Шърли Конран
Лейс (60)

5.

Декември 1978

Том надникна в кабинета на Джуди и размаха един плик, получен с въздушна поща.

— Първото писмо от Кейт! Пише, че там е като на Западния бряг на река Йордан — операция за принудително заселване. Един вид окупация. Хиляди жители от планинските племена били убити, задържани без съд или измъчвани. На всичкото отгоре Кейт е пипнала дизентерия.

— Точно такава почивка й трябваше — погледна го за миг Джуди и продължи да говори по телефона. — Разбира се, че ще дойда, Максин. Измисли причина, за да ме поканиш, остави нещата да улегнат за някоя и друга седмица, а аз ще взема самолета и ще пристигна за няколко дни по Нова година. „В подем и крах“ — не го забравяй!

— Да не си луда! — Том я погледна, без да повярва на ушите си. — Не можеш да отидеш сега във Франция, Джуди! До гуша сме затънали в проблеми!

— Ще ида само за един уикенд — отговори Джуди. — Какво трябва да кажем на блестящия адвокат, който ще трябва да постави на колене сенатора Ръскинтон?

— Не се шегувай с това, Джуди! — кипна Том. — Таксите се трупат — човек може да си помисли, че тези адвокати си пращат бележки на хартия от чисто злато. Що се касае до финансовото ни състояние — на границата на фонда за непредвидени разходи сме и ако нещата стигнат до съд — опази боже! — и Ръскинтон спечели, ще претърпим пълен фалит.

— Като този ден дойде, ти обещавам, че ще скочим ръка за ръка от петдесетия етаж — каза Джуди и бързо отвори папката.

— Дадено! — Той сложи ръка на рамото й. — Чуй сега, искам да знаеш, че ако наистина загазим здравата, няма да те изоставя. Ще бъда с теб до края.

— Благодаря ти, Том! А сега ни кажи какво искат адвокатите.

— Трябва да покажем, че ти лично не храниш никакви лоши чувства към сенатора, че няма абсолютно никакви предубеждения към него. Ужасно е трудно, Джуди, защото този стар глупак е баптист, който се кълне в Библията, най-голямата мъжка шовинистична свиня в цялата кочина, а на всичко отгоре дъщеря ти твърди, че искал да я изнасили. Както виждаш, той въплъщава всичко гнусно, за което можеш да намразиш някого.

— Логично е човек да го мрази, щом е такъв фанатик и изнасилвач — възрази Джуди. — Сенаторът никога няма да иска това да се изнесе в съда, Том. Такъв скандал би го съсипал във Вашингтон.

— Че какво има да губи? Скандалът вече се е разразил и той иска реабилитация. Ще загазим ние — тази бъркотия няма да увеличи тиражите ни.

Джуди се изправи. Твърдо бе решила да избави Том от съмненията му и да укрепи вярата му.

— Какво ти става, Том? — запита тя. — Такива пораженчески изказвания изобщо не ти приличат. Прекрасно знаеш, че рекламата си е реклама. Това, че ще се опитаме да спечелим това дело, съвсем не значи, че читателките ни ще намалеят — напротив, всички ще викат за нас.

Том излезе от пастелно боядисания кабинет на Джуди с чувството, че нищо не може да я накара да осъзнае колко е сериозно положението. Сега бе по-загрижен, отколкото когато влезе при нея. Отнесе данните за тиражите през миналото тримесечие, без да й ги покаже, защото в търсенето имаше значителен спад. Чудеше се дали е възможно оценката на Джуди, която години наред беше смъртоносна, бърза и точна като ракета „Круз“, да се е разклатила най-накрая? На минаване покрай заседателната зала Том забеляза няколко помощник-редакторки да загряват за редовното занимание по гимнастика. Джуди никога не се бе интересувала от спорт — дори предпочиташе да се вози, а не да върви пеш. Затова му беше чудно да я гледа как от нея се лее пот, но тя продължаваше самоотвержено да изпълнява упражненията на Тони винаги когато има възможност да отдели време. Може би в края на краищата Джуди започваше да чувства възрастта си.

 

 

Час по-късно Джуди надникна в банята на Лили.

— Знаех си, че ще те намеря тук. Може ли да вляза?

Лили беше покрита до носа с розови мехурчета. Когато Лили жадуваше за спокойствие и сигурност, винаги вземаше топла вана.

— След като целият свят вече ме е виждал в банята, не виждам защо собствената ми майка да не може — отговори Лили. — Как е при теб?

— Сенаторът наистина доста ни притиска. — Джуди се чудеше дали да каже на Лили за цялата сериозност на битката, която „Виърв!“ трябваше да води след злополучното й интервю.

Лили погледна майка си над ръба на ваната.

— Все чакам да дойде удобен момент, за да ти кажа нещо, но все не успявам.

— Какво да ми кажеш?

— Че съжалявам и че вината за това дело е изцяло моя.

— Така е, Лили. Ние поехме голям риск. Историята ти във „Виърв!“ наистина увеличи тиражите, но ние недооценихме реакцията на сенатора и ето докъде ни доведе това. Все още се надяваме, че сенаторът ще се съгласи да уредим въпроса извън съда.

— Този ли? — изсумтя Лили. — Ще се справиш с него, Джуди. Казах ти, че държа на думите си. Затова и напечатахме всичко това. Сигурно няма да му се иска да се изправи срещу мен в съда. — Лили се пресегна за шампоана. — Защото не би желал избирателите му да открият, че човекът, когото са изпратили във Вашингтон е просто гаден стар пръч. — Тя потопи глава в ухаещата на карамфил вода и отново се показа. С прилепналата към главата й мокра коса, от която капеше вода, и с големите си очи Лили приличаше на тюленче.

— Наистина ли беше толкова неприятно, както го описваш?

— Зависи какво разбираш под „неприятно“ — отвърна бавно Лили.

Спомни си как няколко месеца след смъртта на Джо бе отишла на гости на дукесата на Сантигоста в разкошната й къща на брега на морето в Малага, Испания. Лили още преживяваше загубата на Джо, но Цимер й бе предложил да се опита да се позабавлява и да приеме поне няколко покани от купищата, които получава всяка звезда.

Първите два дни бяха прекрасни. Другите двадесет и двама гости бяха главно европейски бизнесмени, познати на дука, който вече не беше богат и си изкарваше допълнително пари, като играеше ролята на предприемач и посредник, когато бизнес партньорите му искаха да установят контакт и да направят впечатление на някои хора, с които се надяваха по-късно да сключат сделка.

Всички плуваха, караха водни ски и скачаха с парашут във водата, включително и съпругата на един италиански бижутер, която вече имаше внучета и й беше за първи път. На Лили й се видя лесно и тя покорно се остави да я дръпнат от края на кея. Изведнъж се озова захвърлена във въздуха на около петнадесет метра височина над малката моторница, която я теглеше. Погледна надолу и стомахът й се преобърна. За миг помисли, че ще повърне. Знаеше, че й се завива свят, и затова никога не заставаше на края на балкони или мостове. В самолет обаче никога не й ставаше лошо и затова сега не й дойде наум, че може да й призлее. Десетминутното летене беше като наказание за всичките й грехове, но най-накрая моторницата спря отново близо до кея и Лили се понесе към сините средиземноморски води, където помощникът на собственика на лодката бързо развърза ремъците й и започна да събира парашута, който се полюшваше върху водата. Успокоена, Лили се беше отпуснала на повърхността с разперени ръце, но се усещаше твърде зле, за да се опита да излезе на брега. Точно в този момент един оплешивяващ американски сенатор, с когото Лили едва бе разменила няколко думи, заплува към нея.

— Страхотно преживяване, нали? — запита той, но забеляза, че Лили изглежда съвсем замаяна. — Добре ли сте, мила моя?

— Да… не… не знам… моля ви… — Една вълна се разби над главата й и тя, без да иска, се нагълта с вода. — Моля ви, бихте ли ми п-п-помогнали да се добера до брега?

— Обвийте си ръцете около мен, миличка.

Лили така и стори и тялото й се люшна към неговото, а в следващия момент усети, че мъжът лежи върху нея във водата. Прониза я неясната мисъл, че спасителите едва ли действуват по този начин. След известно време, което й се стори цяла вечност, мъжът изрече задъхано:

— Мисля, че ще е по-добре, ако ме пуснете, миличка, а аз ще ви хвана отзад.

Спасителите обикновено плуват назад, като ритат с крака, за да могат да обхванат с лявата ръка давещия се през ключицата, а с дясната да държат брадичката му над водата. Но сенаторът Ръскинтон не прилагаше такава спасителна процедура. Наистина плуваше назад към брега, като си помагаше само с краката, но с двете си ръце държеше тялото на Лили върху своето, а дланите му, бяха обхванали плътно гърдите й.

Щом се озова на брега, Лили се просна на сянка и след около час се съвзе. Благодари на сенатора Ръскинтон, че й е помогнал, и реши да си легне рано. Смяташе, че това е краят на инцидента.

Събуди се от странно усещане. Отвори очи и от леглото си с четири колонки видя лунната светлина, която падаше на ивици в стаята. Все още сънена, Лили потрепери и усети, че завивките са дръпнати от леглото. Същевременно в тялото й нахлу топлина, каквато не бе усещала след смъртта на Джо. Постепенно, едно по едно, до съзнанието й достигнаха няколко неща. Нощницата й вече не покриваше долната част на тялото й. Между краката си усети нещо топло, което настойчиво я докосваше също както когато теле ближе ръката ти. Лили видя някакъв мъж, свит в края на леглото, който разтваряше срамните й устни и усърдно ближеше клитора й. През това време ръката на мъжа се плъзна по тялото й под нощницата и хвана зърното на гърдата й, което автоматично щръкна и се втвърди под допира на непознатия.

Лили ужасено изпъшка и се опита да седне, но ръката на гръдта й я натисна силно назад върху възглавниците и неочаквано мъжът се оказа върху нея. Тя осъзна с нарастваща паника, че беше гол и усети твърдостта му о тялото си. Изпищя, но устата му притисна нейната.

„Не мога да повярвам… това е кошмар… не, не е… сигурно е крадец“ — мислеше трескаво тя.

В този момент мъжът отлепи устните си от нейните и тя позна лицето му, когато той се изви назад и се опита да проникне в нея, като в същото време болезнено натискаше гърдите й към възглавницата.

— Във водата ти харесваше да те докосвам, нали? — изпъшка задъхано мъжът. — Не ме спря, сама ме насърчи, малка кучко.

Бе оплешивяващият американски сенатор, който този следобед й бе помогнал да доплува до брега.

Лили отново изпищя и едновременно с това се пресегна, стисна и извъртя с все сила топките зад пениса, който напираше към тялото й. Мъжът изгрухтя, изстена, преви се от болка и Лили се зарадва, че си беше спомнила този стар курвенски номер от миналото си.

Успя да се измъкна изпод пъшкащото тлъсто тяло и се стрелна към вратата. Блъсна я и се втурна по широките пусти коридори, докато стигна до задното стълбище за прислугата. Слезе на бегом от третия етаж и бутна вратата на долната площадка. Озова се във внушителния вестибюл, посребрен от лунната светлина. Устреми се към тоалетната за гости и прекара трепереща остатъка на нощта, седнала на студената дъска, докато чу суетнята на прислугата, която започваше да чисти. Чак тогава се промъкна обратно в спалнята си.

Трудно бе да повярва, че тази ужасна сцена наистина се бе разиграла. Леглото беше разхвърляно, но по нищо не личеше, че… Лили се хвърли напред — беше видяла някакво тъмносиньо късче коприна на червени точки да се подава изпод леглото. Беше колан от мъжки халат. Лили залости вратата и вдигна слушалката на телефона от слонова кост до леглото си. Поиска да говори с дукесата… е, в такъв случай, когато Нейна светлост се събуди. Касае се за нещо спешно.

След два часа пълничката дукеса доплува до спалнята на Лили. Беше облечена в избродиран бледосив копринен пеньоар със сложни фигури, върху които сигурно е било работено месеци наред.

Лили на един дъх разказа историята си, показа колана и потърси съчувствие в топчестото лице на дукесата. Тя взе колана и го задържа. После каза:

— Скъпа моя, сенаторът Ръскинтон е много влиятелен човек, с когото съпругът ми се надява да уреди… някои сделки. Цялото това парти бе замислено за негово развлечение. Струва ми се, че си сънувала лош сън. А ако не е така, то нищо ново не ти се е случило, скъпа. Един господин е бил замаян от красотата ти; дори може би си е пийнал малко повече. Съмнявам се, че тази сутрин изобщо ще си спомни за какво става дума. Целият неприятен инцидент ще се сведе до това дали ще повярват на него, или на теб. Той дори може да каже, че ти си го поканила в спалнята си. В такъв случай какво доказва едно коланче?

Дукесата се изправи и учтиво, но хладно каза на разгневената Лили:

— Струва ми се, че за всички би било най-добре, ако си заминеш незабавно, скъпа.

Лили не можа да повярва на ушите си.

 

 

— Изнасилването не може да бъде приятно — каза Джуди и протегна хавлиената роба на Лили, когато тя излезе от ваната. — Особено ако някой намеква, че си си го изпросила.

 

 

„Почти девет километра“ — помисли си Дебра Халифакс, като продължаваше неуморно да върти педалите. Въпреки че беше почти на четиридесет години, тялото й беше като на дванадесетгодишно момиченце. Ребрата й се брояха под захарно розовото трико, а тя решително се бе втренчила в осветения екран, вграден в дръжката на велосипеда. Предварително програмираното каране можеше да се набере на контролното табло. То можеше да увеличи съпротивлението на машината от лека петминутна разходка до най-трудната половинчасова програма, която, както се оплака съпругът й, била като изкачването на Скалистите планини.

Въпреки че часовникът в частната й гимнастическа зала показваше осем и половина сутринта, Дебра вече беше изминала наполовина повторението на програмата за деня. В този миг на вратата се появи съпругът й Къртис. Беше облечен в ушит по поръчка сив костюм и бяла копринена риза и носеше лъскаво черно дипломатическо куфарче.

„Има нещо противно в една жена, която съзнателно се мори от глад“ — помисли си Къртис, като видя потните кръгове по розовото трико под онези места, където някога бяха гърдите на жена му. Цялата външност на Дебра се бе превърнала в мрачна карикатура на изящната малка фея, за която се беше оженил. Беше се появило нещо маймунско в главата й — чертите на лицето й се бяха изострили силно, костите на черепа изпъкваха при слепоочията. Къртис погледна екрана на велосипеда и разбра, че тя за втори път минава програмата за изкачване на Скалистите планини.

— Дебра, моля те…

— Нито дума повече. Изобщо не те слушам.

— Но ти се самоубиваш.

— Няма такова нещо. Просто си подобрявам здравето.

— Знаеш, че не е необходимо да…

— Знаеш каква ми е обмяната. Само да погледна някое марулено листо и вече съм напълняла.

Къртис се предаде.

— Ще се видим довечера у семейство Пибоди, скъпа. — Той се сбогува с нея, като положи суха целувка на косата й. Тя продължаваше да върти педалите.

В колата Къртис се облегна назад и се замисли с какво може да запълни живота на жена си. Посегна да отвори прозореца, но си спомни с раздразнение, че прозорците трябва да са винаги затворени. Всеки ден излизаше по различно време от дома си в Честнът Хил, за да отиде в банката. Хокинс, шофьорът му, докарваше колата пред къщата само след като икономът го повикваше по вътрешния телефон. И Къртис, и Хокинс носеха подплатени против куршуми палта, които не биеха на очи, но успешно заместваха бронираните жилетки. Служителите му бяха по-вбесени и от него от новите мерки за сигурност. Беше задължен да се обади на всички и да им обясни, че застрахователното дружество сега настоява за прилагането на цялостна програма за предпазване на висшите служители от отвличане и убийство и че той, като председател на банката, е задължен да изпълнява инструкциите им.

Когато пристигна в банката, Къртис, на когото вече не бе разрешено да използва частния си, облицован с махагоново дърво асансьор, за да отиде в кабинета си, се качи в една от обикновените кабини заедно със свои служители. Слезе на четиридесет и осмия етаж и тръгна по дългия коридор, по двете страни на който висяха ранни американски примитивистични рисунки. Стигна до кабинета си, където над огромното му старовремско бюро висяха портретите на баща му и дядо му. По този начин всеки, който застанеше срещу Къртис, можеше да вижда и трите поколения на фамилията Халифакс.

— Добро утро, госпожице Брейди — отвърна той на поздрава на секретарката си, която му подаде списъка със срещите за деня. — Както винаги резервация за Филаделфия Клъб за дванадесет часа, но я направете за двама, моля. И не ме свързвайте с никого следващия час.

Всъщност Къртис имаше много малко работа в тази внушителна обстановка. Независимо какъв идиот беше Къртис Халифакс Трети, основата на семейното богатство щеше винаги да остане непоклатима. Главните управители до един бяха умни. Произхождаха от стари англосаксонски фамилии от Източното крайбрежие. Бяха лоялни към всичко, на което държеше фамилията Халифакс — най-добрите исторически традиции на американския живот: увереност в собствените сили, пестеливост, трудолюбие и вярност към републиканските идеи.

Дядото на Къртис беше убеден, че един ден някой от фамилията Халифакс ще стане президент на Америка и че това ще бъде мъдър, достоен, разсъдлив човек, който ще върне на страната старомодните добродетели и строгите стандарти на тяхната каста. Беше взел за двамата си сина жени от семейства със същите възгледи и понесе разочарование от факта, че само на един от двамата му здрави сина се роди син, Къртис — единствен наследник на амбициите на дядо си. Дядо Халифакс бе настоял съпругата на Къртис също да бъде от идеално семейство и избра Дебра още когато беше деветгодишна за жена на внука си. Тя произхождаше от едно от най-богатите семейства във Филаделфия: родословието й, потеклото й, дори това и на конете й, бяха безупречни — всъщност прекалено безупречни. Къртис постепенно започна да подозира, че свойствената нестабилност на Дебра се дължи на прекаленото й възпитание и, като ирония на съдбата, точно това щеше да провали амбициите на дядо Халифакс.

Къртис въздъхна, докато се наместваше на коженото си кресло под портретите — знаеше, че би ги разочаровал. Не бе успял да оправдае политическата си партия. Вдигна крака на бюрото, покрито със зелена кожа, и взе списъка със срещите за деня. На него фигурираше само едно име: Госпожица Джуди Джордан.

 

 

Тони закара Джуди до Филаделфия в кремавия й мерцедес 350SL с подвижен покрив. Караше бързо и внимателно и Джуди винаги се чувстваше в безопасност, когато шофираше той. През цялото двучасово пътуване Джуди нахвърляше паметни бележки. Щеше да отиде във Франция само за уикенда, но не искаше да остави нищо недовършено, преди да замине. Тони никога не прекъсваше нишката на мисълта й. Вече разпознаваше настроенията на Джуди, знаеше кога е въодушевена, кога иска да разработи на глас някоя идея, кога има нужда да я успокоят, а освен това улавяше редките случаи, когато мислеше напрегнато и не искаше да я прекъсват.

Когато мерцедесът спря пред „Пейтриътс Халифакс Банк“, Тони скочи от мястото си и отвори вратата на Джуди. Въпреки че лицето й бе напрегнато, Джуди беше много привлекателна в лилавото си велурено палто от „Келвин Клайн“ и тъмнолилавите си велурени ботуши.

Но прекрасната й външност не повлия на посрещането, което й оказаха. След като спориха повече от час, но най-очарователен начин Къртис Халифакс се наведе към нея през огромното си старовремско махагоново бюро и сключи тесните си нервни ръце. Джуди отправи поглед към високия, добре сложен рус мъж и си помисли, че той вероятно никога през живота си не е носил готов костюм.

— Знам, че сме… стари приятели… и заради… специалните ни… отношения преди направих каквото можах за теб. Но този път не мога да го уредя. Управителният съвет няма да го приеме.

— Поне можеш да опиташ още веднъж. — Джуди с усилие запази спокойствието и убедителността си. — Ако покажем на Съвета предварителните си разчети за следващата година, ще видят, че проблемът ни е само временен.

— Не бъди неразумна, Джуди! Миналия месец доближих лимита заради теб, за да можеш да откупиш дела на Грифин, а сега ми искаш още пари. — Къртис очевидно изпитваше неудобство — повъртя в ръцете си новия си златен автоматичен календар от „Картие“, после продължи: — Никой нормален банкер няма да вложи пари в изхода на някое дело. Освен това, както вече ти обясних, личните ми фондове са изчерпани за години напред. Този път отговорът ми наистина трябва да бъде „не“, Джуди.

— „Не“ не ми е любимата дума, Къртис — отвърна Джуди и устните й трепнаха в лека усмивка, а тъмносините й очи се взряха в неговите светлосини очи.

Къртис реагира с нотка на гняв.

— Това е удар под кръста. Джуди, и ти го знаеш. Престани да се опитваш да ме накараш да се чувствам виновен.

— Извинявай, Къртис, но „Виърв!“ е целият ми живот и съм безкрайно разтревожена. Не познаваш ли някого във Вашингтон, който може да повлияе на сенатора Ръскинтон?

— Страхувам се, че не. — Къртис вече се държеше като обиден. — Нямам такова влияние.

Вратата неочаквано се отвори и Къртис и Джуди погледнаха натам с изненада. Видяха крехка руса жена с красиво, но изпито лице, облечена в тъмно палто от норки с букетче виолетки на ревера.

— Изненада, Къртис, изненада! — каза тя. После осъзна, че не е сам, и добави: — Надявам се, че не прекъснах някакъв важен разговор.

Къртис се изправи автоматично:

— Разбира се, че не, Дебра. Мисля, че не познаваш Джуди Джордан. Жена ми, Дебра Халифакс.

— Приятно ми е. — Дебра се усмихна за момент на Джуди, после престана да й обръща внимание.

— Къртис, скъпи, отивам да обядвам с леля Емили, но се отбих да ти кажа, че промених решението си. Не искам изумрудите за тази вечер, все пак червеното стои по-добре на бяла коприна. Така че, моля те, кажи на Пъркинс да извади рубините от касетката. — Тя изпрати въздушна целувка на съпруга си, сякаш беше малко момиченце. — Трябва да тръгвам. Чао засега. — Отправи още една блестяща усмивка към Джуди и излезе от стаята.

Възцари се кратко мълчание, после Джуди завистливо забеляза:

— Старите паралии си личат отдалече. Сигурно е чудесно да нямаш никакви грижи.

— Дебра не води толкова безгрижен живот, колкото си мислят хората, а и ти го знаеш, Джуди.

— Колко жалко, че роднините ти толкова твърдо държаха на нея. Ако ти се беше случила умна жена, досега можеше да си станал президент.

— Не говори така, Джуди. Никога ли няма да ми простиш? Никога ли няма да забравиш миналото? Всъщност не искаш да си на мястото на Дебра, нали?

— Така ли? — Лековатият тон на Джуди издаваше, че тя все още се чувства отхвърлена от този безупречен мъж с неговите задължения, отговорности и ангажименти и… пари. — Нямам нищо против чудесните дрехи на Дебра, нито против великолепните й приеми, нито против възможността само да направи знак и да има всичко, което й хареса. Просто защото е имала късмет да наследи цяло състояние. След това всичко останало си идва по естествен ред — включително и ти, Къртис.

— Не бъди хаплива, Джуди! Наистина бих искал да ти помогна и ти знаеш, че бих го сторил, ако можех. Освен това парите не са всичко. Дебра си има своите проблеми, както знаеш.

Телефонът му иззвъня. Колата му ги чакаше, за да ги откара на обяд. Къртис стана:

— Нека забравим за парите и Дебра поне за час, Джуди! — умолително каза той. — Имаме да обсъждаме толкова по-важни неща, нали?

Джуди му отправи най-очарователната си усмивка.

 

 

Когато Джуди пристигна в замъка дьо Шазал, вече беше минало полунощ и слугите си бяха легнали. Максин, облечена в пеньоар от сива коприна, обточен с дантела, я целуна сърдечно.

— Хайде да идем в кухнята и да си направим по чаша горещо какао, както когато бяхме ученички.

В приличната на пещера кухня на замъка Максин избра малка, блестяща медна тенджерка и запретна ръкавите на пеньоара си.

— Това ми напомня за нощта преди сватбата ми — засмя се тя, — когато майка ми ме напътстваше. — Тя наля мляко от една емайлирана кана. — Каза ми, че ако варя какао късно през нощта след някой прием, винаги трябва да си свалям коженото палто, за да не опърля маншетите. — Максин разбърка димящото какао, после го наля в порцеланови чаши. — Това беше единственият съвет, който ми даде по отношение на семейния живот — както виждаш, без особена стойност при тези обстоятелства.

Изведнъж Максин скри лице в ръцете си и се разплака. Гъстата й руса коса се разбърка. Джуди я прегърна през раменете и изчака хълцанията и потрепванията да спрат.

— Какво да сторя, Джуди! — хълцаше безнадеждно Максин. — Шарл се премести в будоара си. Не ме поглежда и не ми говори. Чувствам се толкова унижена и отритната.

— Как изглежда тя? — запита Джуди. — Руса? Красива? Стройна?

— Не, съвсем не. Няма стил, нито финес. От тези жени е, които носят черен сутиен под бяла блуза — подсмръкна Максин.

— Но сигурно притежава нещо, което Шарл иска. Освен това изглежда решена да го има, нали?

Максин се изправи и я погледна с възмущение. „Добре — помисли си Джуди. — Няма да може да се справи със ситуацията, ако е обзета от пъпно отчаяние. Затова трябва да е малко ядосана.“

— Сигурна съм, че тази кучка е инсценирала всичко. Изпратих телекс от хотел „Плаза“ и съобщих на Шарл в колко пристигам. Тя с положителност е знаела кога се връщам. Сигурна съм, че изобщо не го е показала на Шарл. Шарл не може да понася кавги и винаги е бил абсолютно дискретен. Просто не мога да разбера как е успяла да го примами в леглото тук, в нашия дом.

— Може би го е насилила — предположи тихо Джуди. — Класически ход на любовницата. А може би Шарл обича да го командват по малко.

— Но защо Шарл… — запротестира Максин и изведнъж разбра какво има предвид Джуди. Може би тази ужасна жена се харесваше на Шарл именно защото беше толкова тиранична. Спомни си онова смугло тяло, което се извиваше необуздано върху тялото на съпруга й. Максин не си спомняше откога не бе възсядала Шарл, когато се любеха. В тази поза се чувстваше страхотно разголена — да показва наченките на малка двойна брадичка, да изглежда по-пълна, отколкото е, и Шарл да вижда всичко това отдолу. Максин бе спокойна и лесно й се угаждаше. Сега обаче осъзна, че от леност бе оставила Шарл да поеме цялата отговорност за всичко, което ставаше под синия копринен балдахин. От години не я беше катурвал палаво някъде другаде, както обичаше да прави в първите години на брака им.

— Не мога да повярвам, че наистина иска да се ожени за нея — отблъсна тя чашата си. — Наистина не може да го направи — тя ще съсипе бизнеса за по-малко от година. Моля те, Джуди, помогни ми!

— А може би всъщност Шарл има нужда от помощ — каза Джуди. — Помощ, за да се измъкне от тази ситуация, в която никога не би искал да бъде. И преди съм срещала такива хищни жени. — Отпи от какаото си. — Защо, но дяволите, я нае?

— Помолиха ни да посъветваме китайското правителство относно собственото им производство на шампанско, а тази кучка има диплома по ориенталистика.

 

 

Максин седеше пред тоалетката си със златни колонки отстрани, която някога бе принадлежала на императрица Жозефина. Светлината на студеното февруарско утро, подсилена от хрупкащия слой сняг на сивия парапет на замъка, ярко осветяваше измъченото й лице. Старовремското огледало отразяваше със студено сиво сияние лицето на една пищна, красива, но много угрижена жена. „Нали бях декоратор — мислеше си тя, — как можах да обзаведа спалнята в сиво? Защо оставих изисканият вкус да замести чувствеността? Забравих ли какво казваше леля Ортанс? «Че никоя жена на повече от тридесет години не бива да носи сиво».“

Максин винаги имаше подръка един евтин бележник, за да може при нужда веднага да пише нареждания и да ги предава на служителите си чрез секретарката си, госпожица Жанин. Сега измъкна един бележник от чекмеджето на тоалетката и докато прислужницата й се появи, вече бе успяла да направи скиците за смяна на мебелите в спалнята.

— Тази сутрин няма да слагам самурите, Онорин, много са тъмни и тежки — каза тя на възрастната жена в черно, която се отправи към шкафа с кожите. — Отдавна не съм носила червената лисица. А за тази вечер ми извади, моля ти се, розовия „Сен Лоран“ с червената фуста.

Максин имаше да се грижи само за десет гости и затова бе организирала проста програма: отстрел на яребици в имението, езда през лозята, игра на карти и разговори за тези, които предпочитаха да си останат на топло, а в неделя — лов на елени в съседното имение.

Шарл слезе пръв за закуска в жълтата китайска стая. Стеснителен и скромен, той беше просто трогателен с очевидната си безпомощност. Максин беше обяснила на Джуди, че той е от типа на Кари Грант — сладък и разсеян тип, по който момичетата много си падат. Сега имаше виновен вид и беше застанал в любимата си поза — разкрачен, с гръб към припукващите пънове в камината.

След него слезе Ги Сен Симон, облечен в халат от тъмносиня щампована коприна.

— Леглото в стил „Луи Петнадесети“ има нужда от нов дюшек, Максин — прозя се той.

Максин си помисли, че лицето му става топчесто, а русолявата му коса започва да оредява над челото. Леко гърбавият му римски нос обаче и широката чувствена уста оставаха непроменени. Максин не преставаше да се удивлява, че приятелят й от детинство се бе превърнал в един от водещите модни дизайнери във Франция и имаше своя верига бутици, наречени „Лимитид едишънс“.

Ги измъкна от горното джобче черните си очила с квадратни рамки, намести ги на носа си и взе „Льо Монд“. Лека-полека се появиха всички гости на Максин. Избираха си храна от затоплените на мангал сребърни съдове на махагоновия бюфет и сядаха около масата за закуска.

Един висок мъж седна до Максин и й пожела „добро утро“ със сияеща усмивка.

— Изобщо не се предаваш на времето, Максин.

— Ти също, Пиер — отвърна тя и си помисли, че това е почти вярно. Лицето на първия й любовник бе придобило тъмнокафяв тен, който се дължеше на суровия алпийски климат, при който живееше. Белите резки около очите изпъкваха на тъмната кожа, но силно къдравата му коса си беше все така гъста, а тялото му изглеждаше стегнато и силно.

Джуди се появи в стаята за закуска последна. Първото нещо, което направи, след като се събуди, бе да се обади на една стара приятелка, която в момента беше шеф на бюрото на списание „Тайм“ в Париж.

— Не мога да ти кажа защо се интересувам — започна доверително тя, — но искам да намеря работа за едно момиче, което е завършило ориенталистика — например нещо, свързано с много пътуване или пък дори с назначение в чужбина.

Същия следобед, докато другите бяха на лов, Джуди спечели четири партии пикет срещу Ги, който най-накрая захвърли картите и изкрещя:

— Изобщо не си се променила през тези двадесет години! Да се играе с теб не е никакво удоволствие. На вас американците ви дай само да печелите! Все искате да сте първи! Но тук, във Франция, смятаме, че много по-важно е да си от най-висока класа.

Въпреки небрежната му поза на остроумен декадент, Джуди знаеше, че тайната на успеха на Ги беше преклонението му пред качеството и способността му да работи като вол.

Джуди грабна някакво тъмнолилаво преспапие и се престори, че го хвърля върху Ги, който със смях вдигна ръка, за да се предпази.

— Знам, че няма да хвърлиш по мен този аметист — каза той. — Нали Кейт го подари на Максин за сватбата. — Внезапно смехът му секна. — Беше толкова красива сватба. Не мога да понеса мисълта, че сега Максин е нещастна. Винаги разбирам, когато Шарл се забавлява извън къщи, защото Максин започва да се облича ужасно. Като вземе да слага някакви траурни цветове, маха всички бижута… Ако ме питаш мен, просто трябва да му го върне по същия начин, вместо да му позволява да се отнася към нея с пренебрежение.

На вратата се появи икономът.

— Телефон за госпожица Джордан в библиотеката.

Джуди го последва във великолепната тиха библиотека, където миришеше на прах и стара кожа. Там научи, че университетът в Монпелие неотдавна се е сдобил с ценно наследство — старинна китайска колекция от нефрит и керамика — и търси музеен уредник с подходяща квалификация, който да определи експонатите и да изготви каталог за тях. Уредникът щял да работи в тясно сътрудничество с Народния музей в Пекин. „В Америка един журналист с връзки може да открие всеки, който му трябва, само с три хода“ — помисли си Джуди и попита Максин дали познава някого в университета в Монпелие. Максим усилено заразлиства подвързания си с кожа бележник и най-накрая обяви:

— Най-подходящият човек е братовчедка ми Гислен, която е женена за ректора на Гренобъл.

Трябваше да се обадят на още четирима познати и да проведат още шест телефонни разговора, за да разберат в края на следобеда, че университетът в Монпелие още преди три месеца е обявил, че има място за музеен уредник, досега без успех. Затова ръководството му приема с възторг препоръката на Максин.

По време на вечерята Джуди улови погледа на Максин между сребърните фунии на цветята в широката ваза и незабелязано вдигна палец нагоре в знак на одобрение.

— Нямам думи да ти кажа колко съм ти благодарна — заяви Максин малко по-късно, докато се измъкваше от кораловочервената си кадифена официална рокля. После се пресегна и измъкна от един шкаф тънък сатенен пеньоар с тюркоазен цвят.

— Винаги е по-лесно да решаваш проблемите на другите, а не своите — ухили се Джуди на отражението на Максин в огледалото. — Особено любовните им проблеми. А пък всички си ги имаме.

— И ти ли? Да не би с новото си младо приятелче? То е на двадесет и девет, нали? — Максин пристегна колана си и погледна косо Джуди. — Какво изпитваш, като се любиш с много по-млад мъж, Джуди?

— Говориш, като че ли играеш в сапунена опера, Максин. Разбира се, че има разлика, и тя наистина е важна, но не в този смисъл, който имаш предвид. Важно е не това, че жените започват да се любят с по-млади мъже, а това, че възрастта вече не предизвиква ужас у жените. Жените често не успяват да се изявят като личности, преди да навършат тридесет или дори четиридесет години. И едва тогава започват да осъзнават каква е истинската им същност и от какъв мъж имат нужда. — Замислиха се за известно време, после Джуди добави: — Така или иначе възрастта не играе роля в отношенията ми с Марк. Двамата си подхождаме, защото сме независими и изпитваме взаимно уважение към свободата си. От тази връзка той получава жена, която се възхищава на таланта му, уважава ангажиментите му и не иска да му увисне на врата, за да си смени статуса или просто от любов. А това, което аз получавам, е един чудесен любовник, който не иска да му готвя всяка вечер.

— Тъй като изобщо не готвя, това едва ли би било предимство за мен.

— Изискванията и очакванията на един млад мъж се различават от тези на човек, който има спомени за Втората световна война и за сексуалната революция.

— В какъв смисъл? — разроши Максин яката си от пера на марабу.

— По-възрастните мъже не обичат жените да разперват криле, особено ако по този начин могат да попречат на собствените им криле. Но един млад мъж търси приключения и се интересува от жени, които не само ще поддържат ентусиазирано егото му, но развиват и себе си като личности. Ето това те харесват и уважават в една по-възрастна жена.

— Не те ли е страх от бъдещето, Джуди? От това, че можеш да заприличаш на бабичка, да те изоставят или да те унижат?

— Такава опасност има на всякаква възраст. За всяка връзка можеш да очакваш страдания, когато всичко свърши, а може и ритник в задника, за да ти се смачка фасонът.

— Мъжът може да спечели много повече от една връзка.

— Общоприето е, че мъжът може да бъде очарователен, независимо от възрастта си. Сега обаче започваме да разбираме, че и една жена също може. Жените винаги се грижат повече за външността си, но, както знаем, има много красиви жени, които са тъпачки. Очарованието няма нищо общо с набръчканата ти като костенурка шия, а с това дали имаш, или нямаш гънки на мозъка си.

— Мислиш, че шията ми е като на костенурка? — И Максин се втурна към огледалото.

— Никога не мога да разбера дали си само суетна, Максин, или се стараеш да се самоусъвършенстваш — ухили се Джуди.

 

 

— Грижи се за Лили вместо мен, Марк! — каза Джуди, преди да замине от Ню Йорк. Той се уплаши. Докато Джуди присъстваше в живота и леглото му, Марк можеше да контролира чувствата си към Лили, но когато Джуди я нямаше, той попадаше в плен на непреодолимото си желание към Лили. Мразеше да не може да се владее и, без да иска, прехвърляше неприязънта към собствената си слабост към причината, която я пораждаше. С раздразнение се оплакваше, че Лили разхвърля апартамента му, и с укор сочеше разпръснатите гримове и списания на пода пред камината в хола.

— Е, добре, де! Какво да правя, като съм затворена тук цял лен! Не мога да излизам заради фотографите.

— Хайде, стига си драматизирала нещата. Нямаш причина да не излизаш. Ако избягваш елегантните квартали и ходиш само там, където едва ли някой очаква да срещне една филмова звезда, няма да имаш никакви неприятности.

Лили го гледаше намръщено.

— Ела, ще ти покажа! — предложи Марк.

В събота я заведе на обяд в мъничък ориенталски ресторант и слушаше търпеливо, докато Лили му разказваше за ролята на Мистингет, която й бяха предложили.

— Не съм сигурна, че искам да я изиграя. Може и да съм световноизвестна звезда, но ми се струва, че за ролята се изисква великолепна танцьорка. Ще трябва да пея и да танцувам повече от всякога, а не съм сигурна, че ще го направя добре. Не искам да изглеждам като глупачка. Мислиш ли, че трябва да приема предложението?

— Не съм човекът, който може да ти каже, Лили. Импресариото ти сигурно е наясно дали можеш да се справиш. Защо не попиташ него?

Марк подаде бамбуковата кошничка на Лили с мисълта, че Джуди никога не го питаше какви решения да взима по отношение на работата си. Отчаяно търсеше поводи да критикува Лили и да хвали Джуди.

След това я заведе да види картините на Рембранд в Метрополитън Мюзиъм и после си тръгнаха през кишата на Сентръл Парк. Привечер отново се изви снежна виелица и те с мъка се добраха само до италианския ресторант на ъгъла.

— Знаеш ли как можеш да получиш безплатна бутилка вино в италиански ресторант? Не? Така си и мислех. — И той каза на келнера, че Лили има рожден ден, при което закръгленият собственик изскочи от кухнята, залепи по една мокра целувка на бузите й и им поднесе бутилка искрящо италианско вино — за сметка на заведението.

— Опитвал ли си този номер с Джуди? — поинтересува се Лили.

— Не съм го правил, откакто бях хлапак. — Марк наля чашите. — Не се притеснявай. Ще го платя с бакшиша. Честит рожден ден! Джуди не обича италианските ресторанти. Казва, че храната прекалено я изкушава. Много е дисциплинирана, както знаеш. Това е едно от нещата, за които й се възхищавам.

— А другите какви са? — Лили схруска стръкче копър.

— Не са едно и две, много са. Джуди е не само умна и забавна. Харесвам професионализма и енергията й, уравновесеността и опита й…

— И положението й в обществото, и влиятелните й интересни приятели? — попита цинично Лили.

— Разбира се, защо не? Много неща, както казах. Някои от тези, които харесвам, може да не се харесват на други. Джуди може да бъде рязка и саркастична. Но прямите хора са такива. Жените никога не са наясно, че един мъж не харесва само това или онова в някоя жена. Например: възхищава се от бедрата й, но не и от гърдите; одобрява носа, но не и очите, приема критичността, но не и ума… Един мъж харесва цялата съвкупност, каквато и да е тя. Но жените не се възприемат по този начин. Те винаги се безпокоят за няколко неща, които биха искали да променят у себе си. Но Джуди не си губи времето за това. Допада ми начинът, по който е готова да ми помогне.

— Какъв е той? — учуди се Лили.

— Тя ме накара да почувствам увереност в себе си. Много преди да срещна Джуди, живеех с една манекенка, но най-накрая ми омръзна да бъда все в миманса. — Марк отново напълни чашата на Лили. — Колкото и самоуверен да изглежда един младеж, той вероятно изпитва съмнение относно възможностите си. Хубаво е да получи увереност от някого, чието мнение и опит цени, но да е някой друг, а не майка му. Защото една майка винаги си мисли, че синът й е чудесен. — Той се засмя. — Джуди се притесняваше да не би да изпитвам към нея някакво привличане като към майка, но това изобщо не е така. Имам си вече една чудесна майка, така че друга не ми трябва.

— Не се ли чувства самотна, когато те няма? — попита Лили.

— Не знам. — Не му бе идвало наум, че блестящата, самоуверена и уравновесена Джуди може да се чувства самотна. Без да иска, отново започна да сравнява двете жени. Лили си хапваше здравата, а Джуди само чоплеше храната си. Лили го отегчаваше с нерешителността си относно филма за Мистингет, а Джуди никога не говореше за работата си, когато бяха заедно.

В неделя сутринта Марк научи Лили да прави пуканки, но се притесняваше да стои толкова близо до нея в мъничката кухня и да чувства животинския й магнетизъм. Следобед отидоха в някакъв мърляв малък китайски куклен театър извън Бродуей. На тесните пейки бяха седнали нагъсто шумни семейства. Собственикът покани Марк на собствената си пейка и ги настани между кръглолико бебе и баба му. Естественият финес на Лили разцъфна в тази необичайна обстановка, далеч от поразителната й слава на звезда. Марк я гледаше как взима бебето на коляното си, как драконите и боговете се бият за девиците с бели като лилии крачета. Бебето хвърляше шепи бисквитени трохи върху розовия велурен костюм на Лили и дърпаше и рошеше косата й, а семейството бъбреше, усмихваше се и клатеше одобрително глава. „Така му се пада на най-прочутия секссимвол“ — мислеше си Марк.

 

 

Старовремският файтон се носеше през гората след ловците на елени. Максин потрепери на високата седалка. Бузите й пламтяха от ободряващия студ. Чувстваше се малко неспокойна. Малко след като навлязоха във влажната гора, три червеникави сърни пробягаха тромаво, пръскайки кал, през пътеката пред ловците. Кучетата незабавно се втурнаха напред, като възбудено лаеха. Ловците, облечени в блестящи жакети с обточени със злато якички, пришпориха конете и се понесоха след рунтавите ловджийски кучета и звуците на старовремските им медни рогове заотекваха жаловито в гората.

Пиер, който леко удържаше нетърпеливите коне, се извърна към Максин. Високата седалка подскачаше на черните пружини и Максин усети как под дебелата кожена завивка, увита около краката им, бедрото му крадешком се притиска до нейното.

— Няма ли наблизо някакъв кратък път? Защо трябва да затъваме из тази киша? — попита Пиер и отново притисна настойчиво твърдото си бедро към пухкавия крак на Максин. „Знакът е даден и разбран“ — помисли си Максин и протегна ръка.

— Ако поемем по тази пътека между буковете, можем да се срещнем случайно с останалите в подножието на хълма.

Конете тръгнаха в бърз тръс, а Пиер седна още по-близо до Максин. Неочаквано се обърна и притисна бързо устни към нейните. И също така неочаквано Максин си помисли: „Защо не? Той флиртува с мен през целия уикенд и това много ми харесва. Особено ласкателно е, когато първият ти любовник даде да се разбере, че все още те желае. Бях вярна на Шарл цели двадесет години, а за награда намерих онази кучка в леглото му“.

Беше поласкана, възбудена и малко нервна, което на практика е същността на флирта.

— Малко по-нататък има един сайвант — подхвърли тя, докато се тресяха покрай високите дървета с опърпани кафяви листа.

— Прекрасно — отвърна Пиер. И двамата знаеха, че поканата е приета.

Максин тръпнеше в очакване пред високия дървен сайвант, докато Пиер покриваше конете с чуловете и омотаваше дългите юзди на капрата.

— Тук държим сеното — каза Максин. Пиер измъкна отвътре половин бала и изръмжа:

— С това трябва да се чувстват щастливи поне няколко часа. После се извърна и я загледа. Хвана брадичката й и бързо и силно я целуна по измръзналите устни.

— Хайде да се покатерим горе на топло!

Хвана я за ръка и двамата се покатериха по стълбата, покрита със сухи цветчета и треви, чак горе. Пиер хвърли кожената наметка от файтона върху ухаещото сено и се наведе към Максин. Отначало Максин беше нервна и трепереше, но напрежението й скоро се стопи и тя се почувства мека и пухкава като възглавница. Той я взе в обятията си и я притиска към тялото си. Максин усети вече забравена тръпка на удоволствие. Силното, изгарящо желание растеше и от факта, че беше забранено.

— Не мога повече, коленете ми треперят — прошепна тя.

— И моите.

Двамата паднаха на стегнатото в бали сено. Ръцете му се вмъкнаха под лъскавото й палто от червена лисица. С треперещи пръсти Максин го разкопча, той вдигна ръждивочервения й пуловер и дръпна надолу дантелените чашки на сутиена й.

— Гърдите ти са все същите, Максин!

Докосна с език едното й зърно, после лекичко започна да хваща със зъби ту едното, ту другото малко връхче на гърдите й. Максин мъркаше от чувствено удоволствие. Помисли си, че вероятно съществува някаква вътрешна тайнствена връзка между зърната на гърдите и слабините.

„В такъв момент на човек му се иска само да се просне по гръб и да се отдаде изцяло на това чудесно изживяване“ — мислеше си Максин. Но може би точно това беше причината за недоразумението между нея и Шарл. Винаги бе чакала той да бъде активният, а тя беше винаги покорна и свенлива в леглото — нещо, което другите, които я познаваха извън него, изобщо не можеха да си представят за възможно. Само да не беше пълничка, само да имаше съвършени форми, тогава нямаше да бъде срамежлива и непрекъснато да съзнава недостатъците си, нямаше да има нищо против да се мята в еротични пози из цялото легло. Е, да, но не беше съвършена и затова не го правеше.

Пиер притисна гърдите й една към друга и прекара език по цепката между тях. — „Как мога да го милвам, когато прави такива неща с мен! — помисли си Максин. — Не мога да се съсредоточа върху две неща едновременно, когато ми целува гърдите и ме побърква от възбуда. Не мога да мисля, че мога нещо да правя, мога само да усещам.“

— Мой ред е — каза Пиер, като че ли бе прочел мислите й. Изтъркули се настрана и разкопча колана си, а Максин замилва стегнатото му силно тяло.

След малко Пиер лекичко натисна надолу главата й и тя близна розовото връхче на пениса му, който се огъна, когато тя го пое между устните си. Тя го задържа изправен със студената си ръка, като се надяваше, че от това няма да спадне. Ужасяваше се от мисълта, че може да го ухапе, без да иска. Сви устни така, че да покрият зъбите й, и чак тогава пое леко пениса в устата си. Притесни се, че не може да го побере целия.

— Движи си нагоре-надолу устата и ръката едновременно и в един и същи ритъм — размърда се Пиер. Беше се проснал блажено на кожената завивка и вдигаше бедрата си към устата й с неволни леки движения. „Май така трябва“ — помисли си Максин. Усети някаква издутинка под ръбеца на пениса му и завъртя език около нея. Пиер изстена от удоволствие и бедрата му се извиха страстно към устата й. Максин загуби ритъм и изпадна в паника, че ще се задави. В този момент почувства как Пиер сложи ръце на главата й и започна внимателно да я направлява. Изведнъж усети, че го прави както трябва, и остана много доволна от себе си.

По-късно Пиер издърпа нежно червената лисича кожа върху пълничкото бяло тяло на Максин и се сгуши в неговата мекота.

— Двадесет години съм си мечтал за гърдите ти. А ти изобщо спомняше ли си за мен?

Максин си помисли, че това е стандартният френски разговор след любовния акт и се постара да отговори в същия сладникав стил.

— Разбира се. Нали жените никога не забравят първия си любовник!

Той повдигна лъскавата кожа и положи целувка на благодарност на меднорусото хълмче.

— А жена ти, Пиер? — поинтересува се Максим.

— Очевидно не си свикнала да изневеряваш, Максин. Жените никога не се споменават, но щом питаш, ще ти кажа, че е изцяло заета с децата и изпълняваме съпружеските си задължения всяка събота.

„Също както Шарл и аз“ — отчете Максин, после попита:

— Ти не дойде тук само заради това че спонсорираме скиорката ти, нали? — И веднага съжали, че се показва толкова безчувствена.

— Не, дойдох заради теб. Съвсем сериозно. — Той я целуна. — Винаги можеш да намериш спонсор, ако си най-добрият, а съм убеден, че моята ученичка ще докаже, че е най-добрата. Но се надявам да установим трайни връзки с дьо Шазал, защото тогава ще можем да се виждаме най-малко по два-три пъти в годината.

— Най-малко — съгласи се Максин.

 

 

— Помислихме си, че сте се преобърнали някъде — извика един от ловците, когато старовремският файтон се задруса през поляната.

— Взехме по една пряка пътека и се заблудихме — отвърна Пиер с безизразен поглед.

„Как е възможно Максин да се загуби в собственото си имение?“ — чудеше се Джуди, вперила поглед в Шарл, който, яхнал опръскания си с кал сив кон, изпитваше същите съмнения. „При сегашните обстоятелства обаче той едва ли може да играе на ревнив съпруг пред Максин“ — сети се тя. Но защо Максин точно сега трябваше да се показва толкова глупава и в най-неподходящия момент да провали намерението й да се заеме с Шарл? Ако изобщо успееше да го стори — очевидно беше, че въпреки решителните й опити да го хване насаме, Шарл я избягваше с не по-малка решителност.

Затова Джуди се изненада, когато той предложи да я закара на летището, за да хване навреме самолета. Още щом тръгнаха по дългата цял километър чакълена алея, Шарл изненадващо каза:

— Помислих си, че не е зле да ти дам възможност да си поговорим пак. Нали затова прелетя през Атлантика за уикенда? Да знаеш само как мразя женските заговори. — Той неочаквано натисна силно газта и гумите изскърцаха на един завой. Джуди си спомни, че Шарл е много лош шофьор.

— Не разбирам защо Максин очаква от мен да се държа прилично, когато тя самата се занася под носа ми със старото си гадже. Всички го видяха.

„Май не беше толкова глупаво от страна на Максин да пофлиртува открито с Пиер“ — съобрази Джуди.

— Сигурна съм, че нямаше да му обърне никакво внимание, ако ти не я беше наранил толкова силно, Шарл. Защо го направи? Да не си достигнал възрастта, когато трябва постоянно да показваш мъжествеността си?

— Говориш така, като че ли прелюбодейството е болест като артрита. Защо не си гледаш работата, Джуди?

— Максин е моя работа, а също и твоя, Шарл. Без съмнение виждаш, че тази твоя помощничка не е достатъчно изискана и фина, дори няма нужната подготовка, за да управлява замъка и да ръководи развлекателния бизнес. В обществото свързват блясъка на Максин с твоето шампанско. Тя се появи в твоите телевизионни реклами и е известна из цял свят. Знаеш, че да смениш един имидж е по-трудно, отколкото да си смениш съпругата.

Шарл излезе на магистралата и увеличи скоростта.

— Не е толкова лесно да се смени и съпругата. Адвокатите вече ми го разясниха. Няма нужда да се притесняваш — Максин ще има достатъчно пари.

— Тя не иска пари, а теб.

— Да не би да очакваш да ти повярвам, след като я видях днес с онзи пуяк?

— Не познавам друга жена, която от толкова време да е вярна на съпруга си. Знаеш, че Максин те обича. И ти я обичаш. Чувстваш се добре с нея. Свикнал си с нея, както бебето с одеялцето си, а освен това тя е майка на децата ти. Кой друг ще ти каже всичко това, ако не аз?

Пътуваха мълчаливо през лапавицата. „Трябва да опитам още веднъж“ — реши Джуди и меко каза:

— Мисля, че те принудиха да постъпиш така и че това, което всъщност наистина желаеш, е да върнеш часовника с един месец назад.

Последва ново мълчание.

— И как може да се излезе от това положение? — запита Шарл, извърнат към страничното стъкло. Завиха към летището.

— Трябва да набереш смелост и да кажеш на тази жена, че нямаш намерение да променяш живота си. Може би дори ще трябва да й платиш известна сума — като, разбира се, я наречеш обезщетение. Една годишна заплата ще е достатъчна. Освен това й намери по-добра и престижна работа. Нека да й стане ясно, че има избор — или да се съгласи на парите и на работата, или да не получи нищо.

— Много сте безкомпромисни вие американките.

— Безкомпромисни в смисъл че сме разумни и твърди и не сме съгласни да ни експлоатират. Надявам се, че и ти си безкомпромисен, Шарл.

Същата вечер Джуди чу воя на полицейска кола, летяща по Пето авеню, някъде далеч под апартамента.

— Толкова дълъг ми се видя уикенда без теб — измърмори сънливо Джуди. Марк обви с ръка тънкия й кръст и я придърпа до себе си под канелените копринени чаршафи.

— А ти какво прави, Марк?

— Нищо особено. Времето беше ужасно. Заведох Лили в няколко ресторанта.

— Голяма досада, нали? — изрече с надежда в гласа Джуди и се размърда.

— Да. — Марк неочаквано разбра, че тези два дни бяха чудесни, че след като беше прекарал четиридесет и осем часа с Лили, първата му реакция — чисто физическото желание — се беше променила. Спомни си колко нетърпелива и жизнерадостна беше Лили, спомни си избухванията, депресията и патоса й. Всичко това сега му изглеждаше страхотно привлекателно.

Марк усети връхчето на езика на Джуди и автоматично плъзна ръка между бедрата й. Спомни си, че преди известно време тя бе казала, че когато мъжете се чувстват виновни, се любят особено страстно с жените си, за да не могат те да усетят какво става, а също и за да могат самите мъже да се убедят, че за тях измяната е без съществено значение. Марк започна да обсипва Джуди с изкусни ласки. Беше решил твърдо да не се издаде, че вместо стегнатите й бедра всъщност желае щедро закръгления задник на Лили, че вместо малките гърди на Джуди с розови зърна желае златистата плът на Лили с тъмни връхчета, и вместо очарователното чипоносо личице на Джуди мечтае за черните, пълни с мъка очи на Лили и че иска да чуе нейните пълни устни да шептят името му, докато прониква в нея.