Шърли Конран
Лейс (8)

7.

Джуди си даваше сметка колко опърпано е палтото й и изведнъж се почувства като селяндурка. Бленуваше за въздушните красиви дрехи, изложени така изкусно по витрините на Париж, из който Максин я развеждаше, бърборейки неспирно, докато стигнаха ъгъла, където беше „Хермес“. Провряха се боязливо през стъклената врата, след което Максин изведнъж си придаде вид на горделива дама, навири нос и започна да оглежда най-скъпите копринени шалове и чанти в света така, като че ли никоя от тях не беше достатъчно подходяща за двете момичета. Омаяна от аромата на скъпите кожи, Джуди си купи един дневник „Хермес“ и красив бележник, подвързан с шевро, със златен молив, прикачен в единия му край.

Това я накара да се почувства малко повече французойка и малко по-голяма. В края на краищата вече навърши седемнадесет години и беше в Париж от цели два дни. Бе направо очарована от града, от великолепните му булеварди, обточени с кестени, от блестящите бутици, от елегантните, напарфюмирани жени, чудесните ресторанти, от които устата ти се пълни със слюнка, и от веселия, шумен апартамент на семейството на Максин, където беше отседнала за седмица или две, докато си намери работа и жилище. Но сега нямаше да мисли за това, днес щеше да си представи, че може да води безгрижното, защитено съществувание на Максин, Пейган и Кейт. Един ден, обещаваше си Джуди, и тя ще може да живее постоянно така, не само за няколко дни.

— Сега към Латинския квартал — изкомандва Максин.

Забързаха надолу по улицата, все още покрита със сняг в този февруарски ден, и изтрополиха под арката от лилии от ковано желязо, с която беше украсен входът на метрото при „Пале Ройал“. Спускаше се надолу по стълбите покрай старата дебела цветарка, сгушена до сергията си с омотан около главата сивкав шал. Талаз от бленувана топлина носеше нагоре аромат на цигари „Голоаз“, на пожълтели стари вестници, стари канали и чесън.

— Закъсняваме. Казах на Ги, че ще се срещнем в дванайсет — безпокоеше се Максин, когато излязоха отново на дневна светлина. — Не че той може да е дошъл навреме, особено пък заради мен. Още от детството ни непрестанно натяква, че е с три години по-голям. Виждахме се често само защото майките ни са били близки приятелки в училище, така че той просто трябваше да ме понася.

Забърза по булевард Сен Жермен теглейки Джуди с пъхнатата си в яркочервена ръкавица ръка. Американката се залисваше да наднича в кривите улички, които се разклоняваха от главния булевард.

— Какви дрехи прави Ги? — попита Джуди.

— Главно костюми и блузи и леки манта.

— Сам ли ги шие?

— Не, не, има си крояч и шивачка. Те работят в едната стая, я той спи в съседната. Ще трябва скоро да си потърси ателие, но се намират невероятно трудно, ако нямаш пари, а Ги няма.

— Тогава как плаща на крояча и шивачката? — учуди се Джуди.

— Баща му отказа да му помогне, защото според него модата била професия за педерасти и затова Ги взе пари от няколко частни клиентки. Най-напред дойде при майка ми и й предложи да й шие четири тоалета в годината срещу скромен аванс. Тя прие и го изпрати при свои приятелки, и всички се съгласиха, даже и леля Ортанс.

Джуди беше все още объркана от лелята на Максин, която не приличаше на никоя от познатите й лели, нито на който и да е друг възрастен човек, ако трябваше да се каже честно. Предишната вечер леля Ортанс ги беше завела да вечерят в „Мадам дьо Жорж“ — елегантна вечеря, която завинаги откъсна Джуди от Росвил. Яде яйца от яребица, артишок, печена токачка и десерт с вкус на замразено бренди. След разкошната вечеря настана дискретен полумрак и започна програмата, изпълнявана от необикновено красиви танцьорки, всичките високи, елегантни, с тесни ханшове и високо щръкнали гърди, с превръзки от розови щраусови пера, покриващи единствено половите органи. Изведнъж Джуди забеляза широките им рамене, бицепсите и мускулестите ръце. Зяпна. Не можеше да повярва на очите си. Ощипа Максин.

— Тези… ъмм… момичета мъже ли са?

— Да — изкиска се Максин.

— Учудвам се, че леля ти ни е довела на такова място.

— Нали искаше да видиш нещо по-така — засмя се Максин. — И това е най-малко непристойното от непристойните нощни места на Париж. Леля Ортанс обича да предизвиква буржоазията — не може да понася надути хора, обича да шокира самодоволните.

— Никога няма да ви разбера вас, европейците.

— Аха, но ние ви разбираме, знаем какво ви шокира — вметна леля Ортанс.

Гласът й напомняше на Джуди грациозно падащи снежинки, дъждовни капки, разплискващи се в стар, каменен фонтан, лекото потракване на порцелан и проскърцването на поизносени кожени ездачески ботуши. Джуди усещаше, че леля Ортанс може да вдигне скандал, но никога не би повишила глас. Лицето й беше едро, като изсечено, с огромен нос, изпъкнал над широка уста, разтегната във вечна, измамна усмивка, клепачите й бяха оцветени в смарагдовозелено, за да отиват на смарагдовата й сатенена шапка за коктейли. Беше висока, внушителна и сурова — докато не приковеше странно обаятелната си широка усмивка върху своя събеседник.

Забързани по заснежените улици, момичетата най-накрая стигнаха помътнелите от пара стъклени витрини на кафене „Дьо Маго“, седнаха на единствената свободна маса и си поръчаха горещ лимонов пунш.

— По дяволите, никого не разпознавам — изстена Максин. — Вечерно време е различно. Веднъж видях как Симон дьо Бовоар се скара с Жан-Пол Сартр. А веднъж видях Жулиет Греко. Тя носи винаги черен пуловер и гащи — странен гардероб, не мислиш ли?

— Спестява ти необходимостта сутрин да вземаш решение — каза едно дребно, кокалесто, русо момче, облечено в черен пуловер и гащи и седна на празния стол до нея. Приличаше на немаскиран взломаджия — дребен, с леко гърбав римски нос, широка чувствена уста и разпиляна, конопеноруса коса. — Господи, каква разлика… Лицето ти, Максин… бих те познал само изотзад. И си станала толкова стройна, че бих могъл да те използвам за манекен.

Размота от врата си дългия черен шал и поръча три croquemonsieur — сандвичи с печена шунка и сирене, обичайната храна на френските студенти.

— Какво става с теб? — попита Максин.

— Живея тук, на левия бряг, в хотел „Лондон“ вече цяла година и работя като майстор модист, но май никой не забелязва.

— Как станахте майстор модист? — започна Джуди без заобикалки. — Как се отървахте от военната служба?

— Имах ТБЦ, когато бях на четиринайсет години, затова войската не ме иска. Татко беше бесен, но майка ми бе очарована, когато постъпих при Жак Фат, защото вече не настоявах да й шия дрехи. Казваше, че било толкова уморително да й правя пробите — боцкал съм я с карфичките! — изкиска се той.

— Как така изведнъж скочихте от училище направо в студиото на световноизвестен моделиер? — ококори очи Джуди.

— Честно казано, получих работа във „Фат“, защото майка ми се познаваше с главната шивачка. Всеки момент, когато не забождах карфички, прекарвах, скицирайки моделите на „Фат“. И то колкото се може по-публично, нали разбирате, демек, мога да рисувам чудесно. Когато изтече първата ми година, ме взеха за художник, който да скицира моделите в ателието, а когато мина и втората, ме повишиха в помощник-дизайнер. Не помощник на самия Фат, нали разбирате, а на един от неговите лакеи. — Той наля вино за всички. — Работата ми беше да обяснявам скиците на Фат в работилниците, след това да сортирам решенията… докато се направи моделът, след това да следя за всеки цип и копче, докато роклята стане готова за първата проба на манекен. Разбира се, ние никога нямахме допир с клиентите — продавачките работеха с тях… Максин, не бива да ядеш croquemonsieur с такава скорост, ако искаш да запазиш изумителната си нова линия.

— Но как се научихте да правите дрехи? — настояваше Джуди. Искаше да разбере как се става известен.

— О, не знам, просто започнах да ги правя — повдигна рамене Ги.

Въпреки безгрижната му поза на новоизлюпен гений, истинският секрет на успеха на Ги Сен Симон, като оставим настрана таланта му, беше в неговия маниакален интерес към модата, който го беше подтикнал да прекарва всяка свободна минута с моделиерите и кроячите на Жак Фат и да усвои умението да крои, което се развива и предава с течение на поколения само от човек на човек.

— И все пак, не можеш да започнеш просто така — възрази Джуди.

— Добре де, уших няколко прилични костюма на майка ми и тя ги носеше. Мислех, че го прави, само за да ми достави удоволствие, но после всичките й приятелки започнаха да искат да си купят същите костюми. Така — voilà!^[1] — и влязох в бизнеса! Сега кажете ми какво смятате да направите със себе си вие.

— Искам да стана дизайнер по интериора и да уча в Лондон — въздъхна Максин. — Но още не смея да кажа на татко и ще се опитам да накарам леля Ортанс да ми ходатайства.

— А аз ще си намеря работа тук в Париж като преводачка — добави Джуди, ала в гласа й имаше повече самоувереност, отколкото в душата й. Знаеше, че конкуренцията за работа в Париж е почти толкова страхотна, колкото уличното движение и че работното време във Франция е дълго, а заплащането ниско.

— А после ще се върна в Ню Йорк — каза Максин весело. — За да си намери работа в някоя просперираща интернационална компания, където ще може да използва езиците си и, разбира се, впоследствие да се омъжи.

— Може ли да видим облеклата ти, Ги? — попита Джуди, за да смени темата.

— Разбира се. Нали току-виж се омъжите за отблъскващи стари милионери и станете моите най-добри клиентки. Но не днес — след десет минути имам среща с моя майстор на копчета. Да се видим след работа утре, в шест часа в хотел „Лондон“. След това ще ви заведа на вечеря в „Боз Ар“, защото утре е денят на свети Валентин и всички студенти ще бъдат на страхотен купон… Какво има?… Защо и двете станахте такива странни? Да не би да казах нещо, което да ви разстрои?

— Не, не — бързо се обади Максин. — Просто миналата година имахме малко неприятности точно на деня на свети Валентин. Ние… хъммм се прибрахме от танците по-късно, отколкото трябваше.

— Е, не бива вече да се безпокоите за такива детински неща — усмихна се Ги и махна на келнера за сметката, без да обръща внимание на притеснението на момичетата.

Навън се беше показало слабото зимно слънце, вятърът беше утихнал и не беше така студено. Двете момичета се понесоха по павирания кей покрай каменните парапети на Сена, покрай щандовете на букинистите и тъмнозелените сергии.

— Ги харесва ли момичетата? — попита Джуди, докато преминаваха по Пон Ройал. Нещо в начина, по който жестикулираше, й бе направило впечатление.

— Не знам. Навярно не. Нямам представа. Но каквото и да е, не трябва да хлътваш по него, ясно ли е? Искам да те поверя на човек, който да се грижи за теб, някой, който да заеме мястото на Ник — нещо като брат, а не любовник ти трябва засега. Не искам да се чувстваш самотна в Париж.

— Не мога ли да имам и двете?

— Е, в Париж това е изключено да се избегне. Изчакай само да дойде пролетта, когато цъфтят кестените. Виж, тук, в градината на Тюйлери вече има цветя.

Момичетата се забързаха през парка, след това свиха наляво към авеню Монтен и все по-възбудени се приближиха към номер 32, където бе салонът на най-големия стилист в света — Кристиан Диор.

Когато влязоха, ги лъхна уютна топлина и заплуваха в облак от парфюми. Леля Ортанс, с която имаха среща, не се виждаше никъде. Заразмотаваха се из бутика, като сочеха с пръсти изящните копринени блузи в захарно-бадемови цветове, блещеха се пред невероятно ефирното бельо, поглаждаха ръкавиците от шевро.

За успокоение на Джуди никой не й обръщаше внимание; но продавачките подскачаха около Максин, която носеше морскосиньото си палто от „Диор“ и затова се осмели да изпробва едно-две неща. Облече дълго до земята палто от чакал под зоркия поглед на услужливата продавачка, която знаеше, че това дете няма намерение да купува, но все пак някой му беше купил дрехи от „Диор“. След това плъзна по тялото си бяла памучна нощница, обшита с тънка зелена сатенена панделка, чиято цена се равняваше на тримесечната й издръжка. Тъкмо я беше оставила, привлечена от един бледосин дантелен колан за жартиери — триседмичната й издръжка, но пък си заслужаваше, — когато леля Ортанс влезе и отидоха да потвърдят резервираните си места на рецепцията — огромно бюро с антикварна стойност.

Ако леля Ортанс не беше редовна клиентка, елегантната администраторка щеше да я попита за името, адреса и телефонния номер, след това щеше да ги запише в голямата кожена книга за посетители, щеше да я попита и кой им е препоръчал да посетят ателието на Диор. Тази процедура помагаше да се разграничат шпионите и хората, които само губят времето, от истинските клиенти. Търговските шпиони рядко се опитваха да се промъкнат след като колекцията е открита, защото разполагаха с цялата информация още на третия ден от ревюто, но някои добре облечени жени (понякога редовни клиентки като козметичната магнатка Елена Рубинщайн) често посещаваха колекцията, придружена от по-зле облечена „приятелка“, която всъщност бе шивачка и чиито второкласни обувки, чанта и ръкавици неизменно разкриваха този факт.

— Толкова е удобно тук — въздъхна леля Ортанс, след като ги настаниха в бледосивия салон на първия ред столове с изящен златен обков, — въпреки че така и не разбрах защо мъжете си мислят, че жените се наслаждават, когато пазаруват. Това е мъчително изпитание, през което човек трябва да мине, за да се сдобие с нови дрехи. Мъката е двойна — първо да избереш подходящата дреха, и после, да се увериш, че ти седи добре… О, колко съм спорила с кроячите на пробите! Затова идвам в „Кристиан Диор“ — защото не обичам да пазарувам. При моделиера човек не се чувства така ужасно, както в магазина, където не спират да те убеждават да пробваш все нови и нови дрехи, които те правят дебела, тромава и грозна.

— Или пък се тюхкат, че не си стандартен по такъв начин, че да се почувстваш като селяндурка — съгласи се Джуди.

— Или така те стряскат, че накрая купуваш нещо скъпо само защото в него не изглеждаш така ужасно, както в другите дрехи, които си пробвал — добави Максин.

— Точно така. А в „Диор“ е съвсем различно. Плащаш повече, но никога не хвърляш парите си на вятъра и винаги изглеждаш добре. А, ето и първият модел.

Публиката се съсредоточи с интерес като на търг за коне, а оперените стройни манекенки излизаха една по една, застиваха в някаква поза и след това пак изчезваха зад сивата кадифена завеса.

— Как може това момиче да има такава тънка талия? — учуди се Джуди, когато се появи една манекенка с гарвановочерна коса, облечена в бледосиво фланелено манто, пристегнато с широк сребристосив кожен колан. — Къде отива храната й?

— Ако махнеш колана, ще откриеш, че под него няма подложка, а само копринена тафта, с която долнището е прикачено за горната част. Затова талията й изглежда толкова тънка. Но не бива да носи кожите си така внимателно и боязливо. Пиер Балмен казва, че номерът е да носиш норка така, като че ли си се наметнал с покривка за маса, а когато си наистина с покривка за маса — да се държиш сякаш е норка.

Както винаги, последният модел в колекцията беше бяла булчинска рокля с водопад от малки, дантелени волани, спускащи се от раменете в двуметров шлейф.

— Отлично — одобри леля Ортанс. — Младоженката винаги трябва да избира нещо с гръб, който всички ще гледат с интерес, когато коленичи пред олтара. Брачната служба е толкова досадно предсказуема. А сега пробата.

Преместиха се в пробната, където мълчаливата кроячка — мълчалива, защото устата й беше пълна с карфици — направи някои малки промени на копринената й рокля в цвят на праскова с бухнали като на цигански цигулар ръкави и тясна талия.

— Три проби за всяка дреха! — изсумтя леля Ортанс. — Но това значи съвършена линия — най-привлекателното нещо в тоалетите от висшата мода. — Обърна се към шивачката: — Не ви ли се струва, че трябва малко да се отпусне в талията? Искаш ли да знаеш защо избрах тази рокля, Джуди? Защото тя е доста, но не безбожно оригинална. Само много богатите, много красивите или истински артистични жени могат да носят действително оригинални дрехи. Аз не съм от тях. Но знам какъв ефект искам да постигна, докато повечето жени искат да се открояват и да са незабележими едновременно, което е невъзможно.

— Това деколте не се спуска така дълбоко като в модела — критично отбеляза Максин.

— Да, господин Диор любезно се съгласи да направи високо деколте. Преди шест и половина и след четирийсет и пет жената не бива да показва дори сантиметър гола кожа.

— Много е шик — рече Джуди, ала веднага беше контрирана.

— Много елегантна, не много шик. Скиапарели измисли думата „шик“, което значи ексцентричен и оригинален. Човек не може да бъде шик само от време на време. Или е шик, или не е. Аз не съм шик.

Но леля Ортанс беше перфекционистка. Достатъчно енергична и твърда, за да знае какво иска — и да си го получи, — тя никога не щадеше ничии усилия, за да постигне съвършенството. Винаги учтива, не се колебаеше да връща отново и отново рокля, палто или шапка в работилницата, докато не ги намери за задоволителни. Най-малко задоволителни. Леля Ортанс нямаше много дрехи, но всички бяха направени от най-фин шифон, най-ефирна коприна, най-дискретен туид и меки кожи. Като изключим тези от „Диор“, останалите й тоалети бяха различни вариации на един ансамбъл, който тя намираше подходящ за своята възраст и стил на живот, а именно: жакет без яка, който носеше с разкроена или плисирана пола от коприна или вълна и с блуза от шифон в същия цвят, и неизменните две шапки към всеки костюм — малка, прилепнала към главата и шапка с голяма периферия от кастор или слама. Върху тези семпли тоалети блестяха изящни бижута. Въпреки не обичаше дискретността в облеклото, леля Ортанс нехаеше за нея по отношение на бижутата — харесваше масивно злато, тежки платинени верижки, огърлици от смарагди, изпъстрени с диаманти, и дълги нанизи от валчести барокови перли.

След ревюто в „Диор“ леля Ортанс заведе момичетата на чай в „Плаза Атене“. По широкия коридор бяха пръснати ниски плюшени фотьойли, носеше се изискан аромат на скъпи пури и добре поддържани американци.

— Какво мислите за ревюто? — попита леля Ортанс, когато количката с пастите се отдалечи.

— Беше чудесно — въздъхна Джуди и се облегна назад. Харесваше й да й сервират много повече, отколкото би могъл да си представи човек, който никога не е бил келнер. — Красиво, бляскаво, но мисля, че дрехите трябва да бъдат практични, а тези не бяха. Дори да можех да си позволя да ги купя, не бих могла да си позволя да ги поддържам, така че не би трябвало да ги купувам, колкото и да съм богата. — Набоде сладкиша с вилицата. — Максин, не ме гледай така, като че ли обиждам Дева Мария. Как се пере на ръка рокля с пола от пет метра плат? Ти как би изчистила онази бална рокля от бял крепдешин? И как се поддържа чисто кремаво кожено палто?

— Вашите американски дизайнери не могат да се мерят с нашите парижки моделиери — рече Максин ядосано. — Затова всички идват да купуват тук.

— Виж какво, Максин, ревюто беше наистина божествено, но си помислих, че за повечето жени, които нямат камериерки и непресъхващ кредит в пералнята, то е непрактично. Леля ти Ортанс ме попита какво мисля и аз й казах. Надявам се, ще имам достатъчно по-важна работа, за да си позволя да прекарам половината си живот в грижи за дрехите си.

Леля Ортанс, седнала на малкия плюшен фотьойл, изправена като кадет от „Сен Сир“, се намеси:

— Интересна и практична критика. Бих я споделила с господин Диор, само че той, разбира се, въобще няма да й обърне внимание. В света има само около осемнайсет хиляди жени, които са достатъчно богати, за да си позволят тоалети от висшата мода на Париж, и всички те направо се редят на опашка пред неговата врата, така че не му се налага да се тревожи за практичността на моделите си. Но Джуди е права, като казва точно това, което мисли, аз също винаги го правя. Когато бях на вашата възраст, бях свита малка мишка — е, не чак малка, но се ужасявах при мисълта да си отворя устата. Преди Първата световна война децата бяха безгласни букви.

— Казвам винаги това, което мисля, защото не мога да говоря другояче. Знам, че европейците намират маниерите ми за лоши, но не разбирам защо.

— Защото ти си нетактична и викаш — тросна се Максин, все още раздразнена от критиката на Джуди по адрес на „Диор“.

— Понякога, когато съм възбудена, викам, защото се налагаше да го правя, когато бях малка и никое от по-големите деца не ми обръщаше внимание.

— Не се променяй — посъветва я леля Ортанс. — Ти мислиш със собствената си глава и не повтаряш мнението на другите. Пряма си и очакваш и от останалите да бъдат такива. Маниерите ти, може би, изглеждат малко резки за хора, които не те познават, те може даже да ги подразнят или обезпокоят, но ти скоро ще овладееш салонните маниери — вече си голямо момиче. Лично аз те намирам за много освежително пряма, нещо като мен самата фактически. Тази очарователна наивност, тази безпардонна невинност звучи толкова непринудено и привлекателно. — Тя отпи замислено от чая си. — Загубата на невинността няма нищо общо с девствеността, от мен да го знаете. Загубваш невинността си, когато се сблъскаш с действителния живот, когато научиш, че първото правило на живота е — убий или ще бъдеш убит. Това е толкова различно от приказките на бавачките. — Взе си още една карамелизирана виолетка. — Проумях го доста бързо по време на войната. Чак тогава, на четирийсет и две години, разбрах какъв е истинският живот. Войната беше ужасна, но понякога и възбуждаща. Все още ми липсва действителността. Максин знае, че предпочитам действието пред разговорите. Не трябва просто да седите със скръстени ръце и да чакате нещо да се случи в живота ви.

— Да, човек трябва да предизвиква събитията — съгласи се убедено Джуди.

— Точно така. О, как се забавлявахме насред оня ужас и болка! Морис, нашият шофьор, беше мой шеф в Съпротивата, работехме по железопътните линии. — Тя забеляза безмълвното любопитство на Джуди и щракна с пръсти. — Вдигахме ги във въздуха. След това се включихме в един канал за бягство — не беше толкова забавно, но затова пък по-опасно. — Леля Ортанс разбърка изискано чая си със сребърната лъжичка.

— Но откъде се научихте на това?

— О, никога не съм обучавана на нещо полезно. Ала когато ти се наложи, схващаш бързо нещата.

— На какво би ви се искало да бъдете научена?

— Да очаквам промяната като нещо нормално, дори промяната в самата мен. Тогава откриваш, че на седемнайсет години си една личност, но когато станеш на двайсет и пет, вече си се превърнала в различна личност, с различни цели, интереси, нагласи, приятели. — Тя спря за миг, повдигна рамене. — После, след десет години, установяваш, че отново си се променила — и така върви животът. Накрая, като станеш на моята възраст, хората казват, че си имаш собствена позиция, но това всъщност значи, че обичаш всичко да става по твоему. Това е началото на старческия егоизъм.

Леля Ортанс вдигна сребърния чайник.

— Вие двете изглеждате много по-блудни момичета, отколкото бях аз на вашата възраст. Не е ли така? Не се ли изразих правилно? Добре де, английският ми ръждясва. С Джуди ще го поупражнявам. — Джуди кимна и леля Ортанс продължи. — И двете ми изглеждате много пораснали. Когато бях на шестнайсет, си мислех, че не знам нищо, и това много ме притесняваше; когато станах на осемнайсет, си мислех, че знам всичко, после на трийсет разбрах, че не знам нищо и че навярно така и няма да науча нищо, което ме потискаше, докато не забелязах, че и другите са като мен. Блудността означава да придобиеш известна сдържаност и мъдрост, обективен поглед върху нещата, не мислите ли?

— Мисля, че нямаш предвид блудността. Блудност или блудство означава да имаш интимни връзки с чужди мъже.

— Благодаря ти, мило дете, искам да кажа зрелост. Мисълта ми е, че когато остаряваш, не ставаш непременно по-зрял.^[2]

Отначало Джуди помисли, че леля Ортанс е сноб, но бързо разбра, че тя е просто французойка и богата, и стара, че има голям опит и си струва да се вслушаш в думите й, и че не дава пукната пара за мнението на околните. Джуди беше очарована от нея. Тя бе толкова различна от майка й! Каква нелоялна мисъл. Почувства се виновна. Все още се плашеше от призрака на Росвил, ужасяваше се от мисълта, че животът й може да изтече така, както на майка й, без никой да забележи, дори и самата тя. За разлика от майка си, Джуди нямаше намерение да живее, скована от страх да предприеме каквото и да било.

Майка й не можеше да се освободи от спомените за кризата през трийсетте, когато в продължение на цели две тежки години мъжът й бе останал без работа.

Беше успяла да предаде този ужас от безпаричието и на Джуди, която си мислеше за материалната обезпеченост така, както другите момичета си мислеха за Прекрасния принц. Джуди не можеше да не забележи, че баща й не се бе оказал Прекрасният принц за майка й. Женитбата не е гаранция за пари и сигурност — тя знаеше това много добре. Трябваше да работи дълго и упорито, преди да може да извади внушителен чек от крокодилската си чанта и да го подаде на келнера, без да го погледне, както току-що направи леля Ортанс.

След като подложи Джуди на кръстосан разпит за бъдещите й планове, леля Ортанс замислено промълви:

— Ако нямаш никого, който да се грижи за теб, моля те, спомни си, че аз пък нямам никого, за когото да се грижа. Не съм така сурова, както изглеждам, и много добре помня какво значи да бъдеш на седемнайсет години, така че обади ми се, ако имаш нужда от помощ. Всъщност, обаждай ми се и просто така.

Морис качи двете момичета, за да ги закара обратно в Ньой. Джуди погледна широките рамене под островърхата шапка.

— Мислиш ли, че са имали интимна връзка?

— Леля Ортанс е непредсказуема — прошепна Максин.

Старият мерцедес се носеше по централните улици на Париж, а Джуди се чувстваше на седмото небе. Подобно на много други американци преди нея, тя вече беше влюбена в Париж.