Шърли Конран
Лейс (67)

12.

Юли 1979

— Събрахме доста допълнителни средства от напитките, приема и томболата.

Шотландската дукеса огледа балната зала. Жени с голи рамене, облечени в лъскави рокли от тафта, разговаряха с мъже в ризи с обсипани с перли предници и всички демонстрираха добри обноски.

Пейган усещаше, че цялото лице я боли от постоянното усмихване на гостите, и почти не слушаше, докато дукесата се питаше тревожно дали хотелът е изпратил достатъчно келнери.

— От доста време не съм виждала толкова много истински диадеми — продължи дукесата. — Почти никой не носи днес истински бижута. Никол Бърмингам ми каза, че когато последния път сложила аквамарините си, това й струвало пет хиляди долара за застраховката и телохранителите, така че на следващата заран отишла направо на Кенет Лейн да ги върне.

Пейган погледна неспокойно часовника, във вид на сватбена торта, над вратата. Още пет минути и ще трябва да произнесе словото си, а после да поведе двете хиляди гости към „Ройъл Тиътър“ на Дръри Лейн.

Изведнъж до нея застана управителят на банкета.

— Може ли, милейди?

— Нещо не е наред ли, господин Гейтс?

— Току-що разговарях с господин Цимер. Обади се от театъра и ми каза, че имат малък технически проблем — нещо с противопожарната завеса. Затова ви моли да обявите, че галавечерята ще започне един час по-късно от обявеното — в осем и половина. Каза ми да не се безпокоите, всичко ще се оправи, но им трябва малко време.

— Колко неприятно, господин Гейтс — отвърна Пейган и помисли: „Проклета завеса! Най-добре да съобщя веднага“.

Отиде до подиума, изкачи се по стълбата и взе микрофона.

— Уважаеми дами и господа…

 

 

— Завесата трябваше да бъде вдигната преди десет минути, а в залата още няма нито един човек.

Лили погледна с насълзени очи през кадифените завеси на сцената. Пред тях в театъра имаше две хиляди свободни места.

Ръководител сцената с изкривена папийонка кимна напрегнато.

— В театъра няма никого. Нито един човек.

Очите на Лили с тежък сценичен грим гледаха уплашено. Тя подръпна нервно нагоре дългата черна ръкавица, която покриваше дясната й ръка.

— Не мога да повярвам. — Тръсна глава и от трите бели щраусови пера, които висяха от малката й шапчица, се посипаха пайети. — Какво ли се е случило?

Захапа долната си устна, за да овладее тревогата, която я изпълваше, а после поглади нервно черната кадифена рокля, прилепнала плътно по тялото й. Едното й рамо и единият й крак бяха голи.

— Не знам. — Ръководител сцената прекара ръце през мазните си руси коси. — Трябваше да се изсипят през вратите поне преди половин час. Театърът е съвсем празен.

Лили потропа с елегантния си, изопнат като на пони за поло крак, обут в искрящи сребристи чорапи и сребристи обувки.

— Моля ви, проверете отново билетите. Да не би на тях да е отпечатана друга дата.

— Вече го направихме. Няма никаква грешка в поканите.

Мъжът гледаше безпомощно. Представленията с благотворителна цел, организирани от аматьори, винаги се превръщаха в истинско бедствие.

Цимер обгърна Лили с ръка.

— Не плачи, скъпа, иначе ще трябва отново да се гримираш. Най-добре се върни в стаята си, както всички останали. Сташ ще разбере какво, по дяволите, става.

Агентът на Лили кимна, потупа я по осеяния с пайети гръб й забърза към телефона при служебния вход на театъра.

На Цимер му беше ясно, че това не е обикновено театрално произшествие. За да се случи такова нещо, би трябвало да е станала някаква страхотна улична катастрофа близо до хотела, например някой Боинг-707 да е паднал на Пикадили. Но неговата работа беше да успокои главната изпълнителка.

— Стегни се, Лили — каза й той. — Нали не си забравила, че си професионалистка? Ставали са и по-лоши неща в театралния живот. Все пак никой не е умрял на сцената, не са застреляли пред нас Ейбрахам Линкълн, а Оперният Фантом е все още в Париж.

Лили се усмихна леко. Когато нещата не бяха наред, Цимер се показваше откъм най-добрата си страна. Колкото по-лошо бе положението, толкова по-спокоен бе.

Сташ се появи в гримьорната.

— Загадката е разрешена — каза той. — Всички са още в Гровнър Хаус, защото някой е съобщил, че имаме проблеми зад кулисите и че откриването се отлага с един час. Успях да разговарям с лейди Суон и до петнадесет минути тя ще доведе всички тук. Търсят по радиотелефона всякакви свободни таксита из Лондон.

— Ще са ни необходими петнадесет минути, за да ги настаним — обясни Цимер. — Така че ти, Лили, имаш половин час, за да се успокоиш, да помислиш за ролята си и да стоплиш краката си.

Той имаше право. Лили се пресегна и взе поомърляните топлинки за крака.

— И си оправи грима, скъпа — каза й Цимер. От сълзите дебелата й черна очна линия се бе размазала. — А после се съсредоточи над ролята си. Забрави всичко. Остави го на мен.

Цимер знаеше, че преди да излезе на сцената, всеки актьор се намира в деликатно мисловно състояние. Често половината час преди вдигането на завесата се прекарваше на някой стол в тихо вживяване в ролята, в съсредоточаване само в това, което предстои, и изключване от всичко останало. През това време актьорът мразеше да го заговарят или да го прекъсват. При добрите изпълнители играта идваше дълбоко отвътре и това бе един почти безсъзнателен процес. Актьорът знае репликите си, изучил е ролята си и я е изрепетирал с другите изпълнители, но времето преди вдигането на завесата е моментът, когато ролята го обсебва. Съзнателната мисловна дейност спира и започва подсъзнателната, която превръща всичко, заучено по време на репетициите, в живо изпълнение.

След двадесет минути на вратата на гримьорната се почука и вътре се появи смутената Пейган в сатенена рокля в цвят екрю с пола като лале и огърлицата от изумруди, подарена й от Абдула.

— Не знам какво се случи, Лили, но съм сигурна, че някой се опита да провали представлението ни. Само че ние няма да му позволим. След петнадесет минути ще имаш пълна зала.

— Прекрасно, Пейган — отвърна Лили и гласът й прозвуча уморено. — Но сега на теб не ти се налага да застанеш на сцената, да се усмихваш, като че ли нищо не се е случило, и да се опиташ да вземеш акъла на всички.

— Лили има нужда да бъде сама — каза твърдо Цимер.

Той излезе с Пейган от мрачната гримьорна и я заведе зад кулисите, където събралите се танцьори се потяха в горещата юлска вечер. Мина на пръсти през сцената, надзърна през шпионката в средата на завесата и пак на пръсти се върна при Пейган.

— Идват! — потвърди Цимер, после се обърна към ръководител сцената. — Моля, накарайте охраната да претърси целия театър. Да повдигнат всяка седалка, да проверят шнурбодена и склада с декорите, да изпразнят тоалетните казанчета и да изчистят улицата.

— Невъзможно е, така представлението ще се забави още повече!

Ръководител сцената си даде обещание, че докато работи в този театър, няма да позволи на собственика му повече никога да го предостави за друго събитие с благотворителна цел.

— Ние знаем, че има някой, който не обича Лили — каза Цимер. — Длъжни сме да настояваме за пълна проверка на безопасността. — Той се обърна към Пейган. — Ужасно е да се случи такова нещо на един изпълнител. Откриването ще бъде тежко за Лили.

— Знам. И затуй словото ми преди това ще бъде по-различно, отколкото възнамерявах.

Когато тръгна към средата на сцената, Пейган разбра, че краката й треперят. Една ръка дръпна настрани завесата, за да може тя да излезе. Пое дълбоко дъх и пристъпи през отвора. Прожекторът за миг я заслепи. Тя вдигна ръка, за да помоли за тишина, и видя обърнатите към нея лица на седящите на първите редове. Зад тях следваше тъмнина. Но Пейган знаеше, че залата е пълна, така че се засмя на публиката и започна.

— Много неща могат да смутят увереността на една звезда, но всеки артист е бил измъчван от кошмарната мисъл, че никой няма да дойде на представлението. Защото без публика няма представление. — Преди да продължи, Пейган усети, че залата притихна. — Тази вечер за Лили, нашата звезда, този кошмар се бе превърнал в реалност…

След като Пейган свърши словото си, отначало се чуха откъслечни ръкопляскания, които бързо преминаха в бурни аплодисменти. Тя бързо се скри в едното крило на сцената, завесите се дръпнаха и светлините угаснаха. После един-единствен прожектор очерта на върха на богато украсено стълбище дребния силует на Лили, искрящ в сребристите дрехи.

Аплодисментите преминаха в продължителни овации, публиката изразяваше с ръкопляскания и подвиквания цели пет минути своето одобрение, преди Лили да започне да пее „C’est Paris…“.

 

 

— „… можем само да похвалим голямата й смелост“ — това е в „Мейл“. — Агентът на Лили хвърли вестниците върху леглото й, свали черните си кожени ръкавици и разкопча палтото си от викуня. — „Таймс“ пише, че си естествена приемничка на Пиаф и Гарланд, „Сън“ ти е предоставил първа страница — „Сексбогинята на драмата Лили“. Всички са го пуснали като вестникарска новина. Отделено ти е голямо внимание.

— И все още нямаш никаква представа кой е замислил тази ужасна шега.

— Единственото, което знам, е, че сигурно е човек с много пари. Това бе доста скъпо начинание.

— Като говорим на тази тема, изпрати ли парите на Тереза?

 

 

На нощното шкафче имаше чифт изящни златни белезници от „Ван Клееф“ в Кан. Край пластмасовата торбичка с памучни топчета и малката фармацевтична кутийка с капсули с амил нитрит^[1] стоеше празна бутилка от „Болинже“ и чаша за шампанско с размазано по нея червило. Другата чаша беше разбита на пода до халата от ален сатен, обточен с черно.

Тереза бе облечена с богат костюм от черна кожа от „Барбарела“, а високите и до бедрата черни кожени ботуши бяха с десетсантиметрови токчета. Тя гукаше любовно гадни обидни думи в ухото на пълния мъж, лежащ на леглото край нея.

— Моля те, спри — примоли се той. — Не бъди толкова жестока, нямах това предвид.

— Значи освен това ме и лъжеш!

Тя го избута настрани и мъжът се претърколи, свлече се на пода и изскимтя, щом тялото му попадна върху счупената чаша от шампанско.

Той запълзя на ръце и колене и се махна от леглото. Тереза скочи пъргаво на пода, ритна поклащащия му се космат задник с високите си токчета и после размаха с опитна ръка над главата му тънкия си черен камшик, като за малко не закачи пластмасовия полилей.

— Не ме ритай, не ме ритай, моля те — захленчи мъжът.

— Тези ботуши са мръсни — изръмжа тя, — не си ги почистил както трябва.

Отново го ръгна леко отзад. „Най-добре е да внимавам — рече си тя, — не бива да оставям следи.“

С ловкостта на каубой от родео Тереза перна леко ухото му с камшика.

— Обърни се — заповяда тя.

„Да свършвам по-бързо, не ми се иска да закъснявам за тренировката по тенис в престижния вашингтонски «Потомак Клъб»“ — помисли тя. Ритна мъжа по увисналия корем и нареди:

— А сега олижи ботушите ми!

Докато той изпълняваше заповедта, Тереза видя, че най-сетне виненочервените му интимни части започват да реагират. Погъделичка го внимателно по гърба с камшика, после го хвърли на леглото, протегна се назад и взе памучните топчета и капсулите.

Продължи с потока от обиди. От време на време го шибваше окуражително с четката си за коса, докато обвиваше капсулите с памук и накрая ги върза в една носна кърпа.

— А… а… а… — стенеше мъжът в екстаз. Тереза погледна надолу. Клиентът бе почти готов за нея. Беше едно нелошо, при това щедро старо момче. Ритна го още един-два пъти за сметка на заведението. Все пак, беше си платил двойно.

— Никога няма да се научиш как да го правиш, гадно прасе такова. — Тя дръпна крака си от езика му и посегна за бича. Пльосна бързо мъжа по корем, преобърна го, като го ритна леко, и възседна хленчещото пълно тяло. Лявата й ръка посегна към пениса му. Дясната грабна празната бутилка от шампанско, удари с нея силно носната кърпа на бабуни и бързо я поднесе под носа на дебелака. Лицето и врата му се обагриха в червено. Тереза чу нечленоразделни звуци, клокочене и стенание, докато той почервеня целия, а изпъкналите му очи я гледаха в екстаз.

„Колко ли време ще ми отнеме още този стар помияр? — почуди се Тереза. — Докато се върна в Париж, бекхендът ми трябва да стане непреодолим.“

 

 

— Бихте ли го прибрали в една червена папка, преди да си тръгнете? — каза Джуди.

В личния й офис цялата творческа работа, която имаше една крайна цел — и твърд краен срок, се прибираше в прозрачна пластмасова обвивка. Тези червени папки стояха в отделни кошнички с надписи „за изпълнение“, „висящи“ и „непотребни“. Сутрин започваше най-напред с папките „за изпълнение“ още преди обсъждането на останалата работа, дори преди да е вдигнат за първи път телефонът. Това означаваше, че приоритетите са определени така, че да не си пречат, и работата, от която зависеше успехът им, се извършваше преди рутинните дейности.

Секретарката си тръгна и Джуди взе проектите на обявите за август. Май следващият месец щеше да е по-потискащ и от юли. Лятото винаги бе слаб период за приходите от обяви.

На вратата се почука и в офиса влезе Тони.

— Тази папка беше останала в колата, Джуди. Брей, страшно съжалявам, че изпуснахме „Лейди Мирабел“.

Лили го погледна изненадано. Том й беше казал, че никой не знае, че са изпуснали този важен източник на средства. На излизане Тони почти се сблъска с влизащия Том, който изчака вратата да се затвори.

— Добре, Джуди, готови сме да се предадем, ако се стигне дотам. Подготвил съм всичко, остава да заложим часовниците си.

Нощ след нощ, след като персоналът си тръгнеше, той бе работил, за да приготви списание „Виърв!“ за закриване. Бе прехвърлил малко по малко всяка придобивка, притежавана от списанието, на имената на двете холдингови компании, създадени специално за целта. Сега всичко материално — от наетия офис до мотоциклета на момчето за поръчки, можеше да бъде спасено сред развалините, така че да могат да започнат отново. Том бе проверил всички трудови договори на персонала и без знанието на Джуди бе уредил тихичко да бъде предложена работа в конкурентни списания на двама от редакторите, работили най-дълго време при тях. Така щеше да спести изплащането на компенсациите им от неговата компания. Бе подготвил тези стратегически спестявания на фона на очакваните катастрофални загуби. Вече не съжаляваше за годините на триумф в бранша, а усещаше само спокойната решителност на самосъхранението. Надяваше се организаторският му нюх и находчивият му мозък да запазят покривите над главите на двете му семейства. Кейт не знаеше за надвисналата криза, но сега апартаментът и къщата в провинцията бяха нейна собственост. Бившата му съпруга и двамата му сина имаха целеви фонд, който не можеше да бъде пипнат от никого. Винаги бе гледал на нещата по-реалистично от Джуди. Въпреки че в работата поемаше големи рискове, те винаги бяха пресметнати. Добрият играч винаги умее да разпознае лошия късмет, когато го срещне, и знае, че щом не му върви, трябва да хвърли картите на масата, да стане и да каже довиждане.

 

 

— Да се разстрелят. И то колкото може по-бързо, Сюлейман. Издай веднага заповед.

Генерал Сюлейман отдаде чест и напусна стаята. Абдула се отпусна назад и притвори за малко очи. Хвана горната част на острия си орлов нос. Усещаше, че там, между извитите му черни вежди, се бе събрало напрежение. После стана, тръгна бавно по зелената трева на парка „Сейнт Джеймс“ към лондонското си посолство и погледна нагоре по „Мал“ към строгото здание от сив камък на Бъкингамския дворец. Предишния ден се бе завърнал от Венеция, за да разбере, че на бюрото му, разбира се, го очаква криза.

„Предците ми не са се сблъсквали с удобствата или усложненията на цивилизацията — мислеше той. — Животът им е бил прост, защото почти не е имало какво да го обърка: нито имущество, нито сантиментално обвързване. Но моите предци — бедуини са притежавали най-важното удобство — свободата. Животът им е бил определян от жестоката природна среда и безжалостния ред на пустинята, но духът им е бил свободен.“ Абдула почувства отново стария, добре познат му копнеж по суровото спокойствие на пустинята. Въздъхна и пое към салона.

— Е?

Пейган отметна назад тежката си махагонова коса и погледна загрижено Абдула. За двата дни, откакто се бе върнал, през които бе размишлявал тревожно над съдбата на онези трима терористи, той като че ли се бе състарил с десет години.

— Екзекуция. — Абдула седна на стола до нея. Навъсеното му лице и униформата му в защитен цвят контрастираха на фона на сините копринени възглавници. — Баща ми се оказа прав. Зарежи напълно снизхождението, когато става въпрос за врага ти.

„Както няма нужда да учиш котката да се изляга край огъня — помисли Пейган, — така няма нужда да учиш бедуина на жестокост. Пустинята е жестока и такива са всички, които оцеляват в нея. Животът там е толкова суров, че наказанието трябва да е още по-сурово.“ Тя разбираше бедуинската природа на Абдула, но се питаше дали ще може да свикне с нея някога.

— На баща ти не му се е налагало да се разправя с мюсюлмани фундаменталисти — каза тя със съмнение, като си мислеше, че старият негодник е имал работа само с традиционната шайка от жадни за власт втори братовчеди, опитващи се да забият един другиму нож в гърба.

— Така е, но той пък е имал други фанатици, с които е трябвало да се справя — отвърна Абдула.

— Ще разберат ли за това свещениците?

Пейган знаеше, че ако терористите бъдат екзекутирани, Абдула рискува да ги превърне в мъченици.

— Не веднага. Ще разберат, след като почнат да не получават новини от своите хора в затвора, но тогава ще бъде твърде късно. Трудно е да направиш от някого мъченик месеци след екзекуцията. А ако тези мъже са били известни в тяхното селище, щеше да има силни протести при арестуването им. Свещениците не можаха да предизвикат големи вълнения. Мисля, че най-сетне силата им започва да намалява. Те използват невежеството на хората. В Сидон за тридесет години трябваше да наваксваме векове. Така е при всички нации от Залива. Не искам страната ми да тръгне по пътя на Иран и няма да допусна да видя Сидон, запратен обратно в невежеството и суеверието. Моята работа е да водя народа си към двадесети век.

Той скочи и закрачи по стаята. Представи си своята прашна страна, вклинена на Персийския залив между Оман и Обединените арабски емирства. Мислеше си за камилите и кадилаците, движещи се едни до други по пътищата на пустинята, за изключителната феодална бедност и полувъзприетия съвременен свят.

— Откакто съм крал, съм ликвидирал единадесет революционни групировки. — Гласът му бе мрачен. — Всяка една от тях се предвождаше от някой от собствените ми кръвни роднини и всички те бяха екзекутирани.

„Нищо чудно, че Абди има само един наследник“ — помисли Пейган.

— Всички искат едно и също — власт. Свещениците не са по-различни, само че използват свещеното име на пророка Мохамед, за да оправдаят предателството си. Те объркват и плашат народа ми, който, подобно на всички други, мрази промяната. Трудно им е да преминат от традициите към модерния начин на живот, развит на Запад. Предпочитат да се върнат към средните векове.

— Същото важи и за теб, нали? — осмели се да попита Пейган.

Абдула я погледна изненадан.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти също си притиснат между тези два свята, нали? Не можеш да бъдеш абсолютен властелин като баща си…

Роден на Изток, Абдула бе обучен съвсем преднамерено на Запад, за да може да работи с управниците на модерните държави. Духът на Запада, пропит в него, го караше да критикува собствения си народ. Беше се отказал от една култура, но не беше приет от другата. И затова цял живот се бе чувствал в изолация — нещо, което Пейган бе забелязала отдавна.

Абдула се спря на облегалката на стола й и целуна покрития й с лунички нос.

— Проблемът на моя баща — каза той — бе, че трябваше да увещава номадите да си построят къщи. После трябваше да ги убеждава да си направят тоалетни в къщите. А след това, когато аз станах крал, проблемът беше да науча номадите да сядат на тоалетната чиния, вместо да се качват върху нея. И сега, ако свещениците не бъдат поставени под контрол, номадите ще превърнат тоалетните казанчета и чинии в корита за хранене на камилите, защото свещениците им казват, че Аллах не позволява да се пикае вкъщи.

 

 

Също както другите жени усещат в себе си подтик да пренаредят мебелите, Максин пренареждаше безценните съкровища на фамилията дьо Шазал. Преди години, когато успя да запази замъка, ги бе спасила от плесента и молците. Тогава тя го отвори за посещения, като подготви едно красиво историческо представление, което помогна на семейството й в производството на шампанско.

Когато Пейган пристигна в Шато дьо Шазал, първо влезе в просторната картинна галерия на първия етаж, боядисана в китайско жълто. Тя бе известна на посетителите като Разходка из историята, макар че семейството я наричаше Алея на предците.

Максин, обута с чорапи, се бе качила върху един стол и дялкаше с кухненски нож позлатената рамка на една картина.

— Какво правиш, Макси? — Пейган й прати въздушна целувка. — Защо съсипваш тази рамка?

— Не я съсипвам, а я остъргвам — отвърна й усмихнато Максин. — Искам да изглежда стара и изтъркана, като че ли е висяла тук поне сто години, а не само три дни.

— И какъв е смисълът?

Максин слезе от стола и я целуна по бузата.

— Това е същността на изтъркания шик. Така би трябвало да изглеждат аристократичните къщи. Всеки, който има много пари, може да притежава всичко ново, но е много по-трудно да постигнеш този леко изтъркан, не съвсем добре съчетан, непринуден очарователен вид на една стая, в която редом с акварела на Соренто, нарисуван от баба ти, виси някоя безценна картина.

— Но кое е толкова шик в една нащърбена рамка?

— Всеки паралия може да подреди една бляскава стая, излязла като от списание. Обаче са необходими поколения семейна история, за да се чувстваш уютно с един килим „Обюсон“, изтъркан в единия ъгъл, с кретонени завеси, които са избелели, защото са висели на този прозорец над сто години, и с китайските тапети, рисувани на ръка, които, разбира се, са малко обезцветени, защото са били изрисувани през осемнадесети век от китайски художници, докарани от твоите предци специално за целта чак от Китай.

— Но какъв е смисълът?

— Снобизъм, скъпа Пейган. Това е новото виждане за вътрешна украса. Смисълът на изтъркания шик е, че не можеш да го постигнеш, ако не е автентичен или ако нямаш много находчив декоратор.

— Никога ли не спираш да работиш, Макси?

— Ако в работата намирам повече радост, отколкото в удоволствията, тогава това работа ли е, или удоволствие?

— Я гледай ти! Не ме питай, мразя да разкрасявам. Ако това, което го има в магазините, ми харесва като цвят, то се оказва, че не отговаря по размери. Винаги. Софая желае да обнови стаята си за рождения си ден, а аз наистина не мога да се оправя. Иска голи чамови мебели и медно легло във викториански стил.

— Мога да ти ги осигуря, ако искаш — предложи й Максин, — но не гол чам и мед — това е твърде старомодно. — Тя хвана ръката на Пейган. — А сега ела да ти покажа твоята стая и после можеш да ми кажеш защо така внезапно поиска да се видим. Кое е това толкова важно нещо, ме да не можем да говорим за него по телефона? Какво е то, че да не може да почака до ваканцията в Кан?

— Искам от тебе съвет. Но най-напред трябва да говоря с Шарл.

— Шарл? За какво, за бога, искаш да разговаряш с Шарл?

— За политика. Източна политика.

 

 

След като се наобядваха, Пейган поведе Шарл към дивана със зелена кожа в библиотеката. Знаеше, че той има връзки с Близкия изток и че с Абдула са познати, откакто е женен за Максин.

— Шарл, искам да говоря с теб за Абдула — започна тя, но изведнъж се затрудни. — Нали го знаеш — Абди, плейбоя на западния свят.

Шарл завъртя коняка в чашата си.

— Само на Запад го смятат за плейбой, Пейган. В собствената му страна, а също така и в държавите от Персийския залив, го считат за смел и себеотдаден водач. — Той помириса коняка си. — Сред всички управници от тези страни Абди води най-умело своя народ към двадесети век, въпреки ме в момента се намира в много трудно положение.

— Какво искаш да кажеш?

Изведнъж Пейган, свикнала да слуша Абди с половин ухо, когато разказва за държавните си работи, пожела да чуе повече от Шарл. С Абдула сега бяха разделени и тя успяваше да вмъква неговото име във всеки разговор, без значение в какъв контекст.

— Подобно на другите народи, свързани с добиването на петрол, и сидонците са смутени от допира до съвременния свят и се чувстват объркани по отношение на националната си идентичност. — Шарл отпи от коняка си „Наполеон“. — Наистина ли искаш да научиш нещо повече?

Пейган кимна.

— Армията на фундаменталистките партизани получава помощ от комунистите, Пейган. Ако Абдула не се справи с положението, не само ще изгуби страната си, но много бързо над една от стратегическите позиции на крайбрежието ще се развее червено знаме.

— Нямах никаква представа… Не знаех…

— Като прибавиш към това положението в Иран и Аятолаха от другата страна на Персийския залив, нещата може да стигнат дотам мюсюлманите фанатици да контролират осемдесет процента от световния нефт — и да изпълняват заповедите на Москва.

— Съвсем не е чудно тогава, че Абдула е толкова безжалостен — промърмори Пейган.

— Сидон е безжалостно и безумно място. Всъщност цялата област около Залива е безумна. Случвало ми се е да имам работа с принцове, които са облечени с копринени ризи, пият уиски и говорят английски по-добре от мен. А в домовете им техните майки и съпруги са в традиционните дълги черни роби. Но под тях те носят облекла, които са последния вик на парижката мода, и най-красивите бижута — всичко това закупено от „Кристиан Диор“ и „Картие“. Но тъй като жените им никога не излизат на обществени места, те носят цялата тази красота, когато пият чай една с друга. И това е всичкото, за което ги бива.

— Какво искаш да кажеш? — попита Пейган заинтригувана.

— Тъй като винаги са били изключвани от обществения живот, повечето арабски принцеси нямат чувство за социална отговорност. Те не нравят нищо, с което да подпомогнат бедните в страната си.

— Как предполагаш ти, че трябва да се държи една принцеса от Залива? — Пейган се опита гласът й да бъде безразличен.

„Аха — помисли Шарл, — значи това било.“

— Не и да прекарва времето си, като гледа видео, като клюкарства или яде торти. Би трябвало да организира помощи за младите, възрастните и бедняците. Да върши работа, подобна на тази, която ти извърши за Изследователския институт, Пейган.

— Така ли мислиш?

Гласът й не прозвуча толкова безразлично, колкото й се искаше. Скочи и започна да си играе с розовите божури, натопени в една ваза. Библиотеката бе пълна с божури и розови хортензии в сини вази с китайски мотиви.

 

 

Сутринта на следващия ден Максин предложи на Пейган да се разходят из парка.

— Хайде да поговорим за теб, Пейган — каза тя, докато вървяха бавно по тревата след вързаните на каишки бежово сиви ваймаранери^[2]. — Какво има?

— Максин, защо на мъжете им е толкова трудно да кажат „Обичам те“?

— Скъпа моя, те го казват, но не с тези думи. Обикновено заявяват: „Нямаше да съм тук, ако не исках, нали така?“, или: „Но нали се ожених за теб?“.

Пейган крачеше мълчаливо по тревата.

— Думите нямат значение — окуражи я Максин. — Важно е какви са действията. Всеки мошеник католик може да ти каже „Обичам те“. Трябва да съдиш мъжете по делата им, не по думите им.

Пейган остана мълчалива, докато стигнаха една малка беседка. Седнаха под покритата с лишеи статуя на Аполон.

— Какво смяташ, че ще си помисли светът, ако се омъжа за Абди? — попита тя направо.

Максин завъртя така рязко глава, че слънчевите й очила едва не паднаха. Значи Шарл бе прав.

— Пейган, искаш да кажеш, че ти е предложил?

— Да, но аз не му отговорих положително. Ето защо исках да говоря с теб. Помниш как се държа той… когато бяхме млади. Затова не му казах „да“.

— Но защо? — Максин не можеше да повярва на ушите си.

— Защото ако се омъжа за Абдула, аз ще се омъжа и за неговата страна, за народа му, петролните му полета, членството му в ОПЕК, партизаните комунисти, изостаналия му народ и потиснатите му жени. — Пейган захапа долната си устна. — Не мога да се справя с всичко това, то ме плаши до смърт.

— Глупости! Ти се справи чудесно с публиката в „Ройъл Тиътър“. Справи се с болестта на Кристофър, събра хиляди долари за института за борба с рака. Определено имаш талант да се справяш с нещата — освен когато си влюбена.

Максин свали очилата си и се вгледа в обезпокоеното лице на Пейган.

— Но ако ме зареже както преди?

— Толкова малко жени разбират, че и след унижението има живот. И защо ще те зареже?

Пейган скочи нервно.

— Хайде да продължим да вървим.

Отново тръгнаха бавно в мълчание покрай високия над два метра жив плет от чемшир, който ограждаше имението. Накрая Пейган избухна.

— Попитах го дали възнамерява да ми бъде верен. Негодникът му с негодник каза… той изтъкна… Макси, глупавият му мошеник каза: „Не мога да ти обещая да ти бъда верен, защото не знам дали това е възможно, просто не знам“.

Максин се разсмя на това как Пейган сполучливо изимитира надутите маниери на Абдула.

— Много разумно от негова страна. То съвсем не означава, че ще те зареже. Точно обратното. Бил е много честен с теб.

Пейган я погледна безпомощно, като че ли се молеше някой гадател да й предскаже бъдещето.

— Обаче аз мисля, че гордостта ми няма да ми позволи да си затварям очите пред тълпите млади блондинки с големи цици. Може би на теория това е възможно, но съм абсолютно сигурна, че на практика не съм способна да го направя.

— Гордостта винаги е заставала между теб и Абдула. Неговата буйна гордост и твоята упорита гордост. Ще разбереш, че когато остаряваш едно от добрите неща, на които се научаваш, е да правиш компромиси, да вземаш, но и да даваш.

— Забелязах, че при вас с Шарл е така. Ти даваш, а той взема.

Стигнаха до портите от ковано желязо с множество извивки и тръгнаха обратно по тревата откъм страната на алеята за коли.

— Шарл се отнася много внимателно към чувството ми за лично достойнство — заяви Максин. — Е, почти винаги. Има си своите малки любовни връзки, но е много дискретен, никога не ме унижава. Е, почти никога.

— Значи си се примирила с това и то ти стига — твоето достойнство и тихият живот. Каква е тогава разликата между достойнството ти и моята гордост, Максин?

— Примирила съм се с деветдесет процента от тортата вместо с петдесетте процента на издръжката.

Максин свали сърдито очилата си.

— Ето това е, стоим си, говорим си за разводи, а аз още дори не съм се омъжила — засмя се Пейган.

Максин започна да разбира защо понякога Абдула се вбесява от несериозността на очарователната Пейган.

— О, Пейган — въздъхна тя. — Абдула е това, което винаги си желала. Не мога да разбера защо не използваш възможността да се омъжиш за него, след като си била влюбена години наред.

— Да си влюбен е нещо различно от това да обичаш! — отвърна й Пейган. — Не мога да си представя, че ще обичам Абди по начина, по който обичах Кристофър. Покойният ми съпруг наистина се грижеше за мен. Ние си вярвахме и затова не ни беше страх да показваме слабите си места. Не бих желала да рискувам и да се омъжа уязвима пред Абди. А той никога няма да повярва никому.

В далечината блестяха куличките на замъка.

— Но какво ще кажеш за всички онези чудесни неща, на които го е научил хекимът, когато е бил шестнадесетгодишен? — припомни Максин на Пейган.

Пейган се поколеба.

— Когато сме в леглото, физически всичко е прекрасно, но Абди не е увлечен емоционално. Онзи доктор по любовно изкуство от Кайро му е показал всичко за еротизма, но нищо за любовта. Не желая само сексуална връзка. Искам топла интимност и взаимна загриженост.

— Вероятно би могла да го промениш?

Максин допускаше фаталната женска грешка да смята, че това е възможно.

— Поне не съм толкова глупава, за да си мисля такова нещо!

— Но щом е поискал да се омъжиш за него, а ти не знаеш как да отговориш, защо не предложиш да се сгодите за шест месеца? Ще бъде тайно и светът няма да узнае никога, но така ще имаш време, за да свикнеш с мисълта. Не рискуваш да загубиш нищо с един таен годеж.

Прозорците на далечното каменно здание заблестяваха ред поред на слънчевата светлина. Пейган обмисли идеята. Най-привлекателното в предложението на Максин бе това, че така можеше да отложи окончателния отговор.

— Максин, мисля, че ти даде решение на проблема ми — каза и тя, загледана в редовете фонтани пред терасата на замъка. Юлското слънце образуваше разноцветни дъги в танцуващата вода.