Шърли Конран
Лейс (71)

16.

4 септември 1979

Сградата, която Абдула описа на Пейган като „приятен малък дворец“, беше внушително бяло здание от осемнадесети век с арабски парк. Пейган и Абдула се разхождаха на ранното сутрешно слънце по една алея с високи палми. Встрани искреше изкусно изработен фонтан. Градините на двореца миришеха на розмарин, рози и жасмин и бяха пурпурни от опадалите цветове на тропическите храсти. От безбройните поточета, фонтани и басейни, скрити в зеленината и ярките цветя, се чуваше тих плисък.

Алеята свършваше пред осмоъгълен мраморен басейн с фонтани. Пейган седна на парапета и прокара ръка във водата.

Абдула също седна до нея и нежно хвана ръката й под водата.

— Пейган, знам, че имам труден характер и труден живот — почна той. — Имал съм връзки с много жени, но ти си първата ми любов и остана в сърцето ми завинаги. — Той я погледна. Беше облечена в светлолилава широка дълга роба от газ, косата й се спускаше по гърба. — Пейган, нека не губим повече време. Аз те обичам и имам нужда от теб. Ще те попитам само веднъж и искам положителен отговор. Ще се омъжиш ли за мен?

Пейган го погледна и бавно кимна. Абдула я прегърна, притисна я до сърцето си и двамата се засмяха.

Сякаш бяха споделили тайна, която светът все още не знаеше. Абдула забрави за грижите си и развълнуван като щастлив ученик, започна да прави планове за бъдещето им.

Много, много по-късно Пейган каза:

— Не можем да го обявим сега. Трябва да почакаме, докато тази работа с Лили се… изясни. Джуди е толкова разстроена! — Тя погледна Абдула колебливо. — Сигурен ли си, че не е възможно да й помогнем да намери парите, Абди? — Дълбоко в себе си Пейган знаеше, че десет милиона долара не би трябвало да са повече от еднодневната продукция на нефтените полета на Сидон, така че, седнала на ниския парапет на мраморния басейн, попита: — Не би ли могъл… да помогнеш на Джуди с тези пари, Абдула?

„Не трябваше да идвам тук“ — помисли си Абдула. Когато прочете телеграмата за първи път, той я взе за някаква пиянска шега. Преди време беше влюбен в Лили, но тя го беше зарязала и вече не го интересуваше. Смяташе да не се намесва, да не обръща внимание на телеграмата. Но после Пейган прочете съобщението във вестника и Абдула разбра, че изчезването на Лили е истинско. Пристигнаха в Истанбул и разбраха, че същите телеграми са изпратени и на други богати мъже, свързани с Лили. Абдула реши да запази мълчание относно своята телеграма, вместо да привлича нежелано внимание — то нямаше да помогне в създалата се ситуация.

Пейган прокара ръка в басейна.

— Моля те, Абди, помогни.

— Пейган, вече ти обясних, че човек не бива да отстъпва пред похитителите, защото ще изложи на опасност живота на много други хора. Ако платим откупа, терористите ще използват парите, за да убиват невинни.

„Толкова му е безразлично“ — помисли си Пейган. Тревожеше я отношението на арабите към жените — и по-специално към жените от Запада. Замисли се какво ли щеше да стане, ако самата тя беше отвлечена. Дали Абди щеше да говори така? Може би жените за него бяха нещо заменяемо.

— Дори и да се платят парите, това няма да гарантира безопасното завръщане на Лили — добави Абдула. — След като си постигнат целта — да получат парите — те могат да я убият; за тях това ще е най-безопасно.

Един прислужник в червена униформа се приближи до тях и напомни на Абдула за следващия му ангажимент. Пейган влезе в оранжерията. От дете обичаше оранжериите. Ароматните портокалови дървета и капещите листа на папратите я успокоиха. Усети се уверена, изпълнена с оптимизъм, и изведнъж видя един сив мерцедес да излиза от портала на двореца — мина точно покрай оранжерията. На задната седалка седеше дребна слабичка фигура, която й се стори позната, но въпреки че напрегна късогледите си очи срещу яркото слънце, Пейган не можа да види лицето й.

 

 

Облечен с вечно измачканите си защитна риза и панталони, Марк Скот влезе във фоайето на „Харун ал-Рашид“ и попита за госпожица Джордан. Носеше очуканото си сребристо фотографско куфарче. Служителят на рецепцията не можа да му помогне: госпожица Джордан и придружителите й бяха напуснали хотела. Марк попита за свободни стаи, но се оказа, че хотелът е пълен.

Марк пъхна една банкнота от петдесет долара в паспорта си, подаде го на служителя зад гишето, предположи, че все ще се намери някакво свободно килерче и пак попита в кой апартамент е настанена госпожица Джордан. Чиновникът се съгласи да потърси стая, прибра парите, върна му паспорта и деликатно задържа ръката си върху преградата за ключа на номер 104. Марк заряза чантите си и хукна по мраморното стълбище към първия етаж.

Надяваше се да завари Джуди сама, но видя цял куп хора — включително Грег, Санди и двама полицаи. Забрави думите, които беше репетирал — просто погледна Джуди и каза:

— Дойдох, колкото можах по-скоро.

„Джуди изглежда по-дребна, по-тъжна и по-стара от всякога“ — помисли си Марк, жадувайки да я прегърне. И попита:

— Мога ли да помогна с нещо?

— Не, нищо не можеш да направиш. Марк — каза Джуди тихо. — Полицията се занимава с проблема. Върви си, ако обичаш.

Марк огледа хората в стаята.

— Джуди, не можем ли да говорим насаме? Искам да ти кажа защо съм дошъл.

Тя жадуваше да го докосне, да усети дъха му, да го прегърне, но знаеше, че не бива да рискува и да се подлага на унижение.

— Марк, зная защо си дошъл, но искам да си вървиш. Моля те!

— В случай че промениш мнението си, ще те уведомя къде съм отседнал веднага щом разбера — каза Марк.

Марк слезе във фоайето, седна и провери апаратите си. След половин час двама немски туристи заявиха на рецепцията, че напускат, понеже не можели да издържат на лудницата от полицаи и фотографи. Така че Марк се сдоби със стая и отново се изкачи по мраморните стълби (асансьорът не работеше). Само че Грег, който го наблюдаваше от горния етаж, пристъпи напред и го спря.

— Дотук, приятелче. Изчезвай. Джуди не те иска.

Марк ядосано го изблъска.

— На теб какво ти влиза в работата?

Грег също го блъсна. Марк загуби равновесие, сграбчи ръката му и се подхлъзна по гладкото мраморно стълбище. Изтъркаляха се надолу с ругатни и се сбиха във фоайето. Марк се помъчи да се изправи, но Грег сграбчи крака му и го събори.

Не се познаваха. Единственото, което Грег знаеше от Лили, беше, че Марк я харесва. Марк не знаеше кой е Грег, но разбираше, че той се опитва да осуети опитите му да види Джуди. Ако не бяха толкова възбудени от отвличането, нямаше да се сбият, но сега даваха изблик на чувствата си.

Докато се ритаха, блъскаха и крещяха, журналистите, които се мотаеха във фоайето, се скупчиха около тях и започнаха да правят снимки, да викат и да окуражават колегата си Марк и да се обзалагат за изхода на боя.

Внезапно настъпи тишина — в хотела влезе полковник Азиз с хората си.

— С кого се бие господин Игълтън? — попита шефът на полицията най-близкия фотограф.

— С Марк Скот — колега на свободна практика, работи главно за „Тайм“ — отговори фотографът. Полковник Азиз веднага си спомни, че Марк беше включен в дългия списък на мъжете, луди по Джуди, посочи го с пръст и заповяда:

— Разкарайте този човек оттук и го арестувайте.

Марк беше свикнал да го арестуват враждебно настроени полицаи и знаеше, че просто трябва да изчака, докато колегите му журналисти, видели ареста, телефонират на редактора му в „Тайм“. Редакторът щеше да се свърже с човека им във Вашингтон, който щеше да поговори със съответния правителствен отдел в Капитолия. Той от своя страна щеше да изпрати бележка чрез американския посланик в Турция до Министерството на външните работи и тогава някой държавен служител щеше да окаже натиск върху полицейските служби и да осигури освобождаването му. В елементарен случай като този процедурата щеше да отнеме по-малко от двадесет и четири часа.

Марк все още смяташе, че е арестуван по обвинение за публичен скандал, а не като заподозрян в отвличане.

Към три през нощта полковник Азиз повика Марк за разпит. Въведоха го при него и го сложиха да седне пред бюрото на шефа на полицията.

— Арестуван сте за причиняване на безредици в хотел „Харун ал-Рашид“ и аз ви задържам, за да ни помогнете при разследването на отвличането на френската актриса Лили — каза полковник Азиз. — Утре ще ви бъде назначен адвокат от съда. Не сте длъжен да казвате нищо, но аз ви съветвам да ни сътрудничите.

— Защо ме държите тук? — запита изуменият Марк. — Искам да се обадя в посолството си. Паспортът ми е във вас и можете да видите, че едва вчера съм влязъл в страната. Това не е ли достатъчно доказателство? Едва ли бих могъл да организирам отвличането от Никарагуа.

— Паспортите могат да се фалшифицират. Никой не ви е обвинил в отвличане, но е интересен фактът, че сам направихте това заключение. Откога познавате госпожица Лили?

— Не е ваша работа.

— Моя е. Вижте, господин Скот, вие сте отлично подготвен, за да извършите това престъпление. Свикнали сте да си доставяте нелегални услуги в чужди държави и освен това сте свикнали да провеждате задълбочени и продължителни разследвания. Освен това госпожица Джордан ме информира, че имате нещо общо с жертвата.

— И може би съм единственият ви задържан заподозрян?

— Внимавайте, господин Скот, тук не са ви Щатите. Очевидно е, че сте замесен в престъплението, а освен това имате и мотив.

— Мотив? Но защо ще го правя? — Марк се изсмя и сложи ръце зад главата си.

Един полицай пристъпи напред и го ръгна болезнено в ребрата с палката си. Марк рязко свали ръцете си.

— Вашият мотив може да бъде отмъщение. Може би сте отвлекли госпожица Лили, защото тя не е искала да има нищо общо с вас.

— Идиотска идея! Между нас никога не е имало нищо. — Марк не беше разтревожен, но беше раздразнен и знаеше, че трябва да го скрие. Най-доброто беше да не отказва да разговаря с тукашния шеф на ченгетата, но да казва възможно най-малко и просто да се примири със ситуацията за няколко дни.

— Но може би бихте искали да е имало нещо между вас, господин Скот. Вие сте заподозрян, защото познавате госпожица Лили. Имаме основание да вярваме, че тя е била отвлечена от човек, когото познава. Вие бихте могли да й разкажете някоя достоверна история и тя би могла да напусне хотела, придружавана от вас, без никаква съпротива.

— Ако погледнете паспорта ми, полковник, ще видите, че е много трудно да бъде подправен. — Марк посочи дебелия си, оръфан паспорт с безброй печати и визи, който лежеше на бюрото на полковника. — Скоро ще чуете за мен от началниците си, полковник. И тъй като сте ми конфискували и препоръчителните писма, имате представа за моите връзки.

Полковник Азиз поклати глава и каза на полицая, който стоеше зад Марк:

— Отведете го в килията.

На следващата сутрин Марк беше освободен и вещите му бяха върнати. Той се разписа за тях примирено — знаеше предварително, че ще липсват повечето му пари и най-скъпият му фотоапарат.

 

 

В един малък парк в покрайнините на Босфора Къртис Халифакс се разхождаше с Джуди, която носеше големи черни очила.

— Сега знаеш толкова, колкото и аз за тези странни телеграми — завърши Джуди. — Казах ти и това, което мога, за любовната ми история с Ейнджълфейс Харис, но не забравяй, че започнах с него само защото ти ме напусна.

Къртис години наред бе живял с тази вина и с убеждението, че детето на Джуди е негово, и сега беше зашеметен от новината, че искат откуп от Ейнджълфейс. Беше прочел за това в „Интернешънъл Хералд Трибюн“ при влизането си в истанбулския „Хилтън“.

Той беше честен човек и му беше трудно да разбере лъжата на Джуди, така че каза:

— Но ти ме накара да мисля, че Лили е моя дъщеря. Помоли ме да плащам за издръжката й, докато беше дете.

— Къртис, съжалявам. Не мога да се понасям, като казвам това, но тогава не знаех кой от двама ви е бащата на Лили. Ти плащаше двадесет и пет процента от разходите за нея, а съществуваше повече от двадесет и пет процента вероятност Лили да е твое дете.

— Тя все още може да е мое дете.

— Не. — Джуди беше тъжна, но непреклонна. — Голямата Лили прилича на баща си повече по темперамент, отколкото по външен вид. Наистина съжалявам, че те замесих в тази история, но тогава си мислех, че правя най-доброто за дъщеря си. Ти и Ейнджълфейс помагахте за разноските й, докато тя стана на шест години и ми казаха, че е мъртва. Имаше малко пари в повече, но не и до момента, в който спрях да я търся в лагерите за бежанци. Онова пътуване ми струваше цяло състояние и след него бях потънала в дългове.

— И все пак аз съм плащал за нечие чуждо дете. А ти защо излъга по телевизията? Защо каза, че бащата на Лили е английски войник?

Джуди се извърна и погледна ядосания Къртис в очите.

— Просто бъди благодарен, че не казах твоето име, Къртис. — Внезапно тя също се ядоса. — Ти знаеш ли какво значи отчаяние, Къртис? Ти никога не си бил беден и никога не си бил отчаян. Никога не са те съблазнявали и никога не се е налагало да се издържаш сам!

Джуди си спомни онзи студен зимен ден през 1956 след въстанието в Унгария, когато се завърна в Ню Йорк от Европа след безуспешното търсене на Лили в лагерите за бежанци на австрийската граница…

След четиринадесетчасовия нощен полет тя влезе със залитане в антрето на апартамента си и заряза изтъркания си куфар до вратата. Чувстваше се нещастна и самотна. След раждането на Лили я беше кърмила три месеца, но бедността я принуди да даде бебето си на други хора. Сега дъщеря й беше мъртва и Джуди никога нямаше да я види. Целият свят се бе обърнал срещу нея. Всичко й изглеждаше безсмислено. Тя никога нямаше да постигне нищо. Животът й щеше да бъде безкрайна борба и нямаше никакъв смисъл да го продължава. Всички искаха само да взимат, да взимат, да взимат. Независимо какъв талант притежаваше и колко упорито работеше, Джуди никога нямаше да покаже главата си над водата в тази жестока джунгла на име Ню Йорк Сити.

Прегледа пощата си — сметки, сметки, сметки. Отгоре на всичко дължеше на Пат Роджърс парите за самолетния билет. Пат Роджърс завеждаше отдел в кантората на Джуди и знаеше, че Джуди мрази да взима пари назаем, защото това я унижава, но разбираше също така, че Джуди не би могла да съществува в Ню Йорк само с издръжливост, амбиция и един хотдог дневно, разрязан на три парчета.

Сега, застанала до тъмните води на Босфора, Джуди все още можеше да си спомни как се чувства човек, когато е гладен, когато не може да си позволи да се качи на автобус или пък да си даде обувките на поправка. Въпреки че живееше и работеше в лукс, Джуди винаги щеше да си остане онова младо момиче, което преживяваше с един хотдог на ден и дълбоко в сърцето й симпатиите й щяха винаги да бъдат на страната на изпълнените с надежда млади момичета, които все още не са изритани по зъбите от съдбата или пък зарязани от богати момчета без никакви проблеми.

Джуди погледна Къртис и изведнъж почувства, че изобщо не й пука да му съобщи следващата част от информацията си.

— Трябва да те предупредя, че според турската полиция в това отвличане е замесена жена ти — каза тя.

Къртис зяпна:

— Дебра?

Джуди кимна.

— Нали си спомняш за онзи прием, за който ти казах — преди галаконцерта на Лили в Лондон. Оказа се, че анонимният благодетел е Дебра. Едва тази сутрин се разбра.

Лицето на Къртис рядко издаваше емоциите му, но сега той изглеждаше ужасен. Някак си знаеше, че този път Джуди казва истината.

— Турската полиция се е обърнала към Скотланд Ярд за проверка в хотела в Лондон — продължи Джуди. — Според тяхната документация парите за приема са заплатени анонимно, но полицията е открила банката, която е плащала. Дошли са от сметката на Дебра във Филаделфия.

— Господи! — За кой ли път в този живот на Къртис му се прииска да си беше останал в Швейцария с Джуди, вместо да се подчини на семейната амбиция и да се омъжва за невротичната Дебра.

— Но тя няма нужда от десет милиона долара — изпъшка той. — Тя има много повече.

— Турската полиция смята, че може би Дебра е уредила Лили да бъде убита и че всички тези идиотски бележки за откуп са просто прикритие на убийството. — Гласът на Джуди се накъса. — Вече ми казаха, че ако се намери тялото на Лили, Дебра ще бъде заподозряна в убийство. Съжалявам, че те разстроих, Къртис. Очевидно това не е истина и аз не го вярвам. Само луд човек може да направи нещо такова.

— Трябва да се върна у дома незабавно — каза Къртис. — Щеше да позвъни на Хари и на доктор Джоузеф от „Хилтън“, преди да хване самолета. Не смееше и да помисли какво щеше да се случи след това.

 

 

— Застраховка при отвличане? — Най-после на лицето на Джуди се появи въодушевление. — Искате да кажете, че „Омниум“ ще покрие застраховката за отвличане? Чудесно! — Тя се усмихваше на тримата мъже, които я чакаха, когато се върна от срещата си с Къртис.

Оскар Шолто завеждаше юридическия отдел на „Омниум Пикчърс“. Придружаваше го един бузест мъж, Стив Уд, който беше от „Спешъл Риск инк.“ — застрахователните консултанти от клона на „Омниум“ в Париж. Полковник Азиз — уморен и бледен — се присъедини към групата и сега всички седяха около масата в една частна трапезария, която полковник Азиз си беше присвоил за нуждите на разследването. Из стаята бяха поставени издължени позлатени столове в групи по четири. По стените висяха избледнели декорации от някакъв прием.

Някога Оскар Шолто сигурно е бил загадъчно красив, но сега по-голямата част от тази красота си беше отишла. Той прочисти гърлото си:

— Както знаете, мис Джордан, не е необичайно за една звезда на голям филм да бъде застрахована от спонсори. „Омниум“ е заложил милиони в „Хубавата Елена“.

Джуди се облегна с усмивка на стола си:

— Очарована съм да чуя това. Зная, че е трудно за застрахователите, но ако върна дъщеря си…

— Трябва да ви предупредя, госпожице Джордан — каза Оскар — че „Омниум“ не може да действа по никакъв начин срещу политиката на турската полиция. А полицията не желае откупът да се заплаща, тъй като това е против тяхната национална политика. Никакви пари за отвличане, защото това само поощрява други похитители. Основната цел на полицията е да намери похитителите, а това вероятно ще отнеме време. — Той сгъна пълничките си ръце върху покривката срещу прах, с която бе застлана кръглата маса и продължи: — Турската полиция обаче трябва да решава между две алтернативи: те не искат извършването на международно отвличане в тяхната страна, но също така и не искат да нарушават своите собствени закони, като си затворят очите пред изплащане на откуп за отвличане.

— Разбира се, трябва да позволят плащането! — Усмивката на Джуди беше изчезнала.

— Това, което ви казваме, е, че турското правителство може и да не ни позволи да платим откупа тук.

— Какво ще правите тогава, след като в Турция е незаконно да се плаща откуп? — прекъсна го Джуди.

— Трябва да измислим как да заобиколим закона. Може би да платим някъде в морето, извън териториални води — каза Оскар.

— Всичко, което можем да направим в момента — добави Стив, застрахователят, — е да изчакаме установяването на връзка. Вероятно похитителите ще ни накарат да инсталираме безопасен телефон, който не се подслушва, за да можем да разговаряме с тях. Просто ни дайте време.

— Време! — възкликна Джуди. — Колко време? Месеци? Години?

— Две седмици — каза Оскар. — „Спешъл Риск“ покрива и разходите на „Омниум“ за всякакви други закъснения при заснемането на „Хубавата Елена“. Започваме да снимаме след няколко седмици.

— Това значи, че имаме достатъчно време — потвърди Стив. — Но както знаете, трябва първо да установим контакти с похитителите, после да докажем, че те наистина задържат Лили, после да установим как ще си я вземем обратно, после да определим цената, после…

— Но ние знаем цената! — прекъсна го Джуди. — Те вече поискаха десет милиона долара.

— В „Спешъл Риск“ ние винаги се стремим да се пазарим — каза Стив твърдо. — Ако протакаме преговорите, това дава повече време на полицията да открие къде похитителите държат жертвата.

— А вашата фирма, разбира се, пести пари. И какво ще стане в крайна сметка? Джуди се беше наслушала на достатъчно недоизказани обяснения и сега искаше цялата истина за това как да върне дъщеря си. Беше усетила старата, добре позната гледна точка на застрахователната фирма, която винаги беше една и съща независимо дали са ти откраднали колелото или колата. Стив само й предлагаше предварителни оправдания защо нямаше да платят пълната застраховка. Джуди не беше впечатлена — тя беше използвала повече находчивост, за да будалка хазяина си за студиото си в лошите стари времена, когато започваше в бизнеса.

— Веднага щом влезем във връзка с похитителите, започваме да го усукваме — спокойно обясни Стив. — Ще кажем, че плащането трябва да се одобри от много хора в Америка и понеже трябва да се изплати дискретно, ще поискаме отсрочка от пет дни. После ще отидем при тях и ще кажем, че сме могли да намерим само пет милиона в брой и затова ще поискаме още време. Като видят пет милиона с алчните си очи, те ще се съгласят. И така в крайна сметка ще се спрем на шест милиона. — Стив огледа хората около масата. — Така се занимаваме колкото можем по-дълго с тази работа, за да могат полицията и нашите специални хора да се опитат да намерят Лили и може би да премахнат необходимостта…

— … Да се заплати с ваши пари — ядосано го прекъсна Джуди и се обърна към Оскар Шолто. — Лили донесе цяло състояние на „Омниум“ и ако е мъртва, няма да може повече да ви носи пари, нали?

— Госпожице Джордан, както вие, така и „Омниум“ желае откупът да бъде платен бързо — каза Оскар. — Поради тази причина „Омниум“ заплати на „Спешъл Риск“ огромни застрахователни премии.

— Аз съм тук, за да платя откупа на съответните хора при положение, ме получим нужните резултати — намеси се Стив. — Разбира се, че ще направим всичко, което е по силите ни, за да освободим Лили колкото се може по-бързо. — Той видя паниката на лицето на Джуди. Беше се сблъсквал с родителската враждебност преди и затова наблегна на следващите си думи: — Запомнете, госпожице Джордан, веднага след като започнем преговорите с похитителите, животът на Лили вече няма да бъде в такава опасност.

Джуди му хвърли един студен поглед.

— Аз съм майка на Лили и според мен колкото по-дълго чакаме, толкова по-опасно става за нея. Не мога да понеса мисълта, че е в ръцете на тези главорези.

— Те не са главорези, ако това е терористична операция. — Стив се опита да успокои враждебната атмосфера. — Ако си имаме работа с терористи, те най-вероятно не са някакви изпаднали селяни, които си отмъщават на обществото. Твърде вероятно е да са образовани и умни идеалисти от средната класа, които не биха се отнасяли зле с дъщеря ви, госпожице Джордан. Те сигурно се занимават с това не само заради парите, но и заради собствения си имидж.

— Които и да са — каза полковник Азиз, — не разбирам защо все още не са се свързали с нас, за да ни инструктират къде да платим парите.

— Забавянето ме кара да мисля, че е много вероятно похитителите да са терористи — предположи Стив, — защото терористите не искат пари, а максимална публичност за максимално кратко време. Терористите водят нечестна борба, защото не са много и защото нямат парите да водят борбата така, както те искат. Едно отвличане понякога наистина е много лесна публична сензация. Не ти трябват много хора, нито много съоръжения, а накрая получаваш и добри пари. Тяхното оръжие е заплахата: убиваш един и стряскаш милиони.

— Това е ужасно! — Джуди погледна Оскар и Стив, които започнаха да прибират папките си в куфарчетата.

Оскар стана и й протегна ръка.

— Успокойте се, госпожице Джордан. Лили няма да е в толкова голяма опасност, щом влезем във връзка с терористите и те разберат, че им се дава вестникарско място за изявленията им. Просто трябва малко време за установяване на връзката.

— Ние сме загрижени и за вашата безопасност, госпожице Джордан, и бихме искали да напуснете този хотел — добави Стив. — Съвсем скоро тук ще нахлуят дузини хора със съобщения и информации и всички те ще бъдат фалшиви. И всеки път, когато се появи друг свидетел с друга история, вашите надежди ще се извисяват до небето и после ще се сгромолясват.

Няколко бяха причините, поради които Стив винаги се опитваше да отстрани най-близкия роднина на жертвата. Първо, ако се осъществеше истински контакт, обърканият роднина обикновено споделяше само с един приятел (винаги ставаше така) и само след двадесет и четири часа тайната ставаше всеобщо достояние. Второ, човек никога не знае какво могат да направят разстроените роднини — да откажат да сътрудничат на полицията или да се съгласят да й помагат, а после да променят решението си, без да уведомят никого и по този начин да прецакат и най-внимателно подготвената полицейска засада.

— Няма да замина никъде! — почти му изкрещя Джуди. — Аз имам право да стоя тук! Няма да изоставя дъщеря си и вие нямате право да ме карате да се махам. Освен това имам правото да знам всичко, което става тук, и настоявам да ми казвате всичко.

Докато влизаха в колата си, Стив промърмори:

— Трудна жена.

— Ще я държим ли в течение? — запита Оскар.

Стив погледна тълпата фотографи, които все още бдяха, разпръснати пред хотела.

— Разбира се, че не. Трябва да сме луди, за да й предаваме някаква информация. Много е емоционална, а може да изпадне и в истерия. Ще я осведомяваме възможно най-малко — тя е твърде рискована за охраняване.

 

 

Половин час по-късно Джуди и Пейган седяха в хотелската дневна на Джуди и мълчаливо отпиваха вода с лед. Джуди току-що беше разказала на Пейган за разговора си с адвоката на „Омниум“ и неговия застрахователен консултант.

— Не мога да понасям това бездействие. Побърквам се само да вися и да си губя времето в приказки — възкликна Джуди.

С надеждата да я разсее, Пейган каза:

— Между другото днес получих писмо от Кейт — изпратено е от Лондон. Купила си е пишеща машина — „Ремингтън“ от петдесет и втора за седемстотин долара. Лентата на старо е била още петдесет долара. Пише, че основните сили — Китай, както и Русия и Америка, се намесвали в Читагонг и май нямало да се свърши само с малка война в джунглата, както изглеждаше. Смята, че също като войната във Виетнам, и тази ще се окаже толкова скъпа и безсмислена и ще завърши с поражение.

— Други добри новини?

Пейган обърна измачканата синя хартия.

— Разпитвали са я цели два часа и тя се бои, че бенгалците ще я изгонят. Като изключим това, се радва на добро здраве и е щастлива. Не е ли странно, че Кейт никога не е щастлива, ако няма проблеми?

Джуди не отговори.

Единствените звуци в стаята бяха слабият шум от града и равномерното плискане на вълните.

На вратата се почука и Джуди скочи. Пейган наблюдаваше с очакване, докато тя отваряше двойните врати — зад тях стоеше едно пиколо и държеше увит в целофан букет рози — същият като този, в който беше скрита първата бележка от похитителите. Джуди грабна цветята и разкъса целофана, за да вземе пъхнатия вътре плик.

— Слава богу, най-после се свързаха с нас!

Пейган се наведе над рамото й. Джуди разкъса миниатюрния илик, извади една крещяща картичка от цветарския магазин, изохка и я изтърва, като че ли тя я изгори, после се отпусна в брокатения фотьойл и се разрида. Пейган вдигна картичката в розово и жълто: под пожеланията за късмет на турски имаше няколко напечатани реда: „Сложете един милион в десетдоларови банкноти в куфарче. Нека мъж с червена лента на ръката да го вземе на ферибота «Гюзелхисар», който пресича Босфора. Ще изпратим по-нататъшни инструкции. Не казвайте на никого. Ако не се подчините, Лили ще бъде обесена с копринен шнур“.

 

 

Беше почти полунощ. Абдула съсредоточено работеше на бюрото си в зеления кабинет. Подът бе застлан с богати килими, прозрачните пердета на прозорците бяха кремави.

Пейган влетя без дъх в стаята. Той вдигна глава, усмихна се, взе един вестник и каза:

— Погледни какво има в „Трибюн“.

Посочи й една малка статия на първата страница, която съобщаваше за смъртта на сенатор Ръскинтон в апартамента на някаква френска проститутка във Вашингтон.

— Сега, Пейган, Лили е оправдана и финансовият проблем на Джуди май ще може да се реши.

Пейган спря, за да си поеме дъх, тъй като беше тичала по три коридора и беше изкачила стълбището на бегом.

— Това е чудесна новина, скъпи. Искам да кажа, съжалявам, че е умрял, но този стар мръсник си го заслужаваше.

— Защо си се задъхала, Пейган? Какво се е случило?

Пейган му подаде един лист.

Исках да видиш това възможно най-бързо. Джуди получи втора бележка от похитителите, това е копие от нея.

Абдула й хвърли един поглед.

— Все още не мога да реша дали тези хора са мошеници, или луди. Това ми звучи като заплаха на султан от осемнадесети век — когато са искали да се освободят от някоя наложница в двореца Топкапъ, са я удушвали с копринен шнур. — Той спря за миг. — Обикновените наложници са ги зашивали в чували, слагали камъни за тежест и ги хвърляли в Босфора. Един султан се освободил от двеста и осемдесет наложници по този начин. Няколко години след това един гмуркач намерил ужасните чували все още изправени на дъното на морето, полюляващи се от невидимото течение, като че ли танцуват под звуците на някаква музика.

— Знам, скъпи, разказвал си ми тази история. Но какво ще кажеш за останалата част от бележката?

— Очевидно полицията ще сложи засада на ферибота и на двата бряга, но често, когато става дума за бандити, първата среща никога не се спазва — тя е просто за проверка на реакцията на полицията. И все пак това последно изречение е странно. Защо не са казали просто, че Лили ще бъде убита?

Пейган избухна в сълзи.

— Не мога да понеса мисълта за това.

— Скъпа моя, късно е, а и двамата сме уморени. Хайде да си лягаме, а аз ще видя какво могат да извлекат от тази бележка хората ми утре сутринта.