Иван Вазов
Тор

Полята мъртви, подивели

и гробен сън царува тук;

над угарите запустели

нито̀ движенье, нито звук.

 

Намусен висне небосвода,

кат мисъл черна върху нас,

мълчи умрялата природа,

сковал я зимен сън и мраз.

 

И моят род, поля заспали,

заспал е в непробуден сън;

не го вълнуват идеали,

не го разбужда глас отвън.

 

Той спи, а ний, борци унили,

шумим без полза, без разбор,

и наший ум, дела и сили

са прах нищожен или тор.

 

— Мълчи! Не знайш — извика торът,

събран по черните бразди —

и аз, и вие гнийм в позорът,

но в нас велик залог седи.

 

Днес нищо сме, но нашто дело

без шум ще утре пусне плод

и бъдеще нараства цело

под моя сок, под ваший пот;

 

над мен ще блесне жежко слънце,

у вас то в гений ще изгрей

и всяка мисъл, всяко зрънце

от нас торено ще узрей.

 

Януари 1883