Шърли Конран
Лейс (62)

7.

Март 1979

Ковчегът на сър Кристофър бе изнесен от параклиса на „Трелони“. Върху него имаше една червена роза от Пейган и букет бели маргаритки от тяхната петнадесетгодишна дъщеря Софая.

Въпреки отвратителното време Пейган бе настояла присъстващите да изминат пеш разстоянието от каменната къща на имението до частния параклис. От скалите духаше бурен корнуолски вятър, който чупеше разцъфтелите родендрони, плющеше в черния воал на Пейган и заплашваше да преобърне просмуканите черни чадъри.

Пейган настоя за старомодно погребение и по този повод избухна семейна кавга. Зелма, партньорката на майка й, бе отбелязала, че тъй като в момента повечето от органите на сър Кристофър са дълбоко замразени и чакат да бъдат подложени на дисекция от студентите по медицина, едва ли си струва да погребват това, което е останало от него.

Пейган знаеше добре какъв е поводът за злобната й забележка. Зелма бе помогнала на майка й да превърне потъналото в дългове имение в печелившо здравно заведение. Тя почти бе успяла да изиграе Пейган за наследството й и нямаше да прости никога на по-младата жена факта, че един ден цялото имение и целият бизнес щяха да й принадлежат.

— Скъпи мои, не идвайте. Искам да бъда сама — каза твърдо Пейган на Джуди и Максин.

И така сега тя стоеше сама край гроба на мъжа си и дъждът шибаше черните чадъри, докато сандъкът, в който лежеше Кристофър, бе спуснат в плодородната червена корнуолска земя.

Пейган още не можеше да повярва, че съпругът й си е отишъл и че след като шестнадесет години бе загрижена за здравето му заради състоянието на сърцето му, той можеше да бъде убит поради моментното невнимание на някакъв шофьор. След дълги години изследвания в областта на рака екипът на Кристофър бе на прага на триумфален пробив, но сега успехът бе изтръгнат от него, а самият той — от нея.

На Пейган й се струваше, че се намира далече-далече и като че ли наблюдава сцената от върха на малката църквичка от седемнадесети век. Всички присъстващи, включително самата тя, й изглеждаха като играчки, струпали се на гробището. Когато свещеникът произнесе напевно „пръст при пръстта, прах при прахта“ и силният вятър отвя думите му, Пейган се запита дали няма някаква злокобна причина, та тревата в гробищата да е винаги толкова гъста и зелена. Вече се забелязваха малките жълти цветчета на самакитката, осеяли тревните площи.

До нея Софая плачеше тихичко в една от огромните носни кърпи на баща си.

— Съжалявам, мамо, но не мога да спра.

— Няма значение, скъпа. Татко ти не би имал нищо против да си поплачеш.

„Защо аз не плача? — питаше се Пейган. Премигна и се опита да накара сълзите да бликнат, но нищо не стана. — Би трябвало да плача — каза си тя, — загубих единствения мъж, който ме е обичал.“ Опита се да мисли за най-нежните мигове, които бяха споделили с Кристофър, но сълзите продължаваха да не идват. Често мъжете, ранени смъртоносно на бойното поле, не чувстват болката. Подобно на тях някои вдовици не могат да плачат и въпреки че отстрани изглежда, че се владеят удивително (и дори понякога като че ли са безчувствени), всъщност шокът им действа като болкоуспокояващо средство.

Изведнъж силен порив на вятъра обърна чадъра й и отвя черната й кадифена шапка с воала. „Проклет да си, Господи — помисли тя, — че ми отне Кристофър преди да бе завършил работата си. Как смее господ да постъпи така с мен! Как може? Правех всичко, на което съм способна. Не е честно. Той не може да очаква да се примиря с това. Защо трябва да го правя? Извършила съм толкова добрини. (Е, поне не съм вършила злини… Добре, извършила съм по-малко злини от другите хора.) Какво още иска той? Защо избра мен?“

След като опечалените си тръгнаха, Пейган отиде на любимия си скалист връх.

Старата й овчарка Бъстър Втори я последва през безжизнената папрат, дишаше трудно. Пейган седна на дървената пейка, подложена на поривите на вятъра, и си припомни тъмната фигура на Кристофър, приседнал тук, и прегърбения му силует, очертан на фона на сивото небе, когато се срещнаха за първи път. Изведнъж се почувства като голямо беззащитно дете. Не усещаше нищо: нито мъка, нито болка, нито скръб. Тялото й бе вцепенено. В главата й имаше само хаос и никакво чувство. Мислите й се носеха лудо във всички посоки, подобно на стадо животни, обхванато от паника. В мозъка й изплуваха неканени картини и тя си спомни като нещо отдавна минало костеливите колене на съпруга си, плешивото му теме, блестящо на слънцето, и вбесяващия му навик да хруска силно ментовите бонбони. Помисли си: „Как смее Кристофър да ме остави сама?“. Усещаше се объркана, озадачена и изплашена от собствените си чувства. И като че ли се намираше в някакъв безкраен черен тунел — в Долината на отчаянието.

 

 

През следващите три седмици Пейган бе неочаквано спокойна, докато провеждаше срещи с адвокати, попечители и счетоводители. После започна да забравя. Секретарката на Кристофър тихомълком пое организацията на службата в негова памет в църквата „Свети Бартоломю“ в Смитфийлд, след като установи, че Пейган е забравила да покани повечето от най-близките приятели на съпруга си.

Всяка сутрин Пейган чуваше как вестникът тупва през пощенската кутия, и чакаше с надежда. Винаги мислеше, че това не е истина, че това не се е случило. „Господ не би го позволил. С нищо не съм го заслужила. Сигурно е било лош сън и всъщност в този момент Кристофър се бръсне в банята.“

— Иска ми се да не съм постоянно така ужасно уморена — оплака се Пейган на Софая — и да не е толкова студено в тази къща. — Тя седна пред бумтящия в камината огън, увита в старата си персийска агнешка пелерина, и добави: — Кристофър бе толкова стиснат и не се съгласи да направим отоплителна инсталация.

Софая реши да не споменава, че цял Лондон се радва на необичайно меката пролет, а термометърът във всекидневната на Пейган показва двадесет и шест градуса.

Два дни по-късно Софая се прибра вкъщи от училище „Св. Пол“ и завари майка си — бледа, но със сухи очи, да копае енергично дупка в дъното на градината. Под чинара лежеше безжизненото тяло на Бъстър.

— Забравих каишката му и глупавото му куче хукна след една котка и попадна право под един мотоциклет. Само господ знае какво сме направили, за да загинат по пътищата за един месец двама души от семейството. Макар че на Бъстър вече му бе дошло времето — беше почти на двадесет години.

За Пейган животът беше нереален. Това бе кошмар и тя се надяваше скоро да се събуди. Действията нямаха значение. Хората нямаха значение. Нищо в живота нямаше смисъл. Какъв беше неговият смисъл?

На следния ден полицията я спря, защото караше с над сто й шейсет километра в час по пълните с хора улици на Ладброук Гроув и тя не можа да си спомни регистрационния номер на колата.

— Имам огромни бели петна в паметта си, господине — обясни Пейган, но полицаят, изглежда, не я разбра. Проклет човек.

— Мисля, скъпа — каза тя на Софая същата вечер, — че баща ти можеше да ни напусне в по-подходящ момент. Нямам никаква представа как е възнамерявал да разпредели парите, а в документите му няма нищо, което да ни насочи кой да бъде назначен за нов директор на Фондацията. Как може да очаква аз да се оправя с всичко това? И какво да върша сега? — Тя се движеше из розовата гостна стая с тапети на хортензии. „С кого да поговоря. С кого мога да свърша всичките тези неща? С кого мога да споделя, кой знае моето минало, моите шеги, моите страхове? С кого да прекарвам Коледа?“ — мислеше тя, а гласно каза: — И какво се предполага, че трябва да направя сега?

— Говориш като баба — отвърна безцеремонно Софая, надеждата, че тази непростима обида ще засегне Пейган и ще я накара отново да стане непостоянната и обожаваща я майка, заменена сега от този хленчещ автомат.

Пейган не обърна никакво внимание на думите й. Включи телевизора, взе кутия шоколадови бонбони и загледа някакво шумно шоу. Накрая дъщеря й избухна в сълзи и избяга от стаята. И когато Пейган чу, че някоя си Мона от Чипинг Нортън е спечелила масичка на колелца, уред за овлажняване на лице и един гигантски Доналд Дък, в нея започна да се надига черна вълна от студена паника. „Какво става с мен — зачуди се тя, — защо не мога да контролирам мислите си?“ Докато наблюдаваше как Мона изпищява невярваща от радост и прегръща съпруга си, Пейган помисли: „Защо не мога да правя това, което искам? Защо не мога да си спомня някои неща?“. Мона не можа да си спомни името на не знам си кой президент, любител на градинарството, и позорно напусна сцената. „Може би полудявам. Може би трябва да отида утре на лекар.“ Пейган не знаеше, че проявява класическите симптоми на страдание от тежка загуба и че върви опипом по тунела на смъртта.

Но на следващия ден огледа кухнята и реши да не ходи на лекар. „Няма смисъл да се спасява такъв безполезен човек като мене — помисли Пейган и превключи от шок към депресия. — Лекарите са за хора, които са наистина болни, а не за жени, които нямат достатъчно самодисциплина, за да се оправят сами.“ Огледа уютната кухня — букетчетата розмарин и мащерка от „Трелони“, висящи от тавана, добре почистените тигани, ръчно изработените керамични гърнета, кошниците с кафяви корнуолски яйца и пресни зеленчуци. Изящният наследствен сервиз за ядене „Минтън“, украсен в розово, който получи при женитбата си, бе нареден по рафтовете на селския бюфет от ясен. „Какъв е смисълът да се опитвам да направя тази кухня привлекателна? — почуди се тя. — Това е просто един цех за производство на храна, натруфен с изящен порцелан. В края на краищата, чиниите винаги се счупват някой ден, колкото и да ги харесваш. Всичко се счупва накрая.“ Пейган извади от бюфета една чаена чинийка, отвори прозореца, хвърли я навън и изчака да види как ще се разбие пред сутерена. „Ето какво се случи с мен — помисли тя. — Животът ми е разбит като строшен порцелан.“

 

 

След половин час Софая влезе в кухнята и загледа празните рафтове на бюфета. Вече бе забелязала купчината изпотрошен порцелан — още преди да отвори входната врата.

— Мамо, заминавам с Джейн в Тъскани за празниците.

Отметна предизвикателно от лицето си кичур кестенява коса, като тихо се надяваше, че майка й ще се загрижи, надяваше се, че майка й ще каже: „О, не, няма да заминеш! Ще останеш тук, с мен“.

— Както желаеш, скъпа — отвърна Пейган разсеяно.

— Мамо, не мога повече да понасям да те гледам такава. Заминавам веднага — изкрещя Софая.

Пейган не обърна никакво внимание, че дъщеря й изтича в стаята си, натика две блузи и касетофона в една торба и избяга навън, затръшвайки вратата.

Изведнъж къщата стана тиха и празна. Пейган взе бутилката с бренди за готвене от кухненския рафт и долепи устни до гърлото й. Усети пустота в себе си. „Аз съм едно нищо, никой не го е грижа за мен и никога няма да го е грижа. Не искам да живея. Животът е мой враг, а смъртта е мой приятел. Бъдещето е черно, безсмислено и страшно.“

Към полунощ вече бе пресушила джина, уискито и вермута от барчето за напитки и приключи с „Драмбуйе“. Повърна в кухненската мивка.

Тогава си помисли: „Няма да позволя да ми се случи това втори път“ и телефонира в „Анонимни алкохолици“, за да разбере, че следващата среща на членовете на дружеството е в криптата на църквата на Трафалгар Скуеър.

 

 

— А сега разгъвай — натискай силно към мен, още по-силно… по-силно… По дяволите, кога ще махнеш това? — Той бодна с пръст стомаха на Лили.

Тя затвори очи, напрегна с всички сили мускулите си, за да прибере корема си, и изпъшка през стиснати зъби:

— Изобщо няма да стане по-плосък.

— Напрягаш прекалено много врата, отпусни се. — Треньорът отново сгъна коленете на Лили към гръдния й кош и се облегна на тях с цялата си тежест. — Когато привърша заниманията си с теб, ще имаш гръб като Макарона. Добре, достатъчно. А сега тежестите.

Лили мина през студиото и отиде до завинтената за пода кушетка. Дъждът блъскаше по стъкления таван. Господи, направо бе като болна от тази нюйоркска зима.

— По-добре ли си вече с балета?

— Учителят ме използва за демонстрации. — Лили пристегна около глезените си черните кожени колани на тежестите.

Треньорът й вярваше. Преди месец тя беше напълно извън форма и той бе поразен от невероятната й съсредоточеност и издръжливост. Бе свикнал да обучава професионални танцьори и рядко се бе сблъсквал с такава самодисциплина в една актриса. Знаеше, че може да бъде груб с нея, защото тогава Лили искаше да се върне и се стараеше по-усилено, докато повечето актриси избухваха в сълзи и вече никога не ги виждаше.

— Още не отговаряш на стандартите на „Фоли Бержер“, Лили.

Бутна я на леглото за упражнения, тя легна на дясната страна, сви десния си крак и изпъна левия пред себе си.

— Добре, петдесет пъти нагоре-надолу — каза треньорът. — Имаш нужда от още сила в левия крак.

Той коригира положението на таза й и загледа, докато Лили изсумтя бавно и петдесетото повдигане.

— Виж — вече се променяш. — Той я повдигна, изправи я и посочи в огледалото гладките, продълговати мускули на бедрата й, вдлъбнатините на задните й части, стегнатата област под гърдите й, където вече се развиваха мускулите на стомаха.

Нещата вървяха добре. През май Лили щеше да бъде във форма за „Най-красивите крака в професията“.

 

 

Старото лондонско кино бе украсено специално за рокконцерта. Сега то изглеждаше като гигантски ален подарък със сребърна панделка отгоре. Червената пластмасова опаковка се издуваше на вятъра и се опъваше твърде силно при найлоновите въжета, които я придържаха. При всеки порив на вятъра въжетата изплющяваха силно срещу гигантския жълт надпис, който съобщаваше: „ЕЙНДЖЪЛФЕЙС ХАРИС: ОПАКОВАН ПОДАРЪК. БРИТАНСКОТО ТУРНЕ ЗАПОЧВА ТАЗИ ВЕЧЕР. БИЛЕТИТЕ ЗА 5-И АПРИЛ СА РАЗПРОДАДЕНИ“.

Еди си помисли, че животът на рекламния агент беше доста по-лесен в доброто старо време на пънка, когато всички бяха без пукната пара, но вярваха в това, което вършат, и цялата организация се изчерпваше с арестуването на някой от членовете на групата в началото на турнето. Тогава рекламата ставаше от само себе си.

Когато приближи гримьорната на звездата, вратата се отвори рязко и едно момиче изхвърча в коридора. По намръщеното му лице течеше кръв.

— Скапана крава такава — изрева то и отметна назад кичурите черна коса, паднали на пребледнялото й лице. Изправи се с мъка по мръсната стена и опъна черната си кожена минипола по пилешките си бедра. — Мръсна лондонска пачавра! — Провери с една ръка сребърната верижка, която тръгваше от лявата й ноздра, завиваше покрай лявата й буза и накрая бе закачена на лявото й ухо. — За каква се мислиш ти бе?

От гримьорната излетя евтина оранжева пластмасова кутия, падна на пода, разтвори се и отвътре се разсипаха гримове, тампони мръсен памук, блестящи пудри и десетина гела в крещящи цветове.

— Аз съм негова съпруга, миличка, и ще е добре никой да не забравя това! — На вратата се показа дребничка жена с дълго до земята палто от бяла лисица. — А сега си омитай мършавия задник оттук, преди да съм те набила.

— Коя съпруга си — за тази седмица ли, или за миналата? — изсъска момичето с миниполата. — Или пък може би това е някоя от по-специалните връзки на Ейнджълфейс и ще имаш късмет за цял месец брачно щастие? Май трябва някой да организира една грандиозна среща на бившите дами на Ейнджълфейс, най-добре на стадион „Уембли“.

Последва мълчание, изпълнено с електричество, след което Маги — четвъртата госпожа Ейнджълфейс Харис, пристъпи напред на сребристите си каубойски ботуши с петнадесетсантиметрови токчета и вдигна малката си ръчица към лицето на момичето. Но вместо да я удари, Маги мушна два пръста в сребърната верижка, която висеше от ухото до носа, и дръпна силно. Момичето изпищя, от носа й бликна кръв и потече надолу по тялото й като дъжд по стъклото на прозорец.

— За бога! — измърмори Еди, агентът по рекламата, втурна се, бутна Маги настрани, а после заведе бързо окървавеното пищящо момиче нагоре по стълбите до малката като кутийка стая зад сцената, където две доброволки на Червения кръст четяха евтини романчета.

Еди извади радиопредавателя от задния джоб на дънките си.

— Кев, стана злополука с гримьорката. Докарай една кола до входа за сцената и я откарай в болницата. Намери някой да почисти мръсотията пред гримьорната на Ейнджълфейс.

Влезе в стаята на рокпевеца и му махна с ръка. Ейнджълфейс Харис стоеше до рафта и привършваше грима си. Бе облечен само с танцьорски бандаж, като късчето черна еластична материя се придържаше около гениталните му само от един ластик, който минаваше между оголените му задни части.

— Положението овладяно ли е? — Ейнджълфейс повдигна ангелските си вежди, разшири невинните си сини очи и остави вестника „Дейли Мейл“. Дори с червения руж, нанесен на ивици по бузите, лицето му имаше умоляващия израз на дръзко хлапе. Еди погледна бялото стегнато тяло и се запита каква ли е тайната на легендарната вечна младост на Ейнджълфейс. „Каквато и да е, не бих се отказал от нея“ — каза си той, докато певецът се намъкваше в трико на червени и сребристи ивици, после закопча една огромна яка със сребърни крила, обсипана с изкуствени диаманти, която стърчеше над тесните му рамене. Сега певецът имаше V-образния силует на културист.

Разбира се, музикалната тайна на Ейнджълфейс бе в това, че той се бе впил като пиявица в духа на рокендрола, в тази смесица от черен американски блус и американска кънтри музика. През петдесетте години Ейнджълфейс бе един от оригиналните рокаджии; после през шестдесетте се оборудва със състав и стана соло певец на „Дарк Ейнджълс“. Всеки път щом рокът попадаше в задънена улица, кариерата на Ейнджълфейс се поклащаше. През 1967-а година бе изтласкан на заден план от психеделичния рок, но през 1977-а бе отново на върха и списание „Ролинг Стоун“ се питаше колко ли пъти ще възкръсва този обичен стар китарист, докато междувременно Ейнджълфейс се самоизстреля в черни кожени дрехи и капси на гребена на вълната на пънкрока.

„Наистина е съвсем просто — помисли Еди. — Всеки път щом новото поколение от почитатели преоткриеше рокендрола, то преоткрива и Ейнджълфейс.“ Две години по-възрастен от Мик Джагър, той все още изглеждаше така сладък и слаб, както в деня, в който за първи път застана сред светлините на прожекторите.

Маги закопча осеяните с изкуствени диаманти ръкавици около китките на съпруга си, а после прикрепи сребърни крила към ботушите му от „Флаш Гордън“. Ейнджълфейс се взря в огледалото на гримьорната и нанесе черен грим на веждите си с няколко несигурни движения.

— Мразя сам да се гримирам, Маги — оплака се певецът на купчината сребърни лисици, покриваща намусената му съпруга. — За бога, не трябваше да посягаш на момичето, преди да бе свършило лицето ми. Знаеш, че никога не бих се докоснал до такава мръсна слугиня.

След като тя тръгна, Ейнджълфейс глътна леките си зачатъци на корем и отново се наведе към огледалото. Понякога се чудеше дали Маги не е малко психо. Пиленцата винаги застават нащрек, когато мислят, че това се очаква от тях, но понякога Маги прекаляваше с ревността си. Миналата седмица подпали косата на онова пиленце само защото бе пипнал задника му, като слезе от сцената; едно щракване на запалката на Маги — и момичето се превърна в клиничен случай. Тази седмица отнесе наполовина носа на гримьорката. „По дяволите, какво ли ще бъде, следващото й изпълнение?“ — зачуди се Ейнджълфейс, докато вземаше слушалката на телефона. Избра Ню Йорк.

— Джуди? Да, отново съм аз. Хванах те най-сетне. Слушай, не затваряй, иначе ще потърся адвоката си… Ще ти обясня защо се обаждам. „Дейли Мирър“ пише, че през следващия месец Лили ще снима филм в Британия… Казах ти и преди, че не ти вярвам… Знаеш прекрасно, че когато се роди детето, не можех да ти помогна, защото и самият аз бях без пукната пара, но сега положението е друго, Джуди. Днес аз струвам колкото десет големи господинчовци и искам да се запозная с дъщеря си. Искам да се срещна с Лили… к’во искаш да кажеш с това „не може“? Имам право… не ми казвай, че нямам никакво право… малко е късничко да ми заявяваш, че не съм неин баща, и хич не мисля да ти вярвам, Джуди… хайде не почвай пак с тази история, че цикълът ти бил нередовен и си объркала датите. Имам си памет, Джуди, и ще ти припомня, че ти беше луда по мен… Джуди, надявах се, че ще проявиш разбиране, но след като това не става, слушай ме. Първо, знам, че съм неин баща. Прилича на мен, нали? Второ, ще се срещна с нея, без дори да те уведомя… защото първо искам да се уверя, че ме харесва заради самия мен и тогава ще последва голямата изненада. И ти не можеш да ме спреш, Джуди, и недей да злобееш на другия край на жицата, че да не съжаляваш. Само това исках да ти кажа!

Ейнджълфейс тръшна слушалката.

А в съседната стая някой тихичко и внимателно постави слушалката на деривата.

 

 

Май 1979

Лили мина наперено през кафенето, изтръгна запалената цигара от устните на мъжа и го удари през лицето. Вбесен от нейното безочие, той дръпна цигарата от издутите й устни. Лили я отскубна отново, а мъжът я метна на пода край старото пиано, после я изправи на крака и я обсипа с удари. Сграбчи ръката й и диво я завъртя в известното апашко изпълнение на Мистингет. Лили го ритна, а той й нанесе жесток удар по главата. Тя отново падна на пода и мъжът отново я вдигна. Съдра полата й, а Лили го заплю и така продължиха танца, изобразяващ кавга между двама влюбени, в края на който Лили пълзеше в краката на мъжа в мазохистичен екстаз.

— Стоп! — извика Цимер.

Техническият персонал и останалите танцьори изръкопляскаха леко. С магнетичната си животинска чувственост Лили предаваше без усилие страстта, необходима за този номер.

— Цимер! — извика тя от сцената с френското кафене. — Наистина ли трябва да го ударя толкова силно?

— Разбира се — отвърна Цимер високо. — Номерът трябва да бъде див и садистичен. Той представя вечната битка за превъзходство между мъжа и жената. Трябва да го удариш силно. Така си връщаш за всички потиснати жени в света, запомни това! Свършихме за днес.

 

 

Цимер кимна:

— Действие!

Клапата изтрака.

По великолепните стъпала тържествено заслизаха тридесет и шест момичета в мрежести чорапогащи с телесен цвят, като придържаха белите си шлейфове от щраусови пера, дълги близо три метра. При всяка тяхна стъпка високите им шапки от пера се поклащаха.

Лили пристъпи напред на най-горното стъпало. Беше оскъдно облечена с воал, осеян с пайети, носеше девствен пояс и синя паунова опашка.

— Стоп! — изкрещя Цимер. — Какво е това на краката ти?

— Чорапогащи — извика Лили към празната тъмнина зад езерото ярка светлина.

— Махни ги — искам блестящи крака! — каза ядосано режисьорът. — Пет минути почивка!

Лили се върна в гримьорната си и свали мрежестия чорапогащник.

— Трябваше да те послушам, Ги — рече тя.

Ги Сен Симон бе личният моделиер на Лили във филма „Най-красивите крака“.

— Разтревожен е, затова е нервен — обясни й Ги. — Това е филмът му с най-голям бюджет. Просто иска краката ти да имат онзи гладък, блестящ вид, както е било през двадесетте години. Обуй копринени чорапогащи.

Лили обу внимателно три чифта копринени чорапогащи. Постави отново осеяния с пайети девствен пояс, моделиерът прикрепи отзад огромната паунова опашка и двамата погледнаха към огледалото. Лили изстена.

— Краката ми приличат на кренвирши!

Ги кимна тъжно.

— Мистингет трябва да е имала крака като клечки, за да си позволи три чифта чорапи.

Лили пак тръгна надолу по стъпалата.

— Стоп! — изрева Цимер. — Краката ти приличат на saucissons^[1].

— Нали искаше автентичен костюм на Мистингет! — извика му Лили.

Бе обявена друга почивка и техниците въздъхнаха с досада. Лили махна неудобната си опашка от пера и изтича към светлините на пода. Гърдите й подскачаха под черупките от стъклени камъчета.

— Къде си, Ги? — Тя потърси моделиера в тъмнината. — Ела бързо, имам една идея.

Щом се наведе и се взря в неосветената зала, светлините долу хвърлиха драматични сенки върху лицето и краката й.

— Изглежда като от ранните картини на Тулуз Лотрек, нали? — каза тихо Цимер, който колекционираше френски мюзикхол картини, на човека до себе си.

— Да — отвърна Ейнджълфейс Харис, — онзи, недоразвития художник.

Певецът бе изоставил добре обработеното си английско произношение. Вече не говореше правилно и не произнасяше думите ясно, а като много поп звезди гълташе звуци и цели думи. Целта беше да постигне псевдоработнически акцент и средноатлантическо носово изговаряне.

Ейнджълфейс остана необичайно тих и кротък, докато Лили прибра назад облака от черни коси и повика отново моделиера. „Тя е най-красивото, най-удивителното пиленце, което очите ми са виждали. И най-секси“ — помисли той, докато наблюдаваше как сексапилът извира от блестящите й одежди.

— Чука ли се с някого? — попита внезапно той.

„Няма търпение да се вреди“ — помисли Цимер и сви рамене.

— Нямам представа. Днес обаче няма да можеш да се срещнеш с нея. Не трябва да се разсейва.

Но Ейнджълфейс не бе обзет от похот. Той изпита внезапно желание да направи на кайма онзи, който се е осмелил да чука дъщеря му.

След двадесет минути Лили отново заслиза по стъпалата. Перата бяха поставени на мястото им, а краката й блестяха, дебело намазани с масло.

— Идеално — каза Цимер, щом Лили стигна до предната част на сцената.

Над главата й се спусна микрофон и тя започна да пее: „C’est Paris…“ Увереният й, гърлен глас иззвъня в празния театър, полилеят се завъртя, а тридесет и шестте момичета потрепнаха с опашките си от пера и пристъпиха напред.

— Тя може да пее. — Ейнджълфейс се изпъна изненадано. — Фразировката й е страхотна! Гласът й е сипкав, а това обикновено не се удава на пиленцата. Силен е и секси, но не е сладникав. — Ейнджълфейс не очакваше, че Лили може да пее. Но бе сигурен, че е наследила гласа си от него.

— Стоп! — изрева Цимер. — Майк в кадър.

И продължиха нататък. За разлика от другите участници Лили играеше в почти всяка сцена и когато в девет часа вечерта свършиха снимките, бе твърде изтощена, за да поеме критични забележки, и както винаги, когато бе уморена, лявото й око започна леко да се криви. Въпреки това Цимер се появи в гримьорната й с купчина бележки.

— Първо, относно пеенето ти, Лили.

— Съжалявам, но не можах да взема онова горно сол — каза бързо тя. — Диапазонът ми спада, когато съм изморена.

— Цялото ти пеене е неправилно. Мистингет е имала глас като бетонобъркачка, а ти пееш прекалено добре. Искам да стържеш!

„Три загубени месеца с учителя по пеене! За какво ли се старах?“ — почуди се Лили и отсече:

— Ако искаш да пея като Луис Армстронг, защо не дублираш гласа ми с бетонобъркачка?

 

 

След месец вече снимаха в провинцията и сега Лили не се опитваше да направи гласа си по-груб, защото бе дрезгав от пренапрежение. С шал, увит около врата, за да се предпази от влажния въздух на майската вечер, тя се разхождаше сама през полето.

Мускулите на прасците я боляха, а разбитите й стави изпротестираха, като прескочи една порта.

Бе изтощена физически, но бе доволна. Бяха преполовили снимките, Мистингет изглеждаше многообещаваща, макар Лили да знаеше, че един филм не може да се смята за успешен, докато не видиш окончателното копие. Той можеше да бъде провален при редактирането, от лошо дублиране или да пропадне поради някаква вендета във филмовата промишленост и никога да не стигне до екрана. Но всекидневниците бяха добронамерени, както и атмосферата на снимачната площадка. Цялата продукция бе съпроводена от изпълнено с радост суетене. Цимер вече не бе напрегнат, а днес дори изсумтя „Pas mal“^[2]. Бързо се превърна в отново очарователния, готов да помогне колега, който бе първият човек, отнесъл се към Лили като към сериозна актриса, и можеше да изтръгне от нея много повече от всеки друг режисьор.

Лили се разхождаше по калния селски път; в розовеещото вечерно небе се стрелкаха лястовици. От двете страни в канавките ромолеше дъждовна вода, по банкета бе набол синчец, а от папратовите листа се стичаха дъждовни капки. „Англия е много красива, когато спре да вали“ — помисли тя и спря по средата на пътя, за да върже отново кърпата на главата си. Заслушана в едва доловимото чуруликане на лястовичките, Лили почти не долавяше далечното тънко като на комар жужене, докато изведнъж то не се превърна в рев и от завоя пред нея не изскочи един черен силует, който изхвърляше изпод колелата си кал и вода. Лили изпищя и се метна към банкета край пътя.

Колата изрева край нея, после спирачките изпищяха и тя спря малко по-надолу. От нея изскочи мъж, облечен в мръсен комбинезон на механик, и затича към Лили.

— Добре ли сте?

— Разбира се, че не! — извика ядосано Лили, когато той приближи. Този безразсъден глупак можеше да я убие.

— Съжалявам изключително много. — Той й помогна да се изправи. Тя трепна от болка и започна да вади листата от къпина от косата си, а мъжът продължи: — Въобще не очаквах да срещна някого на пътя, защото е частен. Тук през май винаги е безлюдно — само в сезона на почивките може да срещнеш някой, който да се разхожда. Вие на почивка ли сте?

— Не, тук съм по работа и не мога да си позволя лукса да лежа със счупен крак. Защо не гледате къде карате?

Лили направи няколко стъпки и отново потръпна от болката, пронизала лявото й коляно. Тръгна пак, призля й от болка и залитна. Мъжът в мръсния комбинезон я подхвана за ръката.

— По-добре до ви откарам — предложи той.

— Не, благодаря, мога и сама да се оправя.

Лили продължи да накуцва по пътя, като се надяваше, че този идиот не е провалил участието й във филма.

Човекът продължи с нея. Прокара пръсти през жълтеникавочервената си коса и омаза още повече и без това мръсното си лице.

— Страшно съжалявам. Уверявам ви, че съм добър шофьор. Просто исках да проверя с каква скорост мога да взема завоя, тъй като колата се нуждае от известна донастройка на трансмисията.

„Ще стане доста красив, ако се измие — помисли Лили въпреки болката. — Всъщност може би ще стане много красив, ако махне смазката и калта от лицето си.“

— Моля ви, позволете ми да ви откарам — това е най-малкото, което мога да направя.

Хубави сиви очи, дълги прави руси мигли, голям, осеян с лунички нос… Лили се съгласи. Ниската кабина на черната като бръмбар кола бе просто коруба от недообработен метал с прикрепени отвътре с лепенки какви ли не жици.

Новият й познат караше много бързо.

— Не може ли тази кола да върви с по-малко от сто километра в час?

Защо се съгласи да я вози този безумец? Агентите от „Омниум“ със сигурност биха отхвърлили искането за изплащане на застраховката й, ако сега можеха да я видят.

— Все още не е достатъчно добра на по-ниски предавки — извини се несръчният, но приятен на външен вид англичанин. — Това е прототипен модел. Работим над него и всъщност не би трябвало да изкарвам колата от гаража. Мога ли да ви помоля да не споменавате никому, че сте я видели?

Когато колата спря пред хотела на Лили (известна странноприемница от осемнадесети век), шофьорът й я попита:

— Колко време ще останете в „Роуз енд Краун“?

— Още четири седмици. Участвам във филм, кой то се снима в къщата на имението. Как се казвате?

— Грег Темпълтън. А вие?

— Хм… Елизабет Джордан.

Той не помръдна, за да й помогне да слезе от колата, а Лили не посегна да отвори вратата. Бе дошъл онзи изпълнен с неловкост момент, когато двама души, току-що запознали се, се колебаят да направят първата стъпка, защото се боят, че може да последва отказ. Накрая Грег попита:

— Ще може ли да се видим отново, Елизабет?

— Трудно е, почти нямаме свободно време — отвърна тя искрено. — Защо не ми оставите вашия номер и аз да ви се обадя, когато се освободя? В кой гараж работите, Грег?

— „Игъл Моторс“ в Уайтчърч. Ще ви дам телефона в работилницата.

Надраска номера на гърба на един плик за писма и след това й помогна да слезе. Лили отново потръпна от болка.

— Необходима е обувалка, за да може човек да се измъкне от това чудо.

— Моля ви, забравете, че сте ме видели с него.

— Добре, шефът ви няма да научи никога.

Грег я погледна с лека изненада, а после се засмя.

 

 

В събота следобед Грег взе Лили в един очукан „Ягуар ХК 150“, толкова мърляв, като че ли в него бяха отглеждали пилета. Отново последва каране, прехвърлиха един хълм и видяха Лайм Риджис в ниското. В далечината проблясваха скали в златисто и бяло, а красивият кръгъл пристан бе пълен с рибарски лодки.

— Може ли да излезем в морето? — Лили посочи към малката флотилия корабчета в единия край на старинната каменна стена на пристанището.

— Защо не? Ще наемем моторница.

След един час, прекаран сред искрящата вода и пъхтенето на мотора, те се върнаха в града и в чайната „Рийджънси“ с дъгообразни прозорци хапнаха току-що изпечени кифли с ягодово сладко и гъста сметана. Когато Грег подаде чашата си на Лили, за да я напълни отново, видя че тя поглежда мръсните му нокти.

— Майка ми постоянно ми прави забележки — усмихна се той. — Изпий си чая, време е да те върна в хотела.

И за нейно разочарование Грег я откара обратно в хотела и й помаха весело за довиждане, без да уговорят нова среща.

 

 

Лили огледа овалната кремава приемна на лондонския хотел „Риц“. По розовия паркет се движеха елегантни жени, които се поздравяваха, докато минаваха между малките масички и огромните палми. Зад тях имаше фонтан, който разпръскваше струи над гола позлатена женска фигура с гигантски размери и странно превзето изражение.

— Почти ме забавлява да съм Веселата вдовица, след като навлязох в приятната част на ролята.

„Бодростта на Пейган е доста нестабилна“ — помисли Лили, докато англичанката продължаваше да дърдори.

— Постоянно съм заета покрай организацията на твоя галаконцерт и това ме отвлича от мрачните мисли. „Дръри Лейн Тиътър“ е на наше разположение в последната неделя на юли, стига това да те устройва, Лили.

— Трябва да го обсъдя със Сташ, моя агент. Той координира връзката ми с хореографа, който режисира представлението. Двамата ще съгласуват датата с певците, танцьорите и музикантите. — Лили си наля още чай. Този странен английски обичай започваше да й става навик. — Не забравяй, Пейган, че се пръснахме след края на снимките на „Най-красивите крака в професията“ и е доста сложно отново да се съберат всички заедно само за една вечер за представление с благотворителна цел.

— Имам страхотен комитет за организиране на вечерта — запалено каза Пейган и помисли, че Лили изглежда твърде заета. Отново усети онази болка в гърдите. Лекарят бе казал, че това е само още една проява на мъката. Беше я уверил, че депресията й, загубата на памет и странното й поведение не са необичайни след такава тежка загуба. Освен това бе намекнал за още един деликатен момент и я попита дали „съпругът й липсва нощем“.

— Ако не можете да спите — тактично й предложи той — настройте радиото на „Би Би Си Уърлд Сървис“.

„Той смята, че красивите жени не мастурбират“ — бе помислила Пейган. На следващата нощ в три часа си бе спомнила съвета му, завъртя копчето на радиото, намери приятна музика от Моцарт, отпусна се в леглото и се остави тъмната нощ да я загърне с кадифеното наметало на съня. Изведнъж един весел, динамичен глас се втурна да я увещава да си купи билети за рокконцерт в Кройдън. Раздразнена, Пейган завъртя копчето, намери нещо като че ли от Сибелиус, звучащо успокояващо, разположи се отново и то тъкмо навреме, за да чуе новините на холандски. Когато зората се спря в прозорците на спалнята й, Пейган — потисната и лишена от капка чувственост, но копнееща да заспи, се пресегна за книгата на Шийла Кицингер, посветена на женската сексуалност, и тя се разтвори на главата за мастурбацията.

В чайната на „Риц“ Лили се размърда в позлатения си стол.

— Какво трябва да направя?

Пейган премигна:

— Но нали вече решихме с какво ще се представиш на галавечерта — едно изпълнение въз основа на някои номера от филма за Мистингет.

— Не, нямах това предвид. — Лили махна с ръка, за да покаже, че е приключила с целия този въпрос. — Говоря за Грег. Мислиш ли, че не биваше да обръщам внимание на мръсните му ръце? Мислиш ли, че съм го накарала да се почувства неловко?

Пейган отпи от чая си „Ърл Грей“.

— Не смяташ ли, че желаеш този мъж просто защото той не те желае?

— Не знам какво да мисля — отвърна тъжно Лили. — Освен това, че Грег се държи, като че ли съм нормална.

Пейган повдигна махагоновите си вежди.

— Така ли беше облечена, когато го срещна? — Не би могла да си представи мъж, който да не пожелае Лили, увита в слоеве трикотаж в розово и бяло. Всички нейни дрехи изглеждаха като направени в Париж от японци, нечували никога за поли, блузи или рокли.

— Не, не бях с тази дреха. — Лили като че ли се оправдаваше. — Вървях по калния селски път, облечена в стар шлифер, без грим и с кърпа на главата… Пейган, как мога да го видя отново?

— Имаш телефонния му номер — обади му се.

— О, не мога да го направя! Не искам да изглеждам твърде…

„Ако не те е грижа за някого — каза си Пейган, — няма нищо по-лесно от това да хванеш телефона и да избереш неговия номер. Но ако държиш на него, тогава единственото, което можеш да направиш, е да седиш, да гледаш телефона и тихо да се молиш той да иззвъни.“

— Щом е механик, защо не се обзаведеш с кола, която да се нуждае от неговото внимание? — предложи Пейган.

— Имаш предвид нещо като порше?

— Не, съвсем не.

 

 

— Естествено, не можете да очаквате всичко, което желаете, да бъде въплътено в някой нов модел, но ние даваме наша гаранция за всяка кола, която продаваме — обясни продавачът в костюм от червеникавокафяв туид. — Какво ще кажете за това MGB GT, госпожо — обект на всички колекционери.

— Не — каза Лили, като оглеждаше края на изложбената зала, запълнен с очукани селскостопански машини, грохнали спортни коли и стари салонни модели, грижливо поддържани от възрастни дами. — Искам най-евтината кола, която имате.

— В такъв случай ви трябва райли.

„Още една жена клиент, която досега не си е купувала кола“ — помисли той.

— Напълно надежден модел. Ето я, госпожо.

Лили поклати глава.

— Утре сутрин очакваме един чудесен форд „Гранада“. — Продавачът захапа лулата си, за да изглежда по-солидно.

— Не, това е единствената ми свободна сутрин. — Утре заран в пет трябваше да бъде готова за гримиране. — Какво ще кажете за тази? — Тя посочи един малък морис, изрисуван с розови и оранжеви цветя, загадъчни знаци и изписан с думите „любов“ и „мир“, които обаче не успяваха да прикрият ръждата по вратите.

— Честно казано, госпожо, няма да е съвсем безопасно за живота ви да я управлявате. Това е кола, разменена за нова от хипи комуната в Ътоксетър, и става само за отпадъци. — „Нищо няма да спечеля от нея — помисли продавачът, — по-добре да я уплаша, за да се откаже от покупката“ — Не можем да дадем гаранция за нея, госпожо.

— Идеално — отвърна Лили. — Вземам я.

 

 

На десет мили извън града малкият морис започна да трака отчайващо, разтресе се и спря. Очарована, Лили отиде пеш до най-близката телефонна кабина.

След час Грег човъркаше под капака на трошката.

— Да опитаме. — Извади един мръсен парцал от джоба си и избърса ръцете си. — Но не мисля, че съединителят ще издържи още много.

Друсаха се мълчаливо по мокрите провинциални пътища, докато Лили видя един изрисуван знак, полюшващ се на вятъра, близо до сграда със сламен покрив.

— „Свраката на пътя“! Във Франция нямаме такива кръчми.

Да смигне бе нещо съвсем ново за нея.

Да приеме смигване бе нещо съвсем ново за Грег.

— Искаш ли да дойдем тук в неделя?

В неделя, след като посетиха кръчмата, двамата влязоха в покритото с ламарина кино и гледаха „Спартак“. Валеше и нямаше къде другаде да отидат. Следващата неделя Грег нае рибарска лодка и хванаха два големи черни рака, приличащи на дяволи.

— Хайде да ги занесем в хотела и да ги сготвим за вечеря — предложи Лили.

Работата се оказа трудна. С това темпо към Коледа може би щяха да се държат за ръце. И за нейна изненада тя почувства, че този недодялан англичанин не знае как да направи следващата стъпка.

— Добре ли е вече кракът ти? — попита Грег, докато минаваха край някакъв висок плет от преплетени орлови нокти.

Лили дръпна нагоре велурената си пола и опипа внимателно бедрото си.

— Почти.

— Чудесно — отвърна той, без да сваля очи от пътя.

Пресякоха поляната пред хотела и тръгнаха към вратата на кухнята. Когато я наближиха, край тях се посипаха венчелистчета в бяло и розово. Лили спря и погледна покритите с лишеи клони на ябълка.

— О, горкичкото, не може да слезе. — Посочи към едно ужасено рижо коте, впило се на върха на един крехък клон.

— Глупаво писанче, защо си се качило там! — Подобно на повечето провинциалисти и Грег не изпитваше особено съчувствие към животните. — Можем ли да влезем в онази стая? — Той посочи най-близкия до котето прозорец. Животинчето се крепеше с усилие.

— Да, това е прозорецът на стълбището. Минавам край него всяка сутрин — отвърна Лили.

Изтрополиха по голите дъбови стъпала и тя отвори прозореца. Но Грег не можеше да достигне котето. Всеки път, щом се наведеше малко повече навън, животинчето се отдръпваше назад и започваше да мяука още по-силно.

— Котетата винаги се дърпат, когато искаш да ги хванеш.

„Проклет да съм — помисли Грег, — ако рискувам да си счупя врата заради едно глупаво животно.“ Той го помами с пръсти и отдръпна ръката си от клона.

Котенцето последва бавно пръстите му.

Грег го сграбчи.

— Хайде, хайде, писанче, всичко свърши. — Хванал го за врата, той го подаде на Лили, която пусна на стълбището торбата с мърдащите раци и притисна животинчето към гърдите си. То заби нокти в белия й памучен пуловер.

— Погали го — каза Лили и придърпа ръката на Грег, много по-голяма от малкото коте. После се изправи на пръсти, затвори очи и го целуна направо по устните.

— Апартаментът ми е ей тук, по коридора — каза тя след малко с потреперващ глас.

Таванът на спалнята и бе покрит с дъбови дъски и се накланяше към ромбовидните стъкла на двата малки прозореца, заобиколени с камъни. Пъстрите завеси подхождаха на килима на жълти цветя върху тъмните, полирани дъски на пода. От едната страна на каменната лавица над камината висеше меден съд за затопляне на легло, а от другата висяха няколко гравюри с ловджийски сцени. Цялата тази сантиментална обстановка се разваляше от стандартното за британските хотели евтино паянтово легло, покрито с хлъзгава зелена сатенена кувертюра.

Грег разтвори устните на Лили с език и проучи устата й. Тя плъзна ръце по гърба му, усети как мускулите му се раздвижиха и почувства между краката си болка от обзелото я желание. Меките сухи устни на Грег докоснаха леко гърлото й, после се спуснаха надолу и Лили го чу да прошепва името й.

Вече в леглото тя забеляза, че Грег бе изгубил несръчността си. „Не е много опитен — помисли си тя и изстена, когато той захапа ухото й малко по-силно. — Не трябва да пресилвам нещата.“ Усети, че пръстите му треперят, когато разтвори перленорозовите й устни и леко, внимателно мушна пръсти в нея.

„Трябва ли да го правя с резки тласъци? Дали да бъде с три пръста? Няма ли да й причиня болка? — чудеше се Грег, докато Лили мърдаше бавно под ръката му с тихо мъркане. — Къде е, по дяволите?“ — питаше се той и търсеше опипом малкото бисерно зърно. Пръстите му намериха едно твърдо връхче под меката, хлъзгава кожа. Щом го докосна, Лили се изви като пъстърва. „Намерих го — помисли той успокоен, — няма нужда да питам за посоката.“

След малко Лили изстена: „Сега, сега!“, и Грег легна внимателно върху нея. Тя го прие в тялото си с радостна въздишка и той започна да се движи с бавни, дълбоки тласъци. Леглото се люлееше и скърцаше при всеки тласък и изпускаше малки облаци прах.

Струваше й се, че плува, пропада и прониква подсъзнателно в ново превъплъщение, докато Грег продължаваше равномерното движение, а устните му докосваха бледосините вени на шията й. Еротичната миризма на свежата му пот ставаше все по-силна, Лили го поемаше в себе си при всеки удар и стягаше мускулите си около копието му, за да го погълне с тялото си. В тихата стая охкането, стенанията и кратките леки викове на птица ставаха все по-силни.

Внезапно Грег изви гръб и изрева:

— Проклета котка!

Отначало изплашеното животинче се бе скрило под леглото, после скочи на нощното шкафче и забръмча като малка шевна машина. Сетне се хвърли и заби нокти в голия гръб на Грег.

Той удари котето и се наведе настрани. Зелената сатенена кувертюра се хлъзна на пода и животинката избяга под резбования дъбов шкаф за бельо.

Лили се изправи и близна капките върху гърба на Грег.

— Забрави Рижо — прошепна му тя.

Телата им се съединиха отново страстно и нетърпеливо.

— Лили, Лили, Лили — задъхано шепнеше той, а ритъмът на тялото му стана бърз и непреклонен.

Лили разбра, че той свършва, че не може да спре, не може да я чуе, не осъзнаваше нищо друго, освен че се носи на гребена на вълната, която…

Леглото под тях се разпадна с трясък.

— Помислих, че земята пропада — каза Грег от пода.

Морето бе тъмно, небето — пурпурносиво, трупаха се мерни облаци. Двамата напредваха в дъжда към края на вълнолома.

— Невъзможно е днес да излезем с лодка — извика Грег през плющящия дъжд и морските пръски.

— Защо от всичко, което англичаните обичат да правят, на човек му става студено и мокро? — успя Лили да надвика бурята.

— Честно казано, има неща, които предпочитам да върша на топло.

Грег я прегърна, целуна влажните й, солени устни и копчетата на дъждобраните им се преплетоха.

— Добре, разбирам от намеци. Хайде да се връщаме.

Обърнаха се и навели глави, поеха срещу виещия вятър към скалистия бряг.

На покритите с водорасли скали се появи фотограф и Грег изруга.

— Аз съм, Грег. Само една снимка. Коя е приятелката ти?