Шърли Конран
Лейс (55)

31 август 1979

„Това са най-скъпите гърди на света“ — мислеше Лили, докато ги сапунисваше. Дантелени ручейчета се плъзгаха по закръглената й плът. Лили докосна едно зърно с цвят на канела и потръпна от чувствено удоволствие. Протегна крака си, за да натисне с един от розовите си пръсти лостчето на старовремския кран с ръкохватки от слонова кост и да пусне горещата вода. После прекара сюнгера по другото зърно и тялото й отново потръпна в отговор на докосването. Лили имаше чувството, че връхчетата на гърдите й са част от електрическа верига, свързана направо с центъра на сладострастието в тялото й. Наблюдаваше как двете канелени зърна набъбват подобно на цветни пъпки и после щръкват през ухаещата на карамфил пяна.

Всичко бе в пълна изправност. Тялото на Лили бе в отлична форма, както казваха техниците, когато проверяваха реквизита на снимачната площадка. Но гладките като сатен хълмчета, които започваха да се издуват непосредствено под ключиците й, съвсем не бяха просто обикновени форми на тялото — гърдите на Лили й бяха служили за паспорт, разрешително за работа, купон за храна, а сега представляваха нейното богатство. В момента тези две чак неприлично заоблени гърди бяха застраховани за седемцифрена сума от филмовата компания „Омниум пикчърс“, която току-що бе договорила рекорден хонорар за Лили за ролята на Хубавата Елена.

„Сега някои хора ценят гърдите ми много повече от мен самата“ — с тъга разсъждаваше Лили. Но в течение на почти петнадесет години съдбата й всъщност бе зависела от тези два къса плът, които Лили познаваше не по-зле от коленете си и които не й се струваха по-забележителни от тях.

Лили въздъхна, хвърли настрана сюнгера, бавно се изправи в препълнената вана и нехайно изплиска цяло езерце вода на розовия мраморен под. Уви се в жълта като лютиче хавлиена кърпа и премина в гостната. На подноса й за закуска имаше купа със смокини. Всеки плод бе нарязан на четири, така че се виждаше червената му сърцевина. Лили лапна едно парченце и се загледа във вестника. „1979 година се очертава като недобра за президента Картър“ — мислеше тя, докато четеше за обсадата на американското посолство и задържаните заложници в Иран. Знаеше добре какво значи да се сблъскаш с насилието.

Родена в Швейцария, Лили никога не бе познавала тайнствената си майка, но когато бе на шест години, бе отишла с приемните си родители на почивка в Унгария. Там бяха хванати като в капан от унгарското въстание против комунистите през 1956 година и преди да успее да се измъкне, Лили бе видяла как приемните й родители, към които изпитваше дълбока обич, бяха застреляни от граничарите. От австрийския лагер за бежанци, където попадна после, бе изпратена в Париж и осиновена от застаряващо семейство без деца. На седемгодишна възраст се бе превърнала фактически в безплатна слугиня на господин и госпожа Сардо — слугинче, което копнееше за любовта, спокойствието и щастието, които някога бе изпитало и които все още се надяваше да получи.

За богатия американски плейбой бе лесно да прелъсти Лили и още по-лесно — да я изостави, когато тя откри, че е бременна. Изхвърлена от семейство Сардо, Лили заплати за аборта си, като позираше за един календар с голи жени. За една нощ се прочу като развратно хубаво момиченце и снимката й висеше къде ли не. Ужасена, безпомощна и зависима от менажера си, който я експлоатираше, Лили най-накрая бе избавена от Джо Стиаркос, гръцки корабовладелец, който насърчи вродения й талант да играе и да рисува и който постепенно я преобрази от подозрително и предпазливо дете от улицата, неспособно да приеме, че може да има знак за равенство между секс и любов, в образована и изискана красавица.

Когато Джо загина в автомобилна катастрофа, Лили потърси забрава във филмовата си кариера, после се впусна в добилата печална известност любовна история с Абдула, краля на Сидон — богата на петролни залежи държавица в Персийския залив. Най-накрая положението й, което някои сравняваха с това на неофициална наложница, а според други тя направо бе „западната курва“, й омръзна. Лили се завърна в дома си в Париж, за да си възвърне достойнството, да намери отново любов и спокойствие. Но до този момент не бе ги открила.

Въздъхна, остави „Хералд Трибюн“, отвори резбованите капаци от кедрово дърво на вратите и бавно излезе на балкона си, надвиснал над зелената като грозде вода на Босфора. Куполите и острите минарета на Истанбул искряха в замъглената слънчева светлина на августовското утро. Звуците на града, приглушени и неясни, се носеха над водите на Босфора: викове, звънци на велосипеди, откъслечно врещене на коза — всичко се смесваше с рева на автомобилното движение. Лили загърна плътно около себе си златистата хавлиена кърпа. Поглъщаше гледките и звуците на Турция. На света има и по-лоши места, където човек може да търси любов, спокойствие и щастие.

 

 

От другата страна на пролива, на азиатския бряг, слънцето огряваше късата дебела цев на един „Смит & Уесън Магнум 357“, един деветмилиметров „Узи“, един „Калашников“ и две ръчни гранати. Оръжията лежаха на паянтовата маса в мизерната стаичка. Вонеше на застоял дим от марихуана.

Мъжът не бе рискувал да пренесе тези железа през митницата, но когато пристигна в Истанбул, се подчини на инструкциите и всичко мина гладко. Бе си поръчал едновременно две чаши кафе в едно малко кафене на пазара, след това ги бе върнал с оплакването, че кафето не е достатъчно силно. След няколко минути пред масата му се появи непознат в тъмен костюм и с тъмно лице и той го последва чрез лабиринта от тесни улички. После се изкачиха по мръсна стълба и влязоха в мрачна стаичка, където той си показа паспорта. От малкото модели, които му бяха предложени, отдели три — съзнаваше, че има много малък избор по отношение на оръжието.

Бе се надявал на „Магнум 44“ — тогава никой нямаше да може да го доближи: куршумът би отхвърлил смъртоносно назад дори и най-едрия човек. С „Узи“ човек можеше да се сдобие лесно в Близкия Изток, тъй като бе на въоръжение в израелската пехота. Тежеше близо три и половина килограма и бе възможно най-късият автомат — около петдесет сантиметра в сгънато състояние, което значеше, че с малко ловкост можеше да се прикрепи към крака под крачола на панталона. Можеше да произведе шестстотин изстрела в минута, също и единична стрелба. Деветмилиметрови муниции за него се намираха лесно — това бе обичайният размер за пистолети и автомати. Бе се спрял също така на „Калашников“ — удобно и надеждно оръжие. По-бавен бе от „Узи“, но поради дългата цев — по-точен. Бог знае как се бе озовал в Истанбул, тъй като бе китайски модел 1956 с дървен приклад и сгъваем щик, който също можеше да потрябва.

До оръжията имаше небрежно струпани патрони, два пълнителя, навито найлоново въже, стъклено шише с прозрачна течност, ролка бял широк лейкопласт, широк четири пръста, две карти на града, наргиле с няколко зрънца полуизгоряла смола в чашката на лулата и брой от списание „Пийпъл“.

Мъжът се доближи до ръждясалата метална рамка на прозореца и огледа отсрещния бряг със силен армейски бинокъл. Видя ниски хълмове, обрасли с кипариси и борове. Бяха доста над града и той наведе малко бинокъла. Този път съзря неясно множество от сгради, пронизано от украсените остриета на минаретата — нивото все още беше твърде високо. После нагласи фокуса както трябва, но разхвърляните мръснокафяви къщи бяха объркващо еднакви и само по-големите очертания на някоя джамия, гробница или палат ориентираха наблюдателя. Мъжът нетърпеливо грабна туристическата карта и се взря в някаква снимка. След това отново обходи отсрещния бряг с бинокъла, като този път бавно и зорко оглеждаше ивицата до водата.

Стигна до мястото, където мостът Галата се простира над Златния рог, и започна да наглася фокуса, докато образът стана толкова ясен, че можеше да види лицата на пътниците на ферибота, който се отделяше от кея. Внимателно го проследи, после изви бинокъла още по-надясно и зърна блестящата фасада на палат и малък парк, затулен от диви рожкови, а също и порутения корпус на укрепена кула. Изръмжа доволно и се спря върху голямо, боядисано в охра здание досами водата. Систематично провери всеки прозорец, като започна от квадратните прозорци на панти на най-горния етаж и стигна до високите врати на първия етаж, които излизаха на малки сводести балкони, надвесени над водата като бели клетки за птици. Докато ги оглеждаше, капаците на един балкон се отвориха и Лили, обвита в златистата си хавлиена кърпа, излезе навън.

Мъжът пусна бинокъла и грабна броя на списание „Пийпъл“. Тези светлокафяви, бадемови очи, гъстата къдрава коса, предизвикателно щръкналите гърди не можеха да бъдат сбъркани. Бе намерил повече, отколкото очакваше.

 

 

Лили бавно се върна в гостната на апартамента си, сдъвка още едно парченце смокиня и премина в будоара си, където намъкна широка бяла ленена роба — единственото облекло, което би могло да й помогне да се движи из Капалъ Чаршъ, без нечии похотливи пръсти да я насинят от щипане. Предния ден се бе извърнала след едно особено злобно ощипване и видя, че пакостливите пръсти бяха на някакво десетгодишно момче. Обу сандали от змийска кожа, вдигна гъстата си коса и я закрепи със старовремски гребени от костенурка. После си сложи колкото се може по-малко грим, защото, слава богу, днес нямаше да бъде прицел за фотографите. Остави дрехите и гримовете си разхвърляни из целия апартамент и излезе. Почука на съседната врата.

— Ти ли си, Лили? Влез, миличко, чакам го да изсъхне. — Гласът — глас на човек, зает с нещо страшно важно, издаваше, че притежателката му е от Луизиана. Санди Бейривър (родена Фланаган) довършваше деликатна реставраторска работа. Пукнатият нокът, върху който се трудеше, бе почистен и изстърган и тя тъкмо полагаше върху него миниатюрно парченце лейкопласт. В бизнеса на Санди едно момиче не можеше да си позволи да бъде видяно без съвършен комплект от десет еднакви нокътя, подобни на тези на граблива птица.

Лили се разходи из разкошната, тапицирана с брокат гостна, вдигна една безвкусно украсена с фалшиви диаманти коронка, дръзко килната над мраморното ухо на бюста на Александър Велики, и я закрепи на главата си.

— Как задържаш това нещо на главата си, Санди?

— С фиби, миличко. Веднъж, като станах Кралица на стридите на конкурса на езерото Пончартрейн, бях забравила да я закрепя и тя взе, че падна насред „Чърчил Плаза“. — Санди вдигна поглед. — Наистина ти отива, Лили. Защо не поемеш задълженията на Мис Международна красавица, а пък аз да ида да понапазарувам?

— Ти си я спечелила, ти си я носи.

Лили пак килна коронката на главата на статуята. Санди никога не пропускаше случая да каже нещо приятно на другите, също както някои хора не изпускат случая да кажат нещо гадно.

„Човек може лесно да забрави, че Санди е в блатото на конкуренте, гъмжащо от хищни като пирани претендентки за тези евтини корони“ — мислеше си Лили, докато Санди си пъхаше краката в алени сандали. После отбеляза:

— Тези десетсантиметрови токчета направо биха ме осакатили.

— Какво пък толкоз, миличко, свикнала съм им. — Санди изприпка до банята, където внимателно свали загретите ролки от буйната си светлокафява коса — тя бе естествено къдрава, но красавицата предпочиташе дисциплиниран водопад от блестящи къдрици.

— Хайде да потърсим майчето ти — изкикоти се тя. Осезателно чувстваше присъствието на двете прочути жени, с които пътуваше.

На горната площадка на огромното двойно стълбище, което се спускаше към фоайето на хотел „Харун ал-Рашид“, Санди се увеси на ръката на Лили и внимателно заслиза, като стъпваше странично по плъзгавите мраморни стъпала. Долу, в подножието на богато украсената стълба, ги чакаше дребна жена с изящна фигурка, облечена в червена копринена рокля.

Джуди Джордан, основателката на списанието за работещи жени „Виърв!“, не бе сигурна дали й харесва ролята на спътничка на две от най-красивите жени на света, едната от които се бе оказала изчезналата й преди много години дъщеря.

Гидът, облечен в размъкнати черни панталони, ги поведе към пристана на елегантния, боядисан в розово хотел, някогашен летен дворец на някоя султанка, построен на самия край на брега за повече прохлада.

— Къде ще ходим днес? — попита Лили, когато трите се настаниха в покритата с навес частна моторница.

Джуди посочи с ръка.

— Ето там. В двореца Топ Капъ, където са живеели султаните на Отоманската империя — онази огромна група здания на хълма. И двете ще ви снимат в дворцовия харем.

— Как така и мен? — възкликна Лили. — Не съм гримирана.

Джуди я погледна и си помисли, че търпението е качество, което се изисква от всяка майка. После въздъхна:

— Лили, снощи ти казах, че трябва да снимаме и теб, и Санди. Но и така изглеждаш великолепно.

Разбира се, че Лили изглеждаше великолепно. „Видът й винаги е прекрасен“ — мислеше си тъжно Джуди. „И аз бях така на нейните години. А сега, ако спазвам диета, правя гимнастика и пия вино само на Коледа, пак мога да изглеждам чудесно, но не толкова, колкото когато бях млада като Лили.“

Джуди знаеше, че в червената си рокля с веревна пола от „Хлое“ фигурата й изглежда все така момичешки стройна. Въпреки сегашните си проблеми все още притежаваше привлекателната трогателност на бездомно обичливо сираче. Мислеше си, че нямаше да се забърка в такова неприятно нещо като конкурса за красавици, ако не бе толкова закъсала с парите, ако Лили не бе толкова недискретна, а Том не бе поемал толкова много търговски рискове.

Но съществуваше и друг проблем. След почти година опит като майка на Лили и след седмица пътуване с осемнадесетгодишната Санди, Джуди бе принудена да признае, че е от друго поколение, и това я притесняваше. Не изпитваше ревност, а просто някакво чувство на безпокойство. Ако госпожа Джордан се чувстваше неспокойна, това значеше, че милиони нейни читателки имаха същите притеснения за същите неща. Това, че бе отдала живота си на това списание и че знаеше кога да се довери на здравия си инстинкт, бе донесло на Джуди първия милион долари.

От двете й спътнички Лили я смущаваше повече, тъй като под елегантност Джуди разбираше сресана коса и официални дрехи, а не скъпи одежди, нарочно направени така, че да изглеждат смачкани, и коса, внимателно сресана така, че да изглежда разрошена. Но така или иначе, откакто се сдоби с дъщеря, Джуди престана да спори с редактора по модата, когато на средната страница предлагаха стил „уличен шик“ или манекени, омотани в нагърчен муселин.

Седнала с гръб към Босфора, Лили ужасно съжаляваше, че е забравила за днешните снимки. Накрая се наведе към майка си и каза:

— Извинявай, но наистина забравих. Радвам се, че ме убеди да дойда на това пътуване, Джуди.

Джуди се усмихна любезно, разбирайки предложението за мир. Бяха установили учтиви отношения, но Джуди не знаеше как може да не бъде учтива. Една истинска майка не е любезна — тя крещи на децата си, вика, когато дъщеря й й отмъкне чорапогащника; после остава без ново зимно палто, за да може дъщеря й да бъде наистина добре нагласена за първата си танцова забава. Една истинска майка пере дрехите на депата си и времето и любовта й са неотменна част от сандвичите, които им приготвя за обяд. Майката винаги те тормози за галошите — обуй ги, събуй ги, прибери ги — а ти просто не й обръщаш внимание или стенеш артистично, защото мърморенето й означава, че се грижи за теб. Всеки ден между дъщерята и майката, която я е отгледала, възникват хиляди мълчаливи допирни точки, които допълват приятното усещане за любяща привързаност, подобно на чувството, което кученцето храни към одеялцето в кошчето си. Без специално да сте си говорили за това, майката знае, че обичаш козе сирене и не обичаш зелени доматчета. Майката познава избухванията ти и причината за тях, а също и как да ги спре, преди да са започнали. Между Лили и Джуди имаше харесване, уважение и даже наченки на трогателно сприятеляване, но и двете мълчаливо съзнаваха, че това не е любов — поне засега. И двете всъщност разчитаха тъкмо на това „засега“.

Седнала в лодката срещу майка си, Лили гледаше, как ветрецът роши късата й руса коса. Винаги си бе мислила, че непознатата й тайнствена майка е кротка, мила мадона със запасана престилка върху пълната фигура, която винаги бърка нещо вкусно на старомодната кухненска печка. Но когато преди близо година най-накрая бе издирила майка си, бе открила тази блестяща, самотна светска дама вместо мечтаното същество, което да й носи утеха и спокойствие.

И Лили, и Джуди бяха сами в живота, но и двете копнееха да не са; затова се опитваха да се държат така, както си представяха, че се държат майка и дъщеря. Понякога правеха някакви опити да постъпват така, както им се струваше, че е редно. Но въпреки че бе положила толкова усилия да открие истинската си майка, Лили не бе сигурна в чувствата си. Бе актриса, която играе по инстинкт. Славата й бе дошла от това, че притежаваше вроден необработен талант, после постепенно придоби умение и накрая усъвършенства таланта си. В живота си винаги се опираше на усета си, така че вътрешните й импулси бяха важни, но се съмняваше, че може да си наложи някакво настроение, ако поиска да го изиграе. Лили не искаше да симулира любов. Желаеше истинското чувство. Държеше да получи това, което винаги бе съзнавала, че й липсва — майчина любов. Знаеше, че не получава точно това — усещаше го дълбоко в сърцето си; интуитивно го чувстваше и цялото й същество. Но не искаше да го признае и продължаваше да се надява и да го търси слепешката.

Освен това Лили се страхуваше, че нещо друго може да попречи на отношенията с майка й, които с такова старание се опитваше да установи. От работата си като актриса и от наблюдения върху изпълнения на други актьори Лили бе забелязала, че когато репетиторът или режисьорът карат някого да изиграе обич, понякога у актьора неволно възниква силен гняв, последван неизбежно от внезапни сълзи и нервна криза. Това бе другата причина, поради която Лили се страхуваше, че може несъзнателно да играе любовта към майка си — любов, каквато толкова много копнееше да изпита към Джуди. Не желаеше да предизвика неволен, непростим конфликт с нея, заради обидата, че майка й я бе изоставила — нещо, което бе простила, но не можеше да забрави.

Розовите ресни на навеса се полюшваха от ветреца, а малката лодка се носеше по сиво-зелената вода. Лили се наведе към Джуди.

— Мога ли след снимките да отида на пазар? Иска ми се да купя килим.

— Ще дойда с теб. По-добре е да се пазарят двама души. Ще смъкнеш повече цената, ако стоя намусена зад теб. Предложи една трета от това, което искат, за да платиш наполовина.

— Не става дума за това. Искам да ти направя подарък, Джуди — да ти купя най-красивия килим в Истанбул.

— Много си мила, Лили, но знаеш, че не е необходимо.

Лили несъзнателно бе очаквала, че майка й ще бъде повторение на любимата й приемна майка Анджелина — швейцарската селянка, и че ще бъде бедна като Анджелина. Бе очаквала, че ще може да засвидетелства любовта си, като помага финансово на майка си. Бе си представяла как я води в най-добрия магазин в града и й купува първото кожено палто в живота й. Но се оказа, че майка й е милионерка. Лили се опита да прави скъпи подаръци на Джуди, която се притесняваше от това. Всякакъв знак на привързаност смущаваше Джуди, особено физическото докосване. Строгите й родители баптисти от Юга никога не се докосваха, не се целуваха и не се прегръщаха. По същия начин се държаха и с децата си. Като резултат от това във всички отношения на Джуди съществуваше дистанция, защото според нея докосването бе свързано със секса, а не с обичта.

Лили усещаше, че майка й е самотна — нещо, което самата Джуди яростно би отрекла — и че бе постигнала всичко, което означаваше успех — името й фигурираше постоянно в клюкарските рубрики на Лиз Смит и на страницата на знаменитостите, тя носеше скъпи дрехи от известни дизайнери, имаше прислужници, секретари, апартамент в Ийст Сайд, жилище на Лонг Айланд, много приятели и три приятелки, на които държеше извънредно много. Но… никого до себе си. Причината вероятно се криеше в чувството й за вина.

Дълги, години Джуди се бе обвинявала, че е изоставила детето си, че е отговорна за смъртта му, че животът й не се е подредил така, както го е планирала, и то защото небе постигнала мигновен успех в Ню Йорк.

Както и да аргументираше действията си, колкото и нежно да я успокояваха приятелките й, тя не можеше да избяга от факта, че бе — а и Лили го чувстваше — изоставила собствената си тримесечна дъщеря. Имаше хиляди оправдания. Когато я изнасилиха, Джуди бе шестнадесетгодишна келнерка, която работеше, за да плаща за учението си, в езиковата лаборатория в Гщаад, Швейцария. Трите богати приятелки на Джуди от близкото девическо училище й бяха помогнали да плати за раждането на Лили и за отглеждането й след това. Но колкото и да се стараеше Джуди, отначало успехът в бизнеса неизменно й изглеждаше просто непостижим и какъвто и път да поемеше, изправяше се срещу безлична гола стена в края на задънена улица. А през цялото време съзнаваше, че трябва да успее колкото се може по-скоро, защото, като оставим настрана собствената й амбиция, не можеше да издържа мъничката си дъщеря, ако не постигнеше успех и не спечелеше пари. Липсата на бърз успех накара Джуди да се чувства безпомощна и необичана — истинска неудачница.

С жизнерадостната арогантност на младостта Джуди си бе въобразявала, че бързият успех е резултат от ум и трудолюбие. Още не бе осъзнала, че човек може да вложи цялото си сърце и енергия в работата и въпреки това да не получи възможностите, които заслужава, защото е само средно привлекателен. Вбесяващо е да видиш, че други, по-малко надарени хора, имат шансовете, които би трябвало да са твои.

Лили, разбира се, бе страдала, но въпреки това имаше всичко, което Джуди не бе притежавала на нейната възраст — красота, сексапилност, пари и време. Време, за да играе. Време, за да излиза вечер, без да се чувства изморена. Време за мъже. Джуди си спомни как се бе чудила веднъж дали, когато спечели успех, ще бъде все още харесвана или дали някога ще може да си позволи да носи прекрасни рокли, да ходи на прекрасни места и може би да срещне някой прекрасен мъж там.

Може би всичко щеше да е много по-лесно, ако бе малко по-хубава. Джуди се засрами от факта, че завижда на красотата на Лили.

На отсрещния бряг, в азиатската част на града, мъжът с все още провесен на врата бинокъл, си пробиваше път между момчетата, които продаваха дъвка и муски против уроки, докато достигна ферибота на Галата. Само след няколко минути широкият килватер на плоскодънния ферибот пресече дирята на красивата малка моторница с трите известни жени на борда — тя се носеше към брега. Богато украсени дворци и минарета се бяха струпали на самия му край. Цялата картина трептеше в маранята и зданията изглеждаха като част от самата вода.

 

 

— Проблеми, Джуди, проблеми — предупреди фотографът в двореца Топ Капъ. — Казват, че не можем да снимаме в харема. Било невъзможно.

Хора, които познаваха Джуди Джордан от по-отдавна, никога не използваха думата „невъзможно“. Ако някой кажеше на Джуди, че нещо е невъзможно, тя просто вирваше нослето си и казваше: „Само невъзможни хора употребяват думата «невъзможно»“. Или пък изричаше: „Трябва да се направи“. Този път думите й бяха:

— Трябва да снимаме в харема. Броят вече е готов, всички заглавия са набрани и довечера филмът ти отива право в Ню Йорк, за да го проявят и копират навреме за крайния срок в петък. — Джуди се обърна към гида от Турската туристическа палата. — Какъв е проблемът?

— Помещенията на харема са огромни, госпожице Джордан…

— Не можем ли да използваме поне част за няколко снимки? Всичко бе уредено с управата ви.

— Навярно има някакво недоразумение. Снимките са забранени заради реставрацията.

— Но няма ли поне една стая…

— Моля ви, разберете, госпожице. Дворецът Топ Капъ е великолепно национално богатство и правителството ще бъде крайно недоволно, ако той не бъде показан в пълния му блясък. Всички най-красиви стаи са в онази част на двореца, която е отворена за туристи. Нека ви ги покажа.

— Добре — съгласи се Джуди.

Погледна часовника си и си помисли, че им трябва един час да се подготвят и още един — за самите снимки. Да, щеше да има време за кратка обиколка.

— Мислиш ли, че ще ни разрешат да се върнем и да разгледаме всичко както трябва? — запита Санди, докато прекосяваха бързо някаква библиотека с резбовани дървени полици, инкрустирани със седеф и черупка от костенурка, които заемаха двете срещуположни стени.

Лили се бе заслушала в гласа на гида, който със силен акцент разказваше историята на някаква любима султанска наложница.

— Винаги ли е така по време на турне? — попита Санди, която все още не искаше да приеме, че блестящият живот е по-хубав за гледане, отколкото за живеене.

— Да — отвърна Лили. — Никога нямаш достатъчно време, освен на летището. Независимо къде пътуваш, всъщност виждаш само гримьорната и студиото. Не можеш да отидеш на дискотека, защото на следващия ден ще имаш торбички под очите; не можеш да отидеш на плажа, защото на някои снимки ще изглеждаш по-загоряла, отколкото на други; не можеш да ядеш, за да не надебелееш или за да не ти прилошее. Освен това всички винаги закъсняват и се държат като обезумели. Е, как ти се струва? Успехът е нещо чудесно, нали?

— Време е да се приготвите, момичета — каза Джуди. — Ще снимаме в трапезарията на султана.

Поведе ги към мъничка стая, чиито стени и тавани бяха покрити с позлатени рисунки на лилии и рози, нарове и праскови. Фотографът погледна светломера със съмнение.

— Цялата тази смесена флора ще излезе на снимките като салата.

— Хайде тогава да направим още няколко снимки отвън, до портата на харема, там ще имаш по-добра светлина — предложи Джуди.

След като снимките приключиха и филмът бе изпратен на летището, Санди и фотографът поизостанаха, за да разгледат двореца по-спокойно.

— В края на краищата, миличък — изрече Санди, докато вървяха към залата със съкровищата, — колко често му се случва на едно момиче да види рубини с големината на гълъбово яйце?

 

 

Джуди и Лили се качиха в лимузината, изритаха обувките си и помолиха шофьора да ги закара на Централния пазар.

Когато Лили излизаше от колата, чантичката й от змийска кожа се плъзна от рамото й и падна на калдъръма. Пръснаха се монети, червила и писма. Лили бързо ги сграбчи, но Джуди вече беше забелязала писмото в плик за въздушна поща.

— Не беше достатъчно бърза, Лили — не можа да се сдържи тя. — Той продължава да ти пише, нали?

Лили отвори уста, после я затвори. Каквото и да кажеше, все щеше да е грешно.

Джуди обаче не успя да се овладее.

— Да не мислиш, че за няколко месеца ще забравя почерка на любовника си?

— Джуди, не мога да накарам Марк да не ми пише. Не искам да имам нищо общо с него и никога не съм искала…

— Но той иска теб, Лили, нали? А мен с положителност вече не ме иска.

Джуди знаеше, че това, което казва, е пагубно и че трябва да спре, но започнала веднъж, вече не можеше да престане; седмици наред бе потискала чувствата си.

— Лили, не ми казвай, че не си знаела, че в Ню Йорк, Марк започна да се влюбва в теб — направо пред очите ми. Не можеш да се преструваш, че не знаеш какво въздействие имаш върху мъжете — Лили, най-прочутият секссимвол в света.

Джуди знаеше, че това е най-чувствителното място на Лили.

— Не е честно, Джуди. За каква ме взимаш?

Внезапно самообладанието на Джуди рухна. Обзе я ревност, мъка и страх.

— За жена, която може да прелъсти любовника на майка си. За жена, която може да съсипе бизнеса на майка си — точно такава си.

Лили избухна в гневен плач.

— Ужасна си! По-добре никога да не те бях намирала. По-добре никога да не те бях срещала. Не искам никога повече да те виждам.

Тя се извърна импулсивно, хвърли се в навалицата и изчезна. Джуди мрачно я гледаше как си тръгва. Повишените им гласове, лицата, изкривени от гняв и мъка, бяха останали незабелязани в шумната тълпа. Но и двете знаеха, че играта им бе свършила. Крехката връзка, която бяха установили с толкова големи усилия, бе разрушена за две минути.

Мъжът с бинокъла ги бе наблюдавал как се карат, после видя Лили да избухва в сълзи и да изчезва под огромния каменен вход на Централния пазар. Бързо я последва, като с мъка си проправяше път през потока от хора. Беше твърдо решен да не губи Лили от погледа си.

— Къде, по дяволите, може да е Лили? Изобщо не трябваше да изчезва така — и то сама.

— Да иде някъде сама, отговаря на представата й за лукс — напомни Санди, като наклони назад стола си, кръстоса крака на парапета на балкона и загледа тежките черни облаци, които се трупаха зад минаретата.

— Знаеш, че Лили не обича традиционната свита на звездите. Другите не могат да направят и крачка без рекламни агенти, бодигардове, няколко шефове на студио, две момчета за всичко и фризьорка — точно това, което Лили ненавижда. Никой не може да излезе на сцената по-добре от Лили, но, въпреки че не е Гарбо, не й пука за цялата тази суматоха и блясък, за които си мечтая аз.

— Но тя знае, че след десет минути трябва да се срещнем с хората от агенцията.

— Може би не иска да се срещне с тях. Защо просто не отидем да хапнем? — Санди се изправи и свали ципа на гащеризона си от златисто ламе. — Като се върне, Лили все ще ни намери.

Но когато Джуди поиска да остави бележка на Лили, служителят й обърна внимание, че ключът на Лили е все още в преградката.

— Госпожица Лили излезе преди много часове. Не, не сама. С мъж.

— Как изглеждаше?

— Не гост. Може турчин. Не помня дрехите. Май с тъмен костюм.

Дори в луксозните турски хотели служителите говорят „безупречен“ английски.

— Странно. Не познаваме турци, освен хората от агенцията — отбеляза Санди, като се отправиха към залата за хранене. Джуди премълча.

Докато представителите на агенцията водеха прекалено любезен разговор, Джуди се опита да се ориентира в поредицата ястия с многозначителни имена: „Имамбаялдъ“ — пълнени патладжани с домати, лук и чесън, „Султанска наслада“ — агнешко задушено с лук и домати, „Женски пъп“ — пърженки с шамфъстък и разбита сметана. След това светлините намаляха и шест закръглени момичета в неоново розови газени одежди закършиха снаги на подиума. След танцьорките на кючек излязоха гълтачите на огън, а след тях се появи заклинателят на змии. Едва в два часа през нощта, когато и последната кобра се бе навила отново в кошницата си, Джуди можа да стане и да си тръгне.

Когато отново застана на рецепцията и видя ключа на Лили все още да лежи в преградката, безпокойството й нарасна.

— В този град едно момиче не бива да излиза с непознат мъж — каза Джуди на Санди. — Колкото и да е била ядосана, все пак трябваше да ни се обади. В края на краищата едва ли би искала полицията да я търси, ако просто е на любовна среща. — И с чувство на нарастваща вина продължи: — По-добре е да не викаме полицията. Не ми се иска да тревожим местните хора и не искам да изглеждаме като глупачки, ако Лили, ако тя само…

— Точно така — съгласи се Санди.

 

 

Джуди се събуди и веднага позвъни в апартамента на Лили. Никакъв отговор. Облечена в червения си копринен халат, Джуди се втурна надолу към рецепцията. Служителят — нервно непознато момче от дневната смяна — отказа да й даде ключа от апартамента на Лили. Джуди поиска да види управителя и двамата се качиха бързешком по мраморното стълбище. Разтревожената Санди чакаше пред апартамента на Лили.

Втурнаха се през празната гостна и блъснаха вратата на спалнята. Бухлатият розов копринен балдахин на богато украсеното старинно легло бе прихванат със златен шнур, но издутите кадифени възглавници в дантелени калъфки бяха недокоснати и ефирните кремави чаршафи бяха все така гладки, както ги бе оставила прислужницата предната вечер.

Санди изтича в будоара и отвори шкафовете.

— Дрехите й са тук.

Отвори със замах вратата на банята. Гримовете бяха разхвърляни по мраморния плот, така както Лили ги бе оставила.

Втурна се обратно в гостната и видя Джуди, застанала на колене на пода, да къса цилиндричен пакет, обвит с кафява хартия. Вътре имаше великолепен копринен килим.

— Сигурно Лили го е купила, след като ме остави на пазара.

— Може би мъжът, с когото е излязла, е търговец на килими? — предположи Санди.

— Да не би пък да е срещнала някого на пазара? — обезпокои се гласно Джуди.

Санди винаги казваше на хората това, което искаха да чуят.

— Може да се е запознала с някое хубаво момче и да е решила да се позабавлява — успокои я тя.

Дискретно почукване на вратата накара двете жени да подскочат, а после да се хвърлят към нея. Джуди първа сграбчи дръжката.

— Слава богу, Лили, ти си… О!

Отвън стоеше хотелският хоп с гигантски букет червени рози.

— Кой ли ни изпраща цветя, след като утре заминаваме? — зачуди се Санди. Отбоде пликчето и го подаде на Джуди. Тя извади картичката, прочете я, после задъхано изрече: „О, не!“ и я изпусна.

Санди я сграбчи и я прочете на глас: „Чакайте в апартамента си новини от бащата на Лили. Той трябва да плати откуп“. Бавно се извърна към Джуди.

— Сега вече знаем какво е станало. Лили е отвлечена.