Алистър Рейнолдс
Корабът на изкуплението (21)

Двайсета глава

Торн беше готов да спори с Вюйомие, но тя прие желанията му изненадващо лесно. Не защото гледаше на перспективата да се гмурнат в сърцето на инхибиторската активност около Рок с нещо по-малко от дълбоко притеснение, както поясни тя самата, а защото искаше той да повярва в пълната й искреност за въпросната заплаха. Ако единственият начин да го убеди в това беше да му позволи да види отблизо някои неща, тогава щеше да удовлетвори желанията му.

— Но не си прави неверни илюзии, Торн. Подобно начинание е опасно. Вече се намираме в нерегистрирана територия.

— Ако питаш мен, никога не сме били в безопасност, инквизиторе. Можеха да ни нападнат всеки момент. През последните няколко часа несъмнено бяхме в обсега на действие на човешките оръжия, нали?

Корабът с глава на змия навлезе в горната част на атмосферата на газовия гигант. Траекторията щеше да ги отведе близо до точката на закрепване на една от издадените тръби, само на хиляда километра от неприятния хаос от измъчен въздух около подобната на око зона на сблъсък. Сензорите им не успяваха да доловят нищо отвъд този хаос, само доста неопределения намек, че тръбата се спуска по-дълбоко в Рок, неувредена от сблъсъка.

— Имаме работа с извънземна машинария, Торн. Извънземна машинна психология, ако искаш. Вярно е, че засега не са ни атакували, нито са проявили какъвто и да е интерес към нашата дейност. Дори не са си направили труда да заличат живота от повърхността на Ризургам. Това обаче не означава, че ако не действаме извънредно предпазливо, няма да прекрачим несъзнателно някакъв праг на търпимост от тяхна страна.

— И мислиш, че това, което правим досега, може би се определя с думите „не действаме извънредно предпазливо“?

— Притеснявам се, но ако това е твоето желание…

— Става въпрос за нещо повече, не само просто да ме убедиш, инквизиторе.

— Непременно ли трябва да продължаваш да ме наричаш така?

— Моля?

Тя промени някакви настройки. Торн чу оркестрово скърцане, защото корпусът на кораба започна да трансформира формата си за постигане на оптимално проникване в атмосферата. Газовият гигант Рок вече бе почти единственото, което виждаха.

— Не е нужно да ме наричаш така непрекъснато.

— Тогава Вюйомие ли?

— Първото ми име е Ана. С него се чувствам много по-комфортно, Торн. Може би и аз не трябва да те наричам така.

— Торн ще свърши работа. Сраснал съм се с това име. Струва ми се, че ми подхожда доста добре. А и не бих искал да помагам прекалено на Дома на инквизицията в неговите разследвания.

— Знаем точно кой си. Видя досието.

— Да. Но определено имам впечатлението, че не би побързала да го използваш срещу мен, прав ли съм?

— Ти си ни полезен.

— Нямах предвид това.

Продължиха да се спускат към Рок още няколко минути, без да говорят. Тишината се нарушаваше от време на време само от изреченото предупреждение или сигнала от конзолата. Корабът определено не беше ентусиазиран от това, което искаха от него, и непрекъснато даваше предложения какво би било по-добре да се направи.

— Мисля, че ние сме като насекоми за тях — наруши най-после мълчанието Вюйомие. — Дошли са тук, за да ни изтребят, като специалисти по контрол над вредителите. И няма да си правят труда да ни избиват по един-двама; знаят, че това не би променило положението. Дори да ги ужилим, не съм сигурна, че ще предизвикаме очакваната реакция. Те ще продължат да си вършат работата, бавно и методично, със съзнанието, че в крайна сметка това ще бъде предостатъчно.

— В такъв случай сега сме в безопасност, така ли?

— Това е само теория, Торн… не е нещо, на което бих поверила живота си. Ясно е, че не разбираме всичко, което правят. Дейността им трябва да има някаква по-висша цел; не може да става дума за унищожаване на живота просто така, заради самото унищожаване. Дори да беше така, дори да не са нищо повече от лишени от съзнание машини-убийци, щеше да има по-ефикасни начини да го направят.

— Какво смяташ в такъв случай?

— Само че не би трябвало да разчитаме на правилността на нашето разбиране, така както насекомите не разбират нищо от програмите за контрол над вредителите. — При тези думи тя стисна челюсти и докосна някакъв бутон. — Така. Задръж. Ето тук става напечено.

Върху прозорците се спуснаха бронирани капаци и закриха гледката. Почти веднага Торн почувства как корабът забоботи, подобно на кола, напуснала гладкото шосе, за да се понесе по третостепенен път. Усети също така тежест — лек натиск, който го прикова назад към седалката и който щеше да нараства непрестанно.

— Коя си ти в действителност, Ана?

— Знаеш коя съм. Вече говорихме за това.

— Но не достатъчно, за да се почувствам задоволен. Има нещо странно в онзи кораб, не смяташ ли? Не мога да посоча точно какво, но през цялото време, докато бях на борда му, усещах, че двете с другата жена, Ирина, сте затаили дъх. Сякаш нямахте търпение да се махна от него.

— Теб те чака спешна работа на Ризургам. Освен това Ирина не беше съгласна да се качваш на борда. Предпочиташе да си останеш на планетата и да се заловиш с осъществяването на задачата по евакуирането.

— Няколко дена няма да променят особено нещата. Не, определено не е това. Има нещо друго. И двете криехте нещо или се надявахте да не забележа нещо. Просто не мога да се досетя точно какво.

— Трябва да ни вярваш, Торн.

— А вие правите задачата ми трудна, Ана.

— Какво още бихме могли да направим? Показахме ти кораба, нали? Убеди се, че е реален. И че има достатъчен капацитет, за да евакуира цялото население на планетата. Показахме ти даже хангара със совалките.

— Да — съгласи се той. — Размислите ми обаче се въртят около всичко онова, което не ми показахте.

Буботенето се бе увеличило. Сякаш корабът се спускаше като тобоган по заледен хълм и от време на време се блъскаше в скрит под снега камък. Корпусът скърцаше и променяше формата си непрестанно, като се стараеше да омекоти прехода. Торн установи, че е едновременно уплашен и възбуден. Беше навлизал в атмосферата на планета само веднъж в живота си — когато родителите му го бяха довели, още като дете, на Ризургам. Тогава бе замразен и в безсъзнание и нямаше повече спомени за случилото се, отколкото за раждането си в Казъм сити.

— Не ти показахме всичко, защото не знаем дали целият кораб е безопасен — отвърна Вюйомие. — Не знаем какви капани е оставил екипажът на Вольова.

— Та вие даже не ми позволихте да го видя отвън, Ана.

— Не беше удобно. Приближаването ни…

— Няма нищо общо с това. Има нещо с този кораб, което не можете да ме оставите да видя, нали?

— Защо ме питаш това сега, Торн?

Той се усмихна.

— Мислех, че сериозността на ситуацията ще фокусира вниманието ти.

Ана не отговори.

Пътуването стана по-гладко. Формата на кораба изпука и се префасонира за последен път. Вюйомие изчака още няколко минути и вдигна бронираните капаци на прозорците. Торн премигна от внезапно нахлулата дневна светлина. Намираха се в атмосферата на Рок.

— Как се чувстваш? — попита тя. — Теглото ти се удвои, откакто сме на кораба.

— Ще се справя. — Чувстваше се добре, стига да не се налагаше да се движи. — До каква дълбочина ще слезем?

— Не особено голяма. Налягането е около половин атмосфера. Чакай…

Тя се намръщи на нещо, което бе видяла на някой от дисплеите, и започна да натиска разни бутони върху контролното табло. Торн видя опростения силует на кораба, в който се намираха, заобиколен от пулсиращи, концентрични кръгове. Подозираше, че това е вид радар, забеляза също така някакво светло петънце, което ту премигваше, ту изчезваше току в края на дисплея. Вюйомие натисна друг бутон и петънцето се приближи. Ето че се появи отново, после изчезна пак и миг по-късно се появи отново.

— Какво е това? — попита Торн.

— Не знам. Пасивният радар казва, че нещо ни следва на около трийсет хиляди клика. Докато приближавахме, не видях нищо. То е малко и като че ли не се приближава повече, но въпреки това не ми харесва.

— Възможно ли е да става въпрос за грешка, допусната от кораба?

— Не съм сигурна. Възможно е радарът да се е объркал, да е уловил фалшивото връщане от предизвикания от нас въздушен вихър. Не включвам активните сензори, за да не предизвикам нещо, което не трябва. Предлагам да се махаме оттук, докато все още имаме възможност. Твърдо вярвам, че трябва да се вслушваме в предупрежденията.

Торн потупа конзолата.

— А аз откъде да знам дали ти не си предизвикала по някакъв начин появата на това петно?

Тя отвърна с внезапния, нервен смях на човек, заварен напълно неподготвен.

— Не съм, повярвай ми.

Торн кимна — усещаше, че му казва истината… или лъжеше наистина превъзходно.

— Възможно е. Но все още искам да отидем до онова място, Ана. Няма да си тръгна, преди да видя какво става там.

— Сериозно ли говориш? — Тя направи пауза с надеждата да получи отговор, но той не каза нищо, а само я гледаше без да мигне. — Добре — додаде най-накрая Вюйомие. — Ще се доближим достатъчно, за да можеш да видиш сам нещата. Но не по-близо. А ако онова нещо даде признаци, че се приближава, ще си плюем на петите. Разбра ли?

— Разбира се — отвърна меко той. — За какъв ме мислиш, за самоубиец ли?

Вюйомие се зае с приближаването. Точката, която бе тяхната цел, се движеше с трийсет километра в секунда спрямо атмосферата на Рок, като скоростта й се определяше от орбиталното движение на луната, от която излизаше тръбата. Те се приближаваха изотзад, следвайки точката на сблъсъка, като увеличаваха скоростта си. Корпусът започна да се криви отново, за да се справи с увеличаващото се число на Мак. През цялото време петното върху пасивния радар не се отделяше от тях, като ту се виждаше, ту изчезваше, понякога напълно, но така и без да промени позицията си спрямо тяхната.

— Чувствам се по-лек — обяви Торн.

— Има защо. Отново се движим почти със скоростта на въртене на Рок. Ако увеличим още малко скоростта си, ще трябва да приложа обратна тяга, за да се задържим тук долу.

Във вихъра, създаден от сблъсъка, атмосферата беше коагулирана и турбулентна, редки химически елементи оцветяваха слоевете облаци в ръждивочервени и алени нюанси. Светкавици разсичаха небето от единия до другия хоризонт и образуваха сребърни арки, докато разликите в зарядите се изравняха. Побеснели вихрушки се въртяха като дервиши. Различните пасивни сензори на кораба изследваха пространството отпред, избирайки траекторията така, че да не попадат сред най-силните бури.

— Все още не виждам тръбата — рече Торн.

— Няма да я видиш, преди да приближим още. Сечението й е само тринайсет километра и се съмнявам, че ще можем да видим повече от сто километра във всяка посока, дори без бурята.

— Имаш ли представа какво правят?

— Ще ми се да имах.

— Очевидно някакви манипулации върху планетата. Разглобили са три свята заради това, Ана. Явно знаят какво правят.

Колкото повече наближаваха, толкова по-бурно ставаше летенето. Ту потъваха надолу, ту се изкачваха отново с десетки километри, докато Вюйомие реши да не рискува да използва повече Доплеровия радар. Оттук нататък поддържаше стабилна височина, корабът подскачаше и се тресеше, когато се блъскаше във вихрушки и напречни стени. Всеки миг се включваше някаква аларма, от време на време Вюйомие изругаваше и даваше бърза поредица от команди. Въздухът около тях бе станал черен като катран. Мощни черни облаци изникваха изневиделица и се надуваха или придобиваха разкривени форми. Невъобразими светкавици разсичаха мрака. Въздухът пред тях пулсираше и ги ослепяваше с непрестанни електрически разреждания, напомнящи разклонени ослепителнобели клони или извиващи се, бебешкосини листа. Летяха сред истински ад.

— Идеята вече не ти се струва чак толкова добра, нали? — попита Ана.

— Няма значение — отвърна Торн. — Нека просто продължаваме напред. Онова нещо не се е приближило, нали? Може да е било просто отражение на предизвикания от нас въздушен вихър.

В този момент нещо друго привлече вниманието на Вюйомие към конзолата. Запищя аларма, хор от гласове закрещяха предупредителни съобщения на различни езици.

— Масовият сензор казва, че отпред има нещо, на седемдесет и няколко километра — обяви тя. — Издължено, струва ми се — полето е цилиндрично. Това трябва да е нашата сладурана.

— Колко остава, докато я видим?

— Ще бъдем там след пет минути. Намалявам скоростта. Дръж се.

Торн политна напред и опъна задържащите го колани, когато неговата спътница започна да намалява скоростта. Той преброи два пъти по пет минути. Петното върху дисплея на пасивния радар запазваше относителната си позиция, забавяйки движението си заедно с тях. Странно, летенето стана дори още по-гладко. Облаците започнаха да изтъняват; необузданата допреди малко електрическа активност не беше вече нищо повече от поредица премигвания от двете им страни. Всичко бе изпълнено с ужасяващото усещане за нереалност.

— Въздушното налягане пада — заяви Вюйомие. — Изглежда зад тръбата се е създал вихър с ниско налягане. Той срязва със свръхзвукова скорост атмосферата, така че въздухът не може да се върне незабавно и да запълни така образувалата се празнина. Намираме се в конуса на Мак на тръбата, все едно, че се движим непосредствено след самолет, летящ със свръхзвукова скорост.

— Както виждам, знаеш за какво става дума… малко странно за един инквизитор.

— Трябваше да се науча, Торн. И имах добър учител.

— Ирина ли? — попита развеселено той.

— Бяхме доста добър екип. Но положението не е било винаги такова. — Погледна напред и отбеляза: — Гледай. Струва ми се, че виждам нещо. Да опитаме да увеличим образа, а после незабавно да си плюем на петите и да се връщаме.

На главния дисплей на контролното табло се появи изображение на тръбата. Тя се спускаше надолу в атмосферата отнякъде над тях, под ъгъл четирийсет-четирийсет и пет градуса спрямо хоризонтала. На тъмносивия фон на атмосферата изглеждаше като бляскава сребриста линия. Виждаха може би около осемдесет километра от дължината й; отгоре и отдолу изчезваше в мъгла или в плътни облаци. По дължината на тръбата не се забелязваше движение, макар дължината й да нарастваше с цял километър на всеки четири секунди. Изглеждаше провесена отнякъде, дори неподвижна.

— Никакъв знак за нищо друго — обяви Торн. — Не знам какво точно очаквах, но си мислех, че ще има нещо друго. По-дълбоко, може би. Можеш ли да ни отведеш още нататък?

— Ще трябва да прекосим свръхзвуковата граница. Ще бъде много по-трудно от всичко, през което преминахме досега.

— Можем ли да се справим?

— Можем да опитаме.

Ана направи гримаса и се залови отново с бутоните по контролното табло. Въздухът пред тръбата бе абсолютно спокоен и неподвижен, без признаци, че усеща влиянието на носещата се към него ударна вълна. Дори последното преминаване на тръбата при предишната обиколка на луната се намираше на хиляди километри от сегашната траектория. Въздухът непосредствено пред тръбата бе компресиран в течен слой, дебел само сантиметри, образуващ ударна вълна под формата на буквата V във всяка точка от дължината на тръбата. Нямаше как да се стигне пред тръбата без да се премине през пласта силно компресиран и затоплен въздух; не и ако не приемеха да заобиколят няколко хиляди километра.

Минаха от едната страна на тръбата. Тя блестеше във вишневочервено във водещия край — доказателство за разпръскваните при преминаването й енергии от триенето. Не се забелязваха обаче никакви признаци за нанесени върху извънземната машина поражения.

— Изграждат я отдолу — обяви Торн. — Но там не се вижда нищо, само много газове.

— Не съвсем до долу — отвърна Вюйомие. — Неколкостотин километра по-надолу газовете се превръщат в течен водород. Още по-надолу има чист метален водород. А още по-надолу е скалистото ядро.

— А ако са решили да разглобят една такава планета, за да стигнат до скалистата материя, имаш ли представа как би трябвало да постъпят?

— Не. Може би ще разберем.

Стигнаха до свръхзвуковата бариера. За момент на Торн му се стори, че корабът ще се разпадне, че този път вече бяха поискали прекалено много от него. Преди корпусът скърцаше, сега изпищя, макар и за миг. Конзолата се оцвети в червено и изгасна. За секунда се възцари ужасяваща тишина. След това преминаха и се понесоха в спокоен въздух. Конзолата се съживи отново и от стените започна да пищи хор от предупредителни гласове.

— Преминахме — обяви Ана. — Цели, струва ми се… Но нека не злоупотребяваме повече с късмета си, Торн…

— Съгласен съм. Но като си помисля, че изминахме целия този път дотук… би било глупаво да не хвърлим един поглед малко по-надълбоко, нали?

— Не.

— Ако искаш да ви помогна, трябва да знам в какво се замесвам.

— Корабът няма да издържи.

Торн се усмихна.

— Той току-що издържа на доста повече от това, което ти твърдеше, че ще издържи. Престани с този твой песимизъм.

 

 

 

Представителката на демаршистите влезе в бялата стая и се огледа. Зад нея стояха трима полицаи на Конвенция Ферисвил, същите, на които се бе предал в терминала за потеглящи, и четирима демаршистки войници. Последните бяха оставили оръжието си, но въпреки това изглеждаха страшни в яркочервените си брони. Клавейн се почувства стар и беззащитен. Знаеше, че зависи напълно от волята на новите си домакини.

— Аз съм Сандра Вой — представи се жената. — Защо ме накара да дойда тук, Клавейн?

— В процес на дезертиране съм.

— Нямам предвид това. Защо мен? Според властите на Конвенцията си помолил да дойда именно аз.

— Смятам, че ще ме изслушаш безпристрастно и ще прецениш справедливо думите ми, Сандра. Познавах една от твоите роднини. Каква трябва да ти се пада, прабаба? Напоследък се оправям трудно с поколенията.

Жената дръпна другия бял стол и седна на него, срещу Клавейн. Демаршистите претендираха, че политическата им система се издига над остарялата концепция за ранг. Вместо капитани те имаха ръководители на кораб; вместо генерали — специалисти по стратегическото планиране. Естествено, подобен вид йерархия изискваше визуални белези, но Вой би се намръщила на предположението, че множеството чертички и лентички на гърдите на туниката й означават нещо толкова демоде като военен статус.

— От четиристотин години не е имало друга Сандра Вой — отвърна тя.

— Знам. Последната умря на Марс, при опит за мирни преговори с конджоинърите.

— Това вече е много стара история.

— Което не значи, че не е вярна. С Вой участвахме в една и съща мисия с цел установяване на мир. Дезертирах при конджоинърите малко след като тя умря и оттогава съм на тяхна страна.

Очите на младата Сандра Вой се изцъклиха за момент. Имплантите на Клавейн усетиха преминаването на информация през черепа й. Беше впечатлен. От чумата насам малко демаршисти се осмеляваха да използват средствата за увеличаване възможностите на нервната система.

— Нашата документация не е на същото мнение.

Клавейн повдигна въпросително вежди.

— Така ли?

— Да. Според нашето разузнаване Клавейн не е живял повече от век и половина след дезертирането си. Не е възможно ти да си същият човек.

— Изоставих човешкия род, за да замина на експедиция в Космос, и се върнах неотдавна. Затова за мен напоследък не се е чувало кой знае какво. Но това всъщност има ли значение? Конвенцията вече се увери, че съм конджоинър.

— Възможно е да си капан. Защо би искал да дезертираш?

Тази жена го изненада за пореден път.

— А защо да не искам?

— Може би си чел прекалено много от нашите вестници. Ако е така, имам новина за теб: вашата страна е на път да спечели войната. Отстъпничеството на един-единствен паяк вече не би могло да промени нищо.

— Никога не съм мислел, че би могло — отговори Клавейн.

— Тогава?

— Не дезертирам заради това.

 

 

Те продължаваха да слизат надолу, като се придържаха непрекъснато пред свръхзвуковата ударна вълна на инхибиторската машина. Петното върху дисплея на пасивния радар — неизвестното нещо, което ги следваше на разстояние от трийсет хиляди километра — присъстваше неизменно, като ту изчезваше, ту се появяваше отново, но не ги изоставяше напълно. Дневната светлина започна да притъмнява, докато небето над тях почти се сля с неподвижните черни дълбини под тях. Ана Хури загаси осветлението в кабината с надеждата, че така навън щеше да им се стори по-светло, но не се забеляза почти никаква промяна. Единственият действителен източник на светлина беше вишневочервената резка на водещия край на тръбата, но дори тя бе по-тъмна от преди. Сега тръбата напредваше само с двайсет и пет километра в секунда спрямо атмосферата: спускането й надолу бе станало по-стръмно, почти вертикално към преходната зона, където атмосферата се сгъстяваше до течен водород.

Вюйомие трепна, когато прозвуча ново предупреждение за налягането.

— Не можем да слизаме повече. Този път говоря съвсем сериозно. Налягането ще ни смачка. Навън вече достигна петдесет атмосфери, а онова нещо продължава да ни следва.

— Нека се приближим само още мъничко, Ана. Можем ли да стигнем до преходната зона?

— Не — натърти тя. — Не и с този кораб. Той се движи във въздух. Ще заседне в течния водород и тогава ще паднем надолу и корпусът ни ще бъде смазан. А това не е приятен начин да умреш, Торн.

— На тръбата налягането като че ли не й пречи, а? Мисля, че отива по-дълбоко. Колко според теб изграждат вече? По километър на всеки четири секунди, нали? Това се доближава до хиляда километра на час. Вече трябва да има достатъчно, за да се обиколи планетата няколко пъти.

— Не знаем дали става точно така.

— Но можем да направим аргументирано предположение. Знаеш ли какво ми се върти в главата, Ана?

— Сигурна съм, че ще ми кажеш.

— Намотки. Като на електрически мотор. Може и да греша, разбира се.

Торн й се усмихна.

Раздвижи се внезапно. Тя не бе очаквала това и за момент, въпреки войнишкото си обучение, замръзна от изненада. Той скочи от мястото си и се спусна към нея. Имаше известно тегло, тъй като се движеха с много по-малка от орбиталната скорост, но все пак се извърташе с лекота, а движенията му бяха плавни и очевидно предварително планирани. Внимателно я издърпа от мястото на пилота. Тя опита да се съпротивлява, но той беше много по-силен и знаеше достатъчно, за да парира отбранителните й движения. Не че бе забравила войнишкия си тренинг, но предимството, което даваше техниката, стигаше само донякъде, особено срещу също толкова умел противник.

— Спокойно, Ана, спокойно. Нямам намерение да те наранявам.

Преди да разбере какво става, Торн я намести на мястото на пасажера. Накара я да седне върху дланите си, после я омота стегнато с предпазните колани. Попита я дали може да диша, после я стегна още малко. Ана се въртеше, но в резултат на това въжетата се стягаха повече и я държаха на мястото й.

— Торн… — промълви тя.

Той вече се бе наместил на мястото на пилота.

— Така. Как се действа с това? Ще ми кажеш ли всичко, което трябва да знам, или ще трябва да приложа допълнително убеждение?

Натисна някакви бутони. Корабът се стрелна стремглаво; запищяха аларми.

— Торн…

— Съжалявам. Изглеждаше съвсем лесно, когато те наблюдавах как действаш. Може би в тази работа има нещо повече от това, което се вижда, а?

— Не можеш да управляваш това нещо.

— С началото се справих дяволски добре, нали? Сега… какво прави това? — Последва друга бурна реакция от страна на кораба. Прозвучаха още аларми. Въпреки всичко, макар и бавно, машината започваше да отговаря на командите му. Хури видя, че индикаторът на изкуствения хоризонт се наклони. Торн изпълняваше труден завой. — Осемдесет градуса… — прочете той. — Деветдесет… сто…

— Торн, не. Насочваш ни право назад към ударната вълна.

— Идеята е такава. Мислиш ли, че корпусът ще се справи? Май смяташ, че вече е подложен на по-голям стрес от необходимото. Е, на път сме да разберем дали ще издържи.

— Торн, не знам какво си намислил, но…

— Не съм намислил нищо, Ана. Просто опитвам да ни поставя в положение на реална и близка опасност. Нима не е повече от ясно?

Тя направи нов опит да се измъкне от мрежата, в която бе омотана, но все така безуспешно. Торн наистина бе много умен. Нищо чудно, че бе успявал да се измъква толкова дълго от лапите на правителството. Нямаше как да не му се възхити за това, макар и неохотно.

— Няма да се справим — заяви Вюйомие.

— Може би. А фактът, че на мястото на пилота седя аз, вероятно няма да помогне. Което само улеснява допълнително нещата. Отговори, ето това искам.

— Казах ти всичко…

— Не ми каза почти нищо. Искам да знам кои сте. Знаеш ли кога започнах да изпитвам подозрения?

— Не.

Беше й ясно, че той няма да направи нищо, преди да му отговори.

— Заради гласа на Ирина. Бях сигурен, че съм го чувал преди. Е, най-накрая се сетих откъде ми е познат. От обръщението на Иля Вольова към Ризургам, малко преди да започне да взривява колонии от повърхността му. Вярно, че беше отдавна, но старите рани заздравяват бавно. Ако питаш мен, тук става дума за нещо повече от обикновена роднинска прилика.

— Разбрал си неправилно нещата, Торн.

— Така ли? Тогава би ли ми разяснила?

Прозвучаха още аларми. Торн бе намалил скоростта им, но въпреки това се движеха с няколко километра в секунда към ударната вълна. Ана се надяваше, че вишневочервената резка, която виждаше да се приближава към тях от мрака, бе само плод на въображението й.

— Ана…? — обади се отново той, с мек и безгрижен тон.

— Дяволите да те вземат, Торн.

— А! Струва ми се, че забелязвам някакъв напредък.

— Спри. Обърни в другата посока.

— След миг. Веднага щом чуя вълшебните думички от теб. Изповед, не искам нищо повече.

Тя си пое дълбоко въздух. Ето това бе рухването на всичките им, бавно и премерено осъществявани планове. Бяха заложили на Торн, а Торн се бе оказал по-умен от тях. Трябваше да усетят накъде вървят работите. И Вольова, дяволите да я вземат, се бе оказала права. Грешка беше, че го допуснаха изобщо да се приближи до „Носталгия по безкрая“. Трябваше да намерят друг начин да го убедят. Вольова трябваше да не обръща внимание на протестите й…

— Кажи думите, Ана.

— Добре. Добре, дяволите да го вземат. Тя е триумвирът. Разказахме ти цял куп лъжи от първия момент. Доволен ли си сега?

Той не отговори веднага. Беше му благодарна, че първо се зае да обърне кораба. Ускорението я притисна дори още по-силно към седалката, когато той увеличи мощността, за да се справи с ударната вълна. А тя летеше право към тях от мрака, червена линия, наподобяваща кървавото острие на меча на екзекутора. Видя я как нараства, докато гледката отзад стана яркочервена като разтопен метал. Алармите за сблъсък запищяха, съпроводени от хор от гласове, изричащи едно и също предупреждение на различни езици. Тогава фонът на небето започна да приближава от всички страни на червената линия, като две стоманеносиви завеси. Ширината на нишката започна да намалява и тя изостана зад тях.

— Мисля, че успяхме — обяви Торн.

— Аз пък не мисля така.

— Какво?

Ана кимна към дисплея на радара. Нямаше и следа от петното, което ги следваше от навлизането им в атмосферата на Рок, но затова пък от всички страни нахлуваха различни радарни обозначения. Новите обекти бяха поне десет, при това нямаха неустойчивия характер на по-ранното ехо. Те приближаваха с километри в секунда и целта им очевидно беше корабът на Хури.

— Мисля, че току-що предизвикахме някаква реакция — заяви тя, доста по-спокойно, отколкото бе очаквала. — Както изглежда, все пак е съществувала някаква граница и ние току-що я преминахме.

— Ще се постарая да се измъкнем оттук колкото може по-бързо.

— И мислиш, че това ще промени нещо ли? Те ще бъдат тук след около десет секунди. Предполагам, че получи доказателство, което искаше, Торн. А ако не, ще го получиш всеки момент. Наслади се на мига, защото може да не трае много дълго.

Той я изгледа с безмълвно възхищение, както й се стори.

— И преди си била тук, нали?

— Тук ли, Торн?

— На границата на смъртта. Тя не означава кой знае какво за теб.

— Не ме разбирай неправилно, предпочитам да бъда някъде другаде.

Приближаващите форми пресякоха последния концентричен кръг на дисплея. Вече бяха само на няколко километра от кораба и започнаха да намаляват скоростта. Хури знаеше, че вече не рискува нищо, ако насочи активните сензори към наближаващите неща. Позицията им беше известна и нямаше да изгубят нищо, ако сега хвърлеха поглед към тях. Те приближаваха от всички страни и макар помежду им да имаше големи промеждутъци, беше напълно безсмислено да правят опит да им се измъкнат. Само преди минута тези неща ги нямаше изобщо. Очевидно бяха в състояние да се плъзгат из атмосферата така, сякаш изобщо не съществуваше. Торн бе увеличил скоростта максимално, както впрочем би постъпила и тя на негово място, макар да знаеше, че това няма да промени нищо. Прекалено се бяха приближили до сърцевината на нещата и сега трябваше да платят заради любопитството си, както бе станало и със Силвест преди толкова години.

Ехото от активния радар бе объркващо, пълно с движещите се форми на приближаващите машини. Масовите сензори регистрираха фантомни сигнали на ръба на тяхната чувствителност, едва различими от фона, създаван от полето на Рок. Но визуалните доказателства бяха недвусмислени. Дискретни черни форми плуваха към кораба през атмосферата. Хури осъзна, че „плуваха“ бе най-подходящата дума, защото точно така изглеждаше: това бе комплекс от въртящи се, плавно течащи, вълнообразни движения, напомнящи придвижването на октопод във водата. Машините бяха големи колкото кораба й и образувани от милиони по-дребни елементи, плъзгащ се, безспирен танц на черни кубове в множество мащаби. Не се виждаха почти никакви подробности освен абсолютния променлив черен цвят на силуетите, но от време на време сред тях проблясваше синя или лилава светлина, която очертаваше контурите на някоя издатина. Облаци от по-малки черни форми придружаваха всеки по-голям ансамбъл, а щом наближиха, ансамблите протегнаха удължения едни към други, пъпни върви на носещите се наоколо черни дъщерни машини. Между главните ядра пулсираха вълни, създадени от тези маси, а от време на време някое от основните тела се сливаше със свой съсед. Пурпурните светкавици продължаваха да проблясват между мастилените форми и понякога да образуват геометрична черупка около кораба на Хури, преди да преминат в нещо, което изглеждаше доста по-случайно по форма. Въпреки сигурността си, че ще умре, Ана бе като омагьосана от гледката. От нея обаче, същевременно й се повдигаше; беше достатъчно да погледне към машините на инхибиторите, за да й се догади ужасно, защото пред себе си имаше нещо, което определено не бе плод на човешкия разум. Начинът, по който се движеха машините, бе невероятно странен, толкова странен, че дъхът й секваше, и в сърцето си разбра, че двете с Вольова бяха подценили страшно врага си. Още не бяха видели нищо.

Сега машините бяха само на стотина метра от кораба. Бяха оформили затваряща се около него черна черупка, която се затягаше все по-плътно около своята жертва. Небето вече се виждаше само в пролуките между подобните на пипала нишки, които си бяха разменили машините. Ана видя дебели хоботи от местеща се машинария, очертани във виолетови дъги и светъл прах — треперещи листа и танцуващи дрънкулки от сдържана плазмена енергия — които се протягаха напред, жадно и неприлично. Машините като че ли не усещаха изхвърляните от кораба газове и пламъци.

— Торн?

— Съжалявам — промълви той искрено. — Просто трябваше да знам. Винаги съм натягал нещата по този начин.

— Не мога да кажа, че те виня. Може би и аз щях да постъпя по същия начин, ако бях на твое място.

— Това означава, че и двамата сме глупави, Ана. Но в никакъв случай не може да бъде извинение.

Корпусът издрънча и почти веднага издрънча втори път. Алармата промени тона си: вече не предупреждаваше за евентуално сплескване от високото налягане или опасност от засядане, а информираше за увреждането на корпуса отвън. Чуваше се ужасяващо металическо скърцане, като драскане с нокти по тенекия, а широкият, сграбчващ всичко по пътя си край на хобота на един от инхибиторите се просна върху прозорците на кабината. Кръглият му край представляваше гърчеща се мозайка от черни кубчета с размери на палец и въртеливото движение действаше хипнотизиращо. Хури опита да натисне бутоните за спускане на капаците на прозорците с надеждата, че това би могло да забави развитието на нещата с една-две секунди.

Корпусът се пропукваше. Нови черни пипала се прикрепваха към него. Дисплеите изгасваха един по един или се изпълваха с бял сняг.

— Можеха вече да са ни убили… — обади се Торн.

— Можеха, но явно искат да разберат какво представляваме — отвърна Ана.

Следващият звук беше именно този, от който се бе страхувала — стърженето на разкъсан метал. Ушите й изпукаха от внезапното падане на налягането в кораба и тя реши, че след секунда-две ще бъде мъртва. Смъртта в резултат на липса на налягане не бе най-желаният начин да умреш, но бе за предпочитане пред перспективата да бъдеш задушен от инхибиторските машини. Какво щяха да направят стискащите всичко, до което се доберат, черни форми, когато стигнеха до нея? Дали щяха да я разфасоват, както в момента разглобяваха кораба? Но едва тази утешителна мисъл се бе оформила в главата й, когато усещането за падане на налягането престана и Хури осъзна, че дори целостта на корпуса да бе нарушена някъде, това положение беше продължило кратко.

— Ана — обади се Торн. — Гледай.

Вратата, която водеше към пилотската кабина, се бе превърнала в стена от мастилени вълнички, като увиснала във въздуха приливна вълна в чисто черен цвят. Хури усети подухването от постоянната суматоха, сякаш хиляди безшумни вентилатори потрепваха ту напред, ту назад. Само от време на време мракът се раздираше от пулсираща яркорозова или пурпурна светлина и това намекваше за ужасните, изпълнени с машини дълбини. Ана долови колебание. Машините се бяха добрали до интериора на кораба й и трябва да си даваха сметка, че са достигнали деликатното му органично ядро.

Нещо заизлиза от стената. Започна като куполовиден мехур с диаметър приблизително колкото ширината на бедрото на Хури, и след това започна да се разширява, приемайки формата на дървесно стъбло, което навлизаше все по-навътре в кабината. Върхът му беше тъп и се протягаше напред-назад, сякаш душеше въздуха. Процесът се извършваше мълчаливо, ако се изключеше далечното пукане, което се чуваше от време на време. То продължаваше да расте от стената, докато дължината му достигна един метър. Тогава за момент престана да се удължава и се завъртя първо на едната, а после и на другата страна. Ана забеляза как нещо черно с големина на едра муха премина покрай челото й и след това се настани сред основната маса на ствола. Тогава, с потресаваща неизбежност, стволът се раздвои и поднови издължаването си. Единият от раздвоените краища се насочи към Хури, а другият — към Торн. Стволът нарастваше чрез процеждащите се вълни от кубове, пулсиращи по цялата му дължина, кубовете се надуваха или свиваха, преди да заемат окончателното си положение.

— Торн — обади се Хури. — Слушай ме внимателно. Можем да унищожим кораба.

Той кимна.

— Какво трябва да правя?

— Освободи ме и ще го направя аз. Той няма да приеме заповед за унищожение от теб.

Той понечи да стане, но едва бе помръднал, когато черното пипало изстреля друго удължение, което го прикова на мястото му. Всичко се извърши внимателно — очевидно машината все още не искаше да ги нарани преднамерено — но, така или иначе, сега Торн бе обездвижен.

— Добър опит — изкоментира Ана.

Крайчетата бяха само на два-три сантиметра от нея. Бяха се раздвоявали отново и отново при своето приближаване, така че сега пред лицето й се намираше черна длан с множество пръсти — или удължения — готови да проникнат в очите й, устата, носа, ушите, дори през кожата и костите. Самите пръсти се разклоняваха на все по-тънки и по-тънки шипчета, които най-накрая се губеха в сивкавочерна бронхиална мъгла.

Хоботът се оттегли два сантиметра назад. Хури затвори очи, решила, че машината се приготвя да нанесе удар. В този момент усети остро студено пробождане под клепачите, толкова светкавично и локализирано, че трудно можеше да се нарече „болка“. Миг по-късно почувства същото нещо някъде в слуховия си канал, а след секунда — макар да нямаше реална представа с каква скорост тече всъщност времето — машината на инхибиторите достигна до главния й мозък. Последва цял порой от усещания, объркани чувства и образи, които се лееха като водопад едни след други, съпроводени от чувството, че я развиват и инспектират като дълга магнетофонна лента. Искаше й се да закрещи или да реагира по някакъв друг, типично човешки начин, но волята й бе парализирана. Дори мислите й се бяха заледили, възпрепятствани от натрапчивото присъствие на черните машини. Подобната на катран маса се бе промъкнала във всяка нейна част, докато почти не бе останало място за същината, която някога бе Хури. Все пак бе останало достатъчно, за да почувства, че потокът от информация бе двупосочен. Даваше си неопределено сметка за задушаващите всичко около себе си черни измерения на тези познания, които се простираха отвъд главата й, обратно към ствола, извън кораба и към обградилите го машини.

Усещаше дори Торн, свързан в същата събираща информация мрежа. Неговите мисли отразяваха точно нейните. Той беше парализиран и компресиран, неспособен да изкрещи или даже да си представи облекчението, което би му донесъл викът. Опита се да достигне до него, поне да му даде да разбере, че тя присъстваше и че още някой във Вселената имаше представа какво преживяваше той. В същото време усещаше, че Торн прави същото, така че двамата всъщност бяха сплели пръстите си чрез невронното пространство, като давещи се в мастило влюбени. Това бе най-лошото нещо, което бе преживявала някога, по-лошо от което и да е мъчение или симулация на мъчение, познати на Края на небето. Процесът на анализирането й продължаваше, чернотата се просмукваше в най-старите части на ума й. Беше по-лошо от всичко, което й бе причинила Мадмоазел; единственото положително във всичко това бе фактът, че осъзнаваше съвсем слабо собствената си идентичност. Когато тя отпаднеше напълно, щеше да бъде свободна.

И тогава нещо се промени. На границата на онова, което чувстваше чрез каналите за събиране на информация, на периферията на облака, обгърнал кораба й, възникна някакво смущение. Торн също го усети: тя долови патетичната му искрица надежда чрез връзката на разклоненията. Нямаше обаче причина за надежда. Беше просто прегрупиране на машините, които се готвеха за следващата фаза на процеса на задушаване.

Но явно се бе излъгала.

Усети как в мислите й навлезе трето съзнание, съвсем отделно от това на Торн. Този ум бе ясен и спокоен, а мислите му бяха свободни от задушаващото влияние на машините. Хури изпита любопитство и немалко колебание, но макар все още да чувстваше страх, не усети всепоглъщащия ужас, който се излъчваше от Торн. Страхът беше само крайна форма на предпазливост. В същото време тя възвърна част от себе си, сякаш черното смазване бе отслабнало.

Третият ум се приближи още до нейния собствен ум и тя осъзна, с целия шок, който бе в състояние да изпита, че го познава. Никога досега не го бе срещала на това ниво, но силата на неговата индивидуалност бе толкова проникваща, че можеше да бъде сравнена със силните звуци на тромпет, изпълняващ позната мелодия. Това бе умът на човек и то на човек, който никога не бе отделял много време за съмнения или смирение, нито пък за съпричастност към делата на другите. Същевременно тя долови искрици на угризение и нещо, което можеше да бъде дори загриженост. Но още не бе достигнала до това заключение и съзнанието се отдръпна рязко, обви се отново в пелена и тя почувства мощната вихрушка, предизвикана от оттеглянето му.

Ана изпищя както трябва, защото отново бе в състояние да движи тялото си. В същия миг стволът се разби с дрънчене на парченца. Когато отново отвори очи, тя бе заобиколена от облак от бутащи се и движещи се в безпорядък черни кубчета. Черната стена се разпадаше. Наблюдаваше опитите на кубчетата да се слеят отново и успеха им от време на време да образуват по-големи общности, които обаче се разпадаха пак само след секунда. Торн вече не беше прикован за стола си. Той тръгна към Хури, като разблъскваше встрани от пътя си кубчетата, застана до нея и я освободи от придържащата я мрежа.

— Имаш ли представа какво се случи, по дяволите? — попита той, като заваляше думите си.

— Имам — отвърна тя. — Но не съм сигурна дали си вярвам.

— Кажи ми, Ана.

— Виж, Торн. Погледни навън.

Той проследи погледа й. Обградилата отвън кораба черна маса бе станала жертва на същата неспособност да се свързва, както и кубчетата вътре. Тук-там се появяваха непрестанно прозорчета към небето, след което черната маса ги запречваше, но пък изникваха други прозорчета на други места. Хури осъзна, че там имаше още нещо. Беше в черната черупка, образувала се около кораба й, но не беше част от нея, и при движението й — това нещо като че ли обикаляше около кораба — коагулираните черни маси се отдръпваха пъргаво от пътя му. Формата му можеше да бъде фокусирана трудно, но впечатлението, което остана в Хури, бе за въртящ се като вихрушка стоманеносив жироскоп, като съвършената сфера се състоеше от множество въртящи се около оста си слоеве. В ядрото му или някъде вътре в него се виждаше премигващ източник на тъмночервена светлина, като червен халцедон. Обектът, който я караше да се сеща също и за въртящо се топче за игра, беше около метър в диаметър, но нямаше как да бъде сигурна, защото периферията му се подуваше и свиваше при въртенето. Единственото, което знаеше Хури, единственото, в което можеше да бъде сигурна, бе, че преди го нямаше тук и че явно изпълваше с особена загриженост инхибиторската машинария.

— То ни отваря прозорец — възкликна изумено Торн. — Гледай. Дава ни възможност да избягаме.

Ана зае мястото на пилота.

— В такъв случай нека се възползваме от нея — заяви тя.

Измъкнаха се от рояка от машини на инхибиторите и се устремиха към открито пространство. Хури наблюдаваше върху радара как изоставащата все по-назад черупка се разпада, но не можеше да се избави от страха, че ще затисне проблясващото червено топче и ще се спусне отново след тях. Но им позволиха да си отидат. Едва по-късно нещо прелетя светкавично изотзад, като носеше същата неопределена сигнатура на радара, която вече познаваха. Обектът обаче само профуча покрай тях с ужасяващо ускорение и се изгуби някъде напред в междупланетното пространство. Ана го проследи с поглед, докато то се изгуби някъде по посока на Хадес, неутронната звезда в края на системата.

Но това не беше нещо неочаквано за нея.

 

Военната совалка, с която бе пристигнала Вой, беше паркирана отвън, и бе прикрепена отстрани на карусел Ню Копенхаген с магнитни куки. Отведоха Клавейн на борда й и му казаха къде да седне. На главата му беше поставена черна каска със съвсем малко прозорче за гледане отпред. Целта му беше да блокира нервните сигнали, за да не влизат в контакт с апаратурата в съседство. Предпазливостта им не го изненада ни най-малко. Беше потенциално ценен за тях — въпреки коментарите на Вой в полза на противното, всеки дезертьор можеше да промени положението, дори в такъв късен етап на войната — но като паяк можеше да създаде също и значителни проблеми.

Военният кораб се отдели от карусела и започна да се отдалечава от него. Прозорците в бронирания корпус бяха поставени странно. През надрасканите им, дебели петнайсет сантиметра стъкла, Клавейн зърна три полицейски совалки, които ги следваха неотстъпно.

Той кимна към тях.

— Приемат цялата тази работа сериозно.

— Ще ни съпровождат, докато излезем от въздушното пространство на Конвенцията — поясни Вой. — Нормална процедура. В много добри отношения сме с Конвенцията, Клавейн.

— Къде ме водите? Право в демаршистката щабквартира ли?

— Не ставай глупав. За начало ще те заведем на някое хубаво, сигурно и отдалечено място. В далечния край на Окото на Марко има малък демаршистки лагер… разбира се, ти знаеш всичко за нашите операции.

Клавейн кимна.

— Но не и конкретните ви процедури. Имали ли сте много такива?

Другият присъстващ в помещението беше млад демаршист, също с висок статус, когото Вой му представи като Джайлс Перотет. Той имаше навика постоянно да протяга скритите си в ръкавиците пръсти, един след друг, ръка след ръка.

— Две-три на десетилетие — отвърна той. — Ти си първият от доста време. Не се надявай да те галим с перо, Клавейн. Нашите очаквания вероятно са повлияни от факта, че осем от единайсетте предишни дезертьори се оказаха агенти на паяците. Убихме ги всичките, но не и преди да се лишим чрез тях от ценни тайни.

— Аз не съм дошъл тук с подобна цел. Няма и смисъл да го правя, нали? Победата така или иначе е наша.

— Значи си дошъл да злорадстваш, така ли? — попита Вой.

— Не. Дойдох да ви кажа нещо, на чийто фон войната придобива съвсем друга перспектива.

По лицето й пробягна усмивка.

— Това ще да е някакъв номер.

— Демаршистите разполагат ли все още с лайтхъгър?

Двамата се спогледаха озадачено, преди Перотет да попита на свой ред:

— Ти какво мислиш, Клавейн?

Клавейн не отговори няколко минути. През прозореца виждаше как каруселът Ню Копенхаген намалява и сивата дъга на ръба се оказа просто част от колело без спици. Самото колело на свой ред също започна да се смалява и накрая почти се изгуби на фона на другите населени места и карусели, които оформяха Ръждивия пояс.

— Според нашето разузнаване нямате — отвърна Клавейн, — но то може да се лъже. Ако на Демаршията се предостави възможност да се сдобие с лайтхъгър… мислите ли, че би могла?

— За какво са всички тези приказки? — попита Вой.

— Просто отговорете на въпроса ми.

Лицето й почервеня от нахалството му, но тя се справи превъзходно с гнева си. Тонът й остана спокоен, почти делови.

— Знаеш, че винаги има начини и средства. Зависи от нивото на отчаяние.

— Мисля, че би трябвало да започнете да правите планове. Ще имате нужда от космически кораби, не само от един. И от войски, и от оръжие.

— Не сме в позиция да пестим ресурси, Клавейн — обади се Перотет и измъкна напълно едната си ръкавица.

Ръцете му бяха млечнобели и с много фини кости.

— Защо? Защото ще изгубите войната? Така или иначе ще я изгубите. Просто това ще трябва да стане малко по-скоро, отколкото очаквахте.

Перотет си сложи отново ръкавицата.

— Защо, Клавейн?

— Спечелването на тази война вече не е основната грижа на Майка Нест. Нещо друго зае първото място. Въпреки това те продължават да правят нужното, за да я спечелят, защото не искат вие или някой друг да заподозре истината.

— И тя е? — намеси се Вой.

— Не знам всички подробности. Трябваше да избирам между възможността да остана и да науча повече, или да дезертирам, докато имах шанса да го направя. Вземането на решение не беше лесно и нямах почти никакво време за размисъл.

— Просто ни кажи каквото знаеш — рече Перотет. — Ние ще решим дали информацията заслужава по-нататъшно проучване. Така или иначе в крайна сметка ще научим всичко, което знаеш. Ние, също като вас, притежаваме апаратура за извличане на спомените. Може би не е толкова бърза, може би не толкова безопасна… но работи за нас. Няма да изгубиш нищо, като ни кажеш сега част от информацията.

— Ще ви кажа всичко, което знам. Но то губи стойността си, ако не предприемете веднага нещо във връзка с него.

Клавейн усети как военният кораб промени леко посоката си на движение. Летяха към единствената голяма луна на Йелоустоун, Окото на Марко, която обикаляше непосредствено извън границите на Конвенция Ферисвил.

— Давай нататък — подкани го Перотет.

— Майка Нест идентифицира съществуването на външна заплаха, еднаква за всички нас. Това са извънземни, подобни на машини същности, които потискат развитието на технологичния разум. Ето защо Галактиката е толкова празна откъм живот. Те са го заличавали винаги, когато е надминел определена, поставена от тях граница на развитие. Страхувам се, че ние сме следващите в списъка им.

— Прилича ми на предположение — отсъди Вой.

— Но не е. Някои от нашите мисии в далечния Космос вече са се натъквали на тях. Те са също толкова реални, колкото сме вие и аз, и имате думата ми, че се приближават.

— Досега сме се справяли чудесно — отсъди Перотет.

— Нещо, което сме направили, им е послужило като предупредителен знак. Единственото важно в случая е, че заплахата е реална и конджоинърите знаят за нея. И не мислят, че са в състояние да се справят.

След това им разказа горе-долу същото, което бе разказал и на Антоанет и Зейвиър за евакуационната флота на Майка Нест и търсенето на изгубените оръжия.

— Колкото до тези въображаеми оръжия — попита Вой. — Очаква ли се от нас да мислим, че могат да променят на практика нещо, когато става въпрос за враждебно настроени извънземни?

— Ето какво смятам аз: ако моят народ не ги смяташе за ценни, нямаше да полага такива усилия, за да си ги върне.

— И къде е нашето място в цялата тази история?

— Бих искал вие първи да откриете оръжията. Затова ще ви трябва междузвезден кораб. Бихте могли да оставите няколко за евакуационната флота на Скейд, но всички останали… — Клавейн сви рамене. — Мисля, че е по-добре да бъдат под контрола на ортодоксалното човечество.

— Голям си „бояджия“ — произнесе с възхищение Вой.

— Постарах се да не го превръщам в кариера.

Корабът се наклони рязко. Клавейн бе пътувал с достатъчно кораби, за да прави разлика между планирани и непредвидени маневри.

Нещо не беше наред. Забеляза го незабавно по лицата на своите спътници: от спокойствието им не остана и следа. Изражението на Вой се превърна в маска, гърлото й завибрира, когато поведе беззвучния си разговор с ръководителя на кораба. Перотет се приближи до единия прозорец и се погрижи да закрепи поне един от крайниците си в специално предназначеното за тази цел място.

Корабът се наклони отново. Кабината се оцвети в крещящо синя светлина. Перотет погледна встрани, като премигна от ярката светлина.

— Какво става? — попита Клавейн.

— Атакуват ни. — Звучеше едновременно омагьосан и възмутен. — Някой току-що свали един от придружаващите ни кораби на Ферисвил.

— Тази совалка ми се струва слабо бронирана — отсъди Клавейн. — Ако ни атакуваха, не трябваше ли вече да сме мъртви?

Още една светкавица. Совалката се наклони и се отклони от курса си, корпусът й завибрира от допълнителното усилие на двигателите. Капитанът опитваше да се изплъзне от нападателите.

— Свалените станаха два — обади се от своя край в кабината Вой.

— Имате ли нещо против да ме пуснете от този стол? — предложи Клавейн.

— Виждам нещо, което приближава към нас — извика Перотет. — Прилича на кораб… може би два. Без маркировка. Прилича на граждански, но не може да бъде. Освен ако…

— Банши? — предположи Клавейн.

Те като че ли не го чуваха.

— От онази страна също има нещо — додаде Вой. — Ръководителят на кораба не знае какво става. — Тя пренасочи вниманието си към Клавейн. — Възможно ли е твоята страна да се е приближила толкова до Йелоустоун?

— Много искат да ме върнат — отвърна той. — Всичко ми се струва възможно. Но то е против всички правила на войната.

— Но въпреки това не е изключено да са паяци — рече Вой. — Ако Клавейн е прав, тогава правилата на войната вече не се прилагат.

— Можете ли да им отговорите? — поинтересува се Клавейн.

— Тук не. Оръжията ни се блокират по електронен път във въздушното пространство на Конвенцията. — Перотет се отвърза от придържащия го колан и се отправи към друг, който се намираше на противоположната стена. — Другият кораб от ескорта е повреден — явно е бил улучен частично. Газовете му започват да излизат и губи навигационен контрол. Изостава зад нас. Вой, колко остава, докато се върнем във военната зона?

Очите й се изцъклиха отново. Все едно, че за момент беше зашеметена.

— Четири минути до границата, тогава оръжията ще бъдат отново в действие.

— Не разполагаме с четири минути — заяви Клавейн. — Случайно на борда на това нещо да има скафандър?

Вой го изгледа странно.

— Разбира се. Защо?

— Защото е повече от очевидно, че искат мен. Няма смисъл да умираме всички, нали така?

 

 

Заведоха го в помещението със скафандрите. Те бяха с демаршистки дизайн, от сребристочервен метал на изпъкнали ивици, и макар да не бяха нито по-съвършени, нито по-елементарни в технологично отношение от конджоинърските, всичко при тях действаше по различен начин. Клавейн нямаше да може да влезе в скафандъра без помощта на двамата си спътници. Щом шлемът се затвори, на таблото му отпред светнаха десетина непознати дисплея; преминаващите по тях хистограми, справки и съкращения не означаваха нищо за Клавейн. Периодично тънък, учтив женски глас нашепваше нещо в ухото му. Повечето чертички бяха зелени, а не червени, и той прие това като добър знак.

— Все още мисля, че това може да е капан — каза Вой. — Нещо, което сте планирали от самото начало. Че точно така сте искали да стане — да се качиш на нашия кораб и след това да бъдеш спасен. Може би си ни направил нещо или си поставил нещо…

— Всичко, което ви казах, е вярно — увери я Клавейн. — Не знам кои са тези хора отвън и не знам какво искат от мен. Възможно е да са конджоинъри, но ако е така, тяхното пристигане не е планирано от мен.

— Ще ми се да можех да ти вярвам.

— Възхищавах се на Сандра Вой. Надявах се, че познанството ми с нея ще подпомогне работата ми с вас. Бях абсолютно искрен.

— Ако са конджоинъри… ще те убият ли?

— Не знам. Мисля, че вече можеха да са го направили, ако искаха това. Не мисля, че Скейд би ви пощадила, но може би не съм я преценил правилно. Ако това наистина е Скейд… — Клавейн се раздвижи. — По-добре да тръгвам. Надявам се да ви оставят на мира, щом ме видят отвън.

— Страх те е, нали?

Клавейн се усмихна.

— Толкова ли е очевидно?

— Това ме кара да мисля, че все пак може би не лъжеш. Информацията, която ни даде…

— Наистина трябва да вземете мерки незабавно.

Той влезе в херметичната камера. Вой направи останалото. Линийките върху дисплеите в шлема регистрираха преминаването към условия на вакуум. Скафандърът започна да пука и да щрака по непривичен за Клавейн начин, докато се подготвяше за открития Космос. Външната врата се отвори. Не виждаше нищо друго освен потънал в мрак правоъгълник. Не се виждаха звезди, не се виждаха планети, не се виждаше дори Ръждивият пояс. Даже и мародерските кораби.

Винаги се искаше кураж, за да излезеш от който и да е кораб, особено при липсата на средства за завръщане. За Клавейн тази стъпка и отблъскването от кораба бе второто или третото най-трудно нещо, което бе извършвал в живота си.

Но трябваше да го направи.

Беше навън. Обърна се бавно. Издължената демаршистка совалка мина покрай него. Беше невредима, ако се изключеха двата белега от изгаряне по корпуса, където бе ударена от горящи фрагменти от корабите от ескорта. Совалката започна да ускорява и да се отдалечава от него. Добре. Нямаше смисъл да се жертва, ако Вой не се възползваше от постъпката му.

Зачака. Минаха може би четири минути, преди да усети присъствието на другите кораби. Бяха се оттеглили след атаката. Бяха три, както смятаха Вой и Перотет.

Корпусите им бяха черни, нашарени с неонови черепи, очи и зъби на акула. От време на време от някой от отворите за двигателите изригваха газове и на проблесналата светлина се очертаваха някои детайли, гладките извивки на предназначените за пътуване в атмосферни условия повърхности и покритите муцуни на вмъкнатите навътре в корпуса оръжия и съоръженията за прихващане към други кораби. Оръжията можеха да се приберат напълно навътре и тогава корабите добиваха напълно невинен вид: човек би се обзаложил, че това са лъскави играчки за богати деца.

Един от трите банши се отдели от групичката. Осветеният му в жълто люк в корема на корпуса се отвори. Оттам излязоха две фигури, черни като самото пространство наоколо. Те се устремиха към Клавейн и спряха умело миг преди да се блъснат в него. Скафандрите им бяха подобни на корабите: създадени като граждански, но допълнени с броня и оръжие. Не си направиха труда да разговарят с него чрез връзката между скафандрите; единственото, което чуваше, докато го мъкнеха към борда на своя кораб, бе нежният глас на субперсоната на собствения му скафандър.

Тримата едва се побраха в херметичната камера в търбуха на корпуса. Клавейн търсеше някаква маркировка по скафандрите на другите двама, но те бяха абсолютно черни дори отблизо. Визьорите им бяха силно оцветени, така че през тях не можеше да види нищо друго освен блясък на очи от време на време.

Индикаторите за статуса показаха наличието на въздушно налягане. Вътрешната врата се отвори и незабавно го блъснаха към следващото помещение. Двойката в скафандри го последва. Щом се озоваха вътре, шлемовете им се отделиха автоматично и се понесоха към предназначените за тях места. На борда го бяха довели двама мъже. Спокойно можеха да бъдат близнаци; дори носовете им бяха счупени по еднакъв начин. От веждата на единия и от ухото на другия висяха златни халки. И двамата бяха плешиви с изключение на съвсем тясната ивица оцветена в зелено коса, която разделяше черепа им от нивото на слепоочията до тила. Носеха костени очила и по лицата им нямаше и следа от уста.

Онзи, чиято халка висеше от веждата, даде знак на Клавейн да си свали шлема. Той поклати глава. Не искаше да го направи, преди да бъде сигурен, че въздухът е годен за дишане. Мъжът сви рамене и посегна към нещо, висящо на стената. Беше яркожълта брадва.

Клавейн вдигна длан и започна да бърника заключалката на демаршисткия скафандър. Не можеше да намери механизма за освобождаване на каската. След малко човекът с пробитото ухо поклати глава и отмести дланта на Клавейн. Той се справи с ключалката и нежният глас в ухото на Клавейн стана по-пронизителен, по-настойчив. Дисплеите за статуса се оцветиха предимно в червено.

Шлемът се отдели, засмуквайки шумно въздух. Налягането на черния кораб не отговаряше на демаршистките стандарти. Той вдиша студения въздух, белите му дробове работеха усилено.

— Кои… кои сте вие? — попита, когато събра достатъчно енергия за изричането на тези думи.

Мъжът с пробитата вежда върна жълтата брадва на стената. После прокара пръст през гърлото си.

Тогава се обади друг глас, който Клавейн не разпозна:

— Здравей.

Клавейн се огледа. Третата особа също беше в скафандър, но съвсем не толкова обременяващ като тези на нейните другари. Непознатата успяваше да изглежда слаба дори въпреки обемния скафандър. Тя стоеше в рамката на някаква врата, наклонила леко глава на една страна. На Клавейн му се стори, че вижда призрачни ивици с избелял черен цвят на съвършено бялата й кожа, но реши, че това е резултат от играта на светлината.

— Надявам се, че Словоохотливите близнаци се отнесоха добре с вас, мистър Клавейн.

— Коя сте вие? — попита отново той.

— Аз съм Зебра. Това не е истинското ми име, разбира се. Няма да ви бъде нужно да знаете истинското ми име.

— Коя сте вие, Зебра? Защо направихте това?

— Защото ми казаха да го направя. Вие какво очаквахте?

— Не съм очаквал нищо. Опитвах… — Направи пауза и изчака дишането му да се нормализира. — Опитвах да дезертирам.

— Знаем.

— Кои сте вие?

— Ще разберете съвсем скоро. Елате с мен, мистър Клавейн. Близнаци, подгответе за висока скорост. Конвенцията ще нарои кораби като рояк мухи, докато се върнем до Йелоустоун. Връщането ни ще бъде интересно.

— Не си заслужава заради мен да се убиват невинни хора.

— Никой не е умрял, мистър Клавейн. Двата ескорта на Конвенцията, които свалихме, бяха на дистанционно управление от третия. Ранихме третия, но пилотът му няма да пострада. И умишлено избягвахме да увредим совалката на зомбитата. Питам се те ли ви накараха да излезете навън?

Той я последва през вратата и се озова в кабината за управление на полета. На борда имаше само още един човек, поне доколкото се виждаше: съсухрен мъж, привързан с осигурителните колани на мястото на пилота. Той не носеше скафандър. Покритите му със старчески петна ръце бяха стиснали контролните лостове като клонки.

— Вие какво мислите? — попита на свой ред Клавейн.

— Възможно е да са го направили те, но според мен вие сам предпочетохте да напуснете кораба им.

— Това вече няма значение, нали така? Вече съм във вашите ръце.

Възрастният човек го погледна с мигновен проблясък на интерес в очите.

— Нормално навлизане ли ще правим, Зебра, или ще се прибираме по дългия път?

— Следвай нормалния коридор, Манукян, но бъди готов да се отклониш, ако се наложи. Не искам ново спречкване с Конвенцията.

Манукян, ако това действително бе името му, натисна дръжките от слонова кост на лостовете.

— Вържи госта ни, Зебра. И себе си.

Раираната жена кимна.

— Близнаци? Помогнете ми да сложа осигурителния колан на мистър Клавейн.

Двамата мъже придвижиха все още облечения в скафандъра Клавейн до кушетката за ускорение. Той ги остави да правят каквото искат; беше прекалено слаб, за да се съпротивлява. Умът му сондираше кибернетичната обстановка в непосредствена близост и макар имплантите му да усещаха нещичко от информационния трафик през контролните мрежи, не беше в състояние да влияе върху нищо. Хората също бяха недосегаеми за него. Най-вероятно дори нямаха импланти.

— Вие банши ли сте? — попита той.

— Нещо такова, но не точно. Банши са банда пирати. Ние правим нещата с малко повече финес. Но тяхното съществуване ни дава прикритието, нужно за нашата дейност. А вие? — Линиите на лицето й се събраха, когато се усмихна. — Наистина ли сте Невил Клавейн, Палача на Тарзис?

— Не си го чула от мен.

— Това каза на демаршистите. И на онези деца от Копенхаген. Имаме шпиони навсякъде, както виждаш. Не ни се изплъзват много неща.

— Не мога да докажа, че съм Клавейн. Но и защо ли да си правя труда?

— Аз мисля, че си — заяви Зебра. — Поне се надявам. Би било такова разочарование, ако се окаже, че си самозванец. Шефът ми няма да остане очарован.

— Шефът ти ли?

— Човекът, с когото отиваме да се срещнем — отговори Зебра.