Шърли Конран
Лейс (63)

8.

Началото на юни 1979

Щом Лили видя фотографа, лицето й се изопна, но Грег се обърна спокойно, за да му позира, все още с ръка около раменете й.

— Само една снимка, Ерик — каза той умолително. — Днес имам свободен ден. Това е Елизабет Джордан.

— Как вървят нещата със „Спиър“^[1], Грег?

Мъжът извади от мръсната си туристическа торба един още по-мръсен бележник.

— Много добре, през следващата седмица ще участваме в Силвърстоун.

— В такъв случай предполагам, че сър Малкълм е във възторг. Ще участваш ли в Льо Ман?

— Да, много е доволен — отвърна Грег. — Но дали ще се състезаваме в Льо Ман зависи от това какво ще стане в Силвърстоун.

За голямо удивление на Лили мъжът вдигна чантата с фотоапарата, прибра бележника си и пое по брега, а Грег каза:

— Съжалявам, скъпа, страхувам се, че през повечето време съм единствената знаменитост в града. Фотографът беше от дорсетския вестник.

Тогава тя си спомни, че в хотелското легло Грег я бе нарекъл Лили.

— Грег, ти си ме познал! — каза му с укор и усети как щастието, което й изглеждаше толкова сигурно, започва да се разпада като детска пясъчна кула, отмивана от морето. Беше я лъгал.

— Разбира се, Лили. Ти си лице, познато на много хора. Всеки би те познал, дори и с кърпа на главата.

Лили въздъхна.

— Мислех, че ще имаме по-голям шанс за връзка, ако не знаеш коя съм. Щом ме зърнат, всички свестни момчета се изпокриват и отвсякъде изпълзяват мръсници.

— Предполагах нещо такова, защото аз имам същия проблем, макар и не в такава степен. — Грег й помогна да се изкатери на брега по хлъзгавите, покрити с водорасли камъни. — Аз също те излъгах, и пак поради тази причина. Истинското ми име е Игълтън, не Темпълтън.

— О! — каза Лили. — Значи гаражът е твой?

— Да.

— А какво е „Спиър“?

— Почти те прегазих с нея. Аз съм автомобилен състезател, а освен това конструирам и спортни коли.

Пресякоха жълтата, осеяна с камъчета пясъчна ивица, отидоха до паркинга и той й помогна да влезе в очукания черен ягуар.

— Поех ръководството на „Игъл Мотърс“ миналата година, когато баща ми се оттегли. Тогава фирмата вървеше стремглаво надолу, но ще успеем да се оправим. — Той подкара извън дъждовно-сивия град и пое през откритото поле. — „Спиър“ е първата ни нова кола от доста време. Отначало ще направим състезателен модел, за да постигнем максимална реклама. После ще преминем към търговски модел. Това е колата, с която едва не те прегазих.

— Но това бе само една консервна кутия на колела!

Лили си припомни първото си пътуване с Грег, след което се бе чувствала като разбита. През лицето му премина леко раздразнение и тя бързо продължи:

— Как ще изглежда, когато я завършите?

— Тази „консервна кутия“ ще има по-добри параметри от порше и ще е по-престижна от мерцедес. — Минаваха през мрачна букова гора, от клоните се стичаха капки вода. — Основният модел е четирилитров, с осем клапана, четириколесно задвижване и газотурбинен нагнетател, който може да даде мощност от осемстотин конски сили. Ще развива около триста и тридесет километра в час.

Последва мълчание.

— Какъв цвят ще бъде? — попита Лили.

— Черен. Такова е желанието на спонсорите. — Грег изпревари един фургон за говеда. — Когато излизам на пистата, аз представлявам истинско табло за обяви в човешки вид. Цялата ни дейност се финансира от спонсори.

Колата бягаше през покритото с пирен поле.

— През петдесетте години „Игъл Мотърс“ беше един от водещите европейски производители. — Последва стръмно спускане по един склон. — Баща ми е бил веднъж европейски шампион на спортни коли, но славата не може да се яде, Лили. Сигурно съм бил около тригодишен, когато е банкрутирал. Първите ми спомени са свързани със съдия-изпълнителя, който отнася велосипедчето ми на три колела. Взеха всичко, което имахме. — Грег намали скоростта и настигна ремарке със сено. — Твърдо съм решил да стигнем отново върха, но този път счетоводната ни система ще бъде толкова съвременна, колкото и дневникът по поддръжката.

Стрелнаха се и изпревариха ремаркето.

— Щом успея да наложа отново името ни на състезателната писта, ще пусна наши нови спортни коли на пазара. Има изгледи да получим финансова подкрепа от правителството. Но първо трябва да докажа, че можем да произвеждаме.

Свърнаха по покрит с чакъл път, който се виеше между високи брястове. Дъждът бе спрял.

— Къде отиваме?

— У дома — отвърна Грег. — Живея зад работилницата.

 

 

Цехът, в който се правеха разработките на „Игъл“, представляваше преустроена солидна сграда, намираща се на гърба на огромна, грозна къща в английски стил, построена от червени тухли. До варосаните тухлени стени на просторната работилница бяха подредени множество черни състезателни коли, намиращи се на различен етап от изготвянето им. Небрежно, но с гордост, Грег махна с ръка към една зловеща машина с клиновидна муцуна.

— Боядисахме я вчера.

— Изглежда много по-ефектно в сравнение с онази, с която едва не ме преби — каза Лили, когато той отвори вратата на лъскавата, черна като пантера кола.

— Много специален модел. — Грег потупа капака. — При паркиране в градски условия може да маневрира странично — като морски рак. — Прекара с любов пръсти по блестящата врата, приличаща на крило на чайка, и я отвори пред Лили.

Докато влизаше в нея, тя си помисли, че май колите наистина действат възбуждащо на мъжете. Жените не го разбират, тъй като не могат да го изпитат — за тях това е само средство за придвижване или символ на обществено положение.

— Не е лоша, нали?

Лили долови типичната английска сдържаност. А също така разбра, че се влюбва в мъж, който е влюбен в една кола.

Прекараха следващите десет минути в ръмжене и в опити за странично паркиране. Колата имаше хидравлично пето колело и компютризирано четириколесно задвижване. Грег бе горд като баща на новородено.

— Искаш ли да направим едно скоростно кръгче? Имаме тренировъчна писта.

Подобно на огромна черна пантера колата връхлиташе, вземаше завоите и се плъзгаше по кратката писта, като изхвърляше при бързото движение чакъл и дъждовна вода. Накрая Грег спря прилежно „Спиър“ пред вратата на цеха.

Коленете на Лили трепереха, когато Грег й помогна да слезе, и тя отново се усети замаяна.

— Големият въпрос е дали „Спиър“ ще бъде готов за петстотинкилометровото състезание в Силвърстоун — каза той почти на себе си. — Ако там издържи добре, има тайна договореност колата да бъде допусната до състезание в Льо Ман следващия месец. Така че — стискай ни палци.

— Защо Льо Ман е толкова важен? — попита Лили и протегна натъртените си крака.

— Защото това е от възможно най-тежките изпитания за една кола. Льо Ман е двадесет и четири часов тест на издръжливост, продължава както през деня, така и през нощта. Ще са необходими поне десет спирания за зареждане с гориво и за някои дребни настройки — обясни Грег. — Имам двама партньори пилоти, с които ще се сменяме на волана. Колата на практика не спира за повече от две минути и е подложена на фантастично натоварване. Така че, предполагам разбираш — той отмахна една стиска трева от крилото, — че ако „Спиър“ финишира добре в Льо Ман, ще бъде приет сериозно от състезателния свят — и от правителството.

Върнаха се в работилницата. Около и под полузавършените коли лазеха механици в мръсни, някога бели комбинезони. Лили изтръска дъждовните капки от кърпата си за глава.

— Защо работите в неделя?

— Ако се налага, хората ще работят и по двадесет и четири часа в денонощието: захванали сме се с тази работа, за да спечелим — отвърна Грег, докато минаваха покрай някакъв механик, който притягаше към един тезгях нож за грубо струговане. — Ако стигна до трасето на Льо Ман със „Спиър“, това ще бъде благодарение на петдесет души, много от тях доброволци. — Спряха до чифт крака в комбинезон, подаващи се под едно шаси. — Екипът по поддръжката върши всичко — от ръчната изработка на частите тук до осигуряването на сандвичите ми, докато съм по трасето. — Минаха покрай трети чифт крака в мръсен комбинезон, превити над един двигател. — Екипът ще кара през нощта до мястото на състезанието. Времето никога не достига и, ако е необходимо, те ще работят дори на дока в Булон.

Грег спря в края на работилницата и погледна с обич един пъпчив младеж с очила, който изпилваше болт.

— И повечето от тях го правят само от любов към машините и спорта, тъй като нямам възможност да им плащам. Те искат да видят „Игъл“ отново на върха, както когато татко е бил шампион.

Грег подритна леко чифт крака в комбинезон, които стърчаха изпод друго черно шаси.

— От психологическа гледна точка първото състезание е най-тежко, Грег — чу се глас отдолу. Краката се измъкнаха навън. Пред тях застана нисък, як мъж с приветливо червендалесто лице и клюнест нос като на Полишинел^[2]. — Божичко, колко е студено долу, измръзнаха ми краката. Хайде да се качим вкъщи да пийнем по чаша шери и ти ще можеш да ме представиш на тази очарователна млада дама.

Сър Малкълм подаде очернената си ръка на Лили.

 

 

На Лили й се стори, че вътре в къщата е по-студено и по-влажно, отколкото навън. Тя свали с неохота белия си шлифер и погледна със завист към развлечената дебела бледоморава жилетка, с която бе облечена майката на Грег. Докато отпиваха от шерито, разговорът се въртеше около състезанието в Силвърстоун, постоянно прекъсван от телефона. Обаждаха се водачи, спонсори, доброволни сътрудници и накрая един лондонски вестник — поискаха от Грег да опише с няколко думи с какво е облечен, когато спи. Сивите очи на лейди Игълтън — избледняло подобие на тези на сина й, гледаха ведро.

— За тридесет години брак се научих да деля съпруга си с колите — каза тя на Лили, когато Грег пак отиде в работилницата, а баща му отново го потърсиха по телефона. — Приятно ми е, че се запознахме, скъпа. Струваше ми се, че Грег е по-запален по машините, отколкото по момичетата. Понякога си мисля, че автомобилните състезания са по-скоро болест, отколкото спорт.

— Не се ли тревожите за него?

Лили опита да спре тракането на зъбите си. Беше юни и британците смятаха, че вече е лято и не обръщаха внимание на показанията на термометъра.

— Човек се научава да живее с тревогите. Накрая. Съпругът ми оцеля в катастрофа при скорост двеста и осемдесет километра в час. — Лейди Игълтън сви рамене. — Шансовете на Грег да загине по трасето са едно към седем. Но с всяка година стават все по-малки. Просто не си позволявам да мисля за това.

 

 

— Какво каза? — изкрещя Лили и помисли: „Силвърстоун е най-шумното място на света“.

Грег, облечен в широк бял огнеупорен екип, се качваше на пилотската седалка в „Спиър“. Състезанието й приличаше на нещо като крос между станция за зареждане на гориво и супермаркет, разположен в прашен градски парк. Блестящите табла за обяви зад прииждащите тълпи, които се точеха от двете страни на широката писта, бяха отрупани с реклами и приличаха на лъскави пакети прах за пране. Всяка състезателна кола, всеки състезател, всеки механик, всяка количка за сладолед бе облепена с реклами.

Лили не можеше да си представи по-цялостна атака на сетивата от това обилие на шум, цвят и миризми.

— Ще се видим след три часа — извика Грег. Устните му се подадоха през плетената шапка, която защитаваше лицето му от огън. После се обърна към екипажа и Лили знаеше, че вече я е забравил.

След две минути той нахлупи шлема на главата си и екипът, облечен в бели комбинезони, избута „Спиър“ към старта.

Машината тръгна с рев заедно с останалите след водещата кола и на завоя изригна пламък.

— Нормално ли е това, Джон? — викна Лили. Джон беше психологическият съветник на Грег — слаб, брадат мъж.

— Да. Не се тревожи, всичко ще бъде чудесно, дори по-добре от изпитанията миналата седмица. — Той я хвана за ръка и влязоха в стъклената кабина над техническите пунктове, където шумът бе по-слаб. — Няма да имаме проблеми този път.

Лили не разбираше защо преди колата създаваше проблеми. Все пак това бе скъпа машина и през последните няколко седмици шестнадесет механици я обследваха цялата, провериха всяка гайка, всеки болт и я зареждаха все едно че я кърмеха. Не искаше да задава глупави въпроси на Грег, но нямаше нищо против да изглежда тъпичка в очите на този любезен червенокос викинг. Затова попита:

— Защо при тези коли толкова много неща не са наред?

Джон опита да отговори кратко и ясно, така че да бъде разбран дори от една жена.

— Състезателната кола е сложен, многостранен механизъм. Тя винаги работи на абсолютната граница на възможностите си. Много от нашите проблеми са свързани с неща, като напрежения в материалите, високи температури и микропроцесори за управление подаването на горивото. Човешките грешки са само допълнение към всичко това.

Той се извърна, когато една ланча „докуцука“ в съседния пункт. От ауспуха й излизаше струйка черен парлив пушек. Механиците се хвърлиха като изтребители по местата си. Джон кимна.

— Тази ланча е излязла на пистата толкова идеално и прецизно настроена, колкото е възможно, но се движи със скорости, достигащи триста и двадесет километра в час в протежение на стотици, а може и хиляди километри, без да спира. Тези коли са като състезателни коне — проектирани са за високи постижения и за нищо друго. За да може да достигне скоростта, необходима й, за да победи, колата работи постоянно на границите на възможностите си. Така че неизбежно нещо винаги не е наред.

След като колата, която бе начело, мина покрай техническите пунктове като зелено-оранжево петно, Лили се обърна към Джон с последния от въпросите, които от седмици си умираше да зададе.

— Какво е необходимо, за да бъде добър един пилот, Джон?

Той избърса ръцете си с някакъв парцал.

— Изключително бързи реакции, способност за концентриране и контрол. Това е игра за млади мъже. Пилотът започва да намалява темпото някъде около тридесетата си година. От друга страна са необходими по-зрялата преценка и стабилната нервна система на по-възрастните. Докато момчетата горят телом и духом на пистата, умовете им работят като компютри и във всеки момент телата им чувстват състоянието на колата и скоростта й. И тъй като са ревностни състезатели, те постоянно менят тактиката си, за да победят останалите.

— Кой печели — най-безразсъдните и най-лудите глави ли?

— На тази писта лудите глави не са много. Добрият пилот никога не поема излишни рискове. Те не са безразсъдно смели момчета, а хладнокръвни професионалисти, изпълнени с уважение към опасностите. Не са дошли да се правят на интересни. — Джон подаде на Лили чифт черни шумозаглушители и двамата се върнаха при техническия пункт. Тя остана там два часа и половина, оглушена от трещящия рев на ауспусите, като вдишваше неприятната миризма на гореща гума и изгорели газове. Гласът на коментатора, идващ от високоговорителите, бе удавен от воя на двигателите на колите, пръснати по цялото трасе. Шумът бе всепроникващ, неумолим и невероятно изтощителен. Приличаше на дискотека, попаднала под оръдеен обстрел.

— Току-що Грег постигна най-високата скорост за една обиколка, отбелязвана от изпитателна кола на първото й голямо състезание — изрева Джон в ухото на Лили. — Остават още само десет обиколки.

Докато колите навлизаха с ръмжене в последния половин час от състезанието, тя усети, че главоболието й намалява.

Внезапно екипът на Грег наскача и грабна инструментите. „Спиър“ бавно излезе иззад завоя, намали съвсем и спря.

Механиците се струпаха около задната част на колата, а Грег изскочи навън.

Забеляза Лили чак след десет минути. Изтича при нея — на лицето му се четеше раздразнение и примиреност.

— Проклетата скоростна кутия изгърмя — извика той.

В този момент механикът Джон, който правеше някакви изчисления, вдигна палец нагоре. Грег се подсмихна, а един телевизионен репортер мушна микрофона си под носа му.

— Значи, Грег, следващата ви цел е Льо Ман — двадесет и четири часовото изпитание на издръжливост?

— Да, амбицията ми винаги е била такава.

— Ще празнувате ли тази вечер? Лили се е приготвила да ви изненада със забава, нали?

— Ако наистина е така, вие току-що развалихте изненадата, друже.

 

 

— Не разбирам защо трябваше да дойдем, Ейнджълфейс, особено след като не сме поканени.

Маги Харис огледа шумната забава. Тълпата състезатели бяха облечени в дънки от „Армани“ и копринени ризи от „Черути“, а увисналите на ръцете им момичета бяха бледи подобия на Фара Фосет. „Няма за какво да се тревожа“ — помисли Маги, като прецени противничките само с едно трепване на миглите си и погледна белия си сатенен гащеризон. От двете й страни той бе разделен от под мишниците до глезените и частите бяха съединени с кръстосани бели кожени ленти, под които се виждаше голата й плът.

Тя тропна с единия си сребрист каубойски ботуш.

— Не познавам никого от тези състезатели, Ейнджълфейс, нито пък ти. — Завъртя се на високите си сребърни токчета. — Да си вървим. Неудобно ми е. Не е, както когато ти пееш.

Започна да си пробива път през шумната тълпа, но Ейнджълфейс я сграбчи за рамото.

— О, не, няма да те оставя да си отидеш! Очаквам милата ми дама да бъде край мен дори когато влизам някъде без покана.

Лицето му беше изопнато с хлътнали страни като на рок звезда от шестдесетте години. „Ейнджълфейс притежава грубост, която се постига само след двадесет години рокендрол турнета“ — помисли Маги, когато прочутите сини очи я погледнаха гневно сред ореол от буйна черна коса.

— Млъкни, скъпа, и се забавлявай — каза той с измамно мек гърлен глас.

— Махни ръцете си от мен!

Маги огледа набързо стаята и реши да не прави сцена. Беше твърде рано и прекалено многолюдно. И между другото, дори той да бе един неподбиращ помияр и да прекаляваше понякога, все пак си оставаше най-красивият мъж сред присъстващите и ако тя си тръгнеше демонстративно… Е, не би искала да го остави сам с таланта му, току-що подстриган и в тези прекрасни кожени дрехи. Черният кожен костюм на Ейнджълфейс прилепваше плътно по тялото му и правеше гънки около ставите му, също като кожа на игуана.

— Ще останеш тук и ще се държиш прилично — изръмжа той. — Отивам да взема пиене.

Гмурна се в тълпата и тръгна към бара, където Лили поздравяваше гостите си. Проправи си път, като разбутваше хората наоколо, и накрая застана пред нея.

Зае както на сцената стандартната си поза с разкрачени крака и наклонена встрани глава, стиснал яката на неразкопчаното си до долу кожено яке. Лили премигна и загледа като домакиня, която не може да разпознае изпраните си и изкъпани приятели.

— Здрасти.

Ейнджълфейс продължаваше да я озарява със старата си мила изкривена усмивка на чекиджия, с която бе успял да пласира четиринадесет албума.

— Защо ме гледате така? — Лили отстъпи назад и розовата й рокля от тафта изшумоля. — Да не ми е изпаднало ченето? Или нещо не е наред с лицето ми?

— Аб… солют… но нищо. — Ейнджълфейс разля чара си на кокни от шестдесетте, после затананика леко с нежен глас: — „Била си красиво дете…“

Всички престанаха да се преструват, че не гледат към тях, и участниците в забавата се превърнаха в публика. Ейнджълфейс метна отново кривата си усмивка към Лили.

… И сто на сто

и в детската градина

момченцата са зяпали след теб.

Той обгърна с ръце раменете й, като смачка тафтените къдрици. Двамата се обърнаха към гостите и запристъпваха ритмично. Лили се усмихваше, но все още бе озадачена. Не бе ставало дума, че Грег е познат с прочутата рокзвезда.

Маги започна да си пробива път през хората, като си говореше наум: „Ето затова дойдохме тук! Даваше толкова зор заради тази надута кучка!“.

Стигна до съпруга си точно когато той свърши песента и в стаята се разляха смях и ръкопляскания. Ейнджълфейс я представи на Лили с нежен копринен глас, който Маги веднага изтълкува като заплаха.

— Радвам се да се запознаем, Лили. — Тя се усмихна ослепително, а после пошепна в ухото на съпруга си: — Хайде да си тръгваме. Веднага.

Ейнджълфейс нарочно целуна Лили за довиждане и тръгна наперено надолу по стълбите, а русата му съпруга висеше неумолимо на черната му, облечена в кожа ръка.

— Ако моята съпруга се държеше така, щях да я върна за някои подобрения — прошепна Грег на Лили. — Ако можеше да се убива с поглед, вече щеше да си на три метра под земята.

Лили сви златистите си рамене и се върна при гостите си.

 

 

— Очевидно се справяш добре, Тереза. — Лили се пресегна през масата на парижкия ресторант и приглади шифонената яка на червения костюм на старата си позната.

— Не е зле — самодоволно кимна Тереза, — пък и работата не е свързана със стоене на течение, както беше при правенето на порнофилми. Помниш ли колко студено беше в студиото на Серж?

— Правеше го нарочно, та да ни настръхват зърната.

— Ш-ш-ш-т!

Дойде келнерът и сервира на безупречно облечените жени с блестящи коси две сребърни чинии със стриди върху лед.

Лили се наведе заговорнически.

— В какво всъщност се състои работата за мадам Жорж? Още ли работиш със старци, Тереза?

Лили си умираше от желание да се наприказва с единствената жена, с която бе била близка през младостта си. Тереза се бе държала сърдечно с нея и я бе научила на грубата улична мъдрост на проститутка от висока класа.

— Жалко, че не можеш да останеш и през нощта, Лили — каза Тереза. — Поне да видиш офиса. Tres chic, alors^[3], да долетиш в Париж само за един обяд. — Тя мушна превзето една стрида в устата си. — Да работиш за мадам Жорж е все едно да си наета от първокласна агенция за модели. В офиса има шест момичета. Седят зад бюрата си и приемат телефонните обаждания. Ние чакаме в розовия салон зад офиса, приказваме си, играем на табла или гледаме телевизия, докато ни ангажират. — Още една стрида изчезна между лъскавите й устни. — Шофьорите на мадам Жорж са яки като бикове, така че нямаме никакви проблеми, а счетоводството е компютризирано и винаги получаваме заплатите си на седемнадесето число. Има твърд ценоразпис за услугите, които предлагаме, а момичетата са подредени по категории. — Тереза капна внимателно малко „Табаско“ върху следващата стрида. — След онази работа с министъра ме търсят постоянно, така че сега съм в категория А — собствен шофьор, собствен апартамент, собствена домашна прислужница и кредитна карта за „Ив Сен Лоран“.

— Какво представляват мъжете?

Лили беше искрено заинтригувана.

Тереза глътна последната стрида, провери блясъка си за устни, засмя се и поръча още една порция.

— Мадам Жорж е френска институция, също като Лувъра и Крийон. Всеки културен мъж знае за нея независимо дали е филмова звезда, политик, генерал или ядрен физик. Всякакви идват при нас.

— А различават ли се от клиентите от улицата?

— Клиентът си е клиент. Едни са чисти, други са мръсни, едни създават неприятности, други — не, едни са бързи, други — бавни. — Тереза сви рамене. — Щом имат пари, всички получават еднакво обслужване от момичетата на мадам Жорж — най-доброто и най-дискретното.

— Ти не беше особено дискретна, когато министърът хвърли топа. Какво точно му направи, лошо момиче?

— Горкият министър, винаги се нуждаеше от малко… съдействие. — Тереза направи красноречив жест и Лили се задави от неочакван изблик на смях. — Мадам Жорж каза, че така му се пада — винаги закъсняваше с плащанията. Ако тогава не бяхме в хотел, тя би могла да прикрие работата. Както и да е, всяко зло за добро. Видя ли снимката ми в „Льо Фигаро“?

— Да. — Лили се наведе над вазата кремави рози и понижи глас. — Точно затова исках да те видя.

 

 

Лили не можеше да разбере защо бе толкова уплашена на късата тренировъчна писта на семейство Игълтън, докато Грег правеше кръг след кръг с търговския прототип на „Спиър“, като си мърмореше непрекъснато: „Тук не зави достатъчно рязко… все още работи неравномерно при седем хиляди и триста оборота на прав участък… не ми харесва звукът на трета скорост…“. От пронизителния вой на мотора я заболяха ушите, по косата и дрехите й полепна мазен вонящ пушек, а тялото й се схвана от неудобната седалка. Не я вълнуваше животът на поклонниците на автомобилните състезатели и не можеше да разбере защо Грег като че ли предпочита да препуска отново и отново по пистата, вместо да бъде с нея в леглото. Винаги си имаше някакво извинение. Не го правеше два дни преди състезание, а нощта след това бе твърде изтощен и като че ли прекарваше всяка втора вечер в работилницата, превит над омаслената част от някой неизправен механизъм.

— Може ли и аз да покарам? — внезапно предложи тя веднъж.

Грег се разсмя.

— Не, говоря ти сериозно. Мога да карам спортни коли. В Париж имам порше. — Тя се пресегна, мушна ръка между бедрата му и леко го подраска с лакираните си нокти. — Ако не ми разрешиш, ще те гъделичкам, докато се предадеш.

Грег се размърда и се засмя.

— В края на краищата — допълни Лили — предполага се, че търговският „Спиър“ ще бъде управляван от обикновени шофьори като мен!

Накрая Грег се съгласи.

— По-леко с педала на газта, колата ускорява изключително бързо.

Показа й различните контролни прибори и си размениха местата. Лили включи внимателно на първа скорост. Колата подскочи и се хвърли напред като леопард на лов, после се понесе по пътя и се гмурна в оградената със зеленина алея. Отначало усети машината като нещо диво и живо, което препусна заедно с нея. Но след като свикна с мощта под стъпалото си, я обзе въодушевление от чувството за опасност и надмощие, което й даваше колата, докато профучаваха между осеяните с розови цветчета пътни банкети, а вятърът се втурваше през прозорците без стъкла на вратите. За да покаже умение, Лили изключи от скорост, когато се понесоха надолу по хълма.

— Внимавай, следва завой! — изкрещя Грег.

Още преди да бе свършил, те вече бяха стигнали и влезли в него. Тогава едновременно видяха, че пътят отпред е препречен от едва влачещи се шарени крави.

Лили завъртя бързо волана и смело се насочи към отворената порта, през която току-що бяха излезли животните. Натисна прекалено силно спирачките. Колата се занесе по калния път, блъсна се в насипа с отвратително хрустене, преобърна се, плъзна се, забави и спря на сантиметри от панически бягащите уплашени говеда.

— Добре ли си, Лили? — извика Грег. Двамата висяха с главите надолу на обезопасителните колани в смачканите останки на „Спиър“.

 

 

— Лили, не говориш сериозно, нали? — запротестира Максин. — Главният прислужник ми каза, че искаш отделна стая. Нима ти и Грег… Искам да кажа вие двамата…

— Не и два дни преди състезание. — Лили се намръщи, взе сребърната четка за коса и се обърна към огледалото. — А тъй като сега става въпрос за Льо Ман, ще трябва да живея като монахиня цяла седмица. Трябваше да му обещая, че няма да го изкушавам, иначе съвсем сериозно ми заяви, че ще остане в караваната с екипа.

Грег бе нежен, страстен, внимателен и неизтощим, но прекарваше почти всеки момент, когато не беше в колата, в онзи проклет гараж, погълнат от онези проклети коли.

„Мъже!“ — помисли Максин, странно успокоена, докато гледаше красивото примирено лице на Лили. Шарл бе също толкова лош. Бяха минали седмици, откакто си бе заминала онази кучка Симон, но съпругът на Максин все още спеше в стаята си за обличане. Тапетите в нейната спалня бяха сменени с нови в сладострастни тонове бордо и на едната стена предизвикателно висяха няколко разрошени красавици от Фрагонар. Но Шарл още не ги бе видял и сега Максин не знаеше какво да прави. Двамата си говореха — всъщност твърде учтиво, но атмосферата оставаше враждебна.

— „Спиър“ бе причината да го срещна и заради „Спиър“ почти не го виждам — унило продължи Лили. — Просто попаднах в живота му в неподходящ момент. Точно сега всяка капка енергия, внимание и усилие му е необходима — тя ми е истинска съперница. Така че той винаги си има важно оправдание. — Лили започна да реши бавно косата си. — Още е контузен от катастрофата и би трябвало да държи в покой глезена си. И тъй като за всичко бях виновна аз, не мога да вдигам врява. Не и сега, когато цялото му бъдеще зависи от това състезание в Льо Ман.

Дочу се ръмжене на кола по покрития с чакъл път. От терасата се вдигна цял облак разтревожени гълъби. Лили скочи и изпусна четката.

— Това трябва да е Грег!

 

 

— Какво е решението им за горивото, Джак? — попита Грег разтревожено. Току-що главният механик се бе върнал в караваната с потъмнели от недоспиване очи след представянето на „Спиър“ на градския площад в Льо Ман за подробен оглед. Бе прекарал там осем часа.

— Това бе последното нещо, за което се сетиха, но имахме дълга препирня за размерите на мястото за краката на пилота. Скапаните французи лазиха и мериха цял час. Накрая се стигна до интерпретация на начина на снемане на размерите.

— Те са гадни копелета по отношение на наредбите. Изпратиха ли им „Джони Уокър“?

Не искаха да бъдат дисквалифицирани заради техническите показатели още преди да е започнало състезанието.

— Два кашона. Номерът мина.

Джак го потупа по рамото. В екипировката на отбора на „Игъл“ бяха включени три каси шотландско уиски, предназначени да изгладят пътя на „Спиър“ през лабиринта на стриктно прилаганите френски наредби.

— По-добре да не рискуваме да бъдем дисквалифицирани — реши Грег. — Можем да преоформим мястото за краката през нощта.

Грег остана сряда вечер да работи с механиците цяла нощ, а Лили се прибра сама с кола в Шато дьо Шазал. До сутринта лагерите на кормилото и скоростната кутия на „Спиър“ бяха разглобени, проверени и отново сглобени.

В четвъртък следобед ги обхвана паника — установено бе, че в центровката на съединителя има отклонение с милиметър — достатъчно, за да блокира системата. Момчетата работиха бързо, но все пак не успяха. Изкараха колата навън по здрач.

— Нищо не може да се направи. — Грег бе пребледнял. — Ще трябва да изминем обиколките за квалификацията така, както е, а нощес да опитаме да оправим съединителя.

Лили успя да го убеди, че още една безсънна нощ в караваната заедно с екипа ще го направи негоден за състезанието и той се съгласи с неохота. И така в петък вечер шофьорът на Максин ги докара — бледи и уморени, пред стъпалата на замъка точно преди полунощ.

— Успяхме! — триумфиращо извика Грег, като едва се влачеше по стълбището към Лили. — Каквото и да стане сега, то ще бъде само в плюс. „Спиър“ издържа квалификациите, допуснати сме до състезанието, а това е най-важното.

— Какво направихте със съединителя? — попита Лили, докато двамата седяха в малката жълта утринна стая.

Грег се нахвърли на паницата с говеждо задушено и твърдия френски хляб.

— Джак направи центровката отново — отвърна той между два залъка. — Той е рядък екземпляр, работи от чиста любов към точната техника. Сега голяма част от работата в един гараж се състои от замяна и сглобяване, а не от чиста механика. Обикновено не поправят нищо и не са необходими истински умения. Ако нещо не върви в дадена кола, повредената част просто се маха и се слага нова. А в „Спиър“ всеки болт и гайка трябва да се завинтят с точно определен момент на усилие. Знаеш ли, мога да пусна кормилото при триста и двадесет километра в час и това почти не се усеща!

Лили взе голямата му ръка с петна от смазка и я целуна.

— Кому би хрумнало да пуска кормилото, където и да е при скорост триста и двадесет километра?

 

 

Луната хвърляше тъмни спокойни сенки върху неравния сребрист пясък. Зад пламъците, които се издигаха от огромния лагерен огън, крал Абдула виждаше шиите и полюшващите се, гордо изправени глави на стадото камили, чиито силуети се очертаваха на фона на небето. Бяха ги накарали да легнат с вързани колене за през нощта, за да не избягат. „Въпреки джиповете, хеликоптерите и аеропланите, камилата все още остава най-надеждното средство за придвижване в пустинята — помисли Абдула. — Яде много малко, пие веднъж на пет дни, може да издържа двадесет дни без вода, стига да има паша, и превозва до триста килограма товар.“

През по-голямата част от деня племето на Хакем бе участвало в надбягвания с камили в пустинята. Абдула бе спечелил главното състезание. Сега се празнуваше неговата победа и поетът на племето — мъж със сива брада и черни одежди, лееше стихове в негова чест, които съчиняваше в момента, застанал край жълтите пламъци на огъня от сушени камилски изпражнения и изсъхнали дървета. Всеки път, щом споменеше името на Абдула, мъжете надаваха рев и изпразваха пушките си към небето.

Огънят осветяваше възбуденото малко лице на седналия срещу краля дванадесетгодишен принц Хасан — племенник на Абдула и негов наследник. Той го бе взел със себе си във владенията на Хакем, за да представи момчето на племето, над което един ден щеше да властва. Това бе четиринадесетото поред владение, което принцът посещаваше през този месец. Такива официални визити Абдула правеше само при най-важните шейхове в кралството и по време на пътуванията набираше войниците си. Свободата на страната му зависеше от верността на армията. Борбата бе цената, която трябваше да заплати за това, че държавата бе малка, изостанала, богата на петрол и от стратегическа важност за западните сили.

Поетът свърши и в нощта се издигнаха резките, гърлени гласове на войните, отдали се на спомени за минали боеве, камили и ловувания. Жълтите пламъци хвърляха сенки върху слабите им лица, дългите рошави коси и черните им очи, просветващи като звездите, осеяли черното небе над главите им. Тази нощ те щяха да спят върху пясъка, налягали край огъня, защитени от нощния мраз само от черните си наметала. Бедуините, като тези от племето на Хакем, презираха удобствата.

Абдула се замисли за обичайното си ежедневие, за писмената работа, срещите с посланици, министри, началници на ведомства и командири, и изпита особено удоволствие, че е сред тези груби, прости, смели мъже, живеещи в приятната за тях празнота на пустинята, където утрешният ден прилича на днешния и където времето не е господар на хората.

Началото на пиршеството бе официално обявено и пустинните бойци последваха своя суверен в черната палатка от кози кожи, дълга почти тридесет метра. Принц Хасан се спъна на входа и едва не падна. Абдула погледна към умореното дете, а един телохранител, облечен в бяло, му помогна да се задържи. В покритата с луксозни килими палатка млади момчета се поклониха и поднесоха съдове, отрупани с лепкави фурми и изпъстрени с точици смокини. От медни кафеници със сложни орнаменти наляха горчиво черно кафе, ароматизирано с кардамонови семена, в миниатюрни филджанчета. Крал Абдула разреши важно да му напълнят чашата трижди, както бе обичаят, а след това му поднесоха церемониалната купа камилско мляко, току-що издоено и леко солено на вкус. Когато Абдула я пресуши, шейхът на племето Хакем скочи на крака и се впусна в традиционните словоизлияния за добре дошъл, изпъстрени с преувеличени хвалебствия, сладникави ласкателства и ярки сравнения. Той благодари на Аллах за могъщата слава на бога, каквото представляваше Абдула според арабските канони, възхвали всичките му дела и му пожела вечен живот.

Крал Абдула погледна през палатката към принц Хасан. Момчето никога не се оплакваше и послушно изпълняваше задълженията си, но послушанието не бе полезно достойнство за един бъдещ крал. „Ще има ли Хасан достатъчно боен дух, за да управлява хора като тези тука?“ — запита се Абдула и огледа буйните, закоравели от живота в пустинята мъже.

Кралят не обичаше племенника си. След смъртта на любимия му син Абдула не обичаше никого и не се доверяваше никому. Не искаше да се обвързва с нищо и никого, освен със страната си, с делото на своя народ и с армията си. Майка му бе умряла при раждането му и той усещаше болезнено липсата й. Убийството на баща му предизвика у него само леден гняв. Съзнанието, че собственият му живот е под постоянна заплаха, остави у Абдула чувството, че по-дълбокото обвързване с когото и да било би направило този човек потенциален обект на политическо убийство.

Пустинният пясък в палатката бе покрит с килими с богати шарки, осеяни с възглавници с пискюли. Кралят не помръдваше глава, но наблюдателните му очи шареха навсякъде. Той бе надменно самоуверен, със светлокафява кожа, гладко опъната върху черепа му, а извитите му като лъкове вежди се сключваха над носа му, изкривен като клюн към широката му уста.

Момчета в бели роби внесоха в палатката огромни сребърни подноси, отрупани с ориз, ограждащ цели агнета, опечени на огън от дърва и напълнени със смес от жълтеникавокафяв ориз, стафиди, кедрови ядки и бадеми. Около всеки поднос седяха по турски по осем мъже, които откършваха късове месо, потапяха ги в сребърни купи с кисело мляко и правеха с пръсти малки топчета от ориз, като през цялото време използваха само дясната си ръка. Лявата се считаше за „мръсна“ (и служеше за съвсем други цели).

Момчетата поставиха сребърни подноси с кюнефе — сладки питки, пълни с козе сирене, залети с горещ сироп. Чу се острият вой на кларинет, писъкът на свирките и равният ритъм на тъпаните. Това бе прелюдия към танците и изпълнението на традиционни песни, треперлив вой без паузи, без ритмични или хармонични вариации, а само повторение на монотонни фрази.

В другия край на палатката генерал Сюлейман Хакем улови погледа на Абдула, кимна и тихо отиде зад принц Хасан, готов да го съпроводи, за да бъде представен на племето. Като гледаше слабото сурово лице на Сюлейман, кралят изведнъж проумя колко необикновен е фактът, че синът на шейха бе постъпил заедно с него в Кралската военна академия в Сандхърст. Двамата заедно бяха седели на дългите, блестящи махагонови маси, покрити с искрящ кристал, сребро и огромни свещници. Всички бяха издокарани в официални костюми, а струнните инструменти на полковия духов оркестър стържеха подбрани моменти от „Оклахома!“. И внезапно Абдула осъзна съвсем ясно противоречието между живота му на изток и живота му на запад и си спомни как със Сюлейман караха велосипеди от един учебен корпус до друг и безкрайните маршировки на парадния плац с тежки черни ботуши. Заедно се научиха да ръководят пехотен взвод. Заедно бяха скачали в реки, облечени в пълно бойно снаряжение. Бяха се друсали нощем из планините в ландроувъри, а денем бяха скачали от самолет. И двамата бяха признати за най-добрите ездачи и стрелци в Сандхърст, което съвсем не бе изненадващо, тъй като яздеха, откакто се помнеха. Можеха да улучат крило на яребица при пълен галоп, както и повечето войни, седящи тук тази вечер в разкошната палатка.

Музиката рязко спря. Абдула бе станал да произнесе ритуалната си реч, с която искаше от племето на Хакем да даде обет за вечна вярност към неговия род и наследник. Даде знак на Хасан също да стане. Момчето се изправи, но очите му се подбелиха и то се строполи върху старинния килим.

Чу се тревожен вик. Генерал Сюлейман изправи момчето, но то увисна в ръцете му, неподвижно и бледо като луната. Абдула с безизразно лице му нареди да съпроводи принца до женската палатка.

Шейх Хакем се хвърли в краката на краля, за да изрази верността си.

Десетина минути никой в палатката не помръдна. После генерал Сюлейман забързано се върна и прошепна в ухото на краля успокоителни новини. Принц Хасан бе просто припаднал, изтощен от непрестанните пътувания и церемонии през последния месец.

Последва незабавно глъч на облекчение.

Тържеството свърши. Абдула уми ръцете си в поднесената му сребърна купа. Никой от присъстващите не биваше да разбере колко силно е обезпокоен кралят. Принцът бе постоянно болен в английското си училище „Порт Риджис“. Детето или бе жертва на бавно отравяне, или бе негодно да стане крал.

 

 

Беше изключително ясен, горещ юнски ден. Слънцето бе напекло бетонната трибуна в Льо Ман. От време на време полицаите прочистваха мантинелата от покатерилите се по нея запалянковци. От гората зад трасето се дочуваше ревът и ръмженето на идеално настроените двигатели — колите заемаха местата си на старта. На шумната, препълнена трибуна една темпераментна група развяваше британското знаме и флаг с черен орел.

— Къде е Грег? — Максин взираше напрегнато очи в задимения въздух, но не можеше да види „Спиър“ в редицата.

Лили се измъкна от наблюдателната кабина и изтича до техническия пункт, където механиците работеха бързо над „Спиър“ в пълно мълчание.

— Един клапан заяде от проклетата жега — надвика Грег рева на потеглящите коли. — Ще изпуснем една обиколка.

Лили видя как колите се понесоха прилепнали към земята в предстартовата обиколка, подредени зад съпровождащата кола. После започнаха състезанието с виещо кресчендо. Преди края на първата обиколка „Спиър“ бе на пистата.

Когато изтичаше вторият час, „Спиър“ бе на десета позиция. Грег скочи победоносно от колата и изкрещя:

— Господи, тази кола е прекрасна!

— Кой води? — извика Лили, след като дубльорът на Грег скочи в „Спиър“.

Объркана от жегата, дима, аплодиращите тълпи и далечната какофония от панаира, тя не можеше да следи развитието на състезанието.

— Нанини с ланчата. Здравата гони — изрева Грег, когато „Спиър“ се изравни със зеленото „BMV Собър С7“ и постепенно започна да го изпреварва. Пет минути по-късно поршето с реклама на „Канон“ излезе от контрол, удари поршето „Ротманс“ на Джаки Айкс, което се завъртя леко, излезе на тревата, но продължи да се състезава, изгубило една позиция.

Към края на четвъртия час „Спиър“ бе шести. Лили гледаше как колата потръпва пред пункта с повредени баланси на предно дясно колело. Механиците работеха неистово, за да успеят да сменят цялото колело за двадесет и пет секунди.

— Виждаш ли защо имаме нужда от толкова много резервни части? — Грег се подготвяше да поеме управлението от другия пилот. — Това състезание подлага колите на щателна проверка.

„А също така и пилотите“ — помисли Лили. Разбра, че за първи път е невероятно разтревожена за безопасността и на Грег, и на всички. Състезанието вече не бе нещо глупаво и вълнуващо, беше станало плашещо. Изпита тих ужас, когато видя как една „Мазда 717“ се изпречи за малко пред „Спиър“, сетне двете коли постепенно се отделиха и прелетяха под Дънлоп Бридж.

В края на петия час станаха две верижни сблъсквания на коли на Мулсан Стрейт, при което от състезанието отпаднаха двете „Астън мартин“, модел „Нимрод“, и Грег остана втори зад поршето, което водеше.

Лили чу името „Игъл Спиър“ откъм трибуните, сред шума, идващ от коментаторските високоговорители.

— Какво става? — извика тя на Шарл.

— Вече е начело — изрева той възбудено. — С поршето е свършено!

Грег знаеше, че зад него ръмжат още осем поршета модел 956. Тези коли винаги доминираха на всички състезания за издръжливост благодарение на отличната германска проектоконструкторска работа. В Льо Ман една кола можеше да се разпадне под водача, металът можеше да се разкъса, гумата да се износи, пластмасата да се стопи. При тежкото двадесет и четиричасово изпитание не бе изключено машината просто да се разлети на части около и под пилота. Само най-яките издържаха Льо Ман.

Трета скорост зацепи изключително трудно, когато Грег включи на по-ниска предавка в очакване на по-бавния десен завой при Тертр Руж. Андрети в порше „Кремер“ го застигаше. Левият му глезен започна да пулсира и той изведнъж установи, че му е трудно да съсредоточи цялата си енергия за вземането на завоя.

Внезапно Грег усети остра болка, чу стържене и мачкане на метал, видя как светът се завъртя пред очите му, а елите се хвърлят срещу него…

„Спиър“ изхвърча от платното.

 

 

— Дяволски късмет!

Шарл просна дългото си слабо тяло на кадифеното кресло.

— Да катастрофира при двеста и петдесет километра в час и да се отърве само с навехнат глезен!

През отворените към терасата врати на библиотеката долиташе звънката песен на славей и тръпчивият аромат на лимонови дървета. Изтощена от емоциите, възбудата и безпокойството, Максин хвърли муселинения си жакет и се строполи на синия дивак с брокатена дамаска.

— Ох, каква задушна нощ!

Последва кратка тишина. Прислугата си бе легнала, а в библиотеката бе почти тъмно — светеше само една мъждива медна лампа за четене. Максин въздъхна.

— Шарл, капнала съм. Имаш ли нещо против да изчакаме, докато Лили се върне от болницата? Тя вдигна голям шум, но загрижеността й бе искрена. Почвам да се привързвам към нея. Може би с Грег най-сетне ще се успокои.

— Той изглежда доста свестен човек.

— И много подходящ за Лили. — Максин се прозина. — Ако стане европейски шампион на спортни коли, няма да му се наложи да се възползва от нейния успех. Няма да й завижда за славата и тъй като не работят в една и съща област, не съществува вероятност за сблъсък между амбициите им.

— Да, той няма да се чувства застрашен от нея — кимна Шарл. Протегна бавно ръце и крака.

— Никога няма да мога да разбера защо успехът на една жена е заплаха за мъжете. — Максин разкопча сандалите си. — Жените не се чувстват заплашени, когато съпрузите им преуспяват. — Вирна пръстите на краката си и ги размърда. — Те намират успеха за възбуждащ.

Протегна изморените си крака и завъртя глезените си. След двадесет години брак Шарл все още не можеше да устои на гледката на дългите й, закръглени крака със светла кожа. Максин знаеше отлично това и продължи бавно да ги движи на слабата кехлибарена светлина.

Поначало изключително прагматична, тя разбра, че когато човек види как някой, когото познава, е на прага на смъртта, той бързо преподрежда нещата, които смята за най-важни в живота. Шарл бе по-мил към нея — това не се бе случвало от месеци, докато шофираше към къщи от болницата, в която бе откаран Грег. Максин размачка леко левия си прасец. „Положението няма да се промени, ако той не се извини, а знам, че няма да го направи никога — мислеше си тя. — Но, ако му дам възможност и не му натяквам постоянно, винаги ще показва, че съжалява.“ Придърпа нагоре муселинената си пола и започна да разтрива лявото си коляно.

— Шарл, съжалявам — каза меко Максин.

„По-добре изкарай себе си виновна и действай, отколкото да настояваш упорито, че си права и да продължаваш да бъдеш нещастна“ — рече си тя.

— За какво съжаляваш, Максин?

— За всичко.

Шарл се хвърли към нея.

— Преуспяващите жени са винаги прекалено натруфени — прошепна той в ухото й, а тя се размърда щастливо под него.

Той мушна ръка под нежната й дреха, разкъса сатенената й камизола с цвят на праскова и затрепка с език по млечнобялото тяло на съпругата си.