Шърли Конран
Лейс (69)

14.

1 септември 1979

В кантората си във Филаделфия, Къртис Халифакс наблюдаваше семейния си адвокат, който четеше телеграмата. Не му беше толкова трудно да разкаже на Хари, колкото очакваше — всъщност Хари дори не беше мигнал, докато Къртис му разказваше със запъване дълго пазената тайна. Нали адвокатите са свикнали със семейните тайни. Къртис се облегна в кожения си стол с висока облегалка и си отдъхна — най-сетне беше споделил с някого.

„Скъпи татко, ако не им платиш десет милиона долара до 15 дни, те ще ме убият. Бъди готов да платиш в Истанбул. Указанията ще получи майка ми в хотела. С обич — Лили“ — прочете Хари и повдигна вежди.

— Къртис, тази телеграма ми звучи като от филм на Анди Харди. — Той прочете телеграмата на глас. — Сигурен ли си, че не е някаква идиотска шега?

— Не, вече говорих с майка й.

— И тази Лили е филмовата звезда?

Къртис кимна.

— Сигурен си, че… искам да кажа… няма никакво съмнение, че ти си баща й, така ли?

— Абсолютно никакво съмнение, Хари. — Къртис поклати глава. — Знам за детето още откакто се роди. Беше дадена на отглеждане в едно семейство в Швейцария и после ни казаха, че е починала на шестгодишна възраст.

Хари бавно отпи от уискито си със сода. Не беше необичайно бездетен мъж на възрастта на Къртис с гордост да осинови извънбрачно дете, но Халифаксови бяха достатъчно прочута филаделфийска фамилия, а освен това всички знаеха какво представлява Дебра — подобен скандал щеше съвсем да я изкара от релсите.

— Къртис, убеден ли си, че искаш да стигнеш до такава крайност? Наистина ли си готов да заминеш за Истанбул? Как ще обясниш това на Дебра?

— Няма проблеми, нали често ходя до Европа по работа. Дебра няма да има нищо против, освен ако не се върна навреме за приема на Сизи по случай Деня на благодарността.

Хари отправи поглед към портретите на бащата и дядото на Къртис, които висяха на облицованите с ламперия стени.

— Моят съвет е да обмислиш и другите въпроси, които ще възникнат, освен бащинството на извънбрачното ти дете.

Къртис знаеше, че адвокатът му намеква за поредицата от заеми, които банката беше направила на групата компании на Джуди Джордан. Хари продължи:

— Къртис, това се е случило толкова отдавна. Защо просто не го забравиш?

— Може да е било много отдавна, Хари, но аз винаги съм съжалявал за начина, по който се отнесох с майка й. — Къртис протегна ръка над бюрото си, за да вземе телеграмата. — Просто е: семейството ми е възпитано да бъда отговорен и аз ще бъда отговорен за дъщеря си, която е в опасност.

— Но ти казваш, че дори не си се срещал с тази жена!

— Исках да се срещна с Лили.

Къртис си спомни срещата си с Джуди през миналия октомври в сумрачния дискретен нюйоркски ресторант. Той беше размахал разгневено един екземпляр от „Ню Йорк Таймс“ и беше посочил статията, разказваща как Лили търси майка си. Беше попитал ядосано Джуди защо е измислила тази история, че бащата на Лили е починал войник, след като бащата е той, Къртис Халифакс. Джуди укорително прошепна, че е излъгала, за да запази брака на Къртис. Как би се почувствала Дебра, ако някой й каже, че Къртис има извънбрачно дете? Къде е мястото на една бивша порнозвезда в обществения живот на Дебра във Филаделфия? Как ще повлияе една толкова красива доведена дъщеря върху загрижеността на Дебра за външния й вид — ако не се самоубие от глад, тя просто няма да излиза от хирургията за пластични операции на лицето.

— Трябва да защитаваш Дебра. — Както обикновено, Джуди си играеше леко с чувството му за вина. — Остави Лили на мира.

Къртис се беше поколебал:

— Но тя е моя…

Джуди го беше прекъснала:

— В края на краищата, ти вече веднъж ме изостави, нали? Ти направи своя избор преди двайсет години. Не можеше да знаеш, че избираш самотата, когато се ожени за Дебра, но аз знаех, че избра самотата за мен.

Адвокатът на Къртис погледна снимката в сребърна рамка върху махагоновото бюро на банкера и сякаш прочел мислите на клиента си, каза:

— Добре, знаеш какво ще се случи с Дебра, ако това се разчуе.

— Виж какво, Хари, помолих те да се отбиеш, за да провериш юридическите ми позиции, а не да ми даваш брачни съвети.

Изведнъж Къртис заприлича на портрета на дядо си.

— Къртис, ако признаеш бащинство над това дете, ти се излагаш на…

Къртис нетърпеливо го прекъсна.

— Хари, разбирам какво ми казваш, но вече съм взел решение. Сега можем ли да продължим със стратегията и тактиката? Откъде мога да намеря парите?

— Дори ако намерим парите толкова бързо, Къртис, ти не можеш да платиш откуп за отвличане, тъй като държавната политика е против плащането на откупи за отвличане. Като начало не забравяй, че ще влезеш в конфликт със закона, ако прехвърлиш пари извън страната.

Къртис отново прояви предприемчивостта на дядо си.

— Какво ще кажеш за бахамската ни операция, Хари? Колко можем да вземем оттам? Освен това имаме имоти в Рио, а така също и проекта в Токио — в тях има достатъчно гаранции. Не ми казвай, че не можем да намерим някакви си въшливи десет милиона извън страната!

Хари се колебаеше.

— Моят съвет е да изчакаме. И Лили, и майка й са влиятелни жени с влиятелни приятели. Докато стигнеш до Истанбул, може и да разбереш, че турската полиция вече я е намерила.

Къртис подпря контешки подстриганата си глава на едната си ръка.

— Надявам се да си прав, Хари, но в случай че не си, искам да изкараш колкото се може повече от онези бразилски заеми и да ги прехвърлиш в Истанбул. Каквото и да кажеш, няма да ме спреш да замина за там довечера. Чувствам се толкова идиотски безпомощен зад това шибано бюро, докато дъщеря ми е в опасност.

За двадесет години Хари никога не беше чувал Къртис да псува.

— Добре, Къртис — изправи се адвокатът. — Само че се опитай да останеш в рамките на закона. Не искам после да те защитавам в съда.

 

 

2 септември 1979

— Престани да хвърляш чинии, Маги, ще ти обясня! — Ейнджълфейс Харис се мушна зад вратата на килера в черната кухня, докато жена му хвърляше поредната купчина скъпи, ръчно изработени керамични съдове към него.

— Писна ми от мръсните ти лъжи — изкрещя Маги, сграбчи един жълт италиански супник от работната масичка и го захвърли към съпруга си. Пред неговото скривалище се оформяше купчина керамични парчета, а блестящите черни лавици на кухнята бяха почти голи. — Лъгал си ме всеки ден от брака ни, защо да ти вярвам сега? — Една алена чиния за месо последва жълтия супник.

— Мамка ти, пада ти се като ми ровиш по джобовете!

— Само си търсех трева. Иначе как щях да намеря тая телеграма? — Маги захвърли един чайник от магазина на Карол Макникол. — „Скъпи татко, ако не ми платиш десет милиона шибани долара до петнайсет дни, те ще ме убият“. — Маги взе електрическата тенджера, промени решението си и тръгна за кафеварката. — Няма да заминеш за Истанбул, Ейнджълфейс, и няма да пращаш никакви пари на тая шибана порнокралица.

— Маги, казах ти, че нямам никаква представа за какво става дума.

— Никога не съм знаела, че имаш десет милиона долара — изкрещя Маги. — Иначе изобщо нямаше да подпиша това шибано споразумение преди брака ни. — Маги вече беше хвърлила всичко, което можеше да повдигне, и кухненските лавици бяха почти празни.

— Маги, бъди разумна! — Ейнджълфейс погледна иззад вратата на килера. — Разбира се, че нямам десет милиона долара. Освен това смятам да си пазя всяко пени, което имам.

Маги вдигна електрическата тенджера и я запокити. Тя се удари във вратата, олющи малко боя и се разпадна на парчета на пода.

Ейнджълфейс знаеше, че Маги няма повече муниции, но все пак излезе иззад прикритието си внимателно.

— Нямам никакво намерение да плащам откуп за Лили, нито пък да ходя до Турция, нито пък да се занимавам с шибаната турска полиция. — Той си проправи път през седмия комплект порцелан, счупен след сватбата им. — Сега ще се закълнеш ли, че няма да казваш за телеграмата?

Маги му се начумери:

— Мога да кажа, мога и да не кажа.

— По-добре да не казваш, тъпа кучко. — Ейнджълфейс я погледна свирепо. Тя се протегна и го шамароса по лицето. Той грабна ръката й и я избута назад към масичката. Маги не беше уплашена, само дишаше тежко от вълнение, а очите на Ейнджълфейс лъщяха, когато разкъса ризата й и я удари по гърдите.

— Ще ти дам да разбереш! — Той дишаше тежко и усещаше, че пенисът му се втвърдява. Маги се опита да го удари с коляно по чатала, заразмахва лудо свободната си ръка, след това грабна една тежка чугунена тенджера от мивката и цапардоса съпруга си по главата.

Обезумял от ярост, Ейнджълфейс размаза лицето й.

Главата на Маги се блъсна в стената и тя с писък се свлече на пода.

Ейнджълфейс отскочи до далечния край на черната маса, като че ли искаше да установи солидна бариера между себе си и жена си.

— Не трябваше да ме цапардосваш с тая желязна тенджера, хич не е забавно — измърмори той.

Маги продължаваше да плаче. От разцепената й устна се стичаше кръв.

— Не беше смешно, Магс.

Маги сърцераздирателно го погледна: по лицето й се стичаха на бразди туш, кръв и червило.

— О, я престани и ела тук — заповяда Ейнджълфейс през зъби. Нямаше намерение да я вдига.

Маги се изправи и тръгна със залитане към неохотно разтворените му ръце. Ейнджълфейс облиза кръвта от разцепената й устна и прошепна дрезгаво:

— Съжалявам, скъпа, но не трябваше да ме предизвикваш така.

Той леко издърпа това, което беше останало от копринената й блуза и го използва, за да изтрие сълзите от червено-черното й набраздено лице, най-нахално щипна едно от зърната й и тя изсумтя облекчено.

— Доколкото знам, Маги, може да имам стотици деца по света — каза укорително Ейнджълфейс — но да пукна, ако им дължа нещо. — И си помисли: „Много ми е гот да знам, че децата ми са едни от най-готините гаджета на света, но по-добре да не казвам на Маги, защото може наистина да ме повреди.“

После бавно свали ципа на дънките й.

— Нали знаеш как си падат гаджетата по мен, Маги — гащи долу и крака нагоре в редичка пред гримьорната ми. Така беше преди да се появиш ти, скъпа. — Той вмъкна ръцете си в дънките — и успокоително стисна задника й. Маги беше толкова дребна, че едното й полукълбо се побираше в шепа. — Знаеш, че имам апетит, Маги. — Той взе ръката й и я мушна в панталоните си, за да опипа нарастващия му орган. — И знаеш, че това ти харесва, скъпа.

Прегърнати, те се качиха със залитане в спалнята и там се хвърлиха един към друг върху неоправеното легло с черни чаршафи.

Два часа по-късно, когато филипинският им прислужник беше разчистил кухнята и Ейнджълфейс се беше заключил в звукозаписното студио с групата си, Маги се излегна на черните чаршафи, запали цигара, свита от марихуана, взе телефона във формата на Мики Маус и набра най-добрата си приятелка.

— Не знам к’во да права, Джоани — изстена тя без никакъв увод. — Пак ми цепна устата и ми счупи китката, сигурна съм. Мислиш ли, че тоя път трябва да го оставя?

Джоани попита за причината, след което двете обсъдиха настоящата трагедия и подходящия начин на повеление на една издигнала се групарка, изправена пред извънбрачна доведена дъщеря, при това много по-красива от нея, а освен това и известна.

До осем часа на следващата сутрин, когато Ейнджълфейс се строполи на леглото, смърдящ на бренди, а Маги беше дълбоко заспала с помощта на барбитурати, Джоани се беше обадила на колоната за рок на лондонския вечерен вестник. До единадесет сутринта редакторът беше решил да сложи новината на видно място и до един часа колоните за афиши по целия град крещяха: ЛИЛИ — СЕНЗАЦИОННО ОТВЛИЧАНЕ.

 

 

Ла Дивина разтегна пълната си червена уста като за перфектно горно до под купола на Ла Скала и след това здраво обхвана с устни пениса. Започна бавно да движи устата си по гладката плът. Със задоволство си помисли, че нито една млада жена, независимо колко е красива, не може да го прави толкова добре като нея. Двадесетгодишната й практика поддържаше равномерен ритъм и й помагаше да усети кога го прави прекалено бавно, прекалено бързо или прекалено леко (най-честото мъжко оплакване), а Спирос в това време се търкаше в горната й устна. Уф! Спирос потръпна и Ла Дивина едва не се задави, тъй като неволно стегна горното си небце. Така става, когато загубиш концентрация. Мъжът трябва да усеща такова плътско удоволствие, каквото се усеща, когато новородено теле смуче ръката ти.

Внезапно в главата й нахлу мисълта за телета, котенца и кученца и Ла Дивина като че ли видя себе си върху леглото от един ъгъл на тавана. О, небеса, защо прави това? Изобщо не е от любов — да му духа на тоя салам с такова внимание. По-скоро беше добре научен, патетичен акт на отчаяние, един чувствен подкуп, последната й сламка, вдъхновена от отчаяната мисъл, че ще загуби Спирос и всичко, което той олицетворява. Обичта й не беше вече обич, а страх — страх да не бъде изоставена, страх от публично унижение, страх, че ще остане сама. Ла Дивина засмука по-силно. Колко време ще му трябва още, за да свърши? Ще брои тласъците. Десет… двайсет… четиридесет… Челюстта й започна да се схваща.

Младите мъже еднодневки, които оформяха антуража на Ла Дивина по времето, когато беше най-боготворената примадона в света, сега хихикаха, че меденият й глас бил западнал поради нарушенията на гърлените тъкани, причинени от тренировките й в спалнята. Само че Ла Дивина вече не се интересуваше от клюките, които се носеха в оперните театри по света, за връзката й с братята Стиаркос. Тя беше смъртно уморена от този взискателен цирк — боготворящата я публика, която искаше кръв със същата настойчивост, с която я викаше на бис за тридесети път. Буенос Айрес беше направо кошмар. Беше изпълнила съвестно първата част от рецитала си, но след това по средата на арията от „Норма“ не успя да достигне горно до и после в ниските й тонове се промъкна една дрезгавина, подобна на гарванов крясък.

Чуха се дюдюкания, хилене и изблици на смях. На следващия ден, докато четеше отзивите, Ла Дивина анулира останалата част от турнето си и се върна обратно в Европа и в убежището на яхтата „Персефона“, която обикаляше гръцките острови. Миналата вечер се събра отново със Спирос. Всичко, което я интересуваше в момента, беше да се скрие от света с този мъж на едно от техните места — на неговия остров или на яхтата му. Искаше да забрави, че някога е била примадона, да забрави безпокойството, отговорността, както и сладникавите аплодисменти. Искаше само да прекарва дните си в чувствена забрава и във вечерните часове да го усеща как влиза в гладното и тяло, давайки й по този начин причина да продължи да живее в безупречно запазената си обвивка.

— Бях забравил колко е хубаво с теб. — Спирос бавно придвижи заоблените върхове на пръстите си надолу към налятата й лява гръд, докато достигна втвърденото тъмно зърно.

„Но аз не съм забравила нищо“ — помисли си Ла Дивина. Спомни си как живееше потънала в нещастие, след като Джо Стиаркос я напусна като хипнотизиран заради оная кучка Лили. Стана само за една нощ, Ла Дивина отначало беше като парализирана от скръб, след това потъна в миазмата на болката и загубата. Седмици наред, които прераснаха в месеци, Ла Дивина живееше в транс от шок, мъка и унижение. Накрая стана апатична — не си даваше труда да стане от леглото, да се облече, да излезе или да се види с хора. Джо Стиаркос загина при автомобилна катастрофа, но Ла Дивина не изпадна в истерия — както очакваха всички — когато чу новината, тъй като го беше оплаквала години наред.

Един ден, малко след смъртта на Джо, прислужницата й донесе в спалнята кошница от върбови клонки, окичена с пролетни цветя. Ла Дивина намери една деликатна диамантена огърлица от 18 век от камъни с формата на рози, свързани от нежни панделки от по-малки брилянти, наместена между миниатюрните циклами и горски анемонии. На визитната картичка пишеше „Спирос Стиаркос“. Тя се усмихна — знаеше, че това е само началото. Той не очакваше от нея да му благодари, но да изчака следващия му ход.

На следващата сутрин разви топлия кроасан върху подноса си със закуската и от розовата салфетка изпадна чифт подхождащи на огърлицата диамантени обици. Докато полюшваше едната срещу светлината, телефонът до леглото й иззвъня.

— Току-що свърших с разговорите си с Хонконг. Мога ли да те видя? — попита Спирос Стиаркос, без да се представи. Ла Дивина отгатна какво искаше да й каже. Нали по-големият му брат Джо винаги предпочиташе да прави любов рано сутрин, след затварянето на пазара в Хонконг, или късно вечер, когато приключваха американските пазари.

Два часа след като получи обиците, Ла Дивина се намираше на палубата на „Персефона“. Острият дъх на море се смесваше със слабия аромат на кола, дим от пури и чиста, топла плът. Онази нощ той дойде в самостоятелната й кабина, преди тя да е успяла да се съблече. Без да й каже нито дума, застана пред нея и дълго я държа мълчаливо срещу себе си.

След това внимателно и леко дръпна рамото на топазената й сатенена рокля. Тя не помръдна, докато той смъкна дрехата й до кръста, после наведе устните си до големите й тъмни зърна и ги целуна леко, усещайки как пъпките се втвърдяват. Започна да ги смуче силно, а между краката си тя усети почти болезнено силни пробождания от удоволствие, докато той прехвърляше леко между зъбите си връхчетата на гърдите й, после ги раздразни с езика си и Ла Дивина потрепери, усещайки как животът отново нахлува в тялото й. Въпреки че едва беше почнала да се овлажнява, придърпа Спирос близо до себе си, жадувайки за твърдостта му, изпълнена с живот, усещайки топлината на възбудения му член през тънката коприна на тъмносиния му халат.

Паднаха върху леглото и тя почувства ръката му нежно и бавно да гали бедрото й от вътрешната страна все по-високо и по-високо. Той не издаваше никакъв звук, но когато достигна венериния й хълм и започна бавно да го гали, тя се изви нетърпеливо под ритъма на ръката му без никаква тревога, никаква необходимост да бърза — просто чувстваше сигурността на неизбежния си оргазъм. Когато свърши, цялото й тяло се изви в екстаз, след това потърси главичката на пениса му и го вкара в себе си; устните им бяха заедно и пръстите им се преплитаха.

По-късно тя се разплака от благодарност, а Спирос я притискаше към влажните си космати гърди.

Постепенно увереността на Ла Дивина, нейната кариера и алчен апетит за живот се бяха възстановили и сега — след шест години — тя познаваше реакциите на тялото на Спирос Стиаркос по-добре, отколкото силата на нестабилния си глас.

„Да, нищо не съм забравила“ — помисли си Ла Дивина, докато лежеше до Спирос. Щеше винаги да помни какво направи той за нея. Ето и сега, когато му се обади преди два дни от Буенос Айрес, след като анулира турнето си, той я беше успокоил и й беше казал да вземе самолета право за Атина.

Беше пристигнала едва тази сутрин, но хеликоптерът му я беше чакал, за да я отведе на „Персефона“, която беше закотвена до остров Егина.

В онзи следобед те правиха любов повече от един час, и двамата се изпотиха и изтощиха, но Спирос не можа да получи ерекция. След това Ла Дивина мълчаливо премисли възможните причини. Може би имаше някакъв здравословен проблем — на табличката до златния кран с формата на делфин в банята му се мъдреха десет различни вида таблетки и капсули.

Тази вечер Ла Дивина беше решила да го възбуди. Сега, докато приемаше с гърлото си плътта, която толкова много обичаше, тя прокара пръстите си по бедрата му, леко забивайки аленочервените си нокти в полукълбата му, и след това зарови ръка в космите около органа му. Само че докато масажираше чувствителната област зад основата на тестисите му, тя усети как те се смаляват и разбра, че този път не получава обикновената реакция.

Ла Дивина сви бузи и засмука по-силно, но не се получи нищо. Ерекцията на Спирос спадна.

Тя се отдръпна и го погледна с очи, пълни с разтревожени сълзи. Спирос й каза абсолютно безгрижно:

— Всичко ще се оправи по-късно, скъпа, обещавам ти.

— Не, не! — избухна тя в шумни хълцания. — Различно е, нали? Какво си правил с това същество, че сега не можеш дори мен да любиш?

Спирос не отговори. Нямаше никакъв смисъл да казва каквото и да било, щом беше решена да направи сцена. А всъщност той беше изключително разтревожен от липсата си на реакция. Нищо подобно не му се беше случвало, откакто започна да взима серума.

— Не ти стига да притежаваш „Зюс Еър“! Не ти стига да имаш повече танкери, и то по-големи, отколкото имаше Джо във флотата си!

Ла Дивина заудря кремавите ленени чаршафи със свитите си юмруци и се развика:

— Не ти стига, че „Персефона“ е с десет метра по-дълга от яхтата на Джо! Не ти стига, че имаш мен!

Спирос въздъхна. Първото избухване след двайсет и четири часов мир. След пет минути щяха да хвърчат пепелници.

— Не ти стига, че те обичам, Спирос, повече отколкото обичах брат ти! Не разбираш ли, че нищо няма да ти бъде достатъчно, за да почувстваш, че си победил Джо? — Ла Дивина заблъска твърдите му посивели гърди със свитите си юмруци. — Но сега знам какво искаш. Мислех си, че не е истина, но не е така. Ти искаш Лили. Не се опитвай да го отричаш, видях ви и двамата на една снимка в „Ню Йорк Поуст“ миналия ноември в операта. Хиляди любезни приятели ми изпратиха тази изрезка. Нали помниш, аз пеех в Сидни и на следващия ден пресата беше по петите ми. Искаха да знаят дали ще направя някакъв коментар. Аз трябваше да се усмихвам приятно, да кажа: „Не, никакъв коментар“ и след това да стъпя на сцената!

Значи тя беше знаела за Лили и в продължение на десет месеца не го беше споменавала. Такъв себеконтрол над емоциите беше нещо рядко за Ла Дивина.

— Кълна ти се, скъпа, не съм говорил с Лили от месеци. „Точно така“ — помисли си Спирос; но Лили беше в мислите му всеки ден, откакто я беше докоснал. Инстинктът на Ла Дивина беше обезпокоителен.

Спирос жадуваше за сочното тяло на Лили поради няколко допълнителни причини, които отказваше да признае. Разбира се, Лили го беше отхвърлила, но Спирос не се предаваше. Когато някой му се противопоставяше в бизнеса, Спирос целенасочено се концентрираше да унищожи този човек. Когато Спирос искаше нещо за колекцията си от гръцки антики, той беше готов да чака — понякога години наред — и беше готов да плати много, много повече от пазарната стойност за нещо, което желаеше истински. Той беше много богат и понеже остаряваше, имаше много малко неща, които искаше в живота.

Но искаше Лили.

Сега той целуна набързо ръката на Ла Дивина и се върна в каютата си, като се поспря, за да се възхити на пурпурния силует на Егина срещу здрачаващото се гръцко небе.

Когато се прибра в апартамента си, Спирос телефонира за корабния доктор и се изкъпа. След това в лявото му мускулесто полукълбо беше инжектиран един милилитър от серума, който веднага се разсея. Серумът се доставяше от швейцарската клиника, която Спирос посещаваше всяка зима за една седмица. Скъпото лекарство се добиваше от тъканта на тестиси на прасета в зародиш и до един час щеше да направи от шестдесет и осем годишния мъж полово силен петнадесетгодишен юноша. Поне така се надяваше Спирос, докато се обличаше. До полунощ Ла Дивина щеше да е изтрила сълзите си, щеше да е изтощена и удовлетворена, както и спокойна, надяваше се той, докато слугата му закопчаваше платинените ръкавели. Слава богу, тя не знаеше за телеграмата, пристигнала тази сутрин.

На вратата се почука и в стаята влезе адютант, облечен в бяла униформа. Държеше лист хартия.

— Току-що пристигна по радиостанцията, сър. Открили са хотела на Джуди Джордан в Истанбул. Господин Менечик от турското Министерство на външните работи предлага услугите си с радиограма и господин Власос от Интерпол ще бъде на линия след двайсет минути.

 

 

3 септември 1979

Срещу посолството на Сидон, в езерото на парк „Сейнт Джеймс“ спокойно плуваха патици. Абдула тъкмо се взираше в тях и се изненада, когато Пейган — в синьо японски кимоно и без грим — нахлу в библиотеката, размахвайки „Дейли Мейл“.

— Абди, това е ужасно!

Абдула, който вече беше подписал една дебела папка с декрети и държавни документи, използваше тихите сутрешни часове за изчитане на най-важните отчети, остави на бюрото резюмето от доклада на разузнавателния си отдел във Вашингтон.

— Виж какво пише в „Дейли Мейл“ — Пейган зачете на глас. — „Ейнджълфейс Харис и Лили — драма и отвличане“. — Тя погледна Абдула. — Отвлекли са Лили в Истанбул! Джуди още е там, трябва да й се обадя веднага.

Абдула махна на телохранителя си да излезе.

— Някой знае ли как изглеждат похитителите и какво искат?

— Нямам представа кои са, но тук пише, че искат десет милиона долара от Ейнджълфейс Харис. Джуди ще полудее!

Пейган крачеше нервно в обширната библиотека, косата й бе разрошена, кимоното й се ветрееше. Ръкавът му закачи една сребърна табла на бюрото на Абдула и Пейган нетърпеливо се дръпна. Таблата с материали падна на земята, разпиляха се купчина документи и една телеграма. Абдула скочи, вдигна телеграмата и я набута в джоба си, после започна да събира документите.

Пейган беше толкова разстроена, че не забеляза странното му поведение. В обичайните случаи Абдула щеше да натисне едно копче на пода под бюрото си, щеше да влезе секретарят му в черна роба и да вдигне документите.

— Веднага се прибирам и си опаковам багажа, Абди. Трябва да отида в Истанбул с първия самолет. Джуди има нужда от приятели в такъв момент. — Тя хвърли върху кимоното си един шлифер, а Абди позвъни за колата.

Един час по-късно Абдула застана пред външната врата на Пейган. Тя току-що беше отворила един пълен куфар и търсеше паспорта си.

— Не ми харесва идеята ти да заминеш за Истанбул сама — каза Абдула. — Мисля, че е по-добре да дойда с теб. Моят народ никога не се е доверявал на турците, така че имаме доста добро разузнаване там. Може би ще успеем да помогнем по някакъв начин. Имаме един много красив малък дворец в дипломатическия квартал. Пътните ми чанти могат да бъдат изпратени там. Сюлейман е организирал всичко и самолетът ни тръгва след два часа.

Пейган скочи и го целуна.

— Скъпи Абди, толкова си мил! — Изобщо не й мина през ума да се замисли защо той има такова желание да окаже този необичаен жест на подкрепа. — А сега, къде ми е паспортът?

— Паспортът ти няма никакво значение, щом пътуваш с мен — търпеливо каза Абдула. — Предлагам ти все пак да помолиш прислужницата да ти намери някакво по-подходящо облекло.

Пейган се погледна и разбра, че насмалко щеше да тръгне със синьото си кимоно.

 

 

— Госпожица Джордан ме очаква — обясни Пейган на чиновника на рецепцията за четвърти път, демонстрирайки универсалния навик да се повишава тон на неразбиращи чужденци. В следващата минута едва не беше съборена от пълничкия потен менажер на „Харун ал-Рашид“, който се суетеше с двамата си помощници и се кланяше на един слаб мъж в униформа, застанал зад нея.

Мраморното фоайе на хотела бе пълно с журналисти от всички националности. Телевизионни кабели кръстосваха богатия килим на пода и препъваха шашардисаните пикола, които разнасяха съобщения. Телефонната централа светеше като Лас Вегас и една от телефонистките тихо плачеше. Всички се потяха и крещяха, за да бъдат чути, объркани от истеричните слухове, нахлуващи в импровизирания пресцентър на всеки половин час. Фотографи маневрираха пред входа на страничната улица за по-добра позиция. Един дързък оператор върху покрива на една хотелска постройка с надежда нагласяваше обектива на камерата си, за да надникне в апартамента на Джуди.

Накрая Пейган вдигна ръце от отчаяние и — знаейки, че Джуди е на първия етаж — се залости на стълбите и се провикна:

— Джуди, аз съм, Пейган! Кажи им да ме пуснат.

Джуди я чу, отвори тежките врати от кедрово дърво на апартамента си и Пейган почти се търколи в стаята й. Двете приятелки се прегърнаха.

— Навънка е като трета световна война — изрече Пейган, щом успя да си поеме дъх.

— Чакаме шефа на полицията — обясни Джуди. — Надявам се да има някакви новини. — На вратата се почука и тя се завъртя. — Сигурно е той! — Но на вратата стоеше блед и изпомачкан Грег Игълтън.

— Не можах да взема по-ранен самолет, Джуди. Какво става, по дяволите?

 

 

След десет минути менажерът на хотела съпроводи в стаята малка група турски полицаи, водени от високия слаб мъж, който Пейган бе видяла във фоайето.

Полковник Азиз имаше кръгли очи с гъсти мигли и меланхоличен израз. Носеше бежовата униформа на турската полиция, но говореше отличен английски с лек американски акцент, тъй като беше получил основното си обучение в Маями. Той отново увери Джуди, че се прави всичко възможно за намирането на дъщеря й.

— Ангажирахме Интерпол, Париж и ЦРУ. Никога не сме имали подобен случай. Госпожице Джордан, вие сте уведомили полицията за три искания за откуп, които звучат като шега. Всички започват със „Скъпи татко“ и са изпратени до един гръцки корабен магнат, един американски банкер и една попзвезда. Доколкото разбирам обаче, госпожице Джордан — той сведе глава пред Джуди, — бащата на госпожица Лили е починал, преди тя да се роди. — Той учудено разпери дългите си тесни ръце.

„Мисли си, че това е шоу за пред публиката“ — разбра Джуди и му връчи телеграмата, която Къртис й беше дал тази сутрин, преди да изчезне, за да си отпочине от пътуването. Британската полиция вече беше изпратила телеграмата на Ейнджълфейс. В разговора си с Джуди по корабното радио Стиаркос бе обещал да достави каблограмата, когато „Персефона“ се установи на дока в Истанбул.

Полковник Азиз разгледа трите парчета хартия.

— Много малко можем да разберем от тези неща — нищо повече от това, че съобщенията са идентични. В апартамента на госпожица Лили не намерихме никакви следи от насилие или борба, а нашите информатори на пазара не ни съобщиха за някакво необичайно безредие вчера.

Какво ли би определил той като необичайно безредие, зачуди се Джуди, втренчена в прашния полилей, докато си припомняше шумните, потни тълпи, които се блъскаха в миризливите павилиони на пазара — човек можеше да удуши двадесет души в този хаос и никой нямаше да забележи.

— Така че на нас ни остава възможността, че човекът, похитил госпожица Лили, е може би някой, когото тя познава, на когото би се доверила, че няма да я нарани, — полковникът се облегна в зеленото кадифено кресло и огледа подред напрегнатите лица наоколо си. После попита внимателно: — Кого познава госпожица Лили в Истанбул?

— Доколкото ние знаем, никого. Тя никога не е идвала тук преди. — Джуди свали очилата си от черупка на костенурка и потри уморените си очи. — Единствените хора, които Лили познава в Турция, сме аз и госпожица Бейривър — победителката в конкурса на красотата, както и персонала на хотела, нашия шофьор и екскурзоводите. Не мога да си представя, че някой приятел на Лили е способен на такова нещо.

Грег се беше отпуснал в ъгъла на канапето, десният му глезен почиваше небрежно върху лявото му коляно.

— Това, разбира се, е или стопроцентов криминален случай, или терористично отвличане, нали така? — попита той.

Само веднъж досега бе усещал такова безпокойство да изпълва гърдите му — когато баща му се състезаваше. Така му се искаше да не се беше отнасял с Лили както с обикновена жена — но нали тя искаше точно това и той се беше опитал да скрие обожанието си зад привидно равнодушие. Но тя не можеше да бъде третирана като обикновена жена, понеже не беше такава. Ех, да се беше грижил по-внимателно за нея! Искаше да я придружи на това пътуване, но Лили беше настояла да пътува с възможно най-малката група, за да може да се опознае по-добре с майка си. „Де да бях дошъл с нея, де да бях!“ — отчаяно помисли той.

— Склонен съм да изключа тероризма — каза полковник Азиз. — Разбира се, и ние в Турция си имаме нашия дял от тези групировки — АМЛА, Организацията за освобождение на Палестина, някои кюрдски сепаратисти. Та в кой съвременен голям град няма от тези паразити? — Полковник Азиз сви рамене. — Но когато терористите отвлекат някого, те имат две цели. Те искат значителна сума пари, за да купят оръжия, които да използват срещу хора като мен… — полковникът се усмихна пестеливо — … и освен това искат максимално разгласяване на каузата си. — Той се изкашля. — Отвличането на една международноизвестна личност е изключително ефективен начин да си осигурят максимално, покриване в пресата по света, но не е обичайно за една терористична група да не съобщи незабавно коя е. Анонимното отвличане не е в стила на терористите.

— Има ли други алтернативи? — попита Грег.

— За съжаление, има — Полковникът се поколеба, погледна Джуди и продължи: — Не можем да изключим възможността за сложно замаскирано убийство. В практиката не са непознати случаите, когато убиецът залага погрешна следа, а необичайният характер на писмата за откупа подсказва, че това не е истинско отвличане. Знаете ли дали госпожица Лили е имала някакви врагове?

— Ами, аз току-що се сетих нещо! — Пейган скочи от мястото си и събори един меден гравиран поднос от поставката му. — Лили направи едно благотворително представление в Лондон и то беше почти саботирано. Човекът, който го направи, е несъмнено неин враг.

Полковник Азиз си отбеляза нещо в тефтера.

— Тогава направихте ли разследване по въпроса?

— Да, разбира се, някой даде голям прием за цялата театрална публика в един скъп хотел. Този прием беше една скъпа, добре планирана и странна операция — както и това отвличане.

— Кой плати за приема, лейди Суон?

— Персоналът на хотела беше твърде деликатен и не пожела да ни каже кой им е платил. Тъй като не беше извършено нищо незаконно, те трябваше да уважат желанието на клиента им да остане анонимен.

— Нямаме никакво доказателство, че този, който е платил за приема, е провел измамния телефонен разговор — припомни Грег на Пейган.

— Сега, когато е направено нещо незаконно, хората от хотела ще трябва да ни кажат всичко, което знаят, както и банката, която е платила за проекта. — Полковник Азиз откъсна листа от тефтера си и го подаде на един от помощниците си.

— Смятам, че е някой луд — каза Грег. — Просто някакъв психо, малко по-нагъл от полуделите фенове на Лили. Тя редовно получава цели тестета писма от хора, които я мразят. Всеки един от тези кретени би могъл да се побърка и да реши да си я вземе.

— Съмнявам се, че човекът зад тази операция е от типа хора, който досаждат на филмови звезди. — Полковник Азиз огледа лицата около себе си едно по едно. — Един фен-маниак обикновено е неадекватна, емоционална личност, която не може да създаде отношения с действителни хора и затова живее във фантастичен свят. Всяка действителност обикновено погубва такива хора.

— Те обаче все пак успяват да премахнат някоя и друга филмова звезда или държавен глава — отбеляза Джуди кисело. Беше наблюдавала Лили, атакувана от полудели обожатели — мъже, никой от които не изглеждаше неадекватен или слабоволев, и беше вбесена от ироничното психологическо обяснение на полковника.

— Такива деяния са обикновено произшествия, а не внимателно обмислени престъпления — отхвърли предложението на Джуди той. — Само че ние гледаме на това като на внимателно планирано, обмислено престъпление. Който и да е отвлякъл госпожица Лили, се е погрижил да проучи добре миналото ви, госпожице Джордан, а също така е знаел, че госпожица Лили ще бъде в Турция по това време.

Грег скочи ядосано и започна да крачи из стаята.

— Всеки, който чете вестници, знае, че Лили е на турне в Истанбул с Мис Международна красавица.

Полковник Азиз не му обърна внимание.

— Един маниакален човек би искал да притежава госпожица Лили така, както един колекционер на изкуството желае една картина.

Грег замръзна.

— Искате да кажете, че целта на отвличането на Лили би могла да бъде не пари, а самата Лили?

В този миг Джуди и Пейган си помислиха едновременно за един и същи мъж.

 

 

Голямата бяла яхта „Персефона“ бавно мина покрай фара „Лиандър“ и пусна котва в средата на плиткия залив. След няколко минутки катерът на „Харун ал-Рашид“ с един-единствен пътник се носеше по синьо-зелената повърхност към яхтата.

Спирос Стиаркос се надигна от белите сатенени възглавнички в салона на кърмата, за да поздрави Джуди. „Не се учудвам, че този мъж плаши Лили“ — помисли си тя, поглеждайки месестите ръце, масивните рамене и лакомите левантински очи на домакина си.

— Адвокатите ми казаха, че не е разумно да идвам тук. — Спирос махна на Джуди към една бяла възглавничка и тя седна. Един стюард с бяла униформа донесе месингов чайник със сладко гръцко кафе, а в това време Спирос подаде на Джуди многократно опипвания жълтеникавокафяв лист хартия. — Ето я телеграмата. — Джуди сплете ръце в скута си, после ги притисна към бедрата си, за да спре да трепери. Лицето й безмълвно зададе въпроса на Спирос.

Спирос поклати глава.

— Няма да платя откупа.

— Тогава защо ме покани на яхтата си? — Джуди се опита гласът й да не звучи прекалено враждебно.

— Аз, естествено, съм загрижен за безопасността на Лили — в противен случай нямаше да доплувам дотук. Моите адвокати ми дадоха да разбера, че ако отстъпя пред едно единично искане при отвличане, аз си застилам пътя за всеки член на семейството ми и всеки служител на организацията ми, които могат да бъдат отвлечени. Не мога да си позволя да бъда мек като Гети и да гледам завинаги внуците ми, заплашени от отвличане.

Джуди скочи.

— Тогава на какво точно възлиза твоята загриженост за Лили, Спирос? — Гласът й затрепери. — Да си плуваш из Босфора и да ни пожелаваш всичко най-хубаво, докато тези бандити не започнат да режат пръстите на Лили един по един, за да ни накарат да побързаме?

— Тук съм, за да се уверя, че тази афера ще се развие в правилната посока. — Спирос сръбна от черното си, сладко и гъсто като сироп кафе. — Полицията е еднаква навсякъде по света — некомпетентни, посредствени бюрократи.

— Но… — Джуди спря, тъй като Спирос вдигна ръка.

— Чудя се дали знаеш, г-це Джордан, колко лесно е ситуация като тази да се третира погрешно. — Той леко, но презрително наблегна на „госпожице“. — Ако скривалището на похитителите се намери, местната полиция с радост ще се опита да завземе сградата. — Спирос постави чашата си на масата и кимна на стюарда да я напълни отново. — Ако стане така, те вероятно ще убият половината бандити, ще има жертви измежду тях самите и може би ще бъдат отговорни за смъртта на невинни зяпачи. А докато намерят Лили, тя също ще бъде мъртва.

Джуди го мразеше, защото знаеше, че е прав.

— Смяташ ли, че похитителите са бандити?

— Възможно е. Моите хора разпитват, но още нямаме потвърдени новини. Биха могли да бъдат от Кемаят — нещо като вашата мафия, или АМЛА — нали ги знаеш, една група, които се наричат Освободителна армия на Мала Азия. Досега са си намирали пари само с обири на банки в малки градове и отвличане на камиони, но може би стават по-амбициозни.

Половин час по-късно, след като беше молила непрекъснато — и безуспешно — Спирос да плати откупа, Джуди се изправи с намерението да си тръгне, понеже не виждаше никакъв смисъл да остава.

— Бих искала да ти е ясно, Спирос, че според мен най-полезното нещо, което можеш да направиш, е да платиш парите. Все някак аз и Лили ще уредим помежду си да ти ги върнем.

Тази проклета яхта струваше много повече от десет милиона долара. Беше някак зловеща и я потискаше с целия си блясък и бял лукс, и Джуди се боеше, че ако остане още малко, ще избухне и ще отчужди един властен човек от себе си. Спирос Стиаркос беше богат, внимателен и умен мъж, който колекционираше маниакално произведения на изкуството и беше безумно влюбен в Лили. Другата му страст — всеки автор, пишещ в клюкарските колони, я знаеше — беше да се сдобива с всичко и всички, които бяха принадлежали на починалия му брат.

Естествено, Стиаркос беше получил искане за откуп, но не беше ли това ход на един хитър човек: да изпрати такова искане до себе си, за да отклони полицията от истинската следа? С натежало сърце Джуди разбра, че ако Стиаркос беше похитил Лили, тогава неговото присъствие тук би могло да бъде поради една от двете причини: той или имаше безочието да проверява открито напредъка на полицията, или пък той беше пристигнал, за да се наслади на неуспешните им усилия да намерят Лили. Всяка от двете възможности означаваше, че Стиаркос не би могъл да бъде напълно нормален. А и че нямаше вероятност Джуди да види дъщеря си отново.

 

 

По-късно, преди вечеря, Джуди и Санди очакваха Пейган в успокоителната тъмнина на сводестия извит балкон, който висеше над Босфора като огромна клетка за птички.

— Тоя полковник Азиз не трябваше да те разпитва с часове. — В гласа на Санди имаше съчувствие, но тя не можеше да не мисли какво ще стане със световното турне на Мис Международна красавица — в края на краищата, вече трябваше да бъдат в Египет, но турската полиция не позволяваше на Санди да тръгне.

— Той си върши работата — каза Джуди, — и то при много трудни обстоятелства. — Световната преса беше връхлетяла върху хотела и снимката на Санди се размахваше по света. Пресата не можеше да повярва на късмета си: една международна красавица отвлечена, а друга — достъпна за снимки.

Сега Санди и Джуди бяха истински затворнички в хотелския си апартамент. През целия ден едната или другата бяха разпитвани от полицията и накрая телефонът беше изключен, защото турската телефонистка много лошо беше мамена от лъжливи журналисти, които я убеждаваха, че се обаждат по поръчка на Джуди.

— Можех да му плюя в очите и да му стъпя на крака на този полковник — каза Санди. — Всъщност, като си помисля на какво те подложи, ми иде да го изритам в ташаците.

— Ауу, Санди, това е единственото невъзпитано нещо, което съм те чувала да казваш! — изненада се Джуди. Нямаше търпение да отклони мислите си, като говори за всичко друго, само не и за отвличането.

— Скъпа, в моя бизнес едно момиче се научава да внимава за приказките си.

Джуди я погледна: тя беше красива, умна, хитра и изкусно практична, но всичката тази хитрост и способност за пресмятания се използваше внимателно и създаваше впечатление, че е глупава и некомпетентна.

— Санди, кое те накара да се кандидатираш за кралица на красотата?

— Скъпа, това е само първото стъпало в моята кариера. След няколко години ще бъда водеща на мое собствено шоу по телевизията.

— Но защо започна с блясъка на тази верига? Никой няма да те приема сериозно след това.

— Ами Бес Майърсън? Тя беше Мис Америка и сега е в потребителския бизнес. Както и да е, единственият старт, който можеш да имаш на място като Батън Руж, е да бъдеш хубаво момиче.

— Да бъдеш хубава — да, Санди, но какво стана със способностите ти на южняшка хубавица? Разбира се, на момчетата им харесва, най-вече на по-старите, но ти трябва да престанеш да… се съгласяваш с всичко… ако искаш да бъдеш домакиня на собствено шоу.

— Скъпа, май съм родена да бъда приятна.

— Санди, това няма да ти помогне, когато остарееш, нито когато работите се закучат. Няма по-отвратителна гледка от една застаряваща Бланш Дюбоа, която се кипри с момичешки чар.

Санди беше внезапно ужилена от сравнението с версията на Тенеси Уилямс за изразходваната и невротична южна хубавица и дръзко изтърси това, което от дни наред умираше да каже:

— Джуди, не мога да разбера как бащата на Лили ще може да плати откупа, когато Лили ми каза, че баща й е починал много отдавна?

— Нямам представа, Санди, как този похитител може да бъде толкова луд или толкова жесток.

Санди си спомни за бележката за откупа, която дойде в букета червени рози. В нея пишеше: „Чакай в хотелския си апартамент да ти се обади бащата на Лили. Той трябва да плати откупа“ и въздъхна:

— Чудя се колко дълго ще трябва да чакаме?

Нервите на Джуди не издържаха.

— Господи боже мой, не можем ли да говорим за нещо друго?

— Ами да, Джуди, има нещо, за което жадувам да си говорим, нещо, за което наистина искам да те питам, Джуди. — Пое дълбоко дъх и изстреля следващите си думи: — Кой от всички тези копелета е всъщност бащата на Лили?