Шърли Конран
Лейс (51)

50.

— Искате ли да знаете какво една жена намира за привлекателно у един мъж? — попита Кейт. — Току-що получих резултатите от допитването. — Тя погледна лицата, извърнати с внимание към нея на редовното понеделнишко заседание в единадесет часа, тринадесет седмици след приема в „Четирите сезона“ и три седмици преди излизането на първия брой.

— Това, което жените намират за привлекателно у един мъж, и това, което мъжете си мислят, че жените харесват в тях, се оказват съвършено различни неща. Двадесет и два процента от мъжете си признаха, че според тях жените харесват най-много голямата издутина в прилепналите панталони, но само три процента от жените са на това мнение.

Всички се разкикотиха. „Виърв!“ беше започнало с малък щатен персонал от четиринадесет души плюс нещатни журналисти и други сътрудници. Повечето от журналистите винаги работеха по най-малко три тези едновременно, като всяка беше в различна степен на развитие. Редакторката по въпросите на модата трябваше да се присъедини към тях след две седмици. В нейно отсъствие ползваха услугите на влиятелни модни стилисти, на които плащаха луди пари.

— Мъжете не мислят, че стройната фигура е от значение, докато повечето от жените смятат, че това е много съществено — продължи Кейт. — Само два процента от мъжете отдават някаква значимост на мъжките задници, докато при четиридесет и два процента от жените те с лекота печелят първото място по привлекателност.

Кейт беше започнала това сутрешно съвещание, резюмирайки точка по точка програмата за следващия брой: шестнадесет седмици преди излизането от печат трябваше да обсъдят приблизителния облик на списанието, крайният срок за предаване на ръкописите беше десет седмици по-късно, а останалите шест седмици преди публикуването щяха да бъдат изпълнени с бурна битка между редакторите, асистентите, художествения отдел и печатарите.

„Животът е удоволствие — мислеше си тя след съвещанието, — но не този вид удоволствие, който си представят читателките. То няма нищо общо с живота на една безделница, който се състои от тичане от един прием с шампанско на друг прием с модно ревю. «Виърв!» означава всеотдайна работа и именно това е възможно най-голямото удоволствие.“ Кейт гледаше шестте ръмжащи телефона пред себе си и няколкото души, облегнати на стената до вратата на кабинета й, и си даваше сметка, че повечето от читателките сигурно изобщо нямаше да харесат работата й, но що се отнасяше до нея, тя с радост би плащала, за да я върши. Издаването на „Виърв!“ беше най-вълнуващото нещо, което някога беше вършила и колкото и изтощена да беше вечер, не й се искаше да спира работа.

В кацата с мед обаче имаше и лъжица катран. С Том не се работеше лесно. Той беше израснал на Западния бряг и преди да се обедини с Джуди, беше работил само във филмовата индустрия, което неизбежно беше повлияло на отношението му към жените. Делеше жените на майки и проститутки — и толкова. Някои обаче бяха и собственост и следователно създаваха неприятности. С такава собственост човек се отнася много внимателно, също както с малко леопардче. За Том, Джуди представляваше много ценно имущество. Но Кейт още не беше доказала стойността си. Том възнамеряваше да прави списание, оформено малко в стила на рекламите за цигари с марката на „Вирджиния Слимс“. Нещо като: „Браво, колко много постигна, моето момиче…“ Но Кейт не се връзваше нито с лъскавата представа, създавана от феминисткото движение на Вирджиния Слимс, а още по-малко със скучния образ, лансиран в списание „Мис“. Том не можеше да й намери място в своята класация. Е, да, беше написала книга, беше някаква второстепенна знаменитост, но това не значеше, че ще му донесе печалба. И така, Том и Кейт продължиха да бъдат в конфликт, докато Джуди не се зае да успокои приятелката си.

— Виж какво, Кейт, всички покровители са трудни хора. Една от причините нашите поддръжници да са доволни е, че Том има същия начин на мислене като тях. Поели сме много, много голям риск и очевидно не можем без Том. Неговите лични недостатъци са предимства в работата му. Той може да се справи с всички тези лайнари, за да можем пък ние да си гледаме работата. — Джуди сложи ръце на раменете на Кейт. — Помни, че твоето задължение е да правиш списание с неговите нари. А пък неговото задължение е да печели от тази работа, а него много, много го бива за това. Е, можеше и да не бъде толкова добър, ако беше от този вид отърсени от предразсъдъци мъже, които харесваш.

С приближаване на датата на издаването ръмженето на Том в целия офис ставаше все по-силно.

— Дава ли си някой сметка колко ще ни струва изпускането на полето при илюстрациите? Наясно ли са тези в художествения отдел, че тази тънка рамка около снимката на деветдесет и втора страница увеличава разходите с четиринадесет процента? Пука ли му изобщо на някого в художествения отдел?

Кейт винаги бе изпитвала ужас от насилието — било то физическо или словесно. Като дете никога не се бе осмелявала да покаже собствения си гняв и се бе свивала от страх пред яростта на баща си. Като порасна, продължи да се огъва, когато й повишаваха глас. Но не прощаваше и не забравяше. Капитулираше и запомняше. Вместо да излее яда си в страхотен скандал, трупаше негодуванието си, което постепенно растеше и набираше сила, докато в един момент ставаше неудържимо и Кейт експлодираше.

Един куриер мина забързано по пътеката между бюрата. Беше десет часът вечерта и тишината на стаята беше нарушавана от време на време само от някоя пишеща машина, тракаща като картечница. Само трима души бяха все още по бюрата си. Кейт и художественият редактор умуваха над коректурите, когато куриерът се приближи към тях и им връчи голям плик.

Вътре, още топъл от печатарската машина, беше един неравно изрязан екземпляр от първия брой на тяхното списание. Излъчваща самоувереност, актрисата Лорън Хътън се усмихваше насреща им.

Кейт го грабна и хукна към офиса на Джуди.

— Виж! — изкрещя тя. — Вече сме в бизнеса!