Шърли Конран
Лейс (65)

10.

Края на юни 1979

— Просто ще им се наложи да почакат за парите си, кръвта ми не се приема от банката. — Джуди уморено избута купчината сметки от коленете си. Те се плъзнаха по покривката от лисичи кожи на кафявото легло към Том, който седеше на ръба му, с шумолене. — Добре поне, че сменихме печатарските машини. Спестихме доста от бюджета за този месец.

Издуха шумно носа си. Пристъпът на летния грип правеше нещата по-лоши.

Том поклати глава.

— Не исках да обсъждам този въпрос с теб, преди да се върнеш в офиса, но цветните репродукции на юлския ни брой са доста под стандартните изисквания.

— Печатарите се кълнат, че следващия месец ще се постараят повече.

Том отново поклати глава.

— Тогава ще е много късно. „Лейди Мирабел Козметикс“ оттегли новата си есенна рекламна кампания. Заявиха, че цветните ни репродукции вече не ги удовлетворяват.

И без това бледото лице на Джуди стана съвсем бяло.

— Кога ти съобщиха?

— Днес следобед. Затова исках да говоря с теб. Много от рекламодателите мърморят. Вече загубихме няколко от по-дребните си клиенти, но отказът на „Лейди Мирабел“ е тежък удар.

Джуди знаеше прекрасно, че компанията „Коледни подаръци“ на „Лейди Мирабел“ носи значителна част от техните приходи от септември до Коледа.

— Няма с какво да запълним тази липса — наблегна Том.

— Знае ли някой друг за това? — попита Джуди.

— Не.

— Сигурен ли си?

— Да. — Том се засмя. — Дори и Тони не знае за този проблем.

Джуди се тръсна уморено на копринените възглавници в цвят екрю. Том я погледна и помисли, че не й е присъщо да се държи така глезено и да бъде изпълнена с толкова самосъжаление. И няма за какво толкова да съжалява. Това, че си се родил беден, не означава, че светът трябва да ти бъде задължен цял живот. Понякога животът на Джуди беше труден, но пък винаги интересен и по пътя към върха тя бе имала няколко наистина щастливи възможности. Може би беше станала прекалено амбициозна, а може би това се отнасяше и за двамата. Том знаеше, че такова е мнението на Кейт. Проблемът бе, че Джуди не умееше да губи. А и двамата се намираха под огромно напрежение.

— Джуди, решихме да рискуваме с печатарските машини и загубихме играта — каза Том. — Победителите винаги поемат рискове и понякога се случва да губят. Но може провалът да се окаже част от победа, която идва по-късно. Трябва да ги разбереш, Джуди. Те не могат да си позволят да пръснат милиони за разработването на тъмновиолетови цветове, а после да пуснат реклами в списание, което ги отпечатва в яркочервено. Смяната на печатарските машини се оказа неоправдана икономия. — Обикновено веселото лице на Том сега бе напрегнато. — А има още нещо, което може би си забравила. Всичките ни заеми се гарантират един друг. Рекламната компания все още върви добре, същото важи и за компанията за недвижими имоти, но те гарнират списанието, което на свой ред гарантира инвестициите на фондовата борса…

— Искаш да кажеш загубите! — изсумтя Джуди.

— … което означава, че ние не можем да ликвидираме една част от нашата работа, без да се получи ефектът на доминото. Всичко ще се срути.

— Том, това е просто кошмар. Крахът е нещо, от което цял живот съм се ужасявала, а ти винаги си ми казвал, че съм прекалено предпазлива. Винаги си казвал, че правим заеми, за да не изпуснем появилите се нови възможности. И защо само преди девет месеца ми каза, че тази година капиталите ни са с два милиона повече. Какво ще кажеш за приходите от „Хофман-Ла Рош“, които грабна в швейцарски франкове?

— Това беше преди проблема ни със залога срещу бъдещи сделки.

Том се почувства неудобно. Джуди винаги бе против игрите му с бъдещи сделки.

— Искам да отделим портфейла на „Виърв!“ — каза тя. — И да отделим сделките с инвестициите от останалата част на компанията, както предложи Кейт.

— Просто все не успявахме да стигнем до това. Как ми се иска никога да не беше пускала това интервю с Лили! Хайде да спрем да говорим какво ни се иска, и да мислим конструктивно! — Той й подаде кутията с хартиени носни кърпички. — Финансовото ни положение прилича на къща, направена от карти за игра. Месеци наред вземахме пари назаем, за да платим други заеми, но повече не може да продължаваме така.

— Понякога — гласът на Джуди бе равен — ме обзема желание просто да хвана един самолет и да зарежа всичко.

Погледна мястото на стената, където бе висяла любимата й картина на благородника Манчу, рисувана на коприна, която преди няколко седмици бе последвала колекцията й от нефрити в „Сотби“. Въпреки топлината в апартамента и дебелата пухкава покривка на леглото Джуди усети хлад и смъртна умора. „Защо адвокатите на «Виърв!» не доловиха опасността от онова фатално интервю с Лили? — питаше се тя. — Защо Първата поправка към Конституцията важи само за вестниците, а не и за списанията? Как е възможно един въшлив отпечатан абзац да саботира това, което съм градила толкова години? Ако можех да изтрия пет минути от живота си — помисли Джуди, — щях да избера момента, в който Лили ми разказа за сенатора Ръскинтон.“

Том стана и взе тежката кутия с документи, която съдържаше техните показания под клетва за съдебното заседание на следващия ден.

— Искам да прочетеш изявлението си още веднъж, преди да го подпишеш, Джуди — каза той внимателно. — Всичко трябва да бъде абсолютно наред.

Джуди въздъхна, взе документа и започна да чете.

— Поне след като спечелим това заседание, ще изтръгнем няколко хиляди долара за щетите, нанесени ни от сенатора, когато заведем ново дело за дискредитиране.

— Никой не печели от съдебните процеси, Джуди, знаеш това. Дори ако победим, ще продължаваме да дължим хиляди долари.

— Само че не „ако“, Том, а „когато“ — натърти тя упорито. Бе постигнала всичко, защото не се предаваше лесно. Том не отвърна нищо, само погледна протритите си мокасини „Гучи“.

— Искаш ли да чуеш какво става с Кейт? — попита той, за да смени темата.

— Разбира се.

Лицето на Джуди просветна, щом Том извади от джоба си плик за въздушна поща, надписан с равен, дребен почерк, без камшичета и заврънкулки.

— Пише, че „… Партизаните от планинските племена стават все по-силни. Нападат банки, атакуват бенгалски селища и армейски гарнизони“. Тя мисли, че тайно планират да атакуват петролните компании. Предполагам „Шел“. Откраднали са пишещата й машина, но се надява да купи друга на черния пазар и казва, че като спи, вече ще я привързва с верига към китката си.

— Май не се тревожиш много за нея, Том.

— Познаваш Кейт. Тя мрази скучния живот, така че приемам това, което я прави щастлива. Разбира се, че се безпокоя.

— Никой ли няма поне една добра новина, за да ме разсее?

Джуди взе от купчината друг правен документ.

— Никакви новини ли нямаш от Марк?

— Вече ти казах, че всичко свърши още преди няколко месеца. — Тя скри лице в дланите си и прошепна: — Не мога повече. Защо става така, че щом равновесието ти се наруши само за миг, всички хищници веднага стягат обръча и се опитват да те повалят? Марк е в Никарагуа и е там, защото не желае да бъде до една провалила се стара жена.

Том мълчаливо й предложи следващата хартиена кърпа от кутията върху масата от палисандрово дърво зад леглото.

— Джуди, не мога да си представя някой да те напусне само защото си уязвена или потисната или пък защото вече не си на шестнадесет години. Ти си една завършена жена, Джуди, и при това почтена. Мисля, че си най-почтената жена, която съм срещал, и всеки мъж може да те обикне дори само заради това.

Тя поклати глава и бавно изтри зачервените си очи.

— Единственото, което Марк харесваше в мен, бе, че не се нуждаех от него. Веднага, щом ми стана необходим, наистина необходим, той избяга по възможно най-жестокия начин. — От ъгълчетата на очите й отново потекоха сълзи. — За него бях неотразима дотогава, докато можех да отделям внимание за бляскавата му кариера и за домашните му удобства. Беше му много приятно да живее през емоционалната ми сила, когато я имах достатъчно за двама, но веднага щом аз почувствах нужда някой да се грижи за мен — ей така, за разнообразие, той не можа да го понесе. — Гласът на Джуди се прекърши от мъка и тя тихо зарида.

— Естествено е човек да страда, когато една връзка рухва — каза й Том. — Получаваш няколко удара на гордостта си, чувството ти за достойнство е накърнено и това определено се отразява зле на всеки. Но ако погледнеш статистическите данни за броя на разводите и браковете, ще разбереш, че хората се разделят и женят по всяко време, на всяка възраст — опита се той да я утеши. — Все още си привлекателна…

— Чудесно, Том, няма що — това ме кара да се чувствам като стогодишна бабичка. „Все още си привлекателна“ означава, че щом те погледнат, хората виждат, че наближава денят, в който вече няма да си привлекателна. Означава, че времето ми изтича. — Джуди отново издуха носа си. — Не исках да свърша така, Том — сама в леглото, само с моята работа. Не за това бяха розовите ми мечти в деня, когато избягах за първи път от Росвил, за да стана богата.

Джуди изтри лицето си с кърпата и по страните й останаха червени следи.

— Не бъди много сурова към Марк — рече й Том. — Мисля, че и с двама ни не е лесно да се живее особено когато сме под такова напрежение.

— Причината не е в това. — Тя прекара ръце през косата си — жест, изпълнен с мъка. — С мен не е лесно да се живее, защото всички имат грешна представа за това, което съм. Марк е като останалите мъже. За него една жена, която е на върха на кариерата си, е издръжлива, пълна със самообладание и независимост — всички онези качества, които са необходими на него, за да се задържи на върха в своята професия. Но той не може да разбере, че фактът, че аз съчетавам в себе си всичко това, докато съм на работа, не означава, че искам да бъда такава и вкъщи. Подобно на всички вас, мъжете, Марк смята, че жената с успешна кариера не се нуждае от внимание, грижи и съчувствие, и си мисли, че това важи и за мен. Но не е така. Аз жадувам за обич точно толкова, колкото всяка домакиня, която се занимава с няколко деца и представлява едва ли не ходеща готварска книга, с тази разлика, че аз се занимавам с корпорация.

— Приключвай с тези документи, Джуди, искам да ги прибера — каза й Том ласкаво. — Плачът няма да ни измъкне от блатото, в което сме затънали.

Джуди избърса сълзите и дочете документите, а Том включи телевизора точно навреме за късните новини. Както очакваше, предаваха интервю със сенатора Ръскинтон, до когото бе застанала законната му съпруга. Лицето й бе сериозно и негодуващо.

— Наистина, процесът е много неприятен и поради това ние с моята съпруга смятаме, че е мое задължение да представя пред обществото положението такова, каквото е — отговори сенаторът на поставения му въпрос. После се обърна обиграно с лице към обектива. — Това е просто непочтен начин да се покачат продажбите на едно неприятно списание чрез пикантни инсинуации и безбожни лъжи. Всички пари, които ще получим в резултат на този процес, ще бъдат дарени за благотворителни цели по избор на съпругата ми.

Сенаторът бе нагло благочестив.

— Но вие сте подали иск за нанесени щети в размер на десет милиона — напомни му репортерката.

— Каквато и сума да бъде определена от съда като възмездие, тя цялата ще бъде дарена за благотворителни цели — потвърди сенаторът. — Със съпругата ми искаме да се знае, че не съществува никакво доказателство в подкрепа на отвратителните обвинения, отпечатани в списание „Виърв!“. Ние смятаме, че е необходимо хората, които издават това непочтено списание да си получат заслуженото за своето безчестие.

Джуди размаха юмрук към екрана на телевизора и събра документите, разпръснати по леглото.

— Ще ги прегледам отново, Том.

— За някои хора е трудно да разберат защо се нахвърлихте с такава енергичност срещу „Виърв!“ — вметна репортерката.

— Браво! — извика Джуди и седна в леглото. — Обзалагам се, че чете „Виърв!“.

На екрана сенаторът отново се обърна с лице към камерата.

— Съпругата ми и аз смятаме, че докато някой, който се намира в нашето положение, не окаже съпротива, всяка така наречена актриса ще може да привлича вниманието към себе си, като свързва името си с това на някой виден гражданин. — Сенаторът спря да си поеме дъх. — Искам всички да знаят, че нашето семейство е единно в борбата срещу този опит да се очерни доброто ни име и да бъда опозорен като развратник и прелюбодеец.

— Но, сенаторе, не е ли това също така и опит от ваша страна да получите една доста голяма сума? — жегна го репортерката.

— За мен моята лична репутация струва много повече от каквато и да е сума — отвърна сенаторът.

Интервюто свърши и Том изключи телевизора.

— Не го вземай навътре, Джуди — каза той, когато си тръгна от апартамента й малко след полунощ.

„Точно това се опитвам да правя през последните тридесет години“ — помисли тя.

Спомни си колко потисната се бе чувствала в Швейцария. По цял ден работеше в езиковата лаборатория, а всяка вечер и в почивните дни — като келнерка в „Шеза“. Така и не можа да се научи да кара ски, никога не отиде на танци и никога не бе имала красиви дрехи като Максин и Кейт. Още помнеше внезапно обхваналата я горчивина, когато младата Пейган, без дори да размисли, върна диамантената огърлица, която принц Абдула бе искал да й подари. Тази огърлица можеше да плати цяла година от престоя на Джуди в Европа.

Никога не си беше позволявала да си припомня какво е да бъдеш истински бедна, защото винаги я обхващаше паника, щом си спомнеше как се чувства човек, който има само един чифт обувки и една постоянно кърпена дреха. Но щом пред очите й изплуваше безнадеждното изражение върху лицето на майка й и напрегнатата атмосфера в дома им през двете години, докато баща й бе безработен, Джуди изпитваше твърда решителност да успее — без значение на каква цена.

„А пък Том ми казва да не го вземам навътре“ — помисли тя горчиво. Взе огледалото в абаносова рамка от тоалетката край леглото и погледна лицето си, по което личаха следи от напрежението през последните няколко месеца.

Джуди цяла нощ работи върху показанията си под клетва и към шест сутринта най-сетне свърши. Чу как се превъртя ключът на домашната прислужница и извика:

— Зарежи закуската, Франсета, и ме събуди в осем. Заминавам за Филаделфия.

После потъна в сън.

 

 

— Кога ще се прибереш, Къртис? — попита Дебра Халифакс съпруга си.

Той отиде до бюфета и взе сребърния съд за предястие, за да си сипе за втори път бъркани яйца.

— Предполагам, както обикновено — отвърна й и се запита: „Как е възможно да се чувствам толкова изхабен и изтощен още със започването на деня?“.

— Какво мислиш да правиш днес, Дебра?

— Не мисля да правя каквото и да било.

Тя успя да изрече тези думи така, че да прозвучат като обвинение. „Поне вече яде — помисли си Къртис, — макар че май не наддава на тегло.“ Доктор Джоузеф смяташе, че безплодието на съпругата му е свързано с отсъствието на апетит.

— Не забравяй какво каза доктор Джоузеф. Ако искаш да се възстановиш напълно, трябва да водиш свой собствен живот и да започнеш да планираш деня си. Защо не отидеш на пазар с Джейн?

— Човек не може да преодолее нервна криза с пазаруване. Точно това съм правила цял живот. Там е проблемът!

— Но, Дебра, доктор Джоузеф обясни, че това не е точно нервна…

— О, да, точно така, нали?

„Тя почти се гордее с кризата си — помисли изтощено Къртис. — Смята я за постижение, за единственото нещо, което някога е успяла да направи съвсем сама — да получи нервна криза.“

— Но доктор Джоузеф каза и че това, от което се нуждая, е любовта и подкрепата на моя съпруг.

— Аз те обичам, Дебра, и се опитвам да ти помогна — каза Къртис за кой ли път.

— Тогава защо не прекарваш повече време с мен? — запита тя. — Ако не си в банката, си във „Филаделфия Клъб“, играеш голф или си някъде на риба с приятели.

— Сега вече не е така. Прекарвам доста време с теб, Дебра.

— Но не сам. — Гласът й бе кисел. — Винаги даваме приеми или отиваме на приеми. Отново и отново се срещаме все с едни и същи хора.

— Но те са наши приятели — запротестира съпругът й.

— Как можеш да говориш, че имаме приятели, Къртис? Аз не бих могла да го кажа. Виждаме се с твоите делови познати, с твоите политически познати и с роднините си, но нямаме истински приятели, така ли е? И въпреки че никога не ми остава и минутка свободно време, животът ми е празен.

Думите й отново прозвучаха обвинително и тя започна да хленчи. Къртис никога не знаеше какво да каже, какво да направи или какво да предложи в подобни ситуации.

— Виж какво, трябва да тръгвам, вече съм закъснял. Защо не отидеш с Джейн в някой музей?

— Знаеш много добре, че музеите ме потискат. Те не могат да решат проблема ми. Не и сега, след като знам какъв е той. — Гласът й потрепери. — Има друга жена, нали? Ти обичаш някоя друга, нали, Къртис? Онази, дето я видях в офиса ти. Знам, че вчера е обядвала с теб, видях го в бележника ти за срещи. Тя все идва да те види. Имаш връзка с известната Джуди Джордан, нали, Къртис?

— Не. Виждам се с нея по работа!

Настойчивите въпроси на съпругата му продължиха и Къртис се почувства изтощен. Пристъпите на ревност на Дебра по повод въображаемата му изневяра бяха започнали почти веднага след като се бяха оженили. Доктор Джоузеф му бе обяснил, че ревността й е класически резултат от параноични халюцинации. Къртис се бе предал пред яростните й обвинения. Все пак имаше причина да се чувства виновен, въпреки че бе твърдо уверен, че Дебра не я знае.

Постепенно Къртис разбра, че много малко от това, което тя говори, е смислено, и после лека-полека започна да осъзнава, че неговата съпруга не е съвсем… наред. Доктор Джоузеф използваше фразата „трудно определимо психическо заболяване“. След двадесет години брак Къртис Халифакс знаеше, че връзката на съпругата му със здравия разум се разхлабва много лесно. Семейството й го бе знаело винаги, а сега го знаеше и семейство Халифакс, но въпросът не бе обсъждан никога. Дебра бе просто нервна, това бе всичко.

— Ако Джуди Джордан бе дошла в офиса ти, за да говорите само за работа, тогава защо плачеше?

— Не помня да е плакала.

— Плачеше, плачеше. Или бе плакала преди това. Видях очите й.

— Просто нямам време, за да продължим тази сцена днес. Уверявам те, между нас няма никакви лични отношения.

Той стана от покритата с дамаска маса за закуска, целуна бързо и хладно жена си по челото и тръгна. Вече бе закъснял за срещата си.

След като съпругът й замина, Дебра Халифакс се качи в розовата си спалня, наведе се над мивката за ръце, изрисувана с ябълкови цветове, бръкна с два пръста в гърлото си и повърна закуската си. За да премахне от дъха си издайническия аромат на стомашни сокове, тя напръска устата си с одеколон, после го изплю. Отвратителният вкус бе наказанието й за това, че бе изяла две парчета препечен хляб на закуска. „Нищо чудно, че Къртис вече не ме обича — помисли си тя, като забиваше пръст в бедрото си. — Аз съм дебела, без воля и без капка самодисциплина.“

Всеки път, щом се погледнеше в огледалото, Дебра наистина вярваше, че вижда там една тромава, отпусната и дебела повлекана вместо дребната, приличаща на скелет фигура. Изпъшка сутрешните си упражнения на тренажора велосипед, извлачи тялото си два пъти през програмата „Скалисти планини“, а после поработи с тежести, за да накаже твърде охранените си бедра и добре закръгления си корем (както тя смяташе).

След това тръгна безцелно из празната къща. Неголямата част от деня й минаваше в умствено некоординирано състояние, при което тя никога нямаше точна представа за времето, за това къде се намира или какво върши. Прелисти набързо едно-две списания, прочете няколко изречения и ги захвърли. Взе ръкоделието, което от месеци лежеше незавършено на работната й масичка, направи няколко бода и го остави. Поля едно красиво цвете, поливано всяка седмица от градинаря за всеки случай. Разкошните стайни цветя на Дебра често умираха поради непостоянните грижи на стопанката си.

Взе за четвърти път тази сутрин телефонната слушалка, за да се обади на Джейн, но разговорът изискваше твърде много усилия. Освен това Джейн обичаше да бъдат заедно само защото нямаше пари. А може и да е хвърлила око на Къртис. Това би имало смисъл от гледна точка на Джейн. Но пък тя бе католичка, омъжена и с две деца. В главата й, подобно на шум от далечна река, постоянно се въртеше мисълта, че Къртис й изневерява с някоя жена. Към един часа, когато домашната прислужница й донесе на поднос обеда, Дебра вече си бе изградила представа за една прелъстителка без определено лице, която иска да й открадне съпруга. Към средата на следобеда, когато сянката на магнолията върху поляната пред къщата се удължи, тя вече мразеше тази непозната жена с убийствена свирепост.

В градината бе прекалено топло. Дебра отиде в библиотеката и седна в стола на съпруга си зад бюрото за двама, покрито със зелена кожа. Представи си го как разговаря по телефона с любовницата си, докато тя, Дебра, спи невинно горе. Представи си съпруга си, нашепващ пламенни любовни слова и видя лицето му, променено от нежност и чувственост, каквото го помнеше през първите няколко седмици след сватбата им. Към края на следобеда представата за изневярата на съпруга й бе много по-реална от всичко, което бе вършила през деня.

Тя отвори едно по едно чекмеджетата на бюрото му и претършува документите, които намери в тях. Трябва някъде да има любовни писма, но къде ли са? Ами разбира се, малкото чекмедже най-отгоре бе заключено. Дебра изсипа писалките от поставката, в която стояха, намери сребърния нож за хартия и разби малката ключалка.

Вътре имаше няколко черно-бели снимки на някакво младо момиче, купчина изрезки от вестници и къдрица черна коса, завързана с бяла панделка. Тънката ръка на Дебра извади няколко изрезки, направени напоследък, и ги обърна. „Лили ще играе в ролята на Мистингет“ — прочете тя. Значи Къртис се мотае с някаква актриса. Дебра потръпна от ярост. „Може да си млада, красива и известна, Лили, но хайде да видим дали парите не могат да ти навредят.“

 

 

Черният „Спиър“ прелетя сред другите бели, зелени и оранжеви конкуренти на пистата на „Бранд Хан“. В горещото купе Грег се обливаше в пот. Пилотите губеха близо три килограма от теглото си по време на продължително състезание. Едно бяло БМВ пред него навлезе твърде бързо в Стърлинг Бенд, сцеплението му с пистата се намали, то изхвърча по права линия, удари се силно в завоя и избухна. „Спиър“ профуча покрай него.

Грег прогони видението на собственото си тяло, обгърнато в пламъци. Колата прелетя покрай централната трибуна за пети път. Заслушан във воя на двигателя, работещ на високи обороти, той намали с две предавки, за да може да преодолее острия завой Друид. На излизане от него видя пред себе си маздата на Динети. „Има проблем, ще го задмина по Кулър Стрейт“ — помисли Грег.

Към края на първия час от състезанието на хиляда километра той беше на седма позиция, но разстоянията между колите не бяха големи и на този етап това още не означаваше нищо. Малко лош късмет — и за секунда можеш да изхвърчиш от състезанието.

Той взе завоя Стърлинг и ускори надолу по Клиъруейс. Насочи мислите си напред, към Кларк Кърв — един завой, който винаги изглеждаше измамно плавен, но изискваше изключително съсредоточаване при кола с мощността на „Спиър“. Сега Грег бе доста близо до Астън Мартин „Нимрод“-а и можеше да го изпревари на правия участък. Премигна, за да махне потта от очите си, и в този момент зелено-белият ягуар три коли пред него изведнъж изхвърли задно колело, отклони се към бариерата, а после се стрелна обратно към пистата сред дъжд от искри.

Поршето зад него се дръпна бързо. Двете коли се докоснаха, но поршето успя да изправи и профуча напред. Пилотът на „Нимрод“-а не изчисли правилно пътя на продължаващия да се движи по пистата ягуар и връхлетя върху въртящата се кола. Двете машини се сблъскаха, чу се хрущене на метал, от което на човек му призляваше, а после силата на удара ги изхвърли от пистата две секунди преди Грег да се вреже в тях.

Окъпан в студена пот, той усети, че краката му се тресат произволно, и с неистово усилие насочи вниманието си към пътя и изтласка от съзнанието си картината на пламтящото унищожение, останала вече зад него. Внезапно усети пронизваща болка в левия крак и почти подскочи. „Сигурно е глезенът! Слава богу, че отнех навреме газта. Ще трябва да предам кормилото на следващия технически пункт.“

 

 

Четири часа по-късно Грег бе непосредствено зад поршето, намиращо се на челна позиция. Бе се стремил неотклонно да стане пръв през изминалите двадесет и седем обиколки, но не бе съумял да го постигне. Разстоянието между „Спиър“ и колата отпред бавно намаляваше. Притиснат между две поршета, Грег се промъкна по-близо до водещата кола и тогава всички натиснаха спирачки, за да вземат завоя Падък Бенд.

Той пресметна, че непосредствено пред тях са се събрали накуп няколко по-бавни коли. Реши да направи веднага опит да заеме челна позиция откъм вътрешната страна на Друид, след който щяха да настигнат две от по-бавните коли. На Хейлуд Хил, Грег се изнесе вляво и натисна спирачки в последния момент. „Спиър“ прелетя покрай поршето точно когато навлязоха в завоя.

Грег държеше трудната вътрешна ивица на завоя, но се плъзна навън, когато излизаше от него. Поршето остана отзад, сега нямаше възможност за изпреварване. Грег премина на зигзаг между помощната маркировка пред трибуните край Саут Банк и долови кресчендото на зрителските овации, когато колата изрева покрай тях. Оставаха му още шестнадесет обиколки.

Глезенът го мъчеше, но болката бе поносима. Просто глупава неприятност. В шумното купе се дочуваше увеличаващата се възбуда в гласа на коментатора по радиоуредбата: „… остават още само три обиколки и изглежда, че Грег Игълтън, който е начело с «Игъл Спиър», увеличава разстоянието между него и поршето…“

Когато се хвърли в завоя Дингъл Дел Корнър за сто и петдесети път този ден, Грег задържа с усилие погледа си върху трасето. Болката в лявото му коляно се бе усилила. Внезапно очите му се замъглиха. „Мили Боже — помисли той, — помогни ми да не загубя съзнание, преди да е свършило състезанието.“

Турбодвигателят изригна в пламъци, когато той намали скоростта с две предавки преди главната трибуна. Изведнъж всяко движение на болния му крак се превърна в мъчителна агония. От пункта на „Игъл“ чу глас по радиовръзката, вградена в шлема му.

— Дръж се, Грег, доста напред си.

— Каква преднина имам? — От болката започна да му се повдига.

— Четиринадесет секунди.

Никакъв шанс да успее да отиде до техническия пункт и да предаде управлението на другия пилот за оставащите няколко обиколки. Нямаше какво да се прави, трябваше да остане докрай.

Когато пак мина Падък Бенд. Грег едва успя да смени предавката. Болното му ходило бе отекло така, че едвам го движеше.

— Поршето те настига лека-полека, Грег — предупреди го гласът в ухото му.

„Спиър“ полетя.

Излезе от Хоторн Бенд, но левият му крак едва имаше сила да натисне педала на съединителя и Грег усети как устата му се пълни със стомашен сок. С мъка успя да се съсредоточи и едва се размина на милиметри с „Нимрод“-а.

При Дингъл Дел поршето ги задмина.

От болка, съзнанието му се замъгляваше все повече, но Грег можа да долови въодушевения рев на тълпата, когато отстрани на трасето се развя флага на „Игъл“, отбелязващ навлизането му в последната обиколка.

Устата му отново се напълни с жлъч и той загуби съзнание за още една фатална секунда. Гласът по радиото остана спокоен.

— Настига ни и Стивънсън с БМВ-то. Ще издържи ли кракът ти?

— Да.

Грег бе прегракнал от усилието да контролира болката, раздираща тялото му. Поведе колата за последен път по трасето, обезумял от страданието, глезенът го болеше нетърпимо. Почти не забеляза БМВ-то, което го задмина.

— Да, „Спиър“ определено е в затруднение. Разочарованието за екипа на „Игъл“ ще бъде огромно — дърдореше коментаторът, когато свърнаха в Брабам Стрейт. — И сега флагът се спуска и което значи, че първото място е за Вернер Хенцен с порше — съобщи радиоуредбата, — следва го Стивънсън с БМВ, а Игълтън току-що успя да хване третото място със „Спиър“ пред Динети с… нещо става със „Спиър“!…

От местата над техническите пунктове Лили видя как Грег прелетя трети, после „Спиър“ загуби скорост опасно бързо и залъкатуши встрани от пистата. Пилотите, пресичащи финала, свърнаха, за да избегнат черната кола. Един не успя.

Лили изпищя ужасена, когато ланчата в бяло и оранжево удари „Спиър“ косо отзад. Двете коли се завъртяха извън трасето и „Спиър“ се блъсна в една преграда. Без да обръща внимание на Джак, който й извика да внимава, Лили хукна към смачканата кола, от която вече се издигаше стълб пушек.

— Върни се, върни се, глупачко! Може да избухне всеки момент!

Един фелдшер грабна Лили и почти я прехвърли зад преградата.

Друг фелдшер дръпна силно вратата на „Спиър“, отвори я и измъкна отпуснатото тяло на Грег. Само след минути медицинският хеликоптер се вдигна във въздуха с Грег на борда и отлетя към болницата.

— Игълтън очевидно е ранен… — протръби радиоуредбата.

 

 

— Фрактура от пренапрежение на костите, това е причината за проблема. — Докторът размаха писалката си над рентгеновата снимка. — Тъй като първата злополука е била преди няколко седмици и увреждането не е било диагностицирано навреме, страхувам се, че е възможно свързаните с него оток и изкривяване да са оказали влияние и на другите връзки.

— И колко време ще мине, преди да мога отново да карам?

Лицето на Грег се изопна и побеля.

— Трудно ми е да кажа. Ще ви дадем болкоуспокояващи лекарства, разбира се, и ще направим серия инжекции, за да намалим отока, но за лечението на самата фрактура не сме в състояние да помогнем много. Това ще стане с времето.

— Но колко време ще с необходимо? Трябва да участвам отново в състезание във Франция след три седмици.

— Най-добрият съвет, който мога да ви дам, е да забравите напълно състезанията поне за два месеца. — Лекарят мушна рентгеновата снимка обратно в светлобежовата папка. — Пълна почивка на легло поне месец и половина и никакво тежко натоварване от какъвто и да е род, докато не се излекувате сто процента. При този вид увреждане природата си иска своето.

След като лекарят излезе, Грег започна да преглежда със секретарката си кореспонденцията; после пристигна Джак с подробен отчет за състоянието на „Спиър“.

— Изглежда добре, Грег — този път помпата на горивото бе чиста, като свирка. Какво става с теб? Ще заменим ли Ричард с Пийт?

Лили изчака търпеливо реда си на края на опашката от посетители. И когато се наведе, за да целуне Грег, една млада, руса сестра вмъкна глава през вратата.

— Времето за днес изтече — каза тя. — Заповед на лекаря. Господин Игълтън има нужда от почивка.

Другите тръгнаха към вратата.

— Не можах да поговоря с теб, Грег — каза Лили.

— Съжалявам, скъпа, но се опитвам да върша работата си от болничното легло. Трябваше да видя Джак, секретарката ми, спонсорите и татко, също така и теб, а ми е позволено да приемам посетители само по един час дневно. Знам, че не ме виждаш много често, откакто се запознахме, но не искам да си правиш грешни заключения. Ти познаваш екипа ми, Лили, и знаеш моите задължения.

Лили погледна към пода и въздъхна. Грег продължи:

— Аз не работя заради себе си, скъпа. От мен зависят всички в „Игъл Моторс“, а аз завися от тях. Всеки месец трябва да изплащам огромна сума, за да могат те да изхранват семействата си. В екипа ни има мъже, които работят за мен, за баща ми и за идеята на частните британски предприятия в областта на автомобилните състезания по двадесет и четири часа в денонощието дори през отпуска си. Не мога да ги изоставя, Лили. — Той протегна ръка, хвана нейната и я придърпа да седне до него. — Не мога да правя, каквото искам, да отида там, където искам, или да не дам най-доброто, на което съм способен, с тази кола. Това би било нечестно и безотговорно. Трябва да разбереш, че работата ми е на първо място в живота ми и аз не мога да позволя нищо да ме отвлича от нея, дори и ти, скъпа.

Лили се наведе мълчаливо и го целуна.

— Аз мога да чакам.

 

 

Дебра Халифакс се отпусна на възглавниците с английска бяла бродерия и запрелиства безцелно вестника, докато стигна до колоната на Лиз Смит. Изведнъж една новина грабна погледа й и тя зачете на глас: „Лили ще изпълнява главната роля в представление с благотворителна цел…“ Дебра вдигна очи и тихо каза:

— Точно това ми трябваше.