Шърли Конран
Лейс (9)

8.

Прашното фоайе на хотел „Лондон“ имаше позапуснат вид. Избледнелите тапети се бяха залющили под тавана, лампериите бяха изподраскани.

— Къде е асансьорът? — попита Максин администратора.

— В „Риц“ — тросна се той и посочи с пръст стълбището в дъното на салона.

Момичетата минаха покрай повехнала палма, засадена в бакърена саксия, след това се качиха по скърцащите стълби до петия етаж, където, в дъното на мрачен коридор, намериха ателието на Ги. Малко, с нисък таван, много по-чисто от останалата част на хотела, то гледаше към тесен двор. До прозореца се виждаше силуетът на жена, приведена над шевна машина; мъж с бяла престилка, по риза с навити ръкави, разкрояваше бледоморав вълнен плат върху маса, която заемаше почти цялата стая. Топове плат бяха натъпкани върху лавицата отляво на вратата, а от дясната й страна имаше две стойки на колела, на които висяха рокли, увити в бяла опаковъчна хартия.

— Сега ще ви покажа — засуети се Ги, след като ги запозна с крояча и шивачката си, които тъкмо си тръгваха.

После свали дрехите от стойките една по една и внимателно махна хартията. Моделите му бяха предимно костюми, имаше и отделни части — сексапилни копринени жакети и поли в бледолилаво и пепел от рози, комбинирани с панталони от по-тъмно жарсе, кадифени костюми в цветовете на скъпоценни камъни — гранат, топаз и сапфир, които можеха да се носят с подходящи вълнени палта. Линията беше семпла, свободна, без подплънки.

— На тези дрехи отиват предизвикателни, златни бижута — обясни Ги, докато момичетата пробваха тоалетите и се наслаждаваха на отраженията си в голямото огледало. — Правя само едно манто, но в три различни дължини, с две лица. Може да се носи, с който и да е ансамбъл от колекцията, с колан или без колан. — Той извади габардинено манто в канелен цвят с яркочервена вълнена подплата. — Иска ми се да го направя и в оловносиво, подплатено с бледорозово, но не мога да си позволя да изработя моделите в много цветове за първата си колекция.

— Харесва ми почти всичко — рече Джуди с ентусиазъм, когато двете с Максин вече бяха облекли собствените си жакетчета. Бяха пробвали дрехите на Ги в продължение на половин час, както биха направили всички момичета на тяхната възраст. — В тях човек се движи така леко, а сигурно и живее леко, мисля си. Сякаш нямаш дрехи на себе си. Не те притесняват.

— Това, което се старая да направя, е да шия такива тоалети, в които жената да изглежда добре, без да се чувства неудобно. Забелязахте ли, че коланите на всичките ми поли са с ластик? И настоявам манекените ми да ходят в тоалетната с всяка дреха, за да съм сигурен, че е съвсем практична.

Удобните тоалети на Ги бяха много различни от изящните, но задължаващи ансамбли, които Джуди беше видяла в „Диор“. Имаха небрежен и въпреки това елегантен вид — заради изкусната кройка и красивите материи, които Ги използваше.

Той свали топ кремава коприна от лавицата, драпира я около голите рамене на Джуди и започна да я прихваща с карфички.

— Повечето моделиери не работят така — измърмори Ги, стиснал устни, от които се подаваха карфички. — Само мадам Гре реже плата и го набожда направо на жив манекен.

— Кроячът и шивачката ли правят пробите? — попита Джуди.

— Никога! Пробата е най-важният момент при изработването на една дреха и я правя аз. Не обичам да правя проби, но няма кой друг да го върши. Това е талант, то не се научава, а тук, в Париж са най-добрите майстори на пробите в света. Стой мирно или ще те убода. Мога да правя и кройки, и образци, да режа, да шия, да пробвам и надзиравам малка работилница, но съм преди всичко моделиер и когато се замогна достатъчно, няма да се занимавам с нищо друго, благодаря.

— А продажбите? — попита Джуди. — Кой ти продава работите?

Ги доби разтревожен вид.

— Досега нямам нужда от продавачка, защото клиентките ми ме познават и водят при мен приятелките си. Смятат, че е интригуващо да посещават такова опърпано място — мислят си, че получават нещо евтино, което, разбира се, е вярно. А освен това си мислят, че участват в някакво откритие, което, надявам се, също е вярно. Харесва ли ти това, скъпа? — Той отстъпи и Джуди пристъпи внимателно към огледалото. Беше облечена в класическата драпирана рокля на гръцка богиня.

— О, как си мечтая за такава рокля.

— Чакай да стана по-богат и ще видим. В момента всяко су, което харча, е от жизнено значение. — Ги бързо откачи карфиците и внимателно подхвана коприната, която се смъкна от раменете й. Сега може ли да ви предложа аперитив?

Отвори вратата към съседната стая — неговата спалня, която странно контрастираше с безупречното, строго подредено ателие. Личните вещи на Ги — книги, бельо, обувки — бяха натрупани на края на леглото, което бе единственото що-годе празно място в стаята, задръстена с полуоблечени кукли манекени, метални стойки за дрехи, топове муселин и книжни кройки. Ги избута камарата книги и обувки и тримата седнаха на леглото по турски, отпивайки бял вермут от една чашка за миене на зъби и две картонени чаши. Момичетата слушаха плановете на Ги. Той очерта своята бъдеща кариера и те я съзряха почти така ясно, както предишния ден им се беше разкрила вълшебната панорама от Триумфалната арка.

— Толкова си уверен в себе си — замислено промълви Джуди.

— Аз? Аз живея непрестанно терзан от съмнения, нерешителност и скрит страх, че съм неспособен. После добави мрачно: — Не можеш да си представиш каква агония е за мен да реша дали един жакет да бъде еднореден, или двуреден. А такова решение е фатално, защото не мога да си позволя да правя много тоалети, така че трябва да избера или едното, или другото. А засега и през ум не ми минава да си наема помощник и няма с кого нищо да обсъдя. Казвам ви, вътре в себе си човек е самотен.

— Знам какво имаш предвид — въздъхна Джуди. — На мен ужасно ще ми липсва Максин. Няма да има с кого да си поприказвам, а пък и квартира нямам още.

— Защо не се настаниш тук? — предложи Ги. — Това е най-евтиното порядъчно място, което можах да намеря, само петстотин франка на вечер — около два долара, нали? Левият бряг е пълен с евтини хотели за студенти, но този е чист и ти носят закуската в леглото, ако можеш да си го позволиш. Когато се разболях от грип, ми носеха ядене по три пъти на ден. А има и телефон, приемат съобщенията за теб, ако даваш бакшиш на онова кисело копеле долу един път в месеца.

— Чудесна идея — извика Максин. — Ги ще те наглежда, а ти ще му даваш съвети за едноредните и двуредните жакети.

Когато тръгнаха за вечеря, се спряха на рецепцията във фоайето и Максин се спазари с киселия портиер за месечния наем, като успя да изкопчи петнадесет процента отстъпка. След това забързаха по улица Бонапарт към шумния ресторант „Боз Ар“ на ъгъла. Когато вдигна чашата с вино, Джуди вече се чувстваше много по-устроена. Сега й трябваше само работа.

 

 

Два дни по-късно, когато тръгна да търси работа, Джуди вече не се чувстваше толкова радостна.

Въоръжена с швейцарските си дипломи, тя се нареди на опашката за интервюиране в мизерното бюро за работни места. Разпита я жена на неопределена възраст с типично френско лице — комбинация от нездрава кожа, уморени кафяви очи и силно изрусена коса, опъната назад в кок. Говореше много бързо и Джуди се запъваше, когато й отговаряше. В края на интервюто жената изсумтя, за да изрази съмнение, повдигна рамене, за да покаже, че е свършила, след това извади голям кухненски часовник от чекмеджето си и продължи изпита с тест по машинопис. Въпреки сплашващата атмосфера, Джуди издържа теста. Жената изсумтя отново, за да демонстрира учудване, повдигна рамене, за да покаже, че човек никога не знае какво ще излезе, позвъни на четири места по телефона, подаде на Джуди четири картички с адреси и я изпрати на първата й среща с работодател.

Джуди с мъка намери сградата, качи се с асансьора, който приличаше на клетка, до задушна канцелария, където я посрещна педантичен, нисък, дебел мъж, който все гледаше надолу и забърсваше левия си ръкав, докато й задаваше въпроси. След като той я отпрати, тя отиде на следващата среща и така прекара цяла седмица и половина в посещения по такива мърляви канцеларии. Всичките бяха боядисани в сиво или бежово, миришеха на прах и стари бисквити, бюрата им бяха затрупани с изпомачкани папки от кремав картон, най-накрая, след като беше свалила заплатата, която агенцията й бе определила, Джуди беше наета за временна секретарка на един дебел износител на платове на средна възраст, чието лице приличаше на сиво яйце с изрисувани увиснали мустаци. Той й диктуваше на френски, а когато се налагаше, Джуди превеждаше писмата на английски или немски, преди да ги напечата, и се преборваше с безбройните митнически формуляри, които бяха нужни, за да внесеш във Франция туид от Шотландия и лен от Дъблин или да изпратиш в Ню Йорк коприна от Лион и дантела от Валансиен. Работодателят й очевидно я смяташе само за ходеща пишеща машина и никога не я заговори, като се изключи набързо измърморваното: „Добрутро, госпожице“.

— Облякох твоята красива копринена рокля на бала снощи и танцувах всеки път с различен кавалер — и бях отегчена до смърт — каза мрачно Максин. — Седяха в малката, облицована с кленова ламперия библиотека в парижкия апартамент на леля Ортанс. Максин, която беше поискала срещата, бе напрегната, ала решителна.

— Мисля, че не мога да говоря с родителите си за това, без да стигнем до разправия. Като че ли живеем в хиляда осемстотин и петдесета, а не в хиляда деветстотин и петдесета година. Мама не може да разбере, че аз не искам да ходя на всички балове, на които е редно да се ходи, и не искам да танцувам с всички мъже, с които трябва, и след това да се омъжа за един от тях. Не искам да се омъжа за Пиер, богът на скипистите, и после да повторя напълно тъпия, комфортен живот на майка ми.

Под огромната, обточена в зелена сламена шапка леля Ортанс повдигна рунтавите си вежди над големия, кокалест нос и изсумтя. За разлика от Джуди, Максин малко се страхуваше от леля си, но този път тя кимна, без да каже дума. Окуражена, Максин продължи:

— Разбира се, аз обичам семейството си, но не искам повече да живея като малко дете с бавачка. Искам да се махна от тях. Искам да водя свой собствен живот. „Ще имаш собствен живот, ако се омъжиш за момчето на Бурсал“ — изимитира тя екзалтирания глас на майка си. — Пиер вече е говорил с татко, както знаеш, но когато посещавам родителите му в оня апартамент на авеню Джордж V, се чудя как по-бързо да се измъкна. Хваща ме клаустрофобия и се чувствам като в капан. Въпреки че той е много по-голям от нашия дом — с бял мрамор и черна прислужница, — майка му води точно същия живот като майка ми, само дето е облечена в тоалети от висшата мода. Не искам да се омъжа за Пиер, защото не искам такъв живот.

Максин ядосано загриза нокътя на палеца си, въпреки че от него не беше останало кой знае колко за гризане.

— А има и още една, по-важна причина. Разбираш ли, Пиер наистина се интересува само от ски. Знам, че звучи смешно, и знам, че ще ми кажеш, че ще мине, но мисля, че при него, когато това мине, нищо друго няма да го замести. Той е богат и обича да кара ски; не обича да работи, а и няма защо да работи. — Тя погледна леля си умолително. — Не бих могла да изтърпя да съм омъжена за скиор безделник, особено за застаряващ, богат скиор безделник. Затова ще откажа на Пиер, а после искам да напусна Париж за известно време. Познавам Париж. Тук съм прекарала целия си живот. Искам да посетя други места — Лондон и Рим.

Леля Ортанс пак кимна леко, за да спечели време да обмисли думите й. На тази възраст много момичета се чувстваха като Максин, но детето беше твърде нетърпеливо в желанието си да постигне онова, което иска. С времето ще се научи да се движи бавно и внимателно, за да постига своето, вместо да се хвърля агресивно в предварително репетиран разговор като този. Ще се научи на това, за когото и да се омъжи.

— Какво точно искаш ти? — попита леля Ортанс.

— Искам да отида в Лондон и да се изуча за дизайнер по интериора, после да дойда в Париж и да отворя свое ателие. Ти си човекът, който започна да ми отваря очите — на пазар за тоалети с теб, на пазар за антични предмети с теб, по музеите с теб. Ти имаш свой собствен стил. Аз пък искам да си изработя мой стил. Френските дизайнери сега правят същото, което са правили и преди войната. Претрупани, прекомерно декорирани, прекомерно скъпи интериори. Аз не искам да правя така. — Тя погледна изпод мигли. — Ще помоля татко да ми разреши да уча в Лондон две години. Искам ти да го убедиш да ми позволи да отида, защото знам, че аз не мога, ала знам, че ти можеш.

Леля Ортанс поклати глава отново, както правеше винаги, когато мислеше, че е разумно да не казва нищо.

Обнадеждена, Максин продължи:

— Приятелката ми Пейган казва, че най-добрият дизайнер в Лондон е Джеймс Партридж, който току-що бил направил апартамента на майка й. Разправя, че имал безпогрешен усет за цветовете и антикварните предмети и вече е говорила с него. Питала го е дали би могъл да ми даде някаква работа.

Леля Ортанс кимна отново. Идеята не беше толкова глупава. Винаги щеше да е от полза, даже и ако Максин се омъжи добре. Във всеки случай това занимание щеше да развие вкуса на момичето, а ако почнеше да носи и пари, Максин едва ли би могла да ги изхарчи.

Така че тя покани родителите на Максин на една от своите камерни изискани вечери. Разположи баща й между една средно известна, средно закачлива актриса и една красива графиня миньонче, останала вдовица предишната година, за която се говореше, че не е толкова безутешна. Той се забавляваше прекрасно. След вечерята, когато седнаха на кафе и бренди в библиотеката, сестра му го дръпна настрани и каза:

— Искам да разменим няколко думи за моята племенничка. Мисля, че Максин не бива да си губи повече времето по разни светски изяви в Париж. Трябва да продължи образованието си.

— Ами, ние смятахме, че ще се омъжи за момчето на Бурсал…

— О, положително не, не може да искате такова нещо от вашата умна дъщеря. За този дръвник? Та момичето едва е свършило училище и вие искате да се омъжи за безмозъчен идиот като него! Не, мисля, че Максин се е метнала на теб. Тя е способна, има определен талант за изкуствата. Добре би било да ги изучи сериозно.

— Навярно си права, Ортанс — съгласи се бащата на Максин, който наистина не мислеше, че е толкова важно какво ще прави дъщеря му, преди да се омъжи, важното беше то да не му струва прекалено много. — Ще помоля майка й да види какви курсове има в „Боз Ар“.

— Много умно от твоя страна, Луи. Има обаче още нещо, за което трябва да се помисли. Английският й не е много добър — далече е от твоя. Говори английски така, както Уинстън Чърчил говори френски — exècrable!^[1] Според мен за нея би било най-добре да прекара две години в Лондон и да се обучава при някой наистина добър дизайнер. Човек се учи много по-бързо от практиката, отколкото от теорията, не мислиш ли?

— Лондон? Две години? Да не си се побъркала, Ортанс, майка й никога няма да я пусне. Та тя е само на деветнайсет години.

— А преди малко каза, че е достатъчно голяма, за да се омъжи. Освен това, тя има приятелки в Лондон. О, Луи, спомни си какво безрадостно юношество живяхме ние. А тя е толкова талантлива, твоята Максин! Сигурна съм, че ще позволиш на бедното дете да разпери малко крилата си, преди да поеме сериозната и понякога нелека участ на омъжена жена.

Последва пауза.

— И ако й разреша да отиде в Лондон, при кого трябва да отиде?

— При най-добрия лондонски дизайнер, разбира се — каза леля Ортанс решително, — а това е господин Партридж. Нямам представа дали в ателието му има свободно място и не знам дали взема пари за стажанти, но мога да му позвъня утре и да разбера. Не! Не! За мен би било удоволствие да го сторя, Луи.

Заведе го обратно в библиотеката, доволна от себе си. Удивително е как човек може с ласкателства да разтопи зрял мъж.

И така, след като целуна Джуди за сбогом, Максин се качи на „Златната стрела“ за Лондон. Кейт и Пейган я чакаха на гара „Виктория“. Кейт вече беше наела един партерен апартамент за себе си и за Максин. Той имаше само две малки, тъмни стаички, но пък беше на Уолт стрийт, очарователна малка уличка с къщи от деветнайсети век в „Челси“.

 

 

Всяка вечер в шест часа Джуди се втурваше от потискащата канцелария обратно към мизерната си, боядисана в розово стая в хотел „Лондон“. Тя гледаше към вътрешен двор, изпълнен с живот като „сапунена опера“. Никой не спускаше завесите си и иззад отсрещните прозорци човек можеше да чуе дрязгите, да види любовните сцени и дори да подуши миризмата на манджите.

С напредването на колекцията на Ги собствената му спалня ставаше все по-необитаема, затова, когато свършваше работа, той се качваше два етажа по-нагоре, в стаята на Джуди, където намираше чаша вино и съчувствие. Седнала по турски на възглавницата си, тя скоро научи всичко за света на френската висша мода.

— Цял ден, пропилян в проби — изстена Ги една вечер, тръшвайки се на леглото. — Колко си мечтая да работя за бутиците!

— Това какво ще промени?

— Масови поръчки, скъпа. Масово производство, без проклетите проби. Тоалетът от висшата мода се изработва по поръчка и има три свещени, времеядни проби, а дрехите за бутиците се правят на партиди, в стандартни размери, и се продават готови. Клиентът или магазинът могат да ги поизменят, ако е нужно. Джуди се пресегна под леглото за виното и наля две малки чаши.

— Мислех, че харесваш клиентките на висшата мода.

— Само защото ми се налага. Много малко жени могат да си позволят да носят тоалети от висшата мода. Те всичките са разглезени и повечето са непостоянни. С изключение на най-добре облечените, другите не се задържат дълго в едно и също ателие. — Той отпи от виното си много бавно и продължи: — Известните клиентки често вземат бални рокли за някое галапредставление, после ги връщат мръсни, понякога даже и скъсани, и никога не казват и дума за благодарност. Ядец! Не искам да прекарам живота си, оставен на милостта на няколко богати кучки, които прекарват своя в гиздене за коктейли. — Изведнъж се надигна и посочи под мивката. — По дяволите, какво е това? — От кошчето за боклук върху линолеума, поставена в алуминиево фолио, се подаваше обърната наопаки електрическа ютия.

— Това ми е печката. Купих си малък тиган и готвя върху плоската страна на ютията. Тя е от тези новите, термостатни ютии — слагам я на „лен“ за варени яйца или препечени филийки и на „вълна“ за претопляне на ядене.

Ги изблещи очи.

— Страшна опасност от пожар! Късмет е, че си още жива! Знаеш, че в хотела не разрешават да се готви по стаите. Ще те изхвърлят.

— Не мога да си позволя непрекъснато да ям по ресторанти, затова си държа храна под леглото.

— Ще развъдиш мишки и хлебарки.

— Няма, тя е в ламаринена кутия. — Джуди издърпа куфара, за да му покаже. — Чакай, сега ще ти сваря яйце.

— Недей, моля те. — Въпреки неодобрението си, Ги не се сдържа: — Вие, американците, несъмнено сте изобретателни. Виждам това в модната ви индустрия — вие сте десет години преди нас в производството и маркетинга и в начина, по който се специализирате. В Щатите отделната фирма не предлага на клиентите си всички видове облекла — от полите до балните рокли, както правим ние във Франция. Фирма за поли, които се продават на дребно от десет до двайсет долара, не отбира от полите, които вървят между четирийсет и петдесет долара. Човек може да направи повече пари в модата, ако се специализира.

Мислейки си за своята мизерна служба, Джуди въздъхна.

— Работата като дизайнер сигурно носи голямо удовлетворение.

Последва пауза.

— Не съвсем — смотолеви мрачно Ги и седна пак на леглото. — Съжалявам, в лошо настроение съм. Le cafard^[2]. Просто защото съм уморен и притеснен и вместо да върша нещо важно, цял ден се туткам: отпусни половин сантиметър тук, прибери половин сантиметър там.

— Потиснат си, защото си изтощен и напрегнат. Утре пак ще си влюбен в моделиерската работа.

— Да, но повтарям ти, не искам да прекарам целия си живот в блъскане за няколко богати жени. Искам да правя дрехи, които да позволят на хиляди жени да се чувстват добре. — Ги въздъхна дълбоко. — Днес жените искат да изглеждат естествени, да бъдат самите себе си и аз искам да им помогна в това. — Изсумтя. — Висшата мода е свиващ се пазар — богатите клиентки стават все по-малко с всяка измината година.

— Дай да ти масажирам гърба — рече Джуди и се отдръпна от прозореца. — Ще се отпуснеш.

Той стана уморено и започна да разкопчава синята си памучна риза, разсъждавайки на глас:

— Другият недостатък е в това, че масовите производители от цял свят непрестанно ти крадат моделите, така че фактически пак работиш за тях, само че безплатно. — Джуди свали възглавниците от леглото, заглади покривката, постла чиста кърпа и нави ръкавите си. Ги седна на ръба, изу с ритник обувките си и легна. — … но пък човек не може да направи име в масовото производство, името се прави във висшата мода. — Той се обърна по корем и Джуди започна да масажира гърба му, натискайки силно с палци. Ги продължи да разсъждава на глас. Когато тя стигна до раменните мускули, той се отпусна, започна да вдишва по-дълбоко и измърмори: — Да ти кажа ли моя план? Искам да направя нещо ново, да се специализирам във висококачествено масово производство. Тоалетите ми няма да бъдат безбожно скъпи като висшата мода, но няма да са и така евтини, както повечето дрехи от масовото производство. Дългосрочната ми амбиция е да създам компания, която да е нещо средно между двете, да произвеждам мои собствени — модели с моя собствена марка. — Палците й сега бяха на врата му и изстискваха напрежението от него. — Мммммм, вече се чувствам по-добре… Искам да правя изискани готови дрехи, чиято кройка, модел и материали да имат качествата на тоалетите от висшата мода, макар че на клиентките няма да се правят индивидуални проби. Моделите трябва да се изработват много внимателно, за да може лесно да се преправят. Ще започна с колекция тоалети от по две части, с много вълнена подплата, ааах, това е чудесно.

— Сега се обърни наопаки, към прозореца — изкомандва Джуди, — иначе не мога да стигна до лявата ти страна, стената ми пречи. Слушай, световен магнате, кога ще са готови костюмите ти и какво ще правиш с тях?

— Образците ми ще са готови през юли. Ще наема апартамент в хотел и ще ги покажа на магазини и бутици. Магазините ще поръчат, ако имам късмет, и дрехите ще бъдат ушити в една малка фабрика във Фотон.

— Сега си вече нов човек.

Ги стана и си облече ризата.

— Благодаря. — Наведе се и разроши щръкналия перчем на новата й хлапашка прическа. — Джуди, наистина съжалявам, че съм в такова вкиснато настроение, но целият ден беше толкова непродуктивен. Шивачката отсъства цялата седмица, защото си разтегна китката, така че изоставаме от графика. Трябва да върша толкова много неща, даже и проклетите доставки.

— Ще те изведа на вечеря.

— Джуди, ти си ангел, но това е невъзможно. Трябва да се занимая със счетоводството, преди да изплатя надниците утре. Счетоводството най-много ме вбесява — уж отнема само един час седмично, но този час някак все не ми стига.

— Ако искаш и ако е наистина само един час седмично, аз ще ти върша тази работа — предложи Джуди. — Можеш да ми платиш, когато забогатееш. Нали обработвам заявки и фактури в службата. Ще накарам Денис, нашият деловодител, да ми покаже всичко необходимо. Мога да го правя в четвъртъците.

— Ангел! Да ти платя ли в аванс с един костюм? Онзи от синята коприна с изрязаното до гърдите деколте. Може да го носиш вечер без нищо отдолу, само с перли.