Шърли Конран
Лейс (72)

17.

5 септември 1979

Само че Пейган не можеше да заспи и се въртеше неспокойно на леглото си в горещата нощ. Най-накрая в три сутринта тя реши да се разходи, за да се успокои, в обляната от луната градина. Беше абсолютно безопасно, защото районът се пазеше от стражи, а също и от електрическа алармена система.

Пейган знаеше, че някой ще я следи, докато се разхожда между ниско орязания жив плет от розмарин до кръглото езерце, в което живееха няколко водни костенурки — беше невъзможно да останеш наистина сам в близост до мястото, където спи Абдула. Телохранителите бдяха непрекъснато пред стаята му, а в коридорите винаги имаше мълчаливи слуги в очакване на заповеди или пък просто спящи в ъглите.

Тя седна на един от камъните, ограждащи езерцето, и подплаши някаква мършава сива котка, която изфуча и изчезна в полумрака. Нещо не й даваше мира — Пейган чувстваше, че нещо важно се крие полузаровено в дълбините на съзнанието й, подобно на мисълта за писмо, на което не си отговорил.

Изведнъж тя скочи и едва не падна в езерото. Гледайки как лунната светлина оцветява красивата градина в странни оттенъци на сиво, Пейган внезапно си спомни часовете по гимнастика в офиса на „Виърв!“ и как инструкторът започна да си прави шеги за харема си — по-точно, сериозните му забележки се възприемаха от класа като шеги, но Тони очевидно се обиждаше, когато момичетата му се смееха. А Пейган му беше разказала, че кралските наложници ги бесели с копринени шнурове. Това не можеше да бъде съвпадение. Сто на сто Тони беше човекът, когото Лили е познавала и на когото се е доверила, човекът, който я е прилъгал да излезе от хотела. Тони е един от похитителите!

Пейган забърза към двореца, тичайки по покритата с плочки хлъзгава от росата пътека. Едната й обувка се изхлузи, но тя не спря. Тъмните силуети на палмите се очертаваха на фона на зазоряващото се небе. Тъй като не успя да намери Джуди по телефона, Пейган поръча една лимузина от сънливия слуга на външната врата. Очевидно телефонистките на хотела все още спяха.

Докато колата хвърчеше по бледосивите улици, Пейган миришеше клончето жасмин, което беше откъснала от високите древни стени на градината, и си мислеше колко жестоко е Джуди да загуби детето си два пъти. Спомни си снимката на Джуди и Лили на корицата на „Виърв!“ и как тя подчертаваше приликата им: дребни, кукленски тела и ръце, наподобяващи лапички, както и разликите между майка и дъщеря. Джуди изглеждаше толкова руса, синеока и северен тип, докато Лили беше толкова тъмна и екзотична! Снимката подчертаваше и странната им отчужденост. Колкото и да се опитваха и колкото и да желаеха близост, едва ли някога щяха да я постигнат — отношенията им изглеждаха като случайна връзка на две абсолютно различни души. Толкова много неща ги свързваха, но и толкова много неща не можеха да ги свържат. Колкото и да иска една майка близост, колкото и да иска една дъщеря близост, често това на практика е невъзможно, защото имат много малко общи неща — оттук идват картички за рождените дни по задължение, тягостните обществени приеми и вечните излизания на кино или на театър: навсякъде, където могат да се избегнат разговорите.

Пейган си мислеше за близостта, която Джуди и Лили се бореха да постигнат — близостта на обичта. „Дали ще бъде така с Абди и мен“ — зачуди се тя. Понякога, когато се любеха. Пейган гледаше бледата си кожа до неговата светлокафява плът и се усещаше странно различна от Абдула независимо колко чувствени бяха милувките му или колко отзивчиво отговаряше тялото й.

„В известен смисъл Лили е като Абдула — помисли си Пейган, докато чупеше клончето жасмин и миришеше силния аромат на умиращия цвят. — И Лили, и Абдула стават агресивни при защита, и двамата лесно се разгорещяват, и двамата са лакоми за сладки неща. И понякога, когато Лили отмята назад глава и се втренчва, гневният й ястребов поглед е същият като на Абдула.“

Внезапно калейдоскопичната джунгла в разхвърляните й мисли се подреди в зловеща форма. След това — макар и да не го искаше — в главата й нахлуха потвърждаващи доказателства. Заключението, до което стигна, беше толкова неприятно, че тя се опита да избие цялата идея от главата си и да гледа през прозореца оловните води на Босфора, но неприятното предположение се върна в съзнанието й с непреодолима сила. Могла ли е Джуди да спи с Абдула? Би ли могъл той да бъде бащата на Лили? Пейган си спомни лъжите на Джуди, като се започне с отчаяните измами през младежките сиромашки години и се стигне до онази невинна лъжа, която каза на Лили за баща й. Защо трябваше дори да повтаря пред телевизията, че бащата на Лили е бил бедният Ник, убит във войната в джунглата, след като всички приятели на Джуди знаеха, че макар Ник да си падаше по Джуди, тя никога не бе имала нищо общо с него, Ник със сигурност не беше баща на детето на Джуди. После Пейган си спомни старата шега на починалия си съпруг Кристофър. Той беше казал, че двама родителя с чисто сини очи не могат да имат дете с кафяви очи, и го твърдеше убедено. И Къртис, и Ейнджълфейс имаха сини очи. Спирос Стиаркос не беше с тях в Гщаад, така че не можеше да е той. „Може би няма да спечеля Нобеловата награда за генетика мислеше Пейган иронично, докато колата спираше пред хотела на Джуди — но не мога да пренебрегна фактите.“

 

 

— Басирам се, че Тони е написал бележката за откупа — настояваше Пейган. Джуди седеше с подпухнали очи в леглото. — Не си ли спомняш оня глупав спор за харемите в часа по гимнастика в Ню Йорк?

— Много смътно.

— Но ти беше там, когато разказах на Тони как са бесели непослушни наложници с копринени шнурове — твърдеше Пейган. — Втората бележка за откуп е прекалено голямо съвпадение.

— Предполагам, че половин Истанбул знае тази история от туристическите справочници. Пейган, да не се опитваш да ми кажеш, че някакъв тип, който може единствено да вдига щанги на Пето авеню, е уредил отвличане в Турция? — Джуди все още не се беше събудила.

— Не, не мисля, че тоя тъп вол би могъл да го извърши сам — каза Пейган. — Сигурно работи с някой друг.

— Това наистина е възможно. — Джуди скочи от леглото и наметна една роба с цвят на слонова кост. — Но все още не ни подсказва къде държат Лили.

— Не съм съвсем сигурна. — Пейган отиде до прозореца и погледна навън. Въпреки обзелото я напрежение, тя не можеше да не се полюбува на блестящото водно пространство, в което сякаш плуваха „Света София“ и Синята джамия.

— Връзката между Тони и втората бележка за откуп са кралските наложници. Къде са ги държали?

Погледна към облите кубета и високите минарета на двореца Топкапъ и изведнъж се сети къде би могъл да се скрие Тони — място, което никой никога няма да претърси, защото се пази, място, където никой няма право да влиза.

Двете бързо се качиха в колата. Когато тя се отдели от тротоара, един очукан мерцедес излезе от близката пряка и тръгна след тях.

Най-накрая в лимузината Джуди с нежелание призна пред Пейган, че бащата на Лили е Абдула, и обясни как е заченала. В противната тишина, която последва, Пейган мрачно запита:

— Но защо не ми каза още тогава?

— Как можех да ти кажа? Ти беше моя приятелка и беше влюбена в него. Как можех да ти кажа, че твоя възлюбен ме е изнасилил? И какъв беше смисълът? Знам, че вероятно за Абдула това не е било изнасилване. За него просто е било да постигне своето с една слугиня. Сигурна съм, че той дори не си спомня, и съм сигурна, че сега не би го направил — нашите ценности толкова се измениха през годините, откакто бяхме на шестнадесет.

Пейган мълчеше. Джуди сложи ръце върху раменете й, обърна я към себе си и й каза:

— Моля те, не разрушавай своето бъдеще заради нещо ужасно, което се е случило преди много години в моето минало.

Пейган изглеждаше така, като че ли всеки момент щеше да избухне. Джуди продължи:

— Освен това не трябва да казваш нищо на Абдула по същата причина, поради която аз не мога да кажа на Лили кой е истинският й баща — целият свят знаеше за тяхната страстна любовна история, а те — без да знаят — вършеха кръвосмешение. Защо да стоварваме бремето на вината върху две човешки същества, към които и двете не сме безразлични, когато това е ненужно и няма да доведе до нищо?

Най-накрая Пейган попита:

— Някой знае ли за това?

— Само един човек — Максин се досети още първия път, когато видя Лили в „Пиер“. Тогава нищо не ме попита, но зададе въпроса по-късно една неделя, когато Тони ни караше в Уестчестър да обядваме с Грифин. Максин каза, че приликата вече не била толкова голяма, но веднага щом видяла Лили, си спомнила за Абдула като млад. Лили имала неговия цвят на кожата, неговите черти, неговата превзетост… и резкия му характер.

Джуди си спомни, че дори не се бе наложило да го признае: Максин беше разбрала по лицето й, че е отгатнала правилно. Нещо повече — Максин беше разбрала веднага защо на Джуди й е трудно да установи топли любвеобилни отношения с дъщеря си: защото красотата на Лили идваше от човека, който я беше изнасилил. Тя непрекъснато се опитваше да не мисли за това, но не можеше да не се чувства нещастна, тъй като Лили беше дете, родено от насилие и омраза.

— Бихме искали да отидем в другата част на харема, където обикновено не пускат туристи. — Пейган сгъна една петстотинлитрова банкнота и се опита да я пъхне в джоба на ризата на един от пазачите.

Привикнал с любопитни туристи с повече пари, отколкото разум, пазачът каза:

— Съжалявам, забранено е и нищо не мога да направя. — И изгони Джуди и Пейган от входа.

— По дяволите! — Пейган тропна с крак по старовремския калдъръм в двора. — Май трябваше да му предложа повече.

Джуди не я слушаше, защото гледаше в другия край на двора. Оправи очилата си от черупка на костенурка и се взря в отсрещната колонада.

— Пейган, знам че звучи налудничаво — каза тя, — но мисля, че току-що видях Марк.

Двете бавно тръгнаха по пътеката към входната врата и после Джуди се извъртя, почти събаряйки двама немски туристи зад себе си.

— Той е! Сигурна съм, че го видях. Марк! Марк!

Тя се затича към колонадата, без да спира да вика, и познатата фигура се появи между две колони. Джуди, останала без дъх, се спря пред него.

— Какво правиш тук, Марк? Мислехме че си в затвора като заподозрян номер едно.

— Освободиха ме, понеже моят редактор натисна по телефона шефовете на полковник Азиз. Аз ви следя на принципа на пожарникарската кола — карай след нея и все ще хванеш някаква история. И така, къде е пожарната, Джуди? Защо тичате като луди с Пейган на тази идиотска туристическа обиколка?

Джуди бавно се усмихна.

— Смятаме, че открихме къде похитителите са скрили Лили. — Джуди не беше готова да споделя всичко с Марк, но имаше нужда от помощ, за да влезе в харема. — Спорел нас те са в старата част на харема на двореца, но не можем да влезем, защото е затворено. Можеш ли да ни помогнеш?

— Няма проблеми. Хайде, нека да се включим в следващата обиколка — започва в десет часа — каза Марк и си помисли: „При първа възможност ще я прегърна — изобщо не ме бива да обяснявам с думи чувствата си.“

За втори път Джуди и Пейган — придружени този път от Марк, бяха преведени през лабиринта на двореца. Разгледаха оръжейната, съкровищницата и султанските одежди. Някои от стаите бяха с резби, други бяха позлатени; някои бяха покрити с плочки, други — ярко боядисани. Надзърнаха през надупчените паравани на апартаментите на султана и се затътриха заедно с другите туристи към фасадните колони на помещенията на черните евнуси.

Надутият екскурзовод насъбра туристите близо до входа на харема и се впусна в поредната си монотонна реч, а Пейган се изнесе в другия край на групата и внезапно се вкопчи в рамото на един японски турист, който клекна под тежестта й. Тя изстена и се свлече на земята. Всички се скупчиха около дългото й проснато тяло.

— Отдръпнете се, отдръпнете се! — развика се екскурзоводът.

Веднага щом предварително уговореното изпълнение на Пейган привлече вниманието на групата, Марк и Джуди се промъкнаха незабелязани през широката тъмна порта на харема. Над една от вратите имаше декоративна решетка, чийто горен край не запълваше свода на каменната арка. Джуди свали обувките си и се покатери на раменете на Марк. Едва достигна решетката, но успя да се изкатери до отвора, промуши се през него, после скочи от другата страна.

Марк я последва. Приземиха се върху една купчина строителни отпадъци и смет и останаха да лежат тихо, с наострени уши, докато отнасяха Пейган в стаята за първа помощ. Лежаха под горещото слънце върху вонящата купчина боклуци, докато шумната група туристи не отмина, следвайки екскурзовода.

Марк прегърна Джуди, притисна я към себе си и бавно я целуна по устата с изпръхнали от слънцето устни. Джуди почувства, че в момента нищо друго няма значение. Останаха прегърнати върху боклуците.

— Ясен ли съм? — каза Марк. — Тебе обичам, а не Лили. Тебе искам и никоя друга. Ако измерваме по скала от едно до сто, може би ще почувствам нещо към всяка красива жена, която срещна. Като всеки мъж, разбира се. Само че ти си жената, с която искам да прекарам живота си.

Пак я целуна и попита:

— Защо не отговори на нито едно от писмата ми?

— Не ги отварях — щеше да ме заболи прекалено много.

— И аз така си помислих. Затова писах на Лили. Помолих я да ти обясни всичко, да ти каже какво чувствам към теб. Само че и тя не ми отговори.

— Предполагам, че писмата ти са имали същата съдба, скъпи, както и писмата от нейните почитатели. Ще разберем по-късно. Сега трябва да я потърсим.

Джуди отвори чантата си и извади един скъп пътеводител, който включваше карта на двореца. Марк я взе и извади една химикалка.

— Харемът е ето тук, на хълма. Ще я намерим, стига да обиколим всички стаи.

— Няма да е толкова лесно, колкото си го представяш, Марк. Те са над триста. — Джуди тръгна предпазливо по един мръсен, застлан с плочки коридор, слабо осветен от прозорците на тавана. Ръждясали железни пръчки поддържаха рушащите се стени.

Мрачните коридори се извиваха в лабиринт от малки стаи, свързани със стълбища, тъмни преходи и миниатюрни дворчета, където слънцето едва-едва се промъкваше. От време на време някоя стена проблясваше със сини или морскозелени плочки с нарисувани върху тях цветя. Прашни фенери се люлееха в малките стаички на вече отдавна починали наложници. Джуди се взираше в гравираните позлатени, но вече потъмнели огледала, които все още висяха на стените като едва доловими сребърни ивици в сивия здрач. В някои от стаите, които разгледаха, капаците на прозорците бяха прогнили, в други имаше паяжини, олющени розови тапети и съдрани балдахини.

Марк методично задраскваше от плана си всяка стая, в която надничаха, но след половин час започна да подозира, че туристическата карта е неточна. Той провери полюсите, коридора, в който се намираха, както и стаите, към които водеше той. След това провери още веднъж и вече беше сигурен, че картата е неточна. Само че не каза на Джуди — просто продължи да върви мълчаливо до нея, забелязвайки растящото й безпокойство.

Някои коридори водеха надолу по полусчупени стъпала към по-ниските нива на двореца. В някои стаи вонеше на влага, в други — на урина или на гниещи драперии. Една дори беше обитаема — няколко плъха се тълпяха около трупа на умряла котка.

Слънчевата светлина се превърна в злато в късната утрин. Джуди спря озадачена.

— Сигурна съм, че минахме оттук преди малко — спомням си тези плочки с изрисувани кипариси.

Стояха в средата на малък вътрешен двор. В четирите му стени имаше тесни зарешетени прозорци, а под тях — две затворени врати, украсени с ковани гвоздеи, и две, които зееха отворени.

— Съжалявам, Джуди, но картата е неточна — каза Марк. — Надявах се някак си да се ориентирам, преди да се наложи да ти кажа, но Джуди… ще ни е трудно да намерим пътя, а и клечките почти свършиха.

— Марк, няма смисъл — никога няма да я намерим.

— Ще я намерим. — Марк я прегърна и притисна треперещото й тяло до своето. Тя се почувства защитена и успокоена и изведнъж усети миризмата на нещо познато. Не миришеше на нищо гнило, мухлясало или развалено: напротив, това беше свежа, благоуханна, прелестна миризма — миризмата на Лилиния шампоан от карамфил.

Джуди се отдръпна от Марк, вдигна ръка, сложи пръст върху устните си и подуши въздуха. Той направи същото и кимна с разбиране. Огледаха се, но в тишината нищо не се движеше. Марк поклати глава — сигурно си бяха въобразили.

После изведнъж отново им замириса на карамфили.

 

 

Пейган чакаше нетърпеливо на сянка в двора. Джуди и Марк бяха изчезнали отдавна. Пейган се обади на полковник Азиз и му съобщи подозренията си, но — както беше казала Джуди — полковникът очевидно ги смяташе за двойка пречещи истерички. Права беше Джуди, че искаше да намери доказателство, преди да се свърже с Азиз.

Пейган реши да влезе в харема и да я потърси. Само щеше да се огледа за десетина минути и ако не намереше нищо — да излезе и да се обади на Абдула. Той щеше да се справи с полковник Азиз.

Беше й хрумнала страхотна идея как да се вмъкне в харема. Официалната обиколка на двореца включваше кратко посещение на покрива. Тя щеше да изчака следващата група и да се скрие на покрива. След това, когато туристите се отдалечаха, щеше да стигне до харема по покрива и ще се опита да влезе отгоре.

Като се увери, че екскурзоводът не е същият, пред когото припадна, Пейган проведе плана си и докато показваха на групата онази част от двореца, която гледаше към Палата на Дивана на имперските министри, се скри в една съседна стая, а когато групата отмина, излезе през прозореца и стъпи на широкия парапет.

Покривът на двореца Топкапъ бе истинска гора от кулички с позлатени върхове и обли куполи и приличаше на омагьосан изоставен град. Пейган се ориентираше лесно по забележителностите на града и водите около двореца.

Без много трудности тя намери пътя между куличките и куполите и стигна над помещенията на харема, необитавани от 1909 година. Някои от капандурите бяха изгнили, други просто едва се крепяха на пантите си.

Пейган избра най-разнебитената, счупи стъклото с тока на обувката си, внимателно провря ръка покрай острите ръбове, повдигна резето и я отвори.

Вътре видя малко стълбище и слезе по него. То я отведе в прашен вонящ коридор, осеян с мишовина. Пейган си запуши носа и тръгна напред.

Някой я сграбчи в желязна хватка и безмилостно изви ръцете й.

Пейган изпищя. Нападателят й задиша тежко.

 

 

Половин час по-късно Марк и Джуди все още не бяха видели и следа от Лили.

— Нека да погледнем за последно в този коридор и после ще се откажем и ще потърсим пътя към изхода — предложи Джуди.

— Няма смисъл, Джуди — неохотно отвърна Марк. — Кибритът свърши и ще имаме проблеми. Какво ще кажеш просто да се връщаме, а?

Тръгнаха към изхода. В дъното на коридора, който Джуди искаше да проверят, скръцна тежка желязна врата и едно тъмно око ги проследи през процепа.

 

 

— Слава богу, че поне ни отпуши устата — прошепна Пейган на Лили. Лежаха върху някакъв мръсен дюшек на зелени черти в ъгъла на занемарената стая. От двата прозореца на отсрещната стена се процеждаше светлина — капаците отдавна бяха изгнили.

— Той знае, че никой не може да ни чуе дори и да викаме за помощ — прошепна в отговор Лили. — Имаш ли представа къде сме?

— В харема на двореца Топкапъ. — Пейган изви тялото си, за да се намести по-удобно. Ръцете и краката й бяха стегнати с въжета. Китките на Лили бяха закопчани с белезници и краката й също бяха вързани. В стаята се въргаляше разпадаща се мебелировка, която вонеше на котешка пикня — изгризани от плъховете валчести възглавници от брокат и лекьосани дюшеци. Няколко полупрогнили закачалки бяха наредени около една масичка от кована мед като приятели, седнали на приказка.

Лили се заслуша да чуе дали Тони не се връща. Слухът й се беше изострил изключително по време на четиридневното й пленничество и тя проследи заглъхващите му стъпки. След малко вече не се чуваше нищо.

— Лили, как стана така, че попадна в ръцете му? — Пейган се извъртя, за да седне по-удобно, и се облегна на покритата с паяжини стена.

— Беше абсурдно лесно. Ходих до пазара, купих си един килим и взех такси до хотела. Тони чакаше във фоайето и отнесе килима до апартамента ми. Каза, че Джуди го изпратила да се погрижи за багажа. Не се изненадах, защото той вече два пъти се губи. Каза ми, че Джуди го помолила да ми предаде, че иска да се видим в чайната „Сагучи“. Имала среща там с някакъв продавач на диаманти и искала да ми направи подарък. Тъй като бяхме скарани, си помислих, че Джуди търси начин да се сдобрим. — Лили се задъха от гняв. — Толкова съм свикнала да приемам Тони като наемния мускул на Джуди, че изобщо не заподозрях нищо съмнително, докато не ме просна в таксито — май че с хлороформ. Както и да е, някакъв химикал върху кърпичка, която набута в носа ми. След това се събудих тук. — Тя потрепери. — Той има пушки, ръчни гранати и бог знае още какво в съседната стая. Така че бъди послушна, Пейган, не го ядосвай и може и да ни развърже.

Изведнъж Лили тръсна глава и се заслуша — чуваше стъпките на Тони в коридора.

— Мисля, че нещо се с объркало в плана му, защото май се е паникьосал и реагира агресивно, като човек, притиснат натясно.

Ръждясалата желязна врата се отвори и Тони се втренчи в тях. Лили плахо му се усмихна — мъчеше се да изглежда дружелюбна, но не и прелъстителна.

— Моля ти се, развържи ни краката, Тони! Вече не си чувствам пръстите, кръвообращението ми е спряло.

— Може и да ви отвържа. По-късно. — Тони тръгна към прозореца, облян в златно розово от късното следобедно слънце. Трябваше да ги изведе оттук веднага щом се стъмни.

— Ще ни дадеш ли вода, Тони? — опита късмета си Пейган.

Тони сграбчи една бакърена кана от подноса и тръгна към Пейган. Първо пи сам, а след това я тикна до устата й и небрежно отблъсна главата й, като че ли беше някоя парцалена кукла. Пейган мъчително преглътна. Водата се застича по лицето й и намокри вече мърлявия й костюм на бели и черни райета.

— Може би искате и нещо за хапване, лейди Всезнайкова Суон?

Тони отиде до ниската кръгла масичка, където имаше неразпечатана кутия локум. Разкъса обвивката й, отвори я и извади едно зелено, покрито със захар кубче. Върна се при Пейган и го вдигна пред лицето й.

— Ама аз не обичам локум, Тони?

— Отвори си устата!

— Не, Тони, недей. Пейган не иска…

— Казах да си отвориш устата, Пейган!

Тя с нежелание разтвори устните си и Тони набута парчето локум в устата й. Преди да има време да сдъвче и преглътне, Тони й натъпка още едно лепкаво парче, после още едно и още едно. Пейган се давеше, но той грубо запуши устата й, за да гълта.

— А сега малко сладкиши. — Тони взе парче напоена с мед баклава от мръсната масичка и го напъха цялото в устата й. Тя разшири очи в безпомощен ужас, докато той набиваше парчето надолу в гърлото й, а по лицето й се размазваха мед и парченца сладкиш. Сините й очи се насълзиха от гняв.

Внезапно Тони скочи и се заслуша. Грабна автомата от ъгъла на стаята и се затича към прозореца.

 

 

Марк и Джуди излязоха отчаяни от двореца и изведнъж видяха Грег, полковник Азиз и четири микробуса, пълни с турски полицаи, следвани от бронирани коли.

— Слава богу, Пейган е извикала полицията — възкликна Марк и тръгна към полковник Азиз.

Полковник Азиз беше убеден, че са го пратили за зелен хайвер, но тъй като беше помолен от приятел на краля на Сидон, знаеше, че трябва да извърши претърсването поне формално, колкото да отбие номера.

Полицаите се придвижиха бързо през градините. Марк ги заведе до ъгъла на сградата, зад която според картата му беше малкото вътрешно дворче.

— Мислех си, че никога няма да се измъкнем живи оттук — промърмори Джуди, докато оглеждаше древните каменни стени. Над тях се извисяваше невероятният покрив на двореца — дузини заоблени куполи, завършващи с позлатени шипове и остри като игли червени и бели кулички. Джуди погледна нагоре и за миг зърна едно познато лице.

— Ето го! Вижте! Тони е на онзи прозорец!