва да бъде готово и в ред. Ако Олсен е прав, ако треската излезе по-силна от Маклай, той все ще намери достатъчно сили, за да закопае книгите си в уреченото място. И тогава целият свят ще узнае, че не е загинал напразно, че той е свършил работата си, голяма и важна работа!

Маклай отваря чекмеджето. Там в отличен ред лежат десетки пакетчета, превързани с конец. На всяко пакетче има надпис „Туй — 45 год.“, „Дягусли — 38 год.“, „Лялу — 18 год.“, „Сегал — 23 год.“.

Това са все отрязани от папуаси коси, които той толкова пъти е разглеждал под микроскопа.

Не! Противниците му не са прави. Това са най-обикновени човешки коси. Те съвсем не растат на отделни снопчета и ни най-малко не приличат на животинската козина.

Какво само не измислят хората, за да докажат, че у цветнокожите даже кожата, даже косите са направени не така, както у белите. Да, Маклай ненапразно живее тук, на тоя бряг. Той ще им занесе такива доказателства, такива факти, че те няма вече да смеят да спорят с него… Но… ще ги занесе ли?

Маклай става от масата и започва да ходи. Четири крачки напред… четири назад, още четири напред, още четири назад.

— Та няма ли да легнете най-после да спите? — бърбори Олсен. — Нощем трябва да се спи даже в тая проклета страна.

— Ще легна. Сега ще легна — послушно отговаря Маклай.

Той оправя на прозореца мрежата против комари, отмята на леглото лекото одеяло. Трябва да спи.

Но кой знае защо сънят не идва при Маклай.

Той си спомня Бой. Тежката торба с привързания камък. Силното пляскане. И отново около лодката черната, почти неподвижна вода…

А добре би било все пак да имаш наред със себе си другар, заедно да работите, заедно да мислите, заедно да почивате.

Или макар (защо хората не са измислили още това) ей тъй, нощем, да чуеш родна песен, познат глас… Ето така просто, в тъмнината… Над главата… Така някой изведнъж да се усмихне и да каже: „Търпение, Маклай, търпение. Ние сме с тебе. Ние ти вярваме. Ние те чакаме“!

Но никой нищо не говори в тъмнината над главата на Маклай. Зад тънките стени на дома шепти, шуми, ехти тропическата гора. В ъгъла хърка Олсен. Нетърпимо тънко бръмчи нахален комар.

Родина. Колко е далеч!