Шърли Конран
Лейс (57)

2.

17 октомври 1978

За нещастие на Максин мургавата жена не бе евтина jupon^[1]. Когато първоначалното й секундно заслепение премина, Максин осъзна, че момичето, което се люби със съпруга й, е Симон, личната му помощничка, служителка с впечатляваща квалификация.

— Мислехме, че се връщаш утре.

Това обяснение едва ли можеше да послужи на Шарл за оправдание и обичайният му израз на леко учудване се смени с безумна паника. Момичето с разкъсаната зелена камизола се изтръгна от ръцете на Максин, седна спокойно на ръба на леглото, сграбчи отпуснатата ръка на Шарл и издърпа със собственически жест чаршафа върху дългото му, слабо голо тяло.

— Шарл има да ви каже нещо, госпожо графиньо. — Помощничката на Шарл погледна Максин право в очите. — Хайде, Шарл, не разрешавай на жена си да те командва.

Мъж и жена се гледаха мълчаливо за миг, после Шарл се прокашля и каза:

— Максин, искам развод.

Максин не можеше да повярва на ушите си.

— Никога! — каза тя тихо и решително, макар изобщо да не се чувстваше сигурна. След това повиши глас. — Махай я от леглото ни! Изкарай я от стаята! Веднага!

Краката й се разтрепериха. Имаше чувството, че тича със забавени движения по несигурната повърхност на луната. Влетя в банята си и тръшна вратата, за да скрие от погледа си двете голи тела на леглото, приличащо на претърпял корабокрушение кораб.

 

 

На следващата сутрин помощничката на Шарл бе изчезнала и в замъка дьо Шазал се бе възцарило ледено мълчание. Максин все още бе в транс от шока, но се хвърли презглава в работа, за да откъсне мислите си от скръбта и болката; залови се енергично с натрупаната си поща, поиска да провери списъците с порцелановите съдове и бельото и разпрати слугите да припкат с различни поръчения нагоре-надолу из замъка. Секретарката й бе оставила в канцеларията работа за цял месец; без да й каже нито дума, госпожица Жанин, която работеше за Максин от двадесет и две години, знаеше причината за неистовата активност на Максин и изпитваше мълчаливо съчувствие към господарката си, която се бе сблъскала, за пореден път, с една от непростимите любовни авантюри на графа.

До обяд аналитичният ум на Максин достигна до заключението, че очарователният й коректен съпруг никога не би си признал пред нея съществуването на любовница, да не говорим за искане за развод, ако тя не ги бе изненадала заедно и ако тази кучка не бе накарала Шарл да говори. Твърде късно й дойде наум, че най-умното щеше да бъде да затвори вратата на спалнята и да се махне, а после да обработи Шарл насаме, когато, Максин знаеше това, той щеше да се съгласи с всичко, което му поискаше. Но сега бе твърде късно.

Не за първи път Максин усещаше заплаха за семейството си. По традиция френските аристократични женени двойки често дискретно водят отделен сексуален живот, но никога не позволяват с нещо да бъде застрашена неприкосновеността на семейството им, дома и най-важното — наследството им. Но Шарл можеше твърде лесно да бъде съблазнен, а Максин бе твърде романтична, за да следва този цивилизован начин на живот. Така че приятелите им считаха комбинацията от незначителните в социално отношение любовници на Шарл и безупречната вярност на Максин за потенциална предпоставка за неприятности.

След първата сериозна връзка на Шарл двамата се събраха отново благодарение на намесата на Джуди. За нея бе достатъчно да използва само малка част от здравия си американски разум, за да накара Шарл да разбере, че със сигурност ще загуби от раздялата. „Ако не мога да се справя сама с тази ситуация, ще телеграфирам SOS на Джуди в Ню Йорк“ — помисли си Максин.

 

 

Лили се прозя и вдигна слушалката.

— Кой? Пол Крол? За Симон?

Проклетите му режисьори си мислеха, че могат да телефонират на актьорите по всяко време на деня и нощта.

— Пол, не можеш ли да почакаш до сутринта? В Ню Йорк е единадесет часа и Симон е под душа.

— Симон никога не прави на въпрос кога му се обаждам.

— Е, да, но аз го правя. Ти къде си — в Лондон или Париж? Ще го накарам да ти се обади утре, когато се събудим.

— Защо не се събудиш сега, Лили? — Пол говореше завалено, около него се чуваха звуци от веселба.

— Какво искаш да кажеш? Будна съм.

— Не, скъпа, в страната на мечтите си.

Кадифеният глас с хаплива нотка й напомни, че Крол е хомосексуалист.

— Какво имаш предвид, по дяволите?

— Това, което имам предвид, скъпа Лили, е че не искаш да видиш нещо, което всички знаят.

Крол фъфлеше, но гласът му беше тържествуващ.

— За какво става дума?

— Ами за това, че въпреки че Симон толкова се старае да изглежда нормален… той само се преструва. Правим го от години, скъпа. Всички знаем, че един актьор е готов на всичко за добра роля, но Симон го прави, защото му харесва. Обожава го, скъпа. Крайно му е неприятно да го признава, но този дълъг език се промъква до най-невероятните местенца, не мислиш ли? Когато ти снимаше „Шери“, ние със Симон бяхме в Маракеш. Когато правеше „Кралят на слънцето“, Симон и аз бяхме в Танжер. Когато…

Неспособна нито да говори, нито да затвори телефона, хипнотизирана от отвратителната история за похот и коварство, която Пол разказваше с подробности, Лили продължаваше да слуша, сълзите се стичаха по лицето й, докато мократа ръка на Симон не се пресегна през рамото й и не изтръгна слушалката от ръката й. Без да каже нито дума, той също се заслуша. После изкрещя:

— Затваряй си устата, Пол, пиян си… защото мога да ти кажа… че развали всичко, проклет идиот такъв…

Симон тресна слушалката и отправи предизвикателен поглед към Лили.

— Пол не значи нищо за мен.

Лили знаеше, че Симон лъже.

 

 

Купчините нарциси и розови пъпки в ресторант „Ла Гренуй“ отправяха предизвикателство към ноемврийската мъгла отвън; жизнерадостното жужене на обядващите — най-вече елегантни жени — бе в контраст с бледото напрегнато лице на Лили, която се наведе през ресторантската маса към Пейган и каза:

— Никога не съм имала намерение да ти казвам за Симон, но се чувствам толкова ужасно, че през последните дни не можех да мисля за нищо друго. Не исках да споделя с Джуди, защото… положението, в което се намираше, щеше само да се усложни, а аз искам точно обратното.

— Лили, реакциите ти са разбираеми — успокои я Пейган, — това щеше да е ужасно преживяване за всеки. Да научиш нещата по такъв отвратителен начин, а и Симон е постъпил отвратително, като те е зарязал.

— Мисля, че трябваше да избира и че най-накрая беше честен към себе си. Знаеш ли, ние не направихме скандал. Просто седнахме на леглото и заплакахме. Но след онова, което ми каза Крол, не можех да понеса Симон да ме докосне. А освен че е хомосексуалист, ме е лъгал и за друго — само като си помисля, че ме е използвал като камуфлаж, не можехме да имаме деца — само и само да изглежда нормален.

— Бъди справедлива, Лили, може пък наистина да е искал деца.

— Не мога да бъда справедлива. Чувствам се толкова… унизена.

Последва пауза, после Пейган се пресегна и стисна ръката на Лили.

— Животът продължава и след унижението, Лили, повярвай ми. С годините ще го разбереш. Трябва да се научиш да преодоляваш оскърблението, да го преживяваш. И въпреки че не ти се иска никой да знае за него, винаги е по-лесно да разкажеш някому, защото всеки е познал горчивината на унижението в един или друг момент, всеки човек го е преживял и поради това чувствителните хора съчувстват на тези, които са били опозорени.

— Много добре ми е известно какво е унижение, но не вярвам, че някоя от вас — четири богати, преуспяващи жени, знае действителното значение на тази дума.

— Аз го зная — каза Пейган след кратка пауза.

Дори и след всичките тези години Пейган усети мъчителна ревност, когато си спомни деветнадесетгодишния принц Абдула и щастливата близост, която бяха споделяли, докато той сключи политически брак по нареждане на дядо си, а после пое ролята на владетел на Сидон и се впусна в кариерата си на любовчия и принц-плейбой, известен в целия Запад.

Когато баща му почина, времето на Абдула изцяло се запълни с политическите проблеми на страната му и гинекологическите проблеми на жена му, която преживя поредица от спонтанни аборти, едно мъртвородено дете и накрая роди син, който почина само след две седмици. Като мюсюлманин крал Абдула можеше да има четири жени. След още четири бездетни години, когато вече бе решил да си вземе втора жена, която да го дари с наследници, се роди синът му Мустафа. От момента, в който Абдула пое мъничкото му телце в ръцете си, Мустафа стана единственият човек в света, когото той обичаше.

През 1972 година Абдула, пилотирайки собствения си хеликоптер, отвеждаше жена си и десетгодишния си син в ловния им дом в източните планини на Сидон. Поради техническо недоглеждане двигателят отказа, хеликоптерът се разби и ръбът на седемдесет и пет килограмовата перка отсече главата на кралицата. След това хеликоптерът експлодира и въздушната вълна захвърли Абдула далеч в пясъците на пустинята, където, макар и тежко ранен, но в съзнание, Абдула наблюдаваше как хеликоптерът избухна в ревящо огнено кълбо, което превърна сина му Мустафа в сгърчена овъглена стружка.

През следващите три години изтерзаният от скръб и чувство за вина Абдула се появяваше рядко пред хората, докато не срещна Лили. Пейган си припомни, че в последвалата година Лили и Абдула бяха неразделни, докато Лили неочаквано се върна в Париж, към кариерата си.

Пейган погледна над нарцисите и розовите пъпки на ресторантската маса към Лили, единствената бяла жена, която Абдула някога бе отвел открито в Сидон. Изведнъж си спомни арогантността на Абдула и заповедническия глас, който прикриваше чувствителността, а понякога и страха му. Лили бе получила всичко, което не бе разрешено на Пейган, но Лили се бе отказала от него и го бе напуснала.

Пейган не можа да се удържи да не спомене това и каза:

— Ако говорим за унижение, не трябва да забравяме, че ти унижи крал Абдула.

— Не е така — отвърна Лили. — Не бе наскърбен, когато „западната му курва“ се върна на Запад.

— Защо го остави? — отново не успя да се сдържи Пейган.

— Държеше ме в позлатена клетка, придворните му ме шпионираха, не ми вярваха. Бях неверница и нямаше никаква възможност Абдула да се ожени за мен, на него му трябваше съпруга, за предпочитане мюсюлманка, за да му роди наследници, а моето… да го наречем „екзотично“ минало, ме правеше неподходяща за съпруга. С една дума, Пейган, не бях достатъчно почтена за тази отговорна задача.

— Но веднага след като ти си замина, той осинови единствения си кръвен роднина, племенника си Хасан, който ще го наследи — така че е малко вероятно да се ожени отново. Напоследък нищо не се споменава за него в клюкарските колонки.

— Прекалено зает е с гражданската война при тях.

— Не, Лили, не е гражданска война. Армията на Абдула се бие в източните планини на Сидон с партизаните, които са поддържани от комунистите.

Лили изгледа остро Пейган.

— Зная това, но повечето хора не осъзнават колко е сложно сега политическото положение в Сидон. Изглежда, че знаеш доста неща за Абдула.

— Учехме заедно в едно малко градче в Швейцария и бяхме много добри приятели.

Пейган си помисли, че не е необходимо да казва повече на Лили.

Лили хвърли бърз оценяващ поглед към Пейган. Като за първи път забеляза дългите крака на англичанката, неловко усукани около краката на масата, косата с махагонов цвят, която се спускаше небрежно покрай светлосините й очи, жакета от туид с красива кройка и мъжка кърпичка от кремава коприна, увиснала от горното джобче.

— Какво стана с теб след Швейцария, Пейган? — попита Лили.

— Случи ми се нещо гадно. Омъжих се не за когото трябва, а после открих, че той всъщност не ме обича, а е тичал след мен заради парите ми. Смешното е, че нямах пари. Бях наследила имението на дядо си в Корнуол, но то бе ипотекирано до шушка. Роберт никога не ми прости, че не съм богата. Ободрявах се с водка, която замъгляваше съществуването на Роберт, и в края на краищата стигнах дотам, че повечето време бях пияна. — Пейган вдигна чашата си с минерална вода „Перие“. — Пред себе си виждаш редовен член на Дружеството на анонимните алкохолици. Мога да те уверя, че унижението ми е познато, защото сама бях виновна за собственото си опозоряване. — Тя отпи глътка вода. — Кейт ме спаси. Винаги е била най-добрата ми приятелка още от училище. Зае се с мен и не ми позволи да се предам. Никога няма да забравя това, което стори.

Лили, която не бе докоснала салатата си от авокадо и сьомга, промълви замислено:

— Има нещо между вас четирите, което не мога да напипам — някаква топлина и закрила. Почти явно го усещах, когато бяхме заедно в стаята.

Пейган обра последните гъбки от чинията си.

— Това е приятелството. От времето, когато бяхме заедно в Швейцария, винаги сме си помагали „в подем и крах“ или както Максин казва: „в болест и грях“.

— Не ми казвай, че Максин знае какво е грях.

— Максин може и да е малко пуританка, но с положителност знае какво е грях… и унижение. Съпругът й Шарл счита, че на другите жени… трудно може да се устои. Максин бе оскърбявана години наред, докато един ден търпението й се свърши. Ножът опря до кокала. Разделиха се. Джуди хвана самолета и отлетя за Франция. Там спечели великолепна победа в схватката с Шарл, като му изтъкна какво ще загуби, ако се направи на пълен идиот и позволи на Максин да го зареже. Оттогава изглежда, че той стриктно спазва правилата. Джуди може да се превърне в свирепо малко зверче, когато е убедена, че се бори за право дело.

— Каква беше майка ми като млада?

— Храбра като малък барабанчик, който влиза в бой. Баща й се разорил по време на депресията и това я накарало да вземе непоколебимото решение да успее. Винаги е работила здравата. За разлика от нас имаше желязна дисциплина. На горкото момиче дори не му остана време да се научи да кара ски.

— А баща ми? Какъв беше? — Невинният въпрос на Лили бе причината да покани Пейган на обяд. — Как изглеждаше?

„По дяволите — помисли си Пейган, — хич не ме бива да измислям, но заради Джуди ще се постарая да го направя да звучи убедително.“

— Беше… ъ… беше хубавец. Имаше черна коса и морскосини очи, великолепни маниери. Беше страхотно срамежлив, както повечето английски момчета. Джуди първа се запозна с него, защото той работеше като келнер и учеше хотелски мениджмънт в хотел „Империал“, където работеше тя. Беше ни като брат и ние го обожавахме, но за него съществуваше само Джуди.

Пейган не добави, че макар Джуди да харесваше Ник, той просто не я привличаше сексуално. А когато на едно момиче нищо не му трепва отвътре, нищо не може да се направи. Без значение е колко красиво, богато и подходящо е едно момче, защото когато я няма тръпката, просто няма смисъл да се насилват нещата. Горкичкият, миличкият Ник, колко беше хлътнал по Джуди! Преди да замине й бе дал онези две пръстенчета от „Картие“, изгравирани като розови пъпки, но колкото и да й харесваше, Джуди бе бягала от физическа връзка с него.

— Джуди каза, че бил сирак.

„Така и предполагах — помисли Пейган. — Това означава, че Лили няма да задава други въпроси на Джуди.“

— Той ни беше омаял — продължи тя. — После отиде войник в Малая и веднага след това узнахме, че е бил убит. Бяхме съкрушени.

На Лили не й убягна колебанието в описанието на Пейган, нито прекаленото внимание, с което си подбираше думите и което нямаше нищо общо с обичайната й небрежна откровеност.

„Значи има още нещо, което трябва да се изясни“ — помисли си тя, като механично избръскваше трохите от препечената филийка от белите си кожени панталони. — Имаше ли Джуди… ъ… успех сред момчетата, когато беше ученичка?

— Джуди? Тя толкова много работеше, че не й оставаше време за срещи. Защо питаш, Лили?

„Атаката е най-добрата защита“ — помисли си Пейган, като отвърна на кадифенокафявия поглед на Лили.

„Предизвиква ме“ — предположи Лили. Усещаше връзката между четирите жени — толкова силна, че бе почти материална — като невидима стена между нея и остатъците от тайната на самоличността й.

— Нали няма съмнение, че Ник е баща ми?

„Ето, казах го.“ — Лили бе доволна от себе си.

— Мисля, че не.

Тонът на Пейган бе твърд и леко скандализиран. Лили разбра, че няма да постигне нищо повече, а Пейган продължи:

— Това, което се случи с Джуди, можеше да се случи с всяка една от нас. Ние си правехме експерименти с живота, първите ни любовни приключения бяха в Швейцария и си споделяхме всички преживявания. Затова ни се струваше естествено да споделим и отговорността за теб, докато Джуди може да си позволи да ти даде дом. Но тя получаваше само заплата на секретарка, когато ти изчезна.

— Как започна бизнеса си?

— Работеше в рекламата, а после Максин я подтикна да открие собствена агенция. Всъщност дьо Шазал бе първият клиент на Джуди. Трудно й беше без опит, без име и без пари. Сега не говори за онова време, но на два пъти я гонеха от квартирата, защото нямаше пари за наема. Беше толкова зле финансово, колкото е сега и Англо-американският изследователски институт по проблемите на рака. — Пейган си помисли, че може да свърши и работата, за която бе дошла в Ню Йорк. — Съпругът ми бе толкова развълнуван, когато му казах, че имаш намерение да направиш дарение на института. Страхотно му трябва нов електронен микроскоп.

Лили се размърда с чувство на вина. Направо бе примамила Пейган на онази среща в хотел „Пиер“ с обещанието за пари за изследвания върху рака.

— Ще попитам импресариото си дали не може да пусне новия ми филм с благотворителна премиера в Ню Йорк Или с галапредставление в Лондон.

— А може би и двете?

Пейган бе изминала дълъг път от онзи ден, когато, трепереща от страх и срам, за първи път бе поискала пари за благотворителни цели.

— Каквото зависи от мен — ще го направя — отвърна Лили. — Жалко, че Максин трябваше да се върне във Франция. Толкова ми се искаше да опозная всички ви както трябва.

— И това ще стане полека-лека. Вече не се виждаме толкова често, макар това да не е от голямо значение.

— Защо да няма значение? — запита Лили, докато келнерът им сервираше омарите.

— Истински приятел е този, с когото не е необходимо да бъдеш непрекъснато. В наши дни приятелството между две жени може да трае по-дълго от браковете им. — Пейган си взе една щипка. — Ако, разбира се, и двете приемат, че ще има и лоши, и добри дни… — Тя изсмука сочното месо от щипката — … и че понякога ще ти иде да удушиш приятелката си, а друг път на нея ще й се иска да те удуши. Истинското приятелство не е статично — то ту расте, ту намалява.

— Тогава кое събира отново приятелите? — зачуди се Лили.

— Просто с едни хора се чувстваш по-удобно, по-приятно, отколкото с всички останали.

— Но защо? — настояваше Лили.

— Ами, заради споделените преживявания, разбирането, толерантността, доверието — жестикулираше Пейган, стиснала червената щипка на омара. — Доброто приятелство трябва да е като добрия брак, но това рядко се случва. Днес мъжете, изглежда, просто влизат и излизат от живота на една жена, но нашите женски приятелства често са по-издръжливи. Всъщност, след като браковете се разпадат и конфликтът между поколенията се засилва, единствената област, която се развива, са женските приятелства.

— В какъв смисъл? — зачуди се очарована Лили.

— Много приятелства сега са спорни и се подлагат на преоценка, защото става ясно, че старата дружба не върви, както са ни карали да вярваме, когато бяхме млади.

— А какво е то? — Лили смукна парченце розово месо.

— Учеха ни, че целта в живота ни е да си намерим мъж — заразказва Пейган. — И ние си седяхме със скръстени ръце и чакахме да се появи Прекрасният принц. — Тя изчопли няколко парченца месо от черупката. — След като се омъжих, си мислех, че розовото ми блаженство ще продължи вечно. Никога не ми е минавало през ум, че моят Приказен принц може да бъде лош или да ме мами. Оказа се, че сме пионери — също като онези жени във фургоните през прериите — Пейган изтри пръстите си в розовата салфетка. — Но пионери в света на чувствата. Един от проблемите ни е, че не го осъзнаваме. — Пейган забеляза, че Лили почти не се е докоснала до омара си и продължи: — Онези първи заселници са разбрали кога са прекосявали враждебни територии: чували са бойни крясъци, виждали са индианците и стрелите. Днес някои от нас са подложени на обстрел, други се влачат ранени, а трети се подпират на патерици, само че раните ни са невидими и често дори не съзнаваме, че сме водили битка. — Пейган замълча, докато им приеха поръчката за кафе, после поде отново. — Поражението за пионерите, разбира се, е завършвало със снемане на скалповете им, а за следващото поколение е оставало само да обере каймака и да се радва на обетованата земя.

— Какво, по дяволите, наричаш „обетована земя“? — поиска да знае Лили.

— Място, където мъжете и жените могат да бъдат откровени един с друг, да споделят отговорностите си и да основават всичките си отношения на истината, а не на неадекватност и страх.

— За какъв страх става дума?

— Повечето човешки отношения са основани на различни степени страх: страх, че майка ти ще се разсърди, страх, че учителката ти ще се ядоса, страх, че приятелят ти ще те зареже, че шефът ти ще те уволни, или пък че руснаците ще те убият.

— А какво разбираш под неадекватност?

— Пример за отношения, основани на неадекватност, е един брак, в който жената е встъпила, защото се страхува, че е непривлекателна или че няма да се омъжи, или пък че не може сама да се издържа.

— Тогава ние сме пионери и първооткриватели и откриваме по-добър начин на живот — бавно изрече Лили.

— Да се надяваме, че е така.

 

 

Пясък и камъни шурнаха в ямата, изровена от мината, където американският военен фотограф и трима сидонски войници се притискаха към тръпнещата земя. Още една мина избухна съвсем наблизо и пръстта почти засипа краката им. „Следващата вече ще ни уцели — помисли си Марк, сгърчил от страх слабото си тяло върху горещата земя. — Без паника, без паника, без паника! — мислено си повтаряше той, като че ли изричаше заклинание. — Ако следващата не те улучи, трябва да бягаш, а ако изпаднеш в паника, краката ти ще омекнат и ще тичаш толкова бавно, че веднага ще те умерят. Без паника, без паника, без паника!“ Отметна мръсната кестенява коса от челото си и изтри с юмруци калта от сивите си, възпалени от горещината очи.

Друга мина изсвистя над главите им и двамата войници до него подскочиха, с усилие се закатериха по свличащите се стени на ямата, пръстта се ронеше под краката им. Мината заора някъде отзад.

Откосът ги умери право в гърдите и ги захвърли обратно в ямата. Кръвта им плисна върху третия сидонец и Марк. Свит в рова, Марк избърса няколко капки, пръснали на фотоапарата му. Дебелите му устни бяха напукани от жегата и кървяха, слабото му лице бе изгоряло и покрито с мехурчета; малкият му чип нос бе зачервен и ожулен — винаги забравяше да си сложи специалния предпазител срещу слънце.

Над тях отново изсвистя мина, дъжд от куршуми с плющене се вряза в пясъка около рова.

— Сто на сто ще ме убият при изпълнение на служебния ми дълг — промърмори Марк, докато отново зареждаше фотоапарата си. — Когато извлекат трупа ми оттук, последният негатив ще е готов за отпечатване.

През няколкото секунди, необходими за минохвъргачката отсреща да зареди отново, двама сидонски войници и един офицер се хвърлиха в ямата, като се стовариха върху мъртвите си другари. Изправиха се бързо, издърпаха кървящите тела настрани и започнаха да нагласят пускова установка за ракетни снаряди.

Марк забеляза, че младият офицер използва инфрачервено устройство за насочване на снарядите. „Този път петродоларите на крал Абдула не са отишли нахалост“ — помисли си той. Офицерът бе спокоен и делови — в Сандхърст биха се гордели с него. Марк се чудеше дали този мълчалив, вещ офицер е наясно, че ръководи самоубийствена операция. Майор Халид се бе опитал да го възпре да се присъедини към този патрул. Марк осъзна със закъснение, че майорът бе прекалено настойчив в твърдението си, че това е просто рутинна разузнавателна мисия, безинтересна за западната преса. Но тъй като през нощта, когато бе невъзможно да се снима, бяха прекарани огромни количества оръжие за пустинен бой, Марк бе спорил с него докрай. Обаче онова безчувствено копеле не бе пожелало да му изясни, че взводът е изпратен като пушечно месо — да привлича огъня на партизаните — и че не му е до театралниченето на някакво недозряло американско журналистче.

Марк отново изтри обектива, мислено композира снимката и внимателно снима убитите, притиснати един към друг в калта като спящи деца. И двамата бяха подгизнали от кръв, а на лицето на по-дребния имаше ясен карминен отпечатък от ботуш. Съсредоточаването успокои ръцете му и премахна паниката — сега просто обмисляше как да постигне съвършената яснота на образа, която правеше снимките му да изглеждат толкова живи. Коя да е снимка на Марк Скот можеше да обиколи по телеграфа целия свят, без да изглежда замазана, когато я отпечатват.

Паниката отново нахлу, когато затворът щракна и той видя, че останалите трима се стараят да унищожат противниковите позиции. Мрачно осъзна, че това е единственият им шанс да оцелеят. Единият войник зареди първия тънък снаряд в дулото на пусковото съоръжение, а офицерът проследи по насочващите уреди как той профучава и описва висока дъга.

Откъм височината пред тях отново долетя мина и изпищя над главите им. Ъгълът на пусковото устройство бе снижен, последва нов изстрел, насочен към минохвъргачката срещу тях — беше закътана под една скална козирка и прикрита зад стена от пясъчни торби.

Марк внимателно нагласи на фокус напрегнатите лица около пусковото устройство. Тези мъже нямаше да имат никакъв шанс да излязат живи оттук, ако не успееха да затъкнат с ракета само петдесетсантиметровия процеп между каменната козирка и стената от торби с пясък и да взривят минохвъргачката и хората, които я обслужваха.

Последва нова корекция на мерника, но към ямата долетя още една мина. Те отвърнаха с друг изстрел. Този път насрещният хълм не откликна с пореден писък.

Сидонският офицер заповяда да повторят изстрела. Отговор отново не последва.

Въздухът тежеше от жегата, дима и сладникавата силна смрад на война. Сега Марк се съпротивляваше на облекчението със същата сила, с каквато се бореше срещу паниката. „Спокойно, спокойно, за бога, не бързай, стой си на мястото, остани жив!“ Бе виждал много пъти как хората скачат в изблик на въодушевление, като вярват, че са се изплъзнали от лапите на смъртта, само за да бъдат покосени от някой враг, който е разбрал, че последният му шанс е да се възползва от лекомислието на отсрещната страна.

Младият офицер заповяда на останалите двама да пълзят напред един по един, като използват като прикритие всеки камък и всяка издатина на напуканата земя. Те започнаха да напредват — извиваха се като змии, докато стигнаха подножието на скалистия хълм. Започнаха да се катерят с мъка нагоре. Когато наближиха вражеското картечно гнездо, хвърлиха граната в процепа, откъдето все още стърчеше дулото на минохвъргачката. Предпазливостта ги спаси. След взрива се чу рев и едно тяло излетя във въздуха. Зад гъстия облак прах и дим, който се стелеше на талази, Марк видя картечницата да се клатушка на триножника.

— По-добре да минем отзад — предложи офицерът. — Гранатите може да са отслабили покрива на пещерата.

Спасиха се от жегата — пропълзяха в някакъв отвор в скалата, който се оказа част от лабиринт, чиито коридори пресичаха голяма варовикова пещера. Тя бе задръстена от запаси, които приличаха на обичайната за партизаните смесица от нестандартни или остарели оръжия и експлозиви. Повече от сто сандъка с килограмови пръчки тротил бяха затрупани с полиетиленови торби, във всяка от които имаше по двадесет и четири пръчки гелигнит. Върху тях лежеше кутия с предпазители и сандък с алуминиеви детонатори за незабавно действие, полузатрупан от объркано кълбо бикфордов шнур марка „Кордтекс“. По-навътре в пещерата имаше няколко пръчки тротил с детонатори и две кутии тротил на люспи. Горещият и прекалено сух въздух на Сидон бе предпазил оръжието от ръжда, но нитроглицеринът се бе просмукал през восъчната обвивка на някои от амунициите, така че купчината можеше да избухне и при най-слабия удар.

— И защо ли си правихме труда — весело говореше на Марк младият офицер на правилен, макар и гърлен английски. — Една цигара можеше да свърши работата вместо нас.

Шегата не бе остроумна, но четиримата оживели от четиринадесетчленния взвод, потеглил тази сутрин за пустинята, я посрещнаха с жизнерадостен и шумен смях.

Ярка слънчева светлина се процеждаше през пукнатините на скалата и осветяваше свързаните една с друга пещери. Марк обикаляше купчината старо снаряжение. Видя, че някои от сандъците са надписани и на кирилица, и на английски и използва швейцарското си комбинирано ножче, единственото оръжие, което изобщо носеше, за да откове гвоздеите. Сандъкът бе пълен с руски възпламенители, които се използваха в умело замаскирани устройства с взривни заряди.

Още по-навътре в пещерата Марк откри каси с автомати „Калашников“, китайски гранати, сто двадесет и два милиметрови ракети „Катюша“ с двадесеткилограмови бойни глави и картечница „Горюнов“. Във вътрешната пещера имаше цяло съкровище от съветски оръжия, но, за разлика от старото западно снаряжение близо до входа, те бяха чисти и нови.

Марк бързо се доближи до разрушената предна част на пещерата, където дулото на минохвъргачката все още стърчеше сред нападалите скални отломъци и разкъсани трупове. Шестте трупа бяха облечени в износени американски защитни униформи. Един от мъжете бе все още жив, въпреки че гръдта му представляваше зееща дупка, пълна с кръв. Устните му се разтегнаха от мъчителна болка — опитваше се да каже нещо. Сидонският офицер се пресегна за манерката си и капна малко вода на напуканите му устни — разбираше, че раненият може да живее достатъчно дълго, за да измъкнат от него полезна информация. Мъжът смотолеви няколко думи и Марк схвана, че не са на арабски. Умиращият имаше черна коса и мургава кожа, но когато Марк погледна покритото с кал лице, прецени, че чертите му несъмнено са на латиноамериканец.

— Кубинци? — запита Марк.

Последните думи на мъжа излязоха със свистене от устните му.

— Si. Viva… re… revolucion.^[2]

Четирима от убитите бяха кубинци. На шията на един от мъртъвците висеше медальон с изображение на Кастро. Другите два трупа несъмнено бяха на араби. Единият бе вързал около дясната си китка парченце плат с изписана на арабски молитва.

— Молил е Пророка да направлява ръката му — обясни офицерът, като захвърли настрани дрипата.

— Наемници?

— Разбира се — отговори младият офицер. — Разузнаването ни предупреди, че партизаните — фундаменталисти са снабдени със съветско оръжие. Не се изненадвам, че са си довели и хора, които да го използват.

Той заповяда на един войник да занесе експлозивите в подножието на хълма. После хвърлиха граната върху смъртоносната камара и я унищожиха.

Четиримата изчакаха да изгреят звездите и едва тогава се приближиха до най-близкото село. Влязоха предпазливо и пак така предпазливо ги посрещнаха, а после ги придружиха до къщата на главатаря. Малко момче в бели одежди пристъпи напред и им поднесе медна купа с фурми Марк уморено отблъсна храната.

— Яж! — гневно изрече офицерът. — Докато си с хората ми, аз отговарям за теб, затова ще ядеш и ще пиеш, когато аз ти кажа.

Марк се извини. Никога не си спомняше за физическите си потребности, когато работеше — целта му бе най-напред да снима и едва след това да се върне жив.

— Сега ще спим — нареди офицерът.

Марк покорно се изтегна до другите трима войници на пръстения под на колибата.

На заранта майор Халид пристигна с камион в селото и Марк се качи на него. Бе наблъскан с ранени. „Ама че вонящо и неудобно пътуване ще бъде“ — помисли си Марк. И тогава, за негова изненада, в камиона се качиха и две селянки с черни фереджета. Носеха седемгодишно момиченце с огромен издут корем, който стърчеше над отвратително мръсни парцали, увити стегнато около врата му, като че ли бе мумия. Детето, което лежеше проснато през краката на двете селянки, изгаряше от температура, подбелваше очи, бузите му бяха сухи и се лющеха.

Когато камионът спря пред болницата, Марк помогна да пренесат ранените в сградата. После метна войнишката си торба на гръб и се запъти към портата. Почти бе напуснал територията на болницата, когато някакъв санитар го повика.

— Ела… — ела, прави снимка.

Марк го последва по болничния коридор. Пред интензивното отделение стоеше сивокоса, изморена мършава жена с ръце, пъхнати дълбоко в джобовете на бялата престилка.

— Журналист ли сте? — запита тя Марк.

— Ами, да.

— На кого продавате снимките си?

— На „Тайм“, „Нюзуик“, на всички европейски списания; моята агенция е популярна в целия свят.

— Тогава ще ви помоля да снимате това момиченце. Ще трябва да го сторите без знанието на майката, защото иначе тя ще попречи.

Марк последва жената в бялата престилка в малка бежова стая, където момиченцето лежеше на носилка. Коремът му бе така издут, като че ли бе бременно. Една санитарка внимателно развиваше превръзките, които стягаха крачетата на детето. Марк не зададе никакъв въпрос: настойчивостта в гласа на лекарката му бе подсказала, че каквото и да види, може да се окаже важно. Мълчаливо приготви фотоапаратите си, докато сестрата включваше венозна система към тънката ръчица на детето. Когато увеличи обема на течността, вливаща се във вената, момиченцето изпадна в безсъзнание. Стаята се изпълни с миризмата, характерна за отравяне на кръвта.

Когато превръзките бяха свалени, Марк видя между крачетата на детето лигава буца гной и кръв. Нежните детски гениталии се бяха спекли в кафява каша, подобна на сдъвкана трева. Сестрата лекичко изстиска вода от една гъба върху вонящата буца, друга сестра събра малките прашни стъпала и разтвори бедрата на момиченцето, така че невинните коленца бавно паднаха настрани.

Срамните устни на вулвата бяха пронизани от редица дълги акациеви тръни, вързани на кръст с черна връв. Сестрите измиха спечената каша и коричките засъхнала кръв и Марк видя мътна зелена гной да се процежда от мъничко отверстие в края на зашития отвор. Той бързо снимаше, докато сестрата клъцваше конците, махаше всяко парченце с пинсета, а след това внимателно, като че ли се страхуваше да не ги счупи, измъкваше тръните един по един. Последното нещо, което Марк видя, бяха осакатените детски гениталии, които зейнаха, кървави и гноясали, когато и последният бодил излезе. След това припадна.

Отвори очи в кабинета за спешни случаи, примъкна към себе си някакво легенче с формата на бъбрек и повърна остатъците от снощното си мляко и фурми. Лекарката го чу как повръща и се приближи.

— Какво са му сторили на това момиченце? — попита Марк. — Това беше най-ужасното нещо, което някога съм виждал.

— Превърнали са го в добър материал за женене. — Лекарката не можеше да овладее гнева си. — Девствена и покорна булка. Това се прави в повечето африкански страни и някои от най-изостаналите общности в арабския свят. Обрязали са я. Нарочно са повредили гениталиите й. Най-напред са отрязали изцяло клитора й и малките срамни устни, защото жена, която не може напълно да изпита удоволствие от секса, е по-малко вероятно да кръшне.

— Но кой го е направил?

— Вероятно селската акушерка е използвала бръснач, докато майката и сестрите й са я държали здраво. Разбира се, там няма обезболяващи средства. След това са натъркали раната със земя или пепел, за да не кърви. После са я зашили с тръни и връв, както видяхте. Оставят мъничък отвор за урината и менструалната кръв. След това привързват здраво краката един за друг, за да ги обездвижат.

— Защо й е толкова подут коремът?

— Пълен е с черна, отвратително миришеща кръв.

— Но какво става, след като момичето се омъжи?

— А вие какво мислите? Съпругът й я срязва с кама, а след това тича из цялото село и размахва окървавеното острие, за да покаже, че булката току-що е била дефлорирана. Не е необходимо да ви казвам, че осакатените жени изпитват жестока болка при сношение, а понякога съпругът не я срязва достатъчно, така че когато момичето ражда първото си дете, се сцепва като диня.

— Всички ли ги… оперират толкова малки?

— Колкото по-рано е обрязано детето, толкова по-ценна е булката, тъй като онанизмът в детската и юношеската възраст учи на оргазъм.

Устата на Марк отново се изпълни с жлъчка, той плю в легенчето.

— Какво искате да направя със снимките?

— Те могат да накарат Запада да обърне внимание на това, което става тук. — Лекарката свали очилата си с дебели рамки и разтърка уморените си очи. — Бях един от лекарите, които свидетелстваха пред Мисията на ООН, разследваща обрязването на жени в страните от Залива, но докладът ни бе отхвърлен. Както знаете, една снимка казва повече от хиляда думи. Всеки месец виждам случаи като това момиче, а някои са дори по-лоши. — Тя въздъхна. — Но правителството на Сидон, което заявява, че тази практика вече не съществува, няма да може да пренебрегне снимка в американско списание. Натискът на Запада ще накара сидонското правителство да предприеме някакви стъпки.

— Крал Абдула ли имате предвид? — попита Марк.

— Не, не крал. Министерството на здравеопазването държи в тайна цялата информация. Смятам, че крият фактите от краля, защото много от прозападните му реформи са непопулярни.

Марк се изпълни със съчувствие към тази лекарка. Съжалението към народите със злочеста съдба бе движещата сила в живота му. Независимо колко трупове бе снимал, независимо колко от приятелите си бе загубил по бойните полета, състраданието на Марк оставаше все тъй дълбоко, както преди десет години, когато, като юноша с идеали, бе избягал, за да участва в първата война в живота си.

— Преди да си замина от Сидон, трябва да фотографирам крал Абдула. Ще се опитам да му покажа снимките — каза той.

Зад очилата на лекарката Марк видя благодарност и надежда.

 

 

С военния хеликоптер Марк видя силуета на Семира, очертан на хоризонта. Опасана с бели укрепени стени, политическата столица на Сидон се възвишаваше, над зелената равнина на брега на единствената река в страната. Докато прелитаха над белите куполи на покривите, Марк видя кралският флаг да се развява от назъбените кули на двореца, който увенчаваше древния град. Въпреки че си седеше в пустинята, майор Халид бе успял да ходатайства където трябва, за да уреди аудиенцията на Марк при крал Абдула — майор Халид искаше да получи всички възможни почести заради откриването на вражеския оръжеен склад, чисто съществуване бе доказано от снимките на Марк.

Двама адютанти въведоха Марк при крал Абдула. Кралят се надигна иззад богато украсеното си старинно френско писалище.

— Salaam Alaikum.

— Alaikum a Salaam.

Крал Абдула предпочиташе простия традиционен поздрав за мир пред сложните многословни любезности, на които имаше законно право в качеството му на четиринадесети потомствен владетел на страната.

— Разузнаването ми докладва, че сте били в Източните планини заедно с майор Халид и че сте един от оцелелите след атаката на майора срещу партизаните в Уадн ал Хаса. Дайте да видя фотографиите ви.

Марк предпочете да не изтъква, че майор Халид няма нищо общо с успеха на операцията. Разтвори папката, разстла още влажните фотографии върху махагоновата маса до стената, подаде лупа на краля и той се приведе над изображенията и внимателно ги заразглежда.

— Наистина великолепни картини на пустинна война. — Той се взря по-отблизо в снимките на тайния склад на съветско оръжие. — Вие несъмнено сте смел човек, господин Скот. Тъй като всеки недоволен нарича себе си комунист, не можехме да бъдем сигурни, че съществува съветска подривна дейност. Само подозирахме, но нямахме доказателства. Направихте голяма услуга на страната ми. Благодаря ви.

Марк усети благоприятния момент.

— Ваше Величество, имам още някои снимки, които бих искал да видите.

— Разбира се.

Марк бързо събра фотографиите, които доказваха съветската интервенция в Сидон, и ги замени със снимките на обрязаното дете, обслужвано от сестрите.

Абдула мълчаливо гледаше безпомощното, трескаво личице и осакатеното телце, след това тихо попита:

— Кой е извършил това зверство? Кои войници са виновни за това извращение?

По лицата на двамата адютанти Марк прочете, че знаят за какво става дума, но заблудата на Абдула бе истинска.

— Ваше Величество, това не е жестокост, извършена от партизаните — обясни Марк, — а резултат от кастрация на това момиченце. Една лекарка в болницата в Динада ме помоли да направя тези снимки.

Спокойствието на Абдула бе смразяващо. Той отново се отправи с бавни крачки към лъскавия си кожен стол със странични облегалки за главата и помоли Марк да седне и му разкаже за тази варварска практика. Надраска името на лекарката в бележника си и нареди на един от адютантите да извика незабавно министъра на здравеопазването. След това спря черния си свиреп поглед върху другия млад адютант.

— Знаехте ли за този обичай?

— Да, Ваше Величество — изпъна се адютантът. — Но той се практикува само от най-необразованите селянки…

— Деветдесет и пет процента от народа ни е необразован. — Гласът на крал Абдула все още бе спокоен, но погледът му бе гневен. — Защо никога не са ми казвали за това? Има ли някакво обяснение за този обичай?

— Нищо повече от суеверие, Ваше Величество, — отвърна адютантът, — но мюсюлманските фундаменталисти го одобряват. В светия Коран не се споменава такава практика, но някои от великите учени от миналото считат тази традиция за задължителна.

— Да ни пази Аллах от злото, което се върши в негово име. — Абдула се извърна към Марк. — Какво ще правите с тези снимки?

— Ще ги предложа на списание „Тайм“ — незабавно отвърна Марк. — С положителност ще вземат фотографиите на руските оръжия.

— А тези? — запита Абдула, като посочи изображенията на измъченото дете.

— И тях ще предложа на „Тайм“, но може и да не ги вземат; прекалено са шокиращи.

Абдула кимна в знак на съгласие.

— Съзнавате ли каква е трудността за мен? Мога да заповядам незабавното прекратяване на тази практика и жените ще ме послушат. Преди тридесет години нито една къща не можеше да бъде ремонтирана, никой мъж не можеше да напусне селото без съгласието на краля и обикновените хора ще продължават да се подчиняват безропотно на кралската воля. Проблемът не идва от простите хорица. Проблемът е в това, че ако действам като диктатор, фанатиците ще го използват, за да подстрекават към бунтове. Ако искам да успея да сложа край на този отвратителен обичай, трябва да сторя така, че народът да повярва, че се подчинявам на волята му, а не се опитвам да наложа своята.

— Значи ви е необходимо западната преса да смени посоката на общественото мнение?

— А също така и помощта на западните политици, учени и дипломати… Правили ли сте изложба на ваши фотографии в някоя галерия, господин Скот?

— Да, работя с Анструтер в Ню Йорк.

— Тогава уредете, моля ви, изложба на тези фотографии. Разбира се, ще платим за нея. Нашият посланик ще се свърже с вас, когато се върнете в Америка.

Една странична врата се открехна едва-едва. Крал Абдула изви глава. Две неспокойни очи надникнаха иззад вратата, а след това в стаята се вмъкна едно дванадесетгодишно момче. Носеше натруфена малка, бяла военна униформа. Крал Абдула си помисли, че наследникът му трябва да влиза като принц, а не да надзърта зад вратата като слуга.

— Извини ме за безпокойството, чичо. Мислех, че си свършил.

Принц Хасан бе чакал два часа пред вратата, разкъсван между любовта и ужаса от чичо си, негов настойник и крал, чийто престол щеше да наследи.