Шърли Конран
Лейс (66)

11.

Началото на юли 1979

Тапетите на розови хортензии подхождаха на тежките пъстри завеси, прибрани със златни шнурове с пискюли. На стената висеше портрет на лорд Байрон в яворова рамка. Високото махагоново бюро имаше безброй чекмедженца и рафтове. По него бяха разпръснати снимки в сребърни рамки, малки купи с изсъхнали листа, старинен сребърен календар, наблъскан за икономия на място с цял куп писма, притиснати от заешкото краче, носещо късмет, което бе принадлежало на отдавна починалия й дядо. Приличаше на кралско бюро, на онзи вид бюра, по които няма място за работа.

— Нещо друго?

Пейган огледа останалите единадесет члена на комитета за събиране на средства, разположили се в салона. Бяха се събрали за уточняване на галавечерта на Лили в помощ на Англо-американския институт за борба с рака. Бяха обсъдили разходите за репетицията и заплащането на извънредния труд, поискано от профсъюза на сценичните работници за работата в неделя. Бяха утвърдили дизайна на програмната диплянка и подреждането на местата в Кралската ложа. Пейган бе обявила радостно, че всички места в театъра са разпродадени, и изгризаният й жълт молив тъкмо отмяташе последната точка от дневния ред.

— Само още един въпрос. — Организационната секретарка й подаде писмо, написано на синята хартия на „Гровнър Хаус Хотел“. — Някой е направил предложение да организира забава преди галавечерта.

— Колко любезно от негова страна. Кой е той?

— Още един анонимен благотворител, лейди Суон.

Пейган набързо прочете писмото.

— Прием с шампанско за две хиляди души! Прекрасна новина!

— Изглежда, някой е много загрижен за фондацията.

— Или за Кристофър — каза Пейган и веднага се натъжи.

— Или за Лили? — предположи съпругата на един милионер с верига от магазини. — Може би един от обожателите й?

— Сигурно има някой и друг шилинг, след като може да осигури шампанско за толкова хора — каза захапалият пурата си търговски банкер с прошарени коси.

— Ще изпратим поканата заедно с билетите — реши Пейган и прегледа папката си.

— Ще има ли време да се отпечатат поканите? — Шотландската дукеса изглеждаше разтревожена.

— Да — каза секретарката. — Вече говорих с печатницата.

Пейган, прословута със строгия финансов контрол, който упражняваше при организираните от нея събития за набиране на средства, прелисти папката си.

— Получили ли сме чека?

— Платено е директно на „Гровнър Хаус Хотел“ чрез банков превод.

— Изключително любезно — отбеляза Пейган.

Тя се изправи и отвори един прозорец, тъй като мразеше в стаята да мирише на пушек от пура и щяха да са необходими поне две седмици, за да се избави от миризмата. Върна се и се облегна на доста грозната камина, облицована с чер мрамор, върху която бяха разхвърляни безразборно сини чинии с китайски мотиви, една червеникавокафява делва, кутия за бисквити от миналия век и малък син емайлиран часовник с циферблат, украсен по края с диаманти, подарен на баба й от кралица Александра.

Пейган се усмихна на присъстващите.

— Съжалявам, днес се задържахме малко повече от планираното време, но трябваше да обсъдим това неочаквано великодушно предложение. А сега, моля да ме извините, но трябва да бягам или ще изпусна полета си до Венеция.

 

 

Вятърът развяваше косите на Пейган, докато мощната бързоходна моторница летеше с пълна скорост през лагуната към Венеция. Тя виждаше в далечината сивите кубета на Катедралата, богато украсената камбанария на площад „Сан Марко“, изрисуваните на ивици стълбове за акостиране, стърчащи под най-невероятни ъгли от водата, и ятата гълъби, пърхащи в леко замъгленото синьо небе.

Частният самолет на Абдула ги остави на летище „Марко Поло“ и сега отиваха към хотел „Чиприани“. В голямата моторна лодка зад тях пътуваха четиримата му телохранители и повечето от багажа им, голяма част от който бе негов.

Пейган гледаше невероятния град, издигаш се направо от водата. Бе възхитена.

— О, Абди, толкова е красиво! Градът плува в морето като някакъв трептящ златен мираж!

— Не очаквай твърде много романтика — предупреди я Абдула. — Много хора ненавиждат Венеция.

— Защо, за бога?

— Миризмите, тълпите, клаустрофобията и тази отвратителна, просташка стъклария.

— В такъв случай не мога да очаквам никакви златни гондоли! — засмя се Пейган.

— Златните гондоли излизат само веднъж в годината за състезанията по случай фестивала на гондолиерите.

 

 

Олющеният зелен куфар от крокодилска кожа, принадлежал някога на бабата на Пейган, бе оставен върху бледокораловия килим в апартамента. Стените бяха изрисувани с нещо като въздушна зелена гора, диваните и завесите в сребристозелено преливаха с нея. Пейган се втурна навън през стъклените врати, които водеха към тераса, заобиколена от миниатюрни дръвчета. Под нея се виждаха портокалови дървета, обграждащи плувния басейн на хотела, а зад тях се разстилаше цяла Венеция.

— Харесва ли ти? — чу тя гласа на Аблула зад себе си.

Пейган го погледна смутено и се почувства неудобно. Не знаеше дали той възнамерява да остане в нейния апартамент.

Абдула се засмя.

— Ще бъда в съседния апартамент… ако ти потрябвам. За жалост, тук няма билярдна стая. Във Венеция се плаща за всяко допълнително помещение.

 

 

На следващата сутрин, докато чакаше край два стълба за акостиране на бели и черни черти на пристана Чиприани, Пейган стисна ръката на Абдула.

— Виж! Ти не си разбрал!

Върху пенливата зелена вода към тях се приближаваше с поклащане една златна гондола.

— Всъщност тя е за теб — каза й Абдула. — Надявам се, че не го смяташ за прекалено суетно.

Седнала на избелелите моравочервени възглавници под извития в арка златен балдахин, Пейган гледаше голия златен гръб на Нептун, вдигнал тризъбеца си над кърмата на лодката. За нейно разочарование този великолепен съд бе моторизиран. Хвърлящият пръски двигател бе по-подходящ за някоя малка рибарска лодка, отколкото за романтичната гондола.

Гондолата запухтя по Канале Гранде между лодки, развозващи въглища, кока-кола, японски туристи и групи работници към съответните им предназначения. Минаваха покрай барокови дворци в розово и охра, с петна от водата и плесен, рушаща камъните им, покрай старинни сгради, прикрили олющената си мазилка с паяжини.

— Не моли гондолиера да пее „Санта Лучия“ — прошепна й Абдула. — Песента е неаполитанска и това ще го накара да изскърца със зъби.

Пейган вдъхна щастливо аромата на града.

— Всичко тук ми харесва, дори миризмата.

— Тя идва от разлагането и гниенето във водата и наистина е пленителна, стига да не се разнася из дома ти.

След час слязоха от гондолата и тръгнаха да опознаят града пеша. Но скоро, след като кривнаха от големите, претъпкани с хора улици, по някакви тесни, криволичещи преки край тях, Пейган загледа озадачено и спря.

— Всички улички си приличат. Обърках се.

Един от телохранителите пристъпи и тихо каза няколко гърлени думи на краля. Последваха го, докато се върнаха при малкия мост от ковано желязо, където ги чакаше златната гондола.

— Венеция е малък град, но в него е много лесно да се изгубиш — каза й Абдула. — Тази опасност е добре известна. Всички мостове и сгради изглеждат различно в зависимост от това дали има прилив или отлив. Улиците са истински преплетен лабиринт и човек просто не може да се ориентира.

После той настоя Пейган да си купи някои неща в магазините около площад „Сан Марко“. Тя премери чифт сребристи обувки от змийска кожа, но си избра един класически модел в червено.

— Много са елегантни. Поръчай от всички цветове, които има — каза Абдула и махна с ръка към развълнувания млад обущар, който излезе от магазина, а Пейган попита замислено:

— За бога, какво ще правя с двадесет и седем чифта официални обувки?

Докато пиеха по време на обяда „Белинис“ (смес от шампанско и сок от праскови, измислена във Венеция), телохранителите пазеха още една моторна лодка, натоварена с пълен комплект обувки, златни катарами, двадесет метра ръчно плетена дантела, която Пейган възнамеряваше да запази за сватбената рокля на Софая, и толкова дрехи, колкото Пейган не бе имала никога през живота си, включително три старинни рокли от „Фортюни“ в коралов цвят, кафяво и тъмнозелено и една пелерина за опера от яркожълта коприна.

 

 

Прекараха един незабравим следобед в леглото.

 

 

— Ваше Величество, това е Сала дел Маджор Консильо, люлката на западната демокрация. Тук се е събирал Великият съвет на Венеция, за да избере представители в управляващите комисии.

Пейган и Абдула последваха послушно с очи пръста на уредника на музея, който посочи изрисувания таван, където върху богатите цветове на кесоните танцуваше седефената светлина, идваща от лагуната отвън.

— Обърнете внимание на фризовете на седемдесет и шестте дожи, на картината от Тинторето, изобразяваща Рая, и „В прослава на Венеция“, ето тук, нарисувана е от Веронезе.

— Люлка на демокрацията! — измърмори развеселен Абдула. — Как могат да твърдят такова нещо, след като ренесансова Венеция е била корумпирана държава, управлявана от шпиони и политически убийци, пълна със затвори и с хора, въоръжени с ками и отрова.

С Пейган бяха изморени след часовете, прекарани в обикаляне на богато украсения дворец, следвани на почтително разстояние от двамата телохранители. Вратът я болеше от постоянното гледане по пищните тавани, а краката й бяха натъртени от твърдия мраморен под.

— Е, венецианците поне са избирали сами своите управници — възрази Пейган.

— Но са ги избрали сред аристократичния елит. Това не са свободни избори в демократичния смисъл на думата — поправи я Абдула.

— Преди петстотин години Венеция е била доста по-демократична в сравнение със Сидон сега — отвърна тя, засегната от покровителствения му тон. — Вашият Съвет на петимата не е избран чрез свободни избори с участието на всички граждани.

— Пейган, не бъди глупава. Демокрацията има място там, където народът е грамотен, където има добър жизнен стандарт и няма повсеместна корупция. Обикновеният гражданин на моята страна ще гласува за всеки, който му обещае две кози и гривна за съпругата му.

— Тогава защо не направиш нещо за това?

— Знаеш, че се опитвам. — Гласът на Абдула бе леден.

— Мисля, че си щастлив в ролята си на великодушен деспот — изсумтя Пейган.

— Демокрацията не е гаранция за силата на една държава. Само доброто управление може да я осигури.

— При демокрацията богатството не е в ръцете на няколко племенни рода, както е в Сидон.

— Глупава забележка.

— О, не бъди толкова противно надут! — отсече Пейган и се завъртя на токчетата си. Мина бързо през една висока врата и влезе в друга огромна стая. Дочу стъпки зад гърба си, обърна се и видя, че я следва един от кралските телохранители, а Абдула разговаря с екскурзовода, като че ли нищо не се беше случило. „Да си туристка в антуража на крал е по-лошо и от това да си ученичка — помисли Пейган. — Никога не можеш да останеш сама.“ Бе прекарала само един ден, съпровождана постоянно от телохранителите, и това вече й се виждаше тягостно. Тръгна по-бързо. „Проклета да съм, ако се оставя да бъда бавена като малко дете“ — рече си тя.

Тъй като Палатът на дожите бе затворен заради тяхното посещение, Пейган се движеше все по-бързо през празните стаи и стигна до стълбището, което водеше надолу към двора. Но след като изтича под триумфалната арка на Двореца и излезе на пълния с народ площад „Сан Марко“, тя още чуваше тропота на телохранителя зад гърба си.

„Проклета да съм, ако се оставя загубеният пес на Абдула да върви подире ми“ — помисли ядосано Пейган и се втурна сред малка група немски туристи.

Видя ресторанта, в който същия ден бяха пили „Белинис“, затича, заобиколи отзад и отвори вратата към умивалнята. Но се оказа в кухнята. Мина забързано покрай удивените келнери и готвачи, покрай щайги с плодове и зеленчуци и стигна до изхода в другия край на помещението. Излезе и се озова в тясна ароматна алея. Розовата вечерна светлина огряваше само най-високите балкони, висящи над кофите за смет на ресторанта.

Втурна се в някакъв вход и загледа към вратата на кухнята, за де се увери, че телохранителят я е изгубил. После тръгна самодоволно по алеята с намерение да се върне в хотела.

Но въпреки че сутринта бе изучила града от гондолата, изведнъж разбра, че няма никаква представа къде се намира и че не знае адреса на хотела. Никакви проблеми. Венеция е малък град. Щом стигне до някой канал, ще върви, докато намери водно такси и ще го помоли да я закара до Чиприани.

Никога не се бе притеснявала, когато се бе губила. Колкото и далече да скиташе като дете, винаги можеше да намери обратния път до „Трелони“ през корнуолската пустош. „Всъщност, дори ми харесва да не знам къде се намирам“ — помисли Пейган и свърна в първата пряка. Когато се губеше, животът й изглеждаше пълен с възхитителни, неочаквани възможности. „Защо ли обичам изненадите и мразя еднообразието?“ — замечтано размишляваше тя, докато се питаше дали да тръгне вляво през един мост от дялан камък, или да се гмурне в заплетените като лабиринт улички вдясно.

На най-високата част на извития като арка мост Пейган спря и погледна мръсния сив канал, пълен с какви ли не лодки. Видя и площадката за качване и слизане, където малки моторни лодки — такситата на града, вземаха пътници. Тръгна към нея, но когато бе почти стигнала, промени решението си. „Един час свобода във Венеция не е нещо, което можеш да изпуснеш просто защото краката те болят“ — реши Пейган, обърна се и закрачи в обратна посока.

Видя огромна открехната дървена врата, влезе през нея и се намери в църква, изпълнена с аромат на тамян. За разлика от величествените храмове, които бяха посетили с Абдула и които приличаха повече на картинни галерии, отколкото на място за молитви, тази черква бе действаща. Вътре се молеха няколко жени, облечени в черно. Статуята на свети Антонио от Падуа бе обградена от полуизгорели оброчни свещи. На стената бяха забодени множество изображения от златен и сребърен станиол — послания в знак на благодарност към светеца, изпълнил молбите на богомолците. Дланите, стъпалата, ръцете и краката от станиол бяха от изцелени сакати хора; изображенията на бебета бяха от някога бездетни двойки. Станиоловите сърца с рози, корони или панделки около тях бяха от новобрачни. „Тези хора не крият желанията си — помисли Пейган. — Това е едно от нещата, по които италианците се различават от англичаните.“

Огромната врата изскърца, когато тя се промъкна през нея и излезе в избледняващия ден. Щом зави край ъгъла, чу, че вратата зад нея изскърца отново, а после долови леки стъпки по стъпалата. Помисли си, че са доста бързи за скованите от артрит крака на възрастните дами, които бе видяла в църквата. Перлената светлина на венецианската вечер бързо чезнеше. Пейган крачеше забързано към канала. Само дето не вървеше към него, както скоро откри. Стоеше пред тесен плавателен канал, къщите край него стърчаха направо от тъмната вода. Изведнъж тя разпозна клонките аспарагус, падащи от балкона на първия етаж над пътеката вляво. „Аха — рече си, — видях ги тази заран. Значи съм на прав път.“

Отново тръгна уверено. И пак чу леките, предпазливи стъпки зад гърба си.

Спря и погледна през рамо. Сърцето й заблъска лудо, щом осъзна, че от доста време не е срещнала никого по тесните улички.

Стъпките също спряха. Пейган забърза между високите, ронещи се стени.

Отново спря и се заслуша. Лекото трополене зад нея също престана.

Пейган се обърна. Пътят зад нея извиваше и не се виждаше никой, но тя бе сигурна, че някой я следи и изведнъж се изплаши.

„Вече се стъмва — помисли тя и се затича, — и това не е телохранителят на Абди. Сигурна съм, че той ме изгуби. А може би е някой нападател? Ще се върна в църквата и ще помоля някоя от възрастните жени да ми помогне. Никой няма да ме нападне в църква.“ Затича по-бързо.

Бягаше по празните улички, завиваше напосоки при всяка позната гледка и накрая разбра, че няма никаква представа къде се намира. Докато се движеше из объркания мрачен лабиринт, стъпките зад нея се чуваха все по-силно и по-близо. Спря безпомощно на следващата пресечка.

Изведнъж една силна ръка сграбчи рамото й и я завъртя.

Беше Абдула.

Успокоена, Пейган обви ръце около него.

— Мислех, че никога няма да ме намериш!

— Защо тичаше?

— Помислих, че някой ме следи — отвърна тя. Не искаше да признае, че се е уплашила.

— Знаеш ли къде се намираш?

— Не. Къде сме?

— Нямам никаква представа. — Той я прегърна с една ръка. — Казах ти, че сме в най-объркания град в света.

— Мисля, че рибният пазар е наблизо. — Пейган сбърчи нос.

— Из цяла Венеция от водата се донася този мирис на гниене — отхвърли Абдула предположението й.

Зад ъгъла се оказаха на безлюдния рибарски пазар.

— Поне знаем къде сме — победоносно изтъкна Пейган. — Ето там е каналът! Сега остава само да намерим едно водно такси.

Абдула погледна умореното й лице, привлече я към себе си и я целуна.

— Цял ден се надявах да го направиш. — Пейган обви ръце около слабото му тяло. — Толкова е прекрасно да сме без твоите придружители-телохранители.

— Вече би трябвало да си свикнала с тях.

Абдула докосна леко веждите й с устни.

— Не мисля, че някога ще мога да свикна. Притесняват ме. Толкова се радвам, че успях да им избягам.

Абдула се дръпна назад разтревожен.

— Искрено се надявам да не е така. — Огледа се бързо. — Ако не са след нас, трябва незабавно да се върнем в хотела.

Тръгнаха бързо. Докато вървяха по влажния паваж на пазара, Пейган дочу шум от прокрадващи се след тях стъпки. Отново усети, че я обзема паника.

— Абди, мисля, че някой ни следи. Може би все пак са телохранителите?

— Глупости, Пейган, това е само ехото от стъпките ни. То те следва навсякъде из Венеция, звукът отеква в стените.

— Да, може би си прав.

Гласът на Пейган издаваше съмнение. Зад тях се дочуваха стъпки, идващи откъм сградите край пустия пазар.

Почти бяха стигнали до канала, когато от една странична уличка изскочиха двама младежи и им преградиха пътя.

Абдула бутна Пейган с една ръка в някакъв вход, а с другата ръка сграбчи единия младеж за врата и притисна сънната му артерия, за да го повали в безсъзнание.

Тихо проблесна метал — вторият нападател отвори автоматичен нож и започна да се върти около борещите се, като търсеше възможност да се хвърли в атака.

— Пейган, бягай! Имат ножове! — извика Абдула, подхлъзна се на влажните камъни и двамата с противника му паднаха, при което Абдула го изпусна.

Пейган вече не се страхуваше. Усещаше се спокойна и почти въодушевена. Смъкна обувките си на високи токчета и се хвърли към лежащия на земята нападател. Щом той се опита да се изправи, тя замахна към главата му с тънките си като гвоздеи токчета с метални капачета. Вторият младеж се хвърли напред, но Абдула сграбчи ръката му, с която държеше ножа, и после с ловко движение хвърли и нападателя, и оръжието му в канала.

Докато се обърне, за да помогне на Пейган, другият младеж бе успял да се извърти и да избегне нейните удари и хукна да бяга покрай канала. Абдула го последва. Нападателят бягаше бързо, но нямаше късмет. Щом свърна зад ъгъла, се блъсна направо в широките гърди на телохранителите.

— Ама ти също имаш нож! — ахна Пейган. — Божичко, ти се биеш нечестно!

Тя отметна косата от лицето си.

— Всички крале се бият нечестно — задъхано отвърна Абдула, оправи вратовръзката си и допълни: — Когато си крал, винаги трябва да се биеш така, че да спечелиш.

 

 

Същата вечер двамата седяха на терасата с изглед към блещукащите светлини на площад „Сан Марко“ оттатък лагуната. Абдула изчака да отнесат сребърния поднос от кафето и се наведе към Пейган. Тя бе облечена в тъмнозелената рокля от „Фортюни“.

— Затвори си очите — каза й той.

Тя чу, как столът му изстърга по каменните плочи, когато Абдула се изправи, а после усети, че той застава зад нея. Почувства как ръцете му повдигат косата на врата й и поставят нещо топло и тежко върху ключиците й.

— Надявам се, че сега си достатъчно голяма, за да приемеш една огърлица от мен — прошепна й той.

Пейган се втурна към огромното огледало от венецианско стъкло в салона. Върху светлата, покрита с лунички кожа на деколтето й лежеше огърлица от платина, обсипана с изумруди.

Видя отражението на Абдула, който пристъпи към нея и хвана раменете й.

— Днес следобед бяхме добър екип… — започна той.

— И ти се представи не само като хубавец — продължи Пейган.

— А ти — не толкова твърда, колкото се смяташ — засмя се той.

— Ти наистина ме спаси.

— И ти не падна по-долу — каза Абдула. — Не можем ли да останем заедно за повече от два дни?

Изведнъж на Пейган й стана нервно.

— Не знам.

— Ще останеш ли до края на лятото с мен в моето имение в Кан?

— Не знам — отвърна тя уклончиво.

— Ще дойдеш ли, ако поканя Максин и Шарл?

— Никога досега не съм мислила за Максин като за придружителка.

Под настойчивия поглед на черните му очи Пейган усети как волята й се размеква.

— Мисля, че ще бъде… — Имаше намерение да каже „невъзможно“, но се чу да изрича: — Прекрасно!

И едновременно с това във водата се отразиха падащите зелени и розови звезди на фойерверки, изстреляни от другата страна на лагуната.

Абдула хвана голите й рамене и я обърна към себе си. Тя затвори очи и вдигна лице към него в очакване да я целуне. Но вместо това той заговори сериозно.

— Чуй, ме Пейган. Искам да ти обясня как стоят нещата в Сидон. Фундаменталистите получават помощ от комунистическия лагер и ако в скоро време не разбия техните партизани, ще бъда изправен пред истинска война. Невъзможно е да ги победя без американско оръжие и помощ, а до момента не мога да си ги осигуря.

Пейган не бе очаквала политическа лекция.

— Знам, че модернизацията ти създава проблеми — каза тя, мъчейки се да скрие разочарованието си.

— Друг мой проблем са жените в страната ми.

— В какъв аспект? — запита Пейган, без в този момент да изпитва особен интерес към проблемите на други жени.

— Във всякакъв. За жените в моята страна се оказа много по-трудно да станат част от съвременния свят, отколкото за мъжете. Преди те живееха зад фереджетата, зависеха изцяло от мъжете си, но също така и разчитаха на абсолютна защита от тях. Независимостта ги плаши, но и не могат вечно да карат постарому.

Взрив от златни искри осея небето.

— Те съжаляват западните жени — продължи Абдула, — които се оправят сами, без мъжка подкрепа.

— Но това не е така! — възкликна Пейган.

— Според закона на Корана мъжът е длъжен да се грижи за всички жени в своето домакинство. А на Запад един мъж може да зареже съпругата си съвсем безотговорно. Така че западната жена не живее в абсолютна сигурност, както тя смята.

Пейган си помисли за развода с първия си съпруг, не можа да възрази нищо и само кимна.

— Въпреки това — продължи Абдула — по-младите жени в моята страна започват да поставят под съмнение някои от нашите традиции.

— Като например?

— Както знаеш, все още се практикува обрязването на жените. А освен това тялото на едно момиче принадлежи на нейния баща или съпруг, както козите.

— Знам всичко това, Абди, казвал си ми го много пъти. Защо го обсъждаме точно сега? — объркано попита Пейган.

— Защото докато жените не започнат да играят активна роля в моята страна, тя никога няма да стане част от модерния свят. — Една зелена ракета блесна с пищене и падна в морето. — Имам нужда от опитна, дипломатична, изтънчена жена с организационни способности до себе си. Точно от това се нуждае страната ми.

— Говориш, като че ли обмисляш обява за запознанство — каза му Пейган — „За предпочитане с опит в гинекологията“.

Абдула пусна раменете й, отиде до парапета на терасата и се обърна с лице към нея.

— Нуждая се от някого, който да разбира живота на Запад, да познава жените там и да разбира необходимостта нашите жени да се борят за правата си.

— Защо не направиш предложение на Глория Стайнъм?

Устните на Абдула потрепериха от гняв.

— Кълна се, че няма да изпусна нервите си, Пейган. Няма да ти позволя отново да не ме разбереш. — Той я разтърси за раменете. — Разбирам, че си вироглава, импулсивна…

— И стеснителна? — прекъсна го Пейган. — Не забравяй това. Точно поради тази причина се карахме постоянно, когато бяхме млади. Ти беше нервен и надут, а аз бях само нервна.

Зад гърба на Абдула, в другия край на лагуната, на светлините на прожекторите блестеше филигранната фасада на Двореца на Дожите.

— Вече не сме млади — каза й Абдула.

Пейган се засмя.

— Много си тактичен. Но, Абди, когато съм с теб, аз все още се чувствам млада, нервна и неуверена.

— Ще свикнеш.

Изведнъж Пейган разбра причината за политическата лекция.

— Да, искам да се омъжиш за мен — потвърди Абдула и продължи настойчиво: — Пейган, хайде този път да не оплескваме нещата.

— Не мога да повярвам.

— Знаех, че ще го кажеш.

Той се изправи и закрачи отново по края на терасата. Силуетът му се очертаваше на фона на златните проблясъци на фойерверките, избухващи над морето.

Пейган премина енергично през терасата и постави ръка върху неговата.

— Ти не ме разбираш… — започна тя.

— Не, Пейган, разбирам те — прекъсна я той. — Страхуваш се, че може пак да бъдеш унижена, страхуваш се, че отново ще те изоставя, както направих, когато бях деветнадесетгодишен. — Той въздъхна. — Моля те, не забравяй, че това бе преди толкова много време!

— Вярно е, че не искам да изпитам отново болката на напразната надежда, Абди. Не искам да се чувствам несигурна, а после по всяка вероятност да разбера, че на моята възраст съм допуснала да очаквам твърде много, че отново съм била глупава — и този път пред очите на целия свят.

Абдула хвана и двете й ръце.

— Но аз наистина имам нужда от теб. Точно от теб, Пейган, защото ти също си била хвърлена от един живот със стари традиции в модерния свят и ще можеш да разбереш моя народ.

Пейган все още имаше усещането, че я вербуват за някакъв особено неприятен дипломатически пост, а не че е ухажвана от мъжа, който иска да се ожени за нея. „Ето ни в този прекрасен романтичен град — помисли си тя, — върху вълните трепти лунна светлина, там долу се движат гондоли, гондолиерите пеят любовни песни, а Абди ми говори, като че ли наема администратор по връзките с Близкия изток.“

— Разбирам защо имаш нужда от кралица — каза Пейган, — но не ми е ясно за какво ти е съпруга.

Последва мълчание.

— По съвсем обикновени причини.

Той извърна поглед встрани.

— Абди, дълбоко в сърцето си всяка жена остава завинаги на седемнадесет години и това седемнадесетгодишно момиче иска да ги чуе.

„Ще го накарам да ми го каже, дори да умре от това — обеща си Пейган мислено. — Всяка жена иска да го чуе, а мъжете никога не разбират защо.“

Накрая Абдула погледна към пода и измънка:

— Обичам те.

— Аз също те обичам — нежно му отвърна тя.

— Мога ли тогава да смятам, че отговорът ти е „да“?

Пейган отново долови странната, бодра нотка в гласа му. Това ли бе прословутият любовник? Романтичният плейбой, мъжът, похарчил цяло състояние за рози?

— Има няколко допълнителни обстоятелства, които се налага да обсъдим — рече тя.

— Не искам да слушам, че не си достатъчно млада или че с нещо си неподходяща — каза й той, заровил лице във врата й. — Хайде да изтрием всички тези страхове.

— Не, нека ги извадим на показ и то сега, Абди. Първо, мисля, че съм доста стара за теб.

— Любезно те моля да оставиш аз да преценя това.

Пейган докосна зелената панделка на ордена „Семира“, окачен на бялото му вечерно сако.

— Знам, че моментът не е най-подходящ за въпроса ми, но той е особено важен за мен. Възнамеряваш ли да бъдеш верен съпруг, Абди?

— Защо вие, западняците, постоянно бъркате секса с любовта? Сексуалната вярност няма почти нищо общо с брака.

— Възнамеряваш ли да ми бъдеш верен? — Струваше й се, че върви по тънък лед, но бе решила твърдо, че Абдула ще отговори на въпроса й. — Все пак на Запад сексуалната вярност има много общо с брака — особено за съпругата. А при вас още се случва от време на време някоя блудна жена да бъде обезглавена, нали? Така че — какви са ти намеренията, Абдула?

— Когато човек знае, че може да притежава безброй зрели, млади жени само с едно щракване на пръстите, желанието да го направи намалява.

— Абди, не избягвай въпроса ми. Ще ми бъдеш ли верен?

— Не мога да отговоря.

— Трябва да бъдем честни един към друг — припомни му тя.

Той замълча.

— В такъв случай — съмнявам се.

— Ще бъдеш склонен да щракнеш с пръсти?

— Трябва да бъдем честни.

Пейган усети тъпа болка.

— Тогава отговорът ми е „не“ — каза тя с наранено достойнство. Отдръпна се от него разочарована и разгневена. — Защо си толкова ужасно безочлив?

— Поиска от мен да бъда откровен. И пак поставяш гордостта си пред реалността. — Погледна я и опита да сдържи гнева си. — Кълна се, че няма да ти позволя отново да изгубя самообладание.

— Аз те карам да губиш самообладание? — изкрещя Пейган.

Абдула сграбчи ръката й.

— Хайде да спрем тук, Пейган. — Беше му трудно да се владее. — Караме се за нещо, което се е случило преди тридесет години.

— Искаш да кажеш за нещо, което не се случи.

Тонът й бе изпълнен с горчивина.

— За нещо, което би могло да се случи сега — настоя мило Абдула, като я дърпаше към кушетката.

„Той просто демонстрира по идеален начин как може да не предложи на една жена“ — помисли тя, а после каза тъжно:

— Абдула, не мисля, че от такъв брак може да излезе нещо.

Във въздуха се пръсна последният фойерверк и морето стана по-тъмно отпреди. Абдула мина към временна самоотбрана.

— Но все пак ще дойдеш в Кан, нали? — попита той тихо.

— Сигурен ли си, че искаш да дойда?

— Мисля, че така ще имаме възможност да обсъдим какво точно не ни достига.

„Наистина ли иска да каже това?“ — зачуди се Пейган. Приличаше й на стъпките, които я преследваха тази вечер, а тя се опитваше да открие откъде идва звукът.

„Но никога няма да разбера, ако не се реша и не опитам.“

— Ще дойда в Кан — обеща му Пейган. — След галавечерята на Дръри Лейн.