Шърли Конран
Лейс (61)

6.

Март 1979

Пейган лежеше будна, заслушана в ранните утринни звуци, дочуващи се в къщата: потрепването на колелата на лондонска каруца, развозваща мляко, дрънченето на бутилките, изпълненото с негодувание чуруликане на един кос, носещ се в палавия мартенски вятър, тежкото тупване на „Таймс“ през процепа за пощата върху изтривалката за крака, по-лекото тупване, когато се приземи „Бритиш Медикъл Джърнъл“, тихото изшумоляване на писмата, пуснати през медния капак на вратата. На долния етаж старата й овчарка Бъстър Втори изръмжаваше колкото да не е без хич при всяко нахлуване на нейна територия на дакела Фриц.

„Софая сигурно се е събудила — помисли Пейган, като чу донасящата се от сутерена рокмузика, пусната от дъщеря й. — Едва седем сутринта е, а тя вече вдига такава олелия.“ След това дочу шумовете, които несъзнателно бе очаквала — звуците при ставането на съпруга й. Чу стъпките по полираните дъски в стаята му, откъсите от Моцарт, които си подсвиркваше, докато се бръснеше, а после скърцането на стъпалата, като се спусна към кухнята.

С дрънчене на тежестите и тракане на старинните медни вериги часовникът на дядо й отмери седем. Последва тишина, а след това Пейган отново чу стъпките на Кристофър по стълбището, изскърцването на дръжката на вратата на нейната спалня и — ето го и него, с посивяла коса, все още влажна от душа, и подноса със закуската й. Носеше го сръчно като сервитьор.

— Май е свършил мармаладът.

— Кристофър, скъпи, от мен никога няма да излезе добра домакиня, може би вече си успял да го забележиш.

Той подреди зад главата й възглавниците със старинна дантела, взе „Таймс“ от подноса, седна на ръба на леглото и каза:

— Помислих, че липсата на мармалад е част от коварен заговор, който да ме застави да поискам развод.

Пейган наля чая.

— Да се хващаш веднага за вестника — и то винаги, е всъщност един от поводите за развод в Британия.

Когато се наведе напред, за да му подаде чашата, светложълтата й памучна нощница се смъкна и оголи рамото й, а махагоновата й коса падна върху очите й.

— Веднъж ми мина мисълта, че може да офейкаш с някой жиголо. — Кристофър захапа препечената си филийка без масло. — Когато кардиологът ми каза, че мога да умра, ако отново правим любов, първата ми мисъл бе: „Колко ли време ще издържи Пейган?“.

— Да благодарим на бога, че медиците промениха мнението си — промърмори Пейган. — Но аз винаги съм те обичала заради яркото словесно общуване.

Никога не каза на Кристофър колко много го обича. Изпитваше суеверен страх да го направи. Той бе най-важното в живота й, средоточието на дните й, постоянната тема на мислите й. Точно грижите на съпруга й успяха да я превърнат от самоунищожаваща се, неуверена, провалила се представителка на висшето общество в обществена фигура, известна със своята ексцентричност и чар. И бе доста забавно, че когато лейди Суон се появеше в някоя ослепителна дреха, водена от своя по-възрастен и кротък съпруг, съвсем естествено хората решаваха, че тя е водещата фигура в тяхното семейство. Ала основата за веселата й превзетост беше емоционалната стабилност на Кристофър.

През първите няколко седмици след сватбата им Пейган и Кристофър бяха продължили своя великолепен и изпълнен с откровение (за нея) сексуален живот. Когато първият му инфаркт сложи край на тази фаза от тяхната връзка, Пейган бе много по-загрижена да не загуби съпруга си, отколкото приятните часове в леглото.

— Сексът е като операта, скъпи — казваше често тя на Кристофър. — Нещо, което останалите намират за чудесно, но то просто не ме изпълва с трепет.

Наистина не й липсваше кой знае колко много.

— Готова ли си за шегата на деня? — попита Кристофър.

Пейган схруска залъка препечен хляб и кимна.

— Ако вярваш в непорочното зачатие на Дева Мария, то тогава би трябвало Исус Христос да се е родил жена, тъй като бебето на Девата е можело да има само X хромозоми! — Той се разсмя гръмогласно.

Пейган изглеждаше озадачена.

— Не помниш ли краткия ми урок по генетика? Жените имат само H хромозоми, а мъжете имат и H, и Y. Не можеш да родиш момче без Y хромозоми. Не можеш да имаш Y хромозоми без сперматозоиди. И не можеш да получиш сперматозоиди без мъж.

Пейган все още изглеждаше озадачена.

— Виждам, че никога няма да спечелиш Нобеловата награда по генетика, скъпа. Не помниш ли как предсказах, когато беше бременна, че очите на Софая няма да бъдат кафяви, защото цветът на очите на едно дете зависи от гените на родителите. Двама синеоки родители не могат да създадат дете с кафяви очи. Още препечен хляб?

— Утре сутринта, скъпи. Бих предпочела шега, която да разбера, без за това да е необходимо да имам докторска степен.

Пейган се облегна назад, сипа си чай и се пресегна за писмата. Грабна едно с марка от Ню Йорк и го прочете.

— Половин милион долара! — Изправи се, помаха писмото към съпруга си и му го хвърли. — Прочети сам. От Сташ е, агентът на Лили. Това са приходите, които те очакват от премиерата, и всичко ще бъде за фондацията, както и парите, които ще получим за бижутата на Спирос.

— Тигрицата Лили определено иска да помогне на отбора.

— Мисля, че наистина е така. Много приятно. Изглежда, че въпреки всичката слава животът й е бил доста противен. — Пейган се отпусна на дантелените възглавници. — Винаги е нащрек, предпазлива и добре съзнаваща, че хората искат да я използват — което те всъщност постоянно правят. Това е отвратително. Лили може да е малко надменна, но като цяло е голяма сладурана.

— Наистина е великодушен приятел. — Кристофър целуна Пейган по главата. — Тръгвам. Стискай палци за новия вид хепатит B. Номерът трябва да мине, иначе ще избухне епидемия.

Когато се включи със стария си роувър в трафика на юг, сър Кристофър помисли, че вероятно неговата съпруга е единствената позната му жена, която може да изпита автоматично съчувствие към една сладострастна звезда като Лили. „Може би Пейган разбра, тъй като и двете са смес от скандалност на повърхността и несигурност вътре в себе си“ — разсъди той, докато чакаше, спрял между два прицепа.

Една камионетка, разкарваща хляб, се вряза напред в потока от коли, а после отново се изнесе рязко. Сър Кристофър сдържа гнева си. Задръстванията в движението са класически източник на стрес. Няма смисъл да си скъсява живота заради нечие лошо шофиране.

Над сивата река бяха увиснали безплътни парцали лека утринна мъгла. Кристофър пое по улицата край Темза, сетне набра скорост по шосето със забранено паркиране. Вероятно нямаше да закъснее. Двата огромни камиона все още го съпровождаха отпред и отзад.

Въобще не видя колата с хляб да включи мигач, но тя свърна вдясно, а след това се блъсна челно в един от изящните сферични улични светофари върху каменния парапет над Темза. Сър Кристофър чу трясък на метал и звън на стъкла, а след това долетя по-силен удар — следващият автомобил връхлетя отзад върху камионетката. Той скочи на спирачките едновременно с шофьора на оранжевия камион пред него, който също спря рязко и пневматичната му спирачна система изсвистя.

Износените дискови спирачки на колата на сър Кристофър не бяха толкова ефикасни и той разбра, че няма да успее да избегне сблъсъка с яркооранжевия камион отпред.

Водачът на зеления камион зад него реагира по-бавно и се вряза в стария роувър отзад. Инерцията блъсна колата в предния камион. Роувърът се сгърчи като хармоника. Кормилният вал се заби в гръдния кош на сър Кристофър като пръчка за поло и притисна ребрата и сърцето му до пулпата.

Откараха го в болницата „Св. Стивън“ и веднага го приеха в интензивното отделение.

След двадесет минути Пейган, все още в бледожълтата си нощница, държеше безжизнената ръка на съпруга си.

— Страхувам се, лейди Суон, че положението е безнадеждно. — Докторът почувства, че може да говори без заобикалки на съпругата на лекаря-приятел. — Дори да получим орган за трансплантация, няма на какво да го присадим — гръдният кош е унищожен.

Напълно зашеметена. Пейган подписа една бланка, с която даваше съгласие да бъдат изключени системите за поддържане на живота, друга, с която даваше разрешение тленните останки на Кристофър да бъдат използвани за медицински цели, и трета, с която упълномощаваше погребалното бюро да пристъпи към работа. Чувстваше се много спокойна и за свой ужас — разгневена. „Как можа да го направи! — помисли тя. — Как посмя да ме изостави сега?“. А след това: „Как мога да си помисля такова ужасно нещо?“.

 

 

— Съдебно дело за заговор между майка и дъщеря? Какво означава това, по дяволите? — попита Джуди в офиса на „Виърв!“ и се зачуди дали правилно е чула Том.

— Точно така казах — отвърна той. — Твърдят, че ти и Лили сте замислили злонамерена интрига с цел да съсипете политическата кариера на сенатора Ръскинтон.

— Но това е смешно! — запротестира Джуди. Токчетата й почукваха гневно по оранжево-розовия килим, докато крачеше из офиса си.

— Разбира се, че е смешно. — Том беше търпелив. — Но обвинението в заговор е коварно нещо, Джуди. Това е най-неясната, най-опасна област в правото. Само да кажеш някому нещо, дори и по телефона, и това може да се изтълкува като заговор от законова гледна точка, ако косвените улики звучат правдоподобно. Фактът, че сега Лили се е пренесла при теб, може да бъде фатален, ако съдията реши, че е важен. Честно казано, жалко е, че я покани да остане в твоя апартамент.

— Лили и аз имаме много за наваксване. Господи! Всичко е толкова глупаво — извика Джуди вбесено. — Когато Лили даде онова интервю, аз почти не я познавах.

— Можеш ли да го докажеш? — търпеливо попита Том. — Трябва да прегледаш тази вечер всичките си документи и да видиш дали има нещо, което можем да покажем на разглеждането в петък, за да докажеш твърденията си!

И така Джуди отмени цялата си програма за следобеда и се зарови в купчина правни документи, висока почти половин метър. След това изпразни цялата си картотека, чекмеджетата на бюрото си и чантата си за документи, за да намери нещо, с което да защити своята позиция. Свърши в осем вечерта, изтощена от усилието да се съсредоточи.

— Проклет да е този стар лицемерен ястреб! — каза тя на Том, докато намяташе късото си палто от кожи на рис. — Заради сенатора Ръскинтон пропилях почти цял ден! Сякаш си нямам проблеми с оскъдните средства, с които разполагаме.

Том кимна.

— Този случай ще съсипе бюджета ни, Джуди. За компенсация трябва бързо да орежем разходите, колкото е възможно, дори и най-незначителните.

— Какво разбираш под „незначителни“?

— Наистина ли имаме нужда от инструктор по аеробика? Не можем ли да освободим Тони?

— Ако ще намаляваме разходите, по-добре да купим по-евтина печатарска машина. Това ще бъде най-лесната и най-бърза икономия.

— За сметка на качеството? Джуди, казваш го само защото си ядосана.

— Но така наистина ще спестим доста средства, иначе за мен качеството ще се превърне в кръвожаден хищник. Можем да направим договора условен в това отношение. Това, което плащаме на Тони, е капка в морето в сравнение със заплащането на адвокатите. — Джуди нахлупи шапката си от рис. — А класът за подготовка е добър за колегиалните отношения и това означава, че съм прекалено уморена, за да мога да лежа нощем будна и да се тормозя заради този проклет сенатор.

— Ти? Ти лежиш будна? — попита Том. — Какво е станало с непробиваемата самоувереност на Джуди Джордан?

— Винаги е била по-крехка, отколкото си предполагал.

Гласът й бе необичайно тих. За пръв път Том проумя дълбочината на обхваналите я тревоги и моментално превключи към по-ведро настроение. Разроши игриво косата й.

— Загазвали сме и преди, Джуди, а все още си на върха.

— Значи има накъде да се пада. И не можеш да разчиташ на съчувствие. Предполага се, че си неуязвим. Дали понякога Хенри Кисинджър стои нощем буден и плаче?

— Поне имаш Марк — успокои я Том. — На мен ми е тежко без Кейт.

— Не искам да обременявам Марк с моите проблеми.

— Да не би да искаш да кажеш, че те е страх да го направиш? Страх те е, че той харесва само бляскавата Джуди Джордан, която светът вижда, а не истинската жена, която познавам аз?

— Марк го бива повече по въпросите, свързани с морала, отколкото по практическите проблеми. Не мога да говоря с него за моята работа, защото той не я разбира. И освен това не му е ясно, че в едно съдебно дело основна роля играят законите, а несправедливостта.

Том постави нежно ръка върху покритите й с пухкава кожа рамене.

— Ще се преборим някак си.

— Като говорим за борба — как е Кейт?

— Казва, че проблемът е много по-сериозен, отколкото е предполагала. Не става дума за племенна война, по-скоро приличало на системен геноцид. Правителството на Бангладеш се опитало да засели хълмовете на Читагонг със свои граждани и да пропъди мирните селяни будисти, които живеят там. Искат да й отнемат визата.

— Само като си помисля, че дори не знаех къде се намира Читагонг, преди тя да замине.

Джуди каза лека нощ на Том и бавно тръгна по тъмния коридор. Забеляза светлина под вратата на заседателната зала и я отвори. Вътре беше Тони по къси панталони и фланелка. Застанал пред огледалото, той правеше поредица от бързи завъртания и отскоци.

— Още ли си тук, Тони!

— Да! Отработвам новите фигури за утре. — Той притича. — Вярваш ли, че момичетата ще могат да се справят? Мисля, че са готови за това и ще успеят. Какво ще кажеш?

Всеки, който работеше повече от самата нея, незабавно предизвикваше възхищението на Джуди.

— Това, че те наех, е най-доброто решение, което някога съм вземала, Тони — отвърна тя, а момчето се завъртя край нея, разпръсквайки капки пот всеки път, щом се обърнеше. Завърши с една драматична поза, коленичил на пода с протегнати напред ръце, после бавно се изправи и задъхано каза:

— Да постъпя на работа при теб е най-умното нещо, което съм правил досега. Видя ли снимката ми в списание „Ню Йорк“? Майка ми я е показала на всички в квартала.

— Чудесно, Тони. Сигурна съм, че са я харесали. А момичетата оценяват твоите старания.

Тони изтри потното си лице.

— Така ли мислиш? Наистина ли им харесват фигурите?

— Разбира се. И ти също, Тони. Защо, нима това те изненадва?

— Женското внимание може да замае главата на едно момче.

— О, хайде — разсмя се Джуди. — С това прекрасно тяло сигурно стотици момичета тичат подире ти.

— Не, аз бях хилав като истински Чарлз Атлас^[1], преди да се захване с културизма, и най-вече заради това почнах да работя над себе си.

— И имаш успех, Тони. — Джуди се обърна да си върви. — Не закъснявай прекалено много.

— Няма. Тази вечер ще извеждам мама — отвърна той.

— Това е чудесно, Тони. Приятно прекарване.

 

 

— Не може ли да се намали тази врява?

Майката на Тони се намръщи. Добре облечени посетители се смееха гръмогласно, от маса към маса се носеха поздравления и се лееха приятни приказки, а сервитьорите с пълни подноси потропваха по белите плочки на пода.

— Сега е модно да се идва тук, мамче. — Тони се надяваше, че тя няма да направи сцена. — Исках да те заведа някъде, където наистина е хубаво.

— Хубаво! Този старомоден боклук!

Майка му се изсмя презрително, като така искаше да покаже мнението си за интериора от светлобежова кожа и хром, изцяло спасен от презокеанския кораб „Мавритания“ — плаващото художествено произведение от тридесетте години.

— И сега, след като си намерил работа, значи вече можеш да си хвърляш парите на вятъра, така ли! — Майка му взе изискано оформеното меню. — Бих могла да сготвя тези глупости за една десета от цената им! С баща ти не сме пропилели дори едно пени. Той беше грижлив човек.

Тони не помнеше баща му да е бил грижлив. В най-ранните му спомени той биеше майка му, докато малкият Тони трепереше под напуканата мушама на квадрати на кухненската маса.

— Какво ще поръчаш, мамо? Аз мисля да опитам салатата от морски раци.

— Салата от морски раци! Що за храна е това? Тони, ти обичаш пиле, нима си забравил?

Тони помнеше мазните петна върху тапетите в кухнята, всяко от които отбелязваше мястото, където баща му бе запратил някое ядене. Печените пилета най-лесно се запокитваха в пода. Тони мразеше печени пилета. — Добре, мамо, ще си поръчам пиле. А сега, кажи какво искаш ти.

Малките черни очи се втренчиха в менюто и зачетоха с мъка.

— Искам хамбургер. Защо не ме остави да приготвя нещо в твоя страхотен нов апартамент, Тони?

Вечно критикуваше апартамента му. Той отвърна бързо:

— Боядисаха го. Банята още не е изсъхнала.

Акълът му не можеше да побере защо тази дребна, навъсена жена, преминала четиридесетте, но изглеждаща с двадесет години по-стара, трябва да използва всяко удоволствие, което синът й предлага, като повод да се нахвърли срещу него.

— Защо не си го боядисал сам? — Тя размаха менюто пред лицето му.

Тони вдигна ръка и се сви, сякаш да се предпази от удар, а майка му продължи:

— Значи вече си много велик, за да го боядисаш сам! Винаги си бил мързелив. Винаги си се излежавал, без да пипнеш каквато и да било работа.

Изчакаха в мълчание, докато сервират храната им. Майката на Тони бодна подозрително хамбургера си с вилицата.

— Това месо е сурово!

— Такъв е континенталният стил, мамче — да е възсурово.

Дълбоко в себе си Тони усети някакъв почти неконтролируем порив, докато майка му критикуваше отново, отново и отново, продължаваше да повишава тон и накрая другите посетители започнаха да се обръщат. Това също бе част от храненето по време на детството му. Тя се оплакваше, че татко му както винаги е закъснял, а той на свой ред критикуваше яденето, приготвено от нея. След това започваха да се дърлят за нищо. Гласовете се усилваха, вдигаха се юмруци, крещенето стигаше до пищене и тогава храната отиваше в стената. Времето за ядене бе единственият момент, когато тяхното семейство нямаше как да не се събере и тези случаи се използваха за атаки, за изваждане от равновесие и нанасяне на неочаквани удари, като използваха факта, че добре се познават, за да се съсипват един друг с точността на топлинни ракети.

— Мамче, моля те, говори по-тихо — примоли се Тони.

— Прекрасен начин да разговаряш с родната си майка!

— Мамче, искам само да прекараш приятно тази вечер.

Той се почуди за сетен път дали тя някога ще го признае за пораснал.

— Не ме прекъсвай, че ще те накарам да съжаляваш, че си се родил!

Призля му. Въпреки чудесно развитото си тяло отново се почувства като малко момче. Едно малко момче, ужасено от непредсказуемите, садистични изблици на своята майка, едно малко момче, намиращо се във властта на абсурдната вина на детството. Малкият Тони бе чувал всеки ден този див глас и се мяташе из апартамента, скован от страх да не би тя да използва някое негово дребно провинение — петно от пастет върху ризата му, недовършено домашно или зарязана къщна работа, като предлог да го набие отново.

 

 

Тони отключи входната врата и натъпка плика с домашни сладки, които му бе дала майка му, в препълнената с боклук торба. Поредно изкушение за хлебарките. Постави във видеото касетата с „Капитан Блъд“, хвърли се на постоянно разстланото, вечно неоправено легло „Мърфи“ и се обърна към нощното шкафче, на което имаше снимка на Джуди с автограф, поставена в сребърна рамка.

— Ако не я извеждам, значи я пренебрегвам. А ако я изведа, то пък си пилея парите.

 

 

— Няма ли този Спирос най-сетне да престане? — Лили взе гривната от едноцветни диаманти от току-що доставената кошница с орхидеи и я метна върху дивана на Джуди с копринена дамаска в синьо и бледорозово. — Ако бях запазила всички негови гривни, щяха да стигнат до лакътя ми.

— Щастливо момиче, нали, Марк?

Джуди взе искрящото брилянтно бижу и му се възхити върху опакото на тъмната си ръка.

Марк сви рамене и погледна тлеещия огън в камината.

— Тази гривна би могла да храни години наред някое африканско племе.

— Не бъди толкова надут! — Лили се приближи, грабна диамантената гривна и я хвърли на Марк. — Дай я тогава на африканците. Не я искам, защото знам, че не е подарък, а е подкуп. — Лили изсумтя. — Щом се появи някой от малките подаръци на Спирос, се предполага, че трябва да легнеш по гръб и да бъдеш доволна. Поръчва по десетина такива гривни в „Картие“. За него това е стока като всяка друга.

— Като мънистата и огледалата, използвани от конквистадорите, за да изкупят златото на ацтеките ли? — попита Джуди.

— Точно така.

Лицето на Лили бе променено от странния й грим. Беше прекарала следобеда в опити да откопира начина на гримиране на Мистингет. Снимката, от която бе гледала, лежеше сред разпръснатите й козметични средства върху ниската масичка от червен мрамор.

— По-добре свали това от лицето си, иначе ще закъснееш за концерта.

Джуди взе медния ръжен и бутна обратно в огъня едно дърво, което се канеше да падне.

— Вярно!

Лили стана, протегна се и пое към банята.

— Няма ли да ти трябват тези гримове? — извика Джуди подире й. Всъщност искаше да й каже да махне този боклук от дневната.

— Харесва й да е разхвърляно — каза Марк. — Да беше видяла в какво състояние остави моя апартамент.

— Е, няма нищо страшно, само малко бъркотия. Лили поиска да се премести при мен, за да станем по-близки.

Тя докосна нежно дългите, тънки, тъмни пръсти на Марк. Той издърпа леко ръката си.

— Том ми каза, че ако Лили остане да живее при теб, е все едно да си играеш с огъня. Може да създаде предубеждение по време на съдебния процес.

Джуди внимателно постави ръжена на стойката му.

— Никога няма да успеем да се опознаем истински по ресторантите и хотелите.

Тя се обърна, когато Лили се появи — изглеждаше възхитително в тъмнозеления копринен шанжан и обеците с опал.

— Тръгвам.

Излъчващото се от нея ухание на карамфили остана в стаята дълго след като входната врата хлопна. На Марк също му се прииска да си тръгне. „Класическа тройка — отчаяно помисли той. — Ако си отида, Джуди ще реши, че я пренебрегвам, а ако остана, много скоро нещата ще експлодират в ръцете ни. Стоим си заедно и пием «Перие», седнали върху истинска бомба от чувства.“ Той вдъхна скришом аромата на карамфили и не можа да се въздържи: представи си златистото тяло на Лили, когато излезе от ваната.

 

 

Лили влезе в апартамента и разтвори пелерината си. Още не бяха легнали — чу как Джуди каза настойчиво:

— … Но защо, Марк? Защо вече четири часа се опитваш по най-различни заобиколни пътища да ме накараш да помоля дъщеря си да напусне апартамента ми?

— За бога, нима не разбираш, Джуди? — Лили чу изтощения умоляващ глас на Марк и ръцете й стиснаха златната брошка. Знаеше, че не я виждат.

Изведнъж Джуди проумя.

— Разбира се! Сигурно съм била сляпа! Ти си влюбен в нея, нали, Марк? — Гласът й бе рязък. — Сигурно съм била сляпа!

— Не искам да те нараня, Джуди.

— За жалост, скъпи, току-що го направи. — Тя го погледна. — Мъжете винаги казват, че не искат да те наранят точно когато са нанесли смъртоносен удар на някоя жена.

— Не искам да нараня и Лили. Тя ми вярва. Не искам да обърквам нейния живот, твоя живот, вашия съвместен живот и моя. — Марк се опита да не повишава тон. — За Лили аз съм единственият мъж, който не иска да бръкне под полата й.

— Като изключим това, че ти го искаш, нали? — настоя Джуди.

Последва пауза, след това Марк каза глухо:

— Ако искаш да чуеш истината, мисля, че няма мъж, който да може да устои на нейната невероятна сексапилност.

Лили извърна очи към изображението си в замъглените сребърни дълбочини на огледалото със сложни орнаменти в стил „Луи XV“. „Какво с това — помисли тя, — какво е това очарование и проклятие в мен, което омагьосва почти всеки мъж, когото срещна? Какво е то? Не го виждам. Защо не мога да се отърва от него?“

Като ехо на нейните мисли Джуди извика от дневната:

— Но аз не я забелязвам и нито една жена не би могла да я долови. Затова е толкова влудяващо, като гледам как всички мъже оглупявате, щом я видите.

Лили продължаваше да гледа своето изображение и разбра, че вече е уморена да бъде секс обект, уморена е да бъде смятана за играчка от мъжете, уморена е да бъде превръщана в идол и от двата пола — от непознатите мъже, защото я желаеха, и от непознатите жени, защото желаеха да са като нея. Разбра, че фаталното й привличане в края на краищата е фатално за самата нея.

— Знае ли Лили за чувствата ти?

Джуди се опитваше да владее гласа си, тъй като искаше да чуе отговора на въпроса си.

— Не — отвърна Марк. — И не искам да узнае.

— Какво изпитва тя към теб?

— Мисля, че ми вярва. — Той замълча. — Предполагам, че ме възприема като брат.

— Като че ли с теб живеем в различни векове! — изведнъж изрева Джуди. — Няма що, брат!

— Не възнамерявам да застраша единственото късче семейна сигурност, което Лили някога е притежавала.

Джуди го прекъсна горчиво:

— Да, нещата се подреждат прекрасно. — Гласът й бе гневен. — На път съм да изгубя списанието, парите, работата си. Сега пък отгоре на това ти правиш така, че да загубя дъщеря си и любовника си. И като капак на всичко си изпълнен със съчувствие към нея вместо към мен.

Марк извика:

— Слушай, аз не желая Лили. Аз искам теб. Но те искам такава, каквато беше преди.

Джуди долови болката в думите му и разбра, че твърдението му, че страстта, която изпитва към Лили, за него е нещо нежелано, е истина.

— Не можеш да ме разбереш, Джуди. — Най-сетне Марк намери външната причина за раздразнението си. — Ти се промени, откакто те срещнах. Беше толкова забавна. Амбициозна, усърдно работеща, преуспяваща и, разбира се — трудна. Но забавна. Беше мила с хората и беше силна. Ти ми вдъхна кураж и самоувереност.

— Но сега аз съм тази, която има нужда от кураж — изстена Джуди, внезапно изгубила контрол над себе си.

Изведнъж Марк успя да определи чувствата, които го владееха, и да ги изрази с думи:

— Изглежда, си загубила самоувереността си.

— Какво искаш да кажеш?

— Вече не мога да те позная. Ти ме учеше, че истинската самоувереност не се надява всяка сутрин като копринена блуза, за да впечатлиш останалите. Тя се изгражда на това, че знаеш какво можеш да направиш и какво — не. Изглежда, си го забравила. Какво става с теб?

— Какво става с мен? — Изведнъж Джуди притихна. — Ужасена съм, че ще свърша като майка ми — ще храня котките, ще наблюдавам съседите и ще чакам. Не искам да бъда безпомощна като нея, да седя безнадеждно по средата на живота си и да чакам той да свърши.

— Много може да се говори за подобен начин на живот. — Сега вече Марк се ядоса. — Но поне такъв вид жена не ревнува от собствената си дъщеря. — Той не можеше да устои на порива да нарани Джуди, внезапно станала уязвима. — Ти казваше, че ревността е наказание за тези, които мислят само за несъщественото. Казваше, че винаги ще има по-млади, по-красиви жени на света. Казваше, че ревността никога не би могла да измъчва една самоуверена жена.

— Да, но сега знам, че съм грешила! — изкрещя Джуди. — Искаш ли да узнаеш какво е да станеш майка на моята възраст и след това да разбереш изведнъж, че детето ти е една от най-красивите жени в света?

Лили бе все още в преддверието. Не желаеше да слуша повече, но и не искаше да се махне. Стоеше като хипнотизирана, без да може да помръдне.

— Искаш ли наистина да разбереш какво е да си майка на Лили? — продължи Джуди. — Имам чувството, че лека-полека се превръщам в никой! Като че ли ставам невидима. Малко по малко самоличността ми се заличава! Много скоро кариерата ми, която градих двадесет години, ще бъде съсипана. И така, аз губя работата си, положението си, парите си. Изправена съм пред финансова и професионална катастрофа и ме грози позор. Изпитвам панически страх, че ще се проваля — и всичко това става само защото съм майка на Лили. — Гласът й секна. — Уплашена съм, Марк, всичко се изплъзва от ръцете ми.

Тя най-сетне каза на любимия човек, макар и твърде късно, това, което я измъчваше.

Лили се изправи и отиде на пръсти в стаята си. По лицето й се стичаха сълзи. Не искаше да слуша повече как тези двама души, които обичаше, разбиват връзката си заради нея.

 

 

Джуди седна пред плота за закуска и си наля висококалорична напитка — сок от един портокал, чаена лъжица мед и сурово яйце. Приготвяше я всяка сутрин и бе по-вкусно, отколкото изглеждаше. Силата на навика я застави да се събуди както обикновено в шест часа. Тази сутрин нямаше причина, поради която да се мотае, тъй като предишната вечер Марк се беше изнесъл с дрехите си, натъпкани в една туристическа чанта. Бе изцеден и вбесен, защото Джуди не можеше да разбере трудното положение, в което се намираше той. Смяташе, че тя съвсем несправедливо го обвинява в предателство, след като бе опитал да бъде честен и предан.

Неустрашимата, вдъхваща доверие Джуди, храбрият оловен войник, се бе превърнала внезапно в една съкрушена, объркана жена и Марк просто не знаеше как да се оправи с нея. Искаше му се да й помогне, но не можеше. Виждаше, че присъствието му я разстройва. И затова си отиде. Така като че ли бе по-добре, отколкото да продължат да се карат цяла нощ, както определено се очертаваше.

— Грижи се за себе си, Джуди — каза й той, после излезе през вратата и я остави да се пита горчиво защо хората винаги казват: „Грижи се за себе си“, когато всъщност имат предвид, че те нямат намерение да се погрижат за теб. Никога преди не бе имала такава огромна нужда от мъж до себе си и сега, когато Марк й бе необходим, той я напусна. Бе решил, че може би ще получи назначение в Никарагуа. Можеше да бъде и на луната — за нея бе равносилно.

Джуди бе свършила с напитката, когато се обади Том от офиса на „Виърв!“.

— Новините не са добри — предупреди я той.

— Давай, ще поема удара — отвърна тя унило в отговор на шегата, която използваха по време на криза.

— Джуди, няма да мога да жонглирам още много време. Досега удържах кредиторите ни, но не е възможно повече да ги залъгвам, че чекът ни вече пътува. Проблемът не е само паричен. Налага се да направим бързо някой фокус.

„Само дето в шапката на фокусника не е останало нищо“ — помисли тя. В този момент иззвъня и другият телефон и Джуди вдигна слушалката. Беше Сташ, агентът на Лили. С по една слушалка на всяко ухо тя му отговори:

— Добро утро, Сташ. Искаш ли да повикам Лили? Тя все още спи.

— Не, искам да говоря с теб. — В копринения му глас се долавяше следа от средна Европа.

Джуди се обърна към левия телефон и каза:

— Ще те потърся, като свърша, Том. — После пак се обърна надясно и продължи: — Какво има, Сташ?

— Ще пожелае ли списание „Виърв!“ да стане тази година един от спонсорите на Международния празник на красотата? — с отегчен глас попита Сташ.

— Звучи любопитно. — Тонът на Джуди бе предпазлив. — Какво включва това?

— Искат ти да бъдеш един от съдиите в Маями, а после да придружиш победителката в началото на турнето й до Истанбул и Египет.

— Политиката на „Виърв!“ е да не придава такава важност на конкурсите за красота. Искаме да мислим, че нашите читателки, освен от червило се интересуват и от други неща. — Джуди произнесе отговора си автоматично. — Освен това спонсорската ни програма за тази година е запълнена.

Дългогодишният й опит я бе научил никога да не отказва веднага, дори когато я търсят за пари.

— Сделката не е съвсем обичайна. Няма да се наложи да вложиш нито цент. Искат да разчитат на твоята безпристрастност, като в замяна ще можеш да се идентифицираш със събитието и да го отразиш изцяло в списанието. Желаят конкурсите за красота да бъдат издигнати на по-високо ниво, така че да не бъдат унизителни за никоя жена.

— Оценявам предложението ти, Сташ, но няма да мога да напусна Ню Йорк.

— В наши дни Ню Йорк е само на дванадесет часа от всяка точка на света, а списанието ти работи на шестседмичен график. Не е като да издаваш ежедневник.

Джуди замълча. Сташ й подхвърли за какви суми става въпрос. Тя ахна. Даде внимателно заден ход и каза:

— Нашата позиция винаги е била да поддържаме връзка със средната американска жена и да изразяваме нейните стремежи. Няма никакво съмнение, че кралицата на красотата е едно от най-пленителните неща на нашето време. Стига условията да са приемливи, мисля че предложението е в наш интерес. Но може да ми се наложи да се върна, ако има някакви… проблеми с работата.

След като обсъди някои подробности със Сташ, Джуди позвъни живо на Том:

— Хей, май наистина ще можем да изпратим чека.

 

 

— Прие веднага, точно както ти каза.

Облечен в обичайното си палто от викуня и черни кожени ръкавици, Сташ влезе в спалнята на Лили, без да почука. Джуди бе излязла отдавна и бе отишла в офиса си. Той знаеше, че няма как да го чуе.

Лили пъшкаше ритмично, докато масажистът японец минаваше с нежни движения на палците по целия й гръбначен стълб.

— Щастливи ли са организаторите на конкурса? — попита тя и се преобърна.

Сташ огледа тялото й с професионално око. Знаеше колко много може да яде Лили, затова провери теглото й, като същевременно скришом потърси следи от игли по ръцете й, погледна за сбръчкана кожа, което би било показател за злоупотреба с диуретици, и за подпухване вследствие на препиване. Това бе част от работата му на агент. Както обикновено, Лили я досмеша от бързо движещия му се поглед — подскачаше досущ като гущер.

— Честно казано — отвърна Сташ, — трябваше доста да ги увещавам. Казаха, че нямат нужда от женско списание.

Лили се прозина.

— Ако искат да участвам в журито, ще трябва да приемат „Виърв!“ за спонсор. — Масажистът се захвана с лявото й бедро, а тя продължи. — О, Сташ, все пак реших да участвам във филма за Мистингет.

Той се изненада.

— Мислех, че в този момент не бих могъл да те откача от майка ти дори с булдозер! — Погледна я сериозно. — Време ти е да се заловиш отново за работа, Лили. И двамата знаем, че няма право на проценти, ако преустановиш работа за шест месеца. Не можеш да си позволиш да се губиш от погледа на публиката толкова дълго. Знаеш колко бързо можеш да бъдеш забравена от нея и колко непостоянна е тя.

— Така е, но смятах, че най-важното нещо — по-важно дори от парите и славата, е да се науча да обичам майка си. Сега знам, че най-доброто, което мога да направя за нея, е да напусна града.

— Добре, ще уговоря срещите с „Омниум“.

Той бе радостен. Не само че това бе велика драматична роля, но филмът позволяваше Лили да прояви таланта си в пеенето и танцуването. Щеше да й се наложи да се подготви доста бързо, но това не бе проблем.

Тя седна на масата за масаж и извади иглата от черупка на костенурка, придържаща копринената й коса, за да не се изцапа с масажно масло.

— Ще ми бъде приятно да прекарам лятото в Британия — каза тя, но като че ли не бе много убедена. — Макар че не мога да разбера защо искат да правят филм за френска водевилна звезда в Британия.

Сташ сви рамене.

— Може би имат данъчни съображения, може „Омниум“ да има блокирани средства там, може да е някаква взаимноизгодна сделка…