Шърли Конран
Лейс (11)

10.

В събота, след съобщението за смъртта на Ник се обади леля Ортанс и незабавно долови промяната у Джуди.

— Да не си болна, мила? Гласът ти звучи така вяло и безжизнено. Надявах се да те измъкна, за да отидем до Версай.

— Не, благодаря — отвърна Джуди. — Имам да свърша малко работа на Ги.

Леля Ортанс незабавно телефонира на Ги, научи истинската причина за потиснатостта на Джуди, обади й се отново и настойчиво заяви:

— Веднага изпращам колата да те вземе, защото искам да те видя за половин час, ако е възможно. Имам нещо за теб.

И затвори, преди момичето да успее да измънка някакво извинение.

Джуди обичаше да посещава старата каменна къща на леля Ортанс, харесваше балконите, наподобяващи дантелена плетеница и гледаше към Ил дьо ла Сите — мъничкото островче в средата на Сена, където е възникнал старият Париж. Но днес се отпусна безразлично върху задната седалка на мерцедеса, който си проправяше път по павираните улици, подминавайки уличните търговци, натоварени с големи плетени кошници, пълни с пресни яйца и масло, и групите цигани, които се опитваха да пробутат на минувачите изсушена лавандула или щипки за пране, магазините за перуки и магазина за копчета. А когато колата мина покрай цветарницата, в която млади момичета изработваха погребални венци от теменужки и рози, Джуди отново се разрида.

 

 

Залязващото слънце позлатяваше стените на гостната на леля Ортанс. Тя безмълвно подаде на Джуди малка кутия от зелено кадифе. Вътре имаше старинна перлена огърлица.

— Но защо? — попита Джуди. — Нямам рожден ден. Не мога да приема…

— Не, можеш — настоя леля Ортанс. — Получих я, когато бях на твоите години, по един много по-неприятен повод и сега искам да е твоя. Какво да правя вече с нея? Тези перли са за шията на младо момиче. Дай да ти покажа как се закопчава. Ако не ти харесва рубинената закопчалка, можеш да си избереш друга от „Картие“.

Джуди бавно постави огърлицата и отиде до старото, посребрено, леко помътняло огледало. Перлите блестяха върху кожата й.

— Защо ми даваш това, лельо Ортанс?

— Честно казано, защото си нещастна, загубила си приятел, а и не си удовлетворена от работата си. Мисля, че трябва да опитаме да ти намерим друга.

— Да. Почти всяка друга работа би била за предпочитане, макар че всички кантори изглеждат еднакви.

— Нямам предвид канцеларска работа. Мислех си, че би ти харесало да бъдеш помощник-продавачка при Кристиан Диор. Както знаеш, помощничките са съвсем млади. — Смарагдовозелените й клепачи трепнаха. — Разбираш, че не мога да ти обещая, но говорих с директорката и тя иска да се запознае с теб. Естествено, заплащането ще е ужасно, защото конкуренцията е жестока. Знам, че не харесваш много господин Диор, но това е къщата, от която имам най-много… как да го кажа?

— Парцали?

— Точно така. Там ме познават, затова ще се срещнат с теб. Но, моля те, не се опитвай да изразяваш мнението си за работата на господин Диор. И не забравяй да използваш служебния вход, детето ми.

— Лельо Ортанс, толкова си мила.

— Просто разумна. Все нещо трябва да се направи.

— Максин и аз тайно те наричаме леля Здрав Разум.

— Знам, скъпа.

Така Джуди отново посети Кристиан Диор, влизайки този път през служебния вход, който беше зорко охраняван. Бе облякла синия си копринен костюм и се стараеше да не изглежда прекалено запозната с модния бизнес. Проницателната на вид жена, която разговаря с нея, носеше превъзходно скроена ленена рокля, а посребрената й коса бе вдигната на френски кок.

— Значи говорите английски, френски и немски? — попита тя.

— И малко испански.

— И сте се занимавали със секретарска и експортна дейност? Защо не желаете да вършите канцеларска работа?

— Защото искам да се науча как се продава една стока и искам да работя с хора. Почти година бях сама в стая. Бих направила всичко, за да работя при Диор.

— Повечето от момичетата, които идват тук, казват същото. Те искат да започнат при нас, защото обичат модата, но не знаят, че това е много уморителен труд.

По време на разговора директорката все повече се изненадваше от техническите й познания по отношение на модата, докато накрая Джуди спомена, че е водила счетоводните книги на Ги Сен Симон.

— Аха, сега разбирам. Един млад човек с бъдеще. Разбира се, не е трудно да постигнеш популярност на тази възраст. Ако не се възгордее, ако съхрани скромността си, ако клиентите му запазят доверието си в неговите способности, благонадеждност и качествена продукция, той би могъл да стигне далеч.

— Точно към това се стреми.

В „Диор“ нямаше свободни места, но щяха да я имат предвид. В началото на декември ръководителката на персонала й телефонира, за да й съобщи, че една от техните помощник-продавачки е заболяла от хепатит. Дали Джуди би поела тази работа? Дали би я заместила до представянето на колекцията през февруари?

Джуди си помисли, че това е нещо, което ще й помогне да се добере до целта си и веднага прие.

 

 

Когато за пръв път влезе в стаята на продавачките, всички приказки секнаха. Приличаше на първия й ден в гимназията. Беше ужасно. Също като другите продавачки, тя носеше сива фланелена рокля, предоставена й безплатно от компанията. Нейният първи ден в „Диор“! Шефката й Ани набързо я представи на всички и след това я поведе към салоните. Ани непрестанно се оплакваше от краката и от комисионата си, която винаги изчисляваше върху хипотетична база, отразена в малкия и черен бележник: „Ако графинята също го вземе в черно… ако съпругата на посланика не го сметне за много крещящо… ако Зизи Жанмер хареса алените пера…“

Повечето от помощничките бяха по-възрастни от Джуди и не получаваха комисиона, а само оскъдна заплата. Приемаха ги на работа за пробен срок от две години, след което ги назначаваха като първокласни продавачки във второкласни модни къщи, а следващата стъпка бе първокласни продавачки в първостепенна къща.

Джуди с учудване установи, че за елегантните бледосиви салони се грижат твърде много хора. Вратарят, ароматизаторът, продавачките в бутика, директорката, търговският персонал, шестте манекенки и шивачките бяха само видимата страна на айсберга. Огромният задсценичен персонал включваше самия господин Диор, внушителен и с нездрав цвят на лицето, личните му помощници, моделиерите (до един мъже) и техните помощници, бизнес мениджъри, счетоводители, секретарки, кроячи и шивачи, главните специалисти по пробите, първоразредни и второразредни шивачи, склададжиите и т.н., докато се стигне до разносвачите. Тя скоро престана да се притеснява от префинените салонни продавачки, които зад завесите се оплакваха или от новите клиенти, или от местожителството на старите. Уважаваше скромните главни специалисти по пробите като мадам Сузан, която беше преправила деколтето на прасковената копринена рокля на леля Ортанс. Стилистките прекарваха по цял ден на крак или коляно и често работеха до девет вечерта, а когато предстоеше представяне на колекция — и до по-късно, и внимателно набождаха костюмите на отегчените, вечно в лошо настроение манекени. Всяка главна стилистка отговаряше за шивашка работилница с около четиридесет работнички, които непрекъснато бъбреха. Шивачките бяха облечени в семпли черни поли и пуловери с бели блузи отдолу. Само на празника на Света Катерина се качиха с жълти и зелени панделки — символ на тяхната светица. Зад кулисите цареше постоянна суматоха, но отвъд прага на пищните салони атмосферата се променяше. Ани говореше със спокоен, почти шептящ глас, поведението й вдъхваше респект, беше грижовна, но никога не проявяваше излишна настойчивост. Никога не си позволяваше да критикува клиента, особено пък, когато от нея се очакваше да го стори. Клиентът винаги имаше право. Ако нещо не беше наред, то това бе цветът, кройката, мерките или светлината. Но щом излезеше от салона, тактът й светкавично се стопяваше.

— Графинята сигурно е качила поне пет кила след първата проба. Джуди, къде е книгата с поръчките? А пък една съпруга на посланик би трябвало и сама да може да реши дали цикламеното й отива, какво ще ме пита мен? Джуди, къде е списъкът за утрешните проби? Тая стара белгийска кучка много добре знае, че моделът не може да се променя без разрешението на господин Диор. И защо всяка клиентка се мисли за единствената, която иска тоалетът й да е готов преди Коледа? Джуди, какво става в шивалнята с бялата сатенена рокля на графиня дьо Риб? Тя е двайсет и втори номер.

 

 

С наближаването на деня, в който щеше да бъде представена новата голяма февруарска колекция, атмосферата при Диор ставаше все по-напрегната, а вълнението нарастваше. Манекенките сновяха между ателието и съблекалнята, наметнали бели халати върху костюмите, за да не могат шпионски очи да зърнат колекцията, а и за да я запазят чиста. По настояване на господин Диор служителите в ателието също бяха в бяло. Странно притихнало, то приличаше на кръстоска между църква и операционна зала — нямаше тъмни ъгли между белите стени, нямаше сенчести места. Кремавите транспаранти по прозорците стояха спуснати и денем, и нощем, да не би нечие шпионско око, въоръжено с далекоглед, да се добере до тоалетите.

Господин Диор разполагаше с кабинет, отрупан с бои, гримове, креди и парчета от различни тъкани. Моделиерите работеха във външното ателие. Чертожните им дъски бяха подредени около една огромна централна маса с дължина шест и ширина три метра. По стените имаше полици и рафтове, натъпкани с чанти, обувки, копчета, колани и наредени едно връз друго рула с мостри от различните платове. Това беше мястото, където производителите обикновено показваха своите изделия и место, изпълнени с надежда, оставяха по един топ, в случай че някой моделиер го хареса, тъй като щом Диор използваше нова тъкан, целият свят искаше да я има.

По време на генералната репетиция на всяка врата стоеше по един пазач. Кристиан Диор — Маестрото, — в безупречен сив костюм, бе възседнал един стол с ръце, кръстосани над облегалката. Бледото му, състарено ангелско лице не изразяваше никакви чувства, а само умора, вежливост и спокойствие. Той внимателно оглеждаше всеки модел и заедно с помощника си решаваше какви бижута и аксесоари са необходими за допълване на ансамбъла.

 

 

Валеше дъжд. Джуди бързаше за работа по авеню Монтен. Още от осем сутринта пред главния вход се беше събрала голяма тълпа фотографи с апарати, преметнати на ремъци през раменете. Те се блъскаха до двата паркирани камиона с филмова техника. Малко по-надолу на тротоара зъзнеше снимачният екип. Хора чакаха и пред служебния вход и на вратата имаше задръстване, защото пазачите проверяваха всеки посетител. Вътре почти не се говореше. Всички бързаха, погълнати от задълженията си.

Хаосът настъпи с отварянето на главния вход. Тълпата нахлу, размахвайки поканите, като че ли бяха имигрантски паспорти. Безредието се пренесе на рецепцията, където всяка покана се проверяваше, а от подозрителните искаха подпечатани профсъюзни карти със снимка. Хората от охраната стояха един до друг, хванати за ръце, като полицаи на футболен мач, за да задържат тълпите. Студен въздух нахлу откъм мраморното стълбище и народът се разпищя, щом започнаха да се появяват известните личности: принцеса Али Хан, навремето известна като Рита Хейуърт, Джийн Тайни, която я гледаше намръщено, херцогинята на Уиндзор, приличаща на гувернантка.

Допуснатите гости се понесоха към главния салон с номерираните позлатени столове. Въпреки това журналистите спореха за местата си. Нито на шивашкия синдикат, нито на модните къщи им беше известно значението на чуждестранните репортери и затова се държаха доста арогантно с тях. Кореспондентите пък бяха изминали десетки хиляди километри, за да стигнат дотук, бяха редовни профсъюзни членове, а ги третираха като джебчии от нюйоркското метро. Разнесоха се злъчни реплики, когато влиятелните журналисти намериха местата, заангажирани преди много седмици. Представителите на разни провинциални вестничета обаче, вместили се със заявките си непосредствено преди крайния срок, изтекъл преди шест седмици, ги бяха заели, готови да се борят за тях с отчаянието на камикадзе.

Съвсем различна беше ситуацията на първия ред, където винаги имаше запазени места за филмови звезди и за списанията „Вог“, „Харпърс Базар“, „Уиминс Уеар Дейли“.

— Коя е тази малка блондинка? Как се е оказала там? — попитаха Джуди.

— Това е Емприс Милър, новата водеща модната рубрика на нюйоркския „Вог“. — Джуди вече беше срещала Емприс на едно от партитата на леля Ортанс.

Простолюдието зад първия ред утихна. Всички извадиха бележниците си. Носеше се непоносима миризма от хиляди смесени парфюми. Беше топло, а със запалването на дъговите лампиони щеше да стане още по-зле. Лампите светнаха и моментално настъпи тишина.

 

 

Зад кулисите Джуди се почувства, сякаш бе надникнала в калейдоскоп от процедени неодобрителни въпроси, неспокойни погледи и изопнати лица. В съблекалните цареше хаос. Голи до кръста, с чорапи, захванати за коланите (манекените не носят пликчета, защото линията им се очертава под дрехата), младите жени седяха пред огледалата си. На рафтчетата пред тях бяха струпани пъстри гримове, полупразни кутийки, моливи за очи и остатъци от червила. Манекенките си слагаха огромни очни линии, докато фризьорките дооформяха прическите им. След това моделиерките им помагаха да се облекат — вдигаха ципове, закопчаваха копчета… Главната моделиерка проверяваше дали всички аксесоари са на местата си, дали подгъвите са равни, костюмите — добре изгладени, без нито едно петънце.

Джуди помагаше и гледаше как манекенките се готвят за шоуто. Времето се следеше по секундомер и се спазваше военна точност. Представянето бе планирано така, че да се подчертае и изтъкне цветът, кройката и модната линия на новата колекция. Костюмите бяха групирани по такъв начин, че представителите на пресата да могат да открият нова модна линия и налагането на цветови нюанс. Джуди знаеше за всичко това, защото то беше решено още на първата репетиция. Инструкциите бяха окачени с карфици на информационното табло пред съблекалните, заедно с имената на всички модели и номерата на облеклата. Там беше изнесен и сценарият на шоуто: 22, 13, 37, 71, 49, 32 и т.н. Номерата не съответстваха на реда на появяване, а на последователността на проектиране на моделите.

Манекенките бяха нервни като гладни хрътки. Играеха си с колиетата, които Джуди им закопчаваше. Придърпваха саката надолу и приглаждаха косите си. Шест от момичетата работеха към модната къща, а другите осем — тънки като клечки — нямаха ангажимент към никоя фирма и бяха долетели от чужбина. Бяха по-мършави от манекенките на „Диор“, защото най-важното за тях бе да са подходящи за тоалетите на всички дизайнери. Живееха на декседрин и кисело мляко и често след представление колабираха от изтощение, недохранване и стрес.

Първият модел бе обявен от странно висок, задъхан глас:

— Пекин, номер три.

Манекенката бе с ориенталски грим и очи на кошута, подчертани с черен молив. Свободен бял ленен жакет, права черна пола и сламена шапка тип „кули“ — това бяха внимателно пресметнатите отправни точки към темата на цялата колекция — влиянието на Китай.

Моливите подскачаха по бележниците. Атмосферата беше работна, публиката — концентрирана. Някои журналисти непрестанно дращеха, Емприс Милър само отбелязваше:

„Няма промяна в дължината на полите/ китайски кули/ свободно/ без подплата/ движения — лекота/ сламени шапки — голяма периферия/ моряшки костюми/ плисирани и гладки поли“.

На журналистите бе разрешено да си водят бележки, но не и да правят пълни описания на моделите, нито пък да ги скицират. Стана още по-горещо. Едно момиче с палто от рис припадна и незабавно бе изнесено навън. Една от манекенките на фирмата с гарвановочерна коса и червена официална рокля без презрамки забеляза журналист, който правеше скица. Тя се спря, докосна меката част на ухото си и се изсмя право в лицето му. Ани се спусна към него.

Скицата и бележникът бяха конфискувани и името на репортера бе вписано в черния синдикален списък. По-късно още двама журналисти бяха принудени да напуснат залата. Яростта, заплахите, молбите — всичко бе напразно.

Час по-късно, докато бе в съблекалнята, Джуди чу внезапен взрив от аплодисменти. Господин Диор, в безупречен бледосив костюм, с лице, лъщящо от топлина и умора, бе излязъл на сцената, за да изрази благодарността си. За момент Джуди замря, както сваляше едно златно колие от врата на манекенка само по шапка с перо и жартиерен колан. Главната стилистка видимо си отдъхна.

— Не така внушително, като през четирийсет и седма, но по-гръмко от последното юлско представяне — обяви тя.

Изведнъж всички засияха. Господин Диор влезе в съблекалнята и вакханалията от прегръдки и целувки започна.

 

 

— Чувствам се така, сякаш пружината ми е скъсана — рече унило Джуди пет дни по-късно.

— Горе главата, усмихни се! — окуражи я Ги, който лежеше на пода в стаята й, подпрял босите си крака на леглото. — Винаги си знаела, че работата ти при Диор е временна.

— Да, но се надявах да ме задържат.

— Все още си на работа и ще бъдеш до края на февруари, когато помощничката на Ани се връща — уточни той, — и имаш собствена сива фланелена рокля „Диор“, която, ако трябваше да я плащаш, щеше да излезе колкото осеммесечната ти заплата. Ако искаш да идеш някъде, където да работиш за същата трогателна заплата, която ти плаща Диор, можеш да дойдеш при мен на цял работен ден. От хотела ми забраняват да работя тук, казват че това било хотел, а не кожодерско ателие. Тъй, че първото ти задължение ще е да ни намериш две работни помещения някъде наблизо. Не, не ме целувай, не виждаш ли, че пия.

 

 

Джуди намери подходящо таванско ателие на две пресечки от хотела. Сега тя отговаряше за цялата непроизводствена дейност, срещаше се с клиенти, водеше счетоводството и поемаше неотложните задачи.

Ги скицираше моделите, купуваше материалите и следеше работата в шивачницата. Освен вярната Жозе, вече имаха нова шивачка, Мари, чиято майка работеше в „Нина Ричи“ и я бе научила от малка да шие по професионалните стандарти.

Джуди беше по-заета от всякога, но и по-щастлива. Закупчиците я харесваха, защото тя не стоеше с безизразно лице и книга за поръчки в ръце, а разговаряше и се шегуваше с тях. Имаше силно развито чувство за хумор и обичаше да разсмива хората, та дори и ако обект на смеха им бе самата тя. Неколцина оцениха това пълно, стигащо до изтощение себеотдаване, но на други им бе трудно да асимилират подобно прямо отношение, защото тя винаги заявяваше истината в очите. След като веднъж я видя как се кара с някакъв закупчик, задето не е поръчал един от новите им жакети, Ги я смъмри:

— Трябва да бъдеш по-тактична, Джуди. Не можеш ли да се отнасяш с клиентите така, както се държиш с компанията на леля Ортанс — с малко повече уважение? — Беше ядосан. — Знам, че си просто откровена, но французите не го разбират и те мислят за твърдоглава.

— Толкова по-зле за тях — намръщено отвърна Джуди, докато закачваше с кламерче фактурите с надпис „просрочен“. — Защото ще бъда точно такава. Ще бъда твърдоглава, що се отнася до заплащането. Не можеш да си позволиш да даваш на тези хора на кредит. Занапред ще си плащат, когато подписват поръчката, и няма да я изпълняваме, докато не получим чека на наша сметка.

— Да се продава срещу пари в брой е прекрасна идея, но никой в модния бизнес не го прави. Ще изгубя всичките си клиенти.

— И голяма част от дълговете си — подхвърли Джуди. — Ти започна бизнеса си именно с продажба срещу пари в брой, не помниш ли? Майка ти и всичките й приятелки от авеню Джордж плащаха предварително. Ако хората харесват стоките ти, защо да не си ги платят в брой, когато ги поръчват? Сега е моментът да разберем дали те наистина те харесват — преди да си банкрутирал.

Джуди всячески се стараеше да изглежда по-възрастна, отколкото беше в действителност. Двамата с Ги установиха, че младостта е недостатък в бизнеса, защото никой не приемаше младите на сериозно.

— Ужасно е да трябва да чакаш — оплака се Ги, — като да ти мутира гласът.

Междувременно Джуди престана да носи тийнейджърски дрехи. Пусна косата си дълга, сплиташе я и я вдигаше на френски кок, който никак не й отиваше. Беше се сраснала със сивата си фланелена рокля „Диор“ и ходеше с големи очила, също „Диор“, с надеждата, че по този начин прилича на възрастна, изискана и будеща уважение дама.

— Ma chère, направо ме изплаши — възкликна Максин. Предния ден се беше върнала от двегодишното си обучение в Лондон и сега се надпреварваха да си разказват новините, закусвайки в „Дьо Маго“. Максин планираше да заеме пари от баща си, за да започне собствен бизнес.

— Дяволски си щастлива, че имаш богат баща — с лека завист каза Джуди.

Максин потопи кроасана в своето cafè au lait.

— Татко не е богат. Ако не беше леля Ортанс да плати, едва ли бих отишла в Швейцария. Татко е просто удобен. Надявам се да ми стане гарант за пред банката, ще тегля заем. Не мисля, че би могъл да ми даде парите, но ще поеме риска да гарантира за мен. — Тя отхапа голямо парче и на масата паднаха трохи. После смотолеви:

— Всъщност, Ги е човекът с богат баща.

Джуди остави чашата си. Беше учудена.

— Тогава защо парите вечно не му стигат?

— Първо, защото иска сам да ги изкарва, и второ, защото, както знаеш, неговият баща не обича моделиерите. Той ясно заяви, че няма да помогне на Ги, а Ги иска да му покаже, че може да се справя и без него.

Джуди отиде право при Ги и му поиска повишение. Потопиха се в работа около изготвянето на юлската колекция. Щяха да покажат голям асортимент от самостоятелни части от тоалети — жакети, поли, панталони, както и костюми; всеки модел бе разработен в три разцветки, с по едно манто и дъждобран. Джуди харесваше цветовете на новата колекция — дискретните нюанси на сивото — оловносиво, сребристосиво и перлено, съчетани с бледорозово, бургундско червено, преливащо в кестеняво, медно и бронзово. Тесни тореадорски панталони бяха комбинирани с брилянтен тафтен жакет с буфан ръкав. Любимият костюм на Джуди бе тафтено наситено розово горнище и шафраненожълти кадифени панталони. Към тях имаше и сиво-синьо манто, скроено като пелерина, подплатено с крещяща розова коприна и габардинен дъждобран на розови райета с аналогична кройка.

Ги се надяваше колекцията да го утвърди като сериозен бизнесмен, а не просто като даровит млад дизайнер, изпробващ силите си в модата. Точно затова бяха решили да направят силно представяне, пак в „Плаза Атене“, но този път с професионален режисьор-постановчик. Щеше да им излезе скъпо, но си струваше.

Тази колекция щеше да бъде пробният камък в кариерата на Ги.