Шърли Конран
Лейс (59)

4.

2 декември 1978

Джуди забоде корицата на декемврийския брой на „Виърв!“ на стената на кабинета си. Последната от дългата поредица лъскави триумфи бе снимката на Лили и Джуди. Джуди бе облечена в семпла сребристосиня копринена рокля с висока яка, а Лили носеше свежа бяла рокля от пике с ниско квадратно деколте, тесен корсаж, огромни буфан ръкави и набрана пола. Въпреки че се държаха за ръце, изглеждаха различни. Между тях съществуваше интимност, която бе едновременно и естествена, и особена. „Как може фотоапаратът да улови нещо, което ние самите едва ли подозираме! — чудеше се Джуди, като отстъпи назад, за да разгледа хипнотичната снимка на майка и дъщеря. — Към Лили съм по-привързана и любяща, отколкото съм била някога към когото и да било. Тя е единствената ми жива кръвна роднина и в същото време е чужд човек, почти същество от друга планета.“

Лили влезе в кабинета на Джуди. Бе облечена в същата бяла рокля от пике, в която приличаше на испанска инфанта. Бе нелепа дреха за утро в Манхатън в края на ноември, но пък щеше да се откроява великолепно върху едноцветните снимки на страниците на вестникарска хартия. Ако искате да изпъквате както трябва на такава снимка, винаги носете бяло или черно, или райета, за максимален ефект.

— Нервна ли си, Лили? — попита Джуди.

Лили сви рамене.

— Просто още една пресконференция. Каквото и да кажем, ще бъде записано, изопачено по невероятен начин и използвано като доказателство срещу нас.

— Все още смятам, че Кейт взе правилно решение. — Джуди си спомни как Кейт тъпчеше бельото си в доста използвания си куфар „Вюитон“ и й даваше съвети.

— Най-доброто, което можеш да сториш, за да премахнеш напрежението от ситуацията, е да дадеш пресконференция непосредствено преди декемврийския брой на „Виърв!“ да се появи по будките. Дайте на вестниците добри възможности да пишат за историята и тогава няма и да помислят да купуват от „папараците“, а и те ще ви оставят на мира.

Лили прекоси стаята и свенливо целуна майка си по бузата — никога не се бяха целували по устата.

— Искам да ти дам нещо — каза Джуди, издърпа чекмеджето на бюрото си и извади малка снимка в сребърна рамка. Бе черно-бяла, много омачкана и неясна, изобразяваща засмян младеж с вълнена шапка с пискюл, размахал заплашително бамбукова щека.

— Това е Ник — каза Джуди, — баща ти. — Протегна към Лили двете си подобни на лапички ръце. На средния пръст на всяка една имаше златна халка с монтирана мъничка коралова розова пъпка. — Ник ни подари тези пръстени, когато се разделяхме. Каза ми, че трябва да ми напомнят, че винаги мога да разчитам на него. Оттогава ги нося непрекъснато. Сега искам да ти дам единия, Лили, за да знаеш, че винаги можеш да разчиташ на мен.

— Вече разчитам на теб — каза Лили, докато Джуди пъхаше пръстена на тънкия й пръст. — Максин бе толкова мила. А Пейган и Кейт толкова ме подкрепиха в историята със Симон. Това ми помогна да преодолея унижението и болката. — Поколеба се за миг, после продължи. — Никога не съм имала приятелка и никога не съм изпитвала такова безусловно приемане и мълчалива обич.

Някой изкрещя в коридора и след миг Пейган връхлетя в стаята.

— За бога, Джуди, охраната в тази сграда е просто смешна! Един нахалник току-що ми провери чантата!

— Сядай, глупава англичанко. Лили тъкмо ми разказваше колко много се обичаме дори и без думи.

Пейган се хвърли на кремавия диван в стил „ар деко“, а Лили каза:

— Имам чувството, че ми трябва женска подкрепа, за да се науча да живея самостоятелно. След Симон реших, че трябва да живея сама и да стъпя на собствените си крака, иначе никога няма да узная на какво съм способна и никога няма да опозная себе си както трябва. — Погледна безкрайните анонимни редици прозорци на стената на отсрещната сграда. — Все още не зная точно коя съм и се уморих да разчитам, че любовта ще придаде някакъв смисъл на живота ми.

Джуди я погледна от другия край на стаята.

— Търсенето на самоличност е пътуване, което всеки трябва да предприеме.

— Спестете ми психобрътвежите. — Пейган вдигна червените си кожени ботуши на дивана.

— Минаването през изпитания толкова бързо изковава самоличността ти, че просто нямаш време да забележиш кога е станало. — Джуди се отправи към вратата.

— Не мисля, че ние двете с Лили бихме се съгласили с това — спокойно каза Пейган. — Изпитанията почти ни смазаха. Но нали затова са приятелите — да дадат по едно рамо.

 

 

Приемната на „Виърв!“ бе претъпкана с блъскащи се фотографи. Журналистите изстрелваха въпросите си като картечници:

— Как се чувствате като майка, Джуди?

— Гледали ли сте филмите на Лили?

— Какво мислите за снимките по календарите?

— Кой е бащата на Лили? — Този внезапен въпрос дойде от девойчето от „Ню Йорк Пост“.

— Бащата на Лили бе английски студент, с когото се запознах в Швейцария — отвърна без запъване Джуди.

Пейган се взря в тавана. Без съмнение Джуди имаше основателна причина за тази лъжа, но не беше моментът да я пита за това.

— Тази Лили е само цици и дупе — изрече гръмогласно през рамо оплешивяващ фотограф, който мина покрай Пейган, пробивайки си с лакти път към изхода. — От тези младички секс символи изобщо не ми става. На майката по̀ съм й навит. Сигурно вече е чукнала петдесетака, ама още е супер.

— Госпожица Джордан е на четиридесет и пет години — бързо се обади момичето от рекламния отдел на „Виърв!“.

— Айде, бе, стига с тия малолетни булки.

Когато журналистите я зарязаха и се скупчиха около Лили, Джуди усети първата болка от нагаждането към новата си роля на майка.

— Наистина ли всичко е свършено между вас и Симон Понт?

— Ще се жените ли със Спирос Стиаркос?

— Вярно ли е това, което казахте за сенатора Ръскинтон?

— Вярно ли е, че сте бременна?

— Вярно ли е, че сте смъртоносно болна от рак на гърдата?

Лили ту се усмихваше, ту приемаше печален вид, обръщаше се наляво-надясно и ту кръстосваше, ту разкръстосваше крака, тъй като след като ги бяха снимали заедно с Джуди, сега всеки фотограф настояваше за специална снимка за изданието си.

— Да ме пита човек защо дойдох — обърна се със смях Пейган към Том. — На никого не му е до мен или до помощите за Раковия институт, които ми обеща Лили.

Джуди ги слушаше. И внезапно зърна отражението си в богато украсеното огледало. „Чукнала съм петдесетака“ — безрадостно си помисли тя. „Значи така, а? В един момент ставаш майка, а в следващия трябва да приемеш, че животът е отлетял — ей така, без да усетиш. Още утре хвърлям тази досадна рокля. Никой няма право да ме отписва само защото имам красива дъщеря.“

 

 

Декемврийският брой на „Виърв!“ буквално се разграби.

На следващия ден Том Шуорц, Джуди и юрисконсултът на списанието се събраха в тапицираната със сив велур заседателна зала на Грифин.

Грифин потърка носа си с левия показалец.

— Вярно ли е, или не? — попита той и хвърли призовката обратно на адвоката.

— Това е без значение — отвърна адвокатът. — Истината не става за защита в дело като това. Искът на сенатора Ръскинтон е за злонамерена клевета.

Джуди се облегна в тапицирания си със сив велур въртящ се стол.

— Аз лично не смятам, че трябва да се безпокоим. И преди това сме получавали призовки. Такива неща стават всеки ден.

Грифин впери поглед в адвоката.

— Каква е същността на твърдението?

— В историята за живота си, публикувана във „Виърв!“, Лили заявява, че сенаторът Ръскинтон се е опитал да я изнасили, когато са били на гости в имението на дукесата на Сантигоста в Испания.

Грифин бе озадачен. Том се наведе към него.

— Цитира се Лили, която казала, че той изглеждал като грозна стара костенурка и се държал като стар пръч, натъпкан с наркотици.

Джуди се ухили.

— Ами той наистина прилича на костенурка, а пък всяка проститутка във Вашингтон знае, че е стар пръч. Читателките ни си умират от удоволствие, когато тези лицемерни мижитурки си получат заслуженото.

— Не сме ли защитени от първата поправка към Конституцията^[1]? — попита Грифин.

Адвокатът се изкашля.

— Не и в този случай, защото в иска си сенаторът обвинява в злонамереност госпожа Джордан. С една дума, той твърди, че списание „Виърв!“ го подлага на непрекъснати атаки заради възраженията в родния му щат срещу законите за равнопоставеност на жените.

— Той наистина се е опълчил против тях и ние, разбира се, сме писали за това и с основание сме го критикували — потвърди Джуди.

— Какво обезщетение иска? — попита Грифин.

— Шестдесет милиона долара, което значи около пет, но точно в този момент и те са достатъчни да изкарат списанието от бизнеса. За нещастие сега сме много уязвими финансово.

Грифин измъкна бележника си, подвързан с кожа от алигатор, и започна бързо да пише нещо.

— Не мога да повярвам, че този развратен стар сенатор може да ни подхлъзне така, че да банкрутираме, въпреки че казваме истината, само защото той пък има хитър адвокат — избухна Джуди.

— Джуди, прекрасно знаеш, че законите са направени не за да защитават истината и справедливостта — раздразни се Грифин от наивността й, — а за да се спазват някои правила.

— Може би, ако го уличим в измама, цялата работа ще се размине — предположи Том.

— Сенаторът Ръскинтон е мой добър приятел във Вашингтон — изрече бавно Грифин. — Предполагам, че Лили ще поддържа историята си.

— Разбира се — каза Джуди и погледна сериозните лица около себе си. Но в следващия момент вече не беше сигурна.

 

 

След два дни Джуди крачеше бързо по Петдесет и седма улица към канцеларията на Грифин. Странно защо бе поискал да се срещнат там, при положение че същия ден щяха да вечерят заедно. Да не би пък Грифин изобщо да си е бил странен, а пък тя да го е гледала през розови очила, чудеше се тя, докато чакаше да се смени светофарът на Медисън авеню. Да не би пък това да беше типично мъжка реакция, предизвикана от отказа й? След като цели десет години и то поне веднъж месечно й бе обяснявал защо няма да се ожени за нея, Грифин се слиса, ядоса, помрачня, когато Джуди кротко му обясни защо тя не иска да се омъжи за него.

 

 

От този момент нататък Грифин се държеше странно, особено по отношение на Лили, чието име никога не споменаваше и която неизменно наричаше със сарказъм „дъщеря ти“. Казваше например:

— Разбрах, че оня педал, гаджето на дъщеря ти, е заминал.

На Джуди й беше ясно, че ако в живота й не съществуваше новата, все още тайна вълнуваща връзка, Грифин щеше да я разиграва както обикновено и да я кара да се чуди какво пак е сгрешила. А сега, след всеки път, когато се виждаше с Марк, тя все по-малко се засягаше, когато Грифин отлагаше някоя среща с нея в последната минута; всеки път, когато Марк се засмиваше, тя по-лесно приемаше случаите, в които Грифин избягваше да дава мнение — понякога Джуди се чудеше дали Грифин изобщо би се обвързал с него, дори и с някоя среща, да не говорим за обещание да я обича и почита цял живот. Единственото общо между двамата бе всеотдайността в работата, но докато Грифин никога не я забравяше, то Марк изглеждаше не само готов, а горящ от желание да отдаде цялото си внимание на Джуди, когато бяха заедно. А това, което на Джуди й харесваше най-много, бе, че вече не зависеше от навика на Грифин да изневерява на жена си и чувството й за свобода растеше. Затова и изобщо не изпитваше вина за прекрасните седмици, прекарани с Марк. Е, поне не много голяма вина или дори не достатъчна, за да спре да се вижда с него, да го прегръща и да усеща желанието му да й отвръща с милувки. Джуди загърна плътно палтото си — май беше време да сложи новото, от кожа на рис. Усети лютивата миризма на дим от количката за печени кестени на ъгъла на Пета улица.

За изненада на Джуди в кабинета на Грифин имаше двама адвокати.

След дълго предисловие за общия имидж на издателската си империя и редакционната политика на „Виърв!“ Грифин замълча и избягна погледа на Джуди, а един от адвокатите се наведе към нея.

— Следователно, Джуди, ще разберете правилно нежеланието ни тези два концерна да продължават да бъдат свързани и предвид отдавнашните връзки на „Орбит Пъблишинг“ със сенатора Ръскинтон…

— Какви отдавнашни отношения имате предвид? — избухна Джуди.

— Естествено ние не желаем да рекламираме връзките си във Вашингтон, но би трябвало да знаете, че сенаторът е уведомен за нашето положение във връзка с квотите за внос на целулоза.

Джуди разбра, че наистина би трябвало да е направила връзката, а също така, че въздействието от историята на Лили нямаше да бъде по-малко, ако бе изпуснала злополучните изречения за сенатора Ръскинтон.

— Предвид желанието на „Орбит“ да се дистанцира от този проблем, се реши неговите петдесет процента участие да бъдат продадени на компанията „Криейтив Мегъзинс“.

— На каква цена? — очите на Джуди блеснаха като стомана зад очилата с рамки от черупка на костенурка — бе разбрала, че Грифин е решил да я оскубе по най-елегантен начин — така както си седеше в този тапициран със сив велур хубав кабинет в центъра на града.

— Два пункта и десет стотни. С десет над пазарната цена.

— Можем да ви предложим два и двадесет. — Джуди и Том притежаваха общо двадесет и четири процента от акциите на „Виърв!“, а Кейт — два.

 

 

— Джуди, два и тридесет е безумна цена — заяви Том с опита си от играта на борсата. — Не се прави на глупачка заради този мошеник. — Той се облегна на стола си. — Божичко, как ми се иска Кейт да беше тук, та да те вразуми. Разбира се, че миналата година имахме чудесна печалба, но тя не е на куп, от който можеш да гребеш. Всичко е вложено, а всеки цент в наличност ни трябва, за да се справим с онази отрепка Ръскинтон.

Джуди никога не бе виждала Том толкова разтревожен, а освен това усещаше, че той не се доизказва докрай. Постепенно обаче осъзна какво премълчаваше.

— Знам какво си мислиш. Том — че ако не беше тази моя прочута дъщеря Лили, сега нямаше да сме загазили.

Том не отговори, а Джуди мрачно добави:

— Точно това си мисля и аз. Но ми се струва, че няма родител на света, който да не се е чувствал по този начин поне веднъж в живота си.

— Деца — съгласи се Том. — Надяваш се, че когато пораснат, няма да имаш проблеми с тях… но се оказва, че те тепърва започват. Право казват хората: големи деца — големи ядове. — Той се наведе и потупа Джуди по рамото. — Безсмислено е да се косим за това, което вече е станало, и да търсим виновния. Трябва да съберем цялата си сила, за да се измъкнем от тази бъркотия. Но ми се струва, че този път няма да можем да се изплъзнем от неприятностите, Джуди.

„Това е един от редките случаи, когато всеки от нас има нужда от моралната подкрепа на другия, а и двамата не сме достатъчно силни, за да го сторим“ — помисли си Джуди, но се постара гласът й да звучи весело.

— Понякога стават чудеса.

— Какви например?

— Ами, не знам точно. Нека си помисля, Том. Да речем — отвличаш Лили за десет милиона долара, а после ми даваш парите.

— Съжалявам, поне да знаех, как се прави отвличане…

— Смотаняк! А аз си мислех, че мога да разчитам на теб… — Джуди вдигна слушалката.

— На кого звъниш? — попита Том.

— На Къртис Халифакс.

— Изобщо не ми стана ясно защо Къртис ни подкрепи първия път. Знам, че ти е старо гадже, но не можеш да разчиташ, че този мухльо целогодишно може да си играе на Дядо Коледа.

Джуди само се облегна в стола си, ухили се на Том и вдигна слушалката.

 

 

— Махай се оттук! — Тони ритна с все сила с черния си ботуш фотографа, за да не го допусне до колата. Уцели го в корема. Мъжът се свлече на земята и започна да крещи псувни след ролса, който се отдалечи бързо от летището.

— Ама тия наистина са много упорити — с изненада констатира Тони. Колата зави към канцеларията на „Виърв!“.

Лили не му обърна внимание, грабна радиотелефона и набра номера на „Виърв!“.

— Джуди, да знаеш какъв ужас! — изкрещя тя. По тези радиотелефони се чуваше така, като че ли хората се обаждаха от космоса. — Изобщо не можехме да мръднем. Добре че Тони беше с мен, иначе щяха да ме разкъсат на парчета. Трябваше да се заключа в тоалетната и да се измъкна през прозореца.

— Пейган успя ли да замине?

— Да. Ти беше права. Беше си чиста лудост да ходя да я изпращам. Тези фотографи наистина ме уплашиха. Май трябва да се върна в Европа.

— Не се безпокой, Лили! — изпращя успокояващият глас на Джуди. — Уредила съм ти да се скриеш, докато шумотевицата отмине. Можеш за няколко дни да отседнеш в апартамента на Марк в Гринич Вилидж. Ще изпратя някого в хотел „Пиер“ да ти вземе багажа. Тони ще те съпроводи до апартамента, а аз ще дойда да те видя малко по-късно.

Служителите на Джуди бяха преобразили бялото таванче на Марк в Гринич Вилидж с трогателна бързина. Лили забеляза огромните вази с бели лилии, леглото — току-що застлано с ленени чаршафи, поръбени с дантела, изобилието от парфюми и благовония в празната баня, а също и пълния комплект гримове като жест на внимание от редакторката по козметика във „Виърв!“.

Тони педантично провери прозорците на спалнята. Харесваше му да играе ролята на временен телохранител на световноизвестна звезда. В камината ярко пламтяха борови пънове. Валеше леко, но упорито и снегът започна постепенно да замрежва стъклената стена, която гледаше към градината на покрива. Шумовете на града долитаха приглушени и неясни. Лили имаше чувството, че се намира в топло бяло гнездо, на километри от всякаква опасност.

 

 

Снегът се завихряше между високите здания. Човек имаше чувството, че някаква гигантска възглавница се е пръснала зад стъклената стена. Лили се усещаше в безопасност. Току-що бе излязла от ваната, носеше бяла долна риза, поръбена с дантела, и къси панталонки. Сви се на дивана пред пламтящия огън, примигвайки срещу топлината като сънлива котка. За пръв път през последното денонощие не мислеше за нищо и изпитваше неописуемо блаженство. Почти бе заспала и не чу нито тихото прищракване в няколкото ключалки, нито бавното плъзгане на вратата.

Марк рязко спря на прага. Лицето му бе измръзнало и на петна. Разтопен сняг капеше във врата му. Видя отражението на хола в оградената с бронзова рамка огледална стена, която свързваше отделните стаи и нива в таванското помещение, и някакво митично същество със златистокафява като топаз кожа: полужена — полукотка, грееща се на топлината на камината. В следващия миг разбра, че това сигурно е дъщерята на Джуди, прочутата Лили — временната му гостенка.

За няколко мига бе изненадан от силата на желанието, което го обзе, докато я наблюдаваше. Тръсна калъфите на апаратите си на пода и Лили подскочи от страх. После му се усмихна.

— Вие сте Марк, нали?

Марк имаше усещането, че стомахът му пада от петия етаж в мазето.

— Има ли нещо за пиене? — Той бързо се отправи към кухнята, за да се спаси от това екзотично видение, преди да се хвърли върху него. Служителите бяха натъпкали хладилника с плодове, салати, сирене и няколко бутилки шампанско „Дьо Шазал“.

— Заповядайте. — Марк се извърна към Лили, която набързо бе намъкнала пуловер и джинси, и й предложи чаша шампанско.

— Знаете ли, че имате лед по ресниците си? — усмихна се Лили и вдигна чашата си.

Марк сложи бурканче черен хайвер и едно ръжено хлебче на подноса и го занесе пред камината.

— Как се запознахте с майка ми? — поинтересува се Лили и отхапа с дребните си бели зъби от филийката, обилно покрита с хайвер. Харесваше й нотката на притежание, когато казваше „майка ми“.

— Трудно ми е да повярвам, че я срещнах само преди няколко седмици — отговори Марк. — Беше дошла на изложбата ми със снимки от Сидон. Приличаше на неуморен, любопитен териер, тичаше от снимка на снимка с искрящи очи, докато останалата тълпа само се наливаше и не спираше да дрънка. Харесах ентусиазма й. Взе някои от снимките ми за някаква статия, посветена на жени — водачи.

През цялото време докато изпразваха бурканчето с хайвер, Марк непрекъснато говореше за Джуди и когато разговорът се отклоняваше към някоя друга тема, той упорито го връщаше отново към майката на Лили и проблемите, които могат да повлияят на връзката им и които са свързани с пътуванията на Марк във воюващи чужди страни.

— Но може би така е по-добре, отколкото ако бях тук през цялото време — каза той, като приключи с хайвера. — Имам късмет, че нито Джуди, нито аз изискваме непрекъснато да сме заедно. Ставам невъзможен, когато не работя; безделието ме изнервя.

— Защо сте станали военен фотограф?

— Защото не съм станал военен — ухили й се той. — Баща ми беше полковник и семейството ми искаше и мен да ме направи такъв.

— Тогава защо не сте в армията? — запита Лили и си сипа още шампанско.

— Ако бяхте израснали с баща ми, сигурно доста бихте си помислили преди да изберете професията на военен. Бил е в Корея от началото на войната там, загубил е два пръста на крака си от измръзване, но е имал късмет — това било единствената му рана до момента, когато започнали да отстъпват. Тогава някакъв младши офицер си загубил ума в цялата бъркотия и застрелял седем души. Един от тях бил баща ми. Излезе от комата с мозъчно увреждане и оттогава е като петгодишно дете. Всъщност го помня само такъв. — Марк си представи високата приведена фигура, която се носеше като призрак из просторния дом в Сан Франциско, сподиряна неизменно от мълчаливото разочарование на майка му. — Армията погуби баща ми, а аз не одобрявам войната. Затова не станах военен.

— Но снимките ви сигурно правят войната да изглежда привлекателна.

— Не. В убиването на хора няма нищо привлекателно. Надявам се, че фотографиите ми показват ужасите на войната.

Двамата мълчаливо се взираха в огъня.

— С вас се чувствам като с брат — каза Лили. — Да пием за братската любов.

Тя осъзна, че за първи път в живота си е прекарала сама няколко часа в компанията на привлекателен мъж, наслаждавала й се е и не се е чувствала застрашена от сексуалния му интерес. Но снегът продължаваше да се трупа по покрива и Марк усети, че говори за какво ли не само за да запълни тишината, която иначе щеше да прелее от растящото му желание да обладае Лили.