Шърли Конран
Лейс (50)

49.

През цялата хиляда деветстотин шестдесет и девета година „Лайф & Стайл“, рубриката, на която Кейт беше редактор, продължи да бъде „повече пяна, отколкото бира“, според собствените й думи. След много спорове й разрешиха да води колонката „Писма на читатели“ и да наеме една „Скъпа Аби“, която да държи връзка с новия им консултант психиатър и да го запознава с най-трудните проблеми на читателките.

След тридесет и седмия си рожден ден Кейт започна да пише втора книга, която нарече: „Опасност! Работещи жени“. Въпреки че за основа използваше огромната поща, която получаваше, тя интервюира и много жени за спънките при получаване на работа, притесненията в процеса на работата, специфичните усложнения за работещите майки и трудностите, когато не ходят на работа. С цел да лансират книгата й нейният издател и „Глоуб“ съвместно й организираха рекламно турне из цяла Англия. Озовала се извън Лондон, Кейт осъзна в още по-голяма степен, че вече не се интересува истински от леката пяна на „Лайф & Стайл“. Много повече я привличаха реалните жени, ситуации и проблеми. Тъй като се оказа, че с тях се занимава и новосъздаденото Движение за освобождение на жените, Кейт направи справка за него. Оказа се, че не е лесно, понеже не беше регистриран никакъв телефонен номер, а служителите, изготвящи телефонния указател, не бяха и чували за Движението за освобождение на жените. Най-накрая Кейт се добра до някакъв телефонен номер, на който все отговаряше книжарница недалеч от Лестър Скуер, но телефонът им доскоро бил прекъснат заради неплащане на сметката. На Кейт тепърва й предстоеше да открие, че едно от най-потискащите неща, свързани с Движението, е, че всичките му членове, изглежда, бяха без пукната пара.

Тя присъства на четири събрания на групата на Движението, но всичките я разочароваха. Всяка жена смяташе преживяванията си за най-важните, но всъщност те бяха досадни. Много приказки се изприказваха, говореше се за промяна на съзнанието, но всъщност не се правеше почти нищо. Впечатлението й беше, че никога не се обсъждат практически въпроси — дискусиите или бяха ориентирани към споделяне на опит, или към утопично теоретизиране. Кейт беше потисната от обърканото марксистко политическо мислене: „Семейството е основна клетка на капитализма… потисническа система… Трябва да я унищожим… Жените са слуги, чието предназначение е да служат на мъжете-работници… Преди индустриалната революция домът е бил център на производството, където мъжът и жената са участвали в еднаква степен в труда и отглеждането на децата“.

Кейт започна да се чуди какво може да се направи за жените, които всяка седмица й пращаха цели чували писма. Като цяло нейните читателки обичаха мъжете си и зависеха от тях. Ако нямаха мъж, мечтаеха да имат. Съзнанието на Кейт беше вече променено от адвокатите след смъртта на баща й и преди развода й. Знаеше, че обществото е несправедливо към жените. Но то нямаше да се промени за един ден. Жените би трябвало да се борят с несправедливостта без бързане, без омраза или агресивност, които биха могли да отблъснат другите жени. Кейт се чудеше какво може да направи за промяна на положението. Не вярваше, че има смисъл да посещава повече събрания.

Цели две седмици тя обмисля една идея, после телефонира на Джуди.

— Джуди, искам да издавам мое собствено месечно списание за новия тип жени, които се появяват. Ще ми помогнеш ли?

— Нямаш ли си други проблеми? — озъби се Джуди. — Какви нови жени?

— За бога, и ти си една от тях! — възкликна Кейт. — Сега е хиляда деветстотин и седемдесета година и Спящата красавица се събужда. Тя си има работа, собствени пари, може да налага свои собствени правила и да управлява живота си. В момента тя нерешително опипва почвата, но вече е будна и има много власт, защото, като цяло, е от новозабогателите.

Нещо забръмча и линията заглъхна. Кейт изкрещя:

— Искам да издавам списание, което да обръща специално внимание на физиологическите нужди на жената, списание, което ще й помогне да разбере собствените си чувства. Нито едно списание не прави това, на пазара има явна празнина.

— Ами „Космополитън“? Ами „Мис“?

— Още ги няма във Великобритания.

— Опиши отново читателките си.

Кейт повтори идеята си.

— Очевидно не мога да ти дам импровизиран отговор — каза Джуди. — Ще говоря с Том и ще ти се обадя.

 

 

— Имаме интерес — каза Джуди. — Защо не вземеш самолета и не дойдеш за няколко дни. Искаме да говориш тук с няколко души, за които вече си чувала. Грифин Лоу, моят любим издател, и Пат Роджърс, бившата ми шефка, която сега е отговорен редактор в едно от най-добрите ни списания. Тя до голяма степен изпитва същите чувства като теб — дотегнала й е захаросаната каша, която се издава за жени. Но не мислим да издаваме във Великобритания. Имаме намерение да го направим тук.

Кейт си взе почивка в петък и направи резервация за полета в четвъртък вечер. Прекара четири дни в апартамента на Джуди с нея и Пат, която говореше най-много, и с Грифин и Том, които повечето време седяха мълчаливо и само от време на време нахвърляха по няколко думи в бележниците си, подвързани с алигаторска кожа. Кейт се запозна с двамата мъже едва тогава. По време на предишното й посещение Том бе работил във филиала на „Лейс“ на Западния бряг.

Грифин подложи Пат и Кейт на строг разпит, докато не научи абсолютно всичко за техните читателки с изключение на размера на чорапогащите им. После двамата с Том седнаха в единия край на кухненската маса и изхабиха батериите на един калкулатор, докато трите жени продължаваха да говорят, спорят, предсказват и се надяват.

 

 

Основният обем на рекламните материали на едно женско списание се гради на мултимилиардерския козметичен бизнес. След като Кейт се завърна в Лондон, Грифин и Джуди заведоха госпожа Лоудър на обяд в „Орсини“, за да разберат как възприема идеята им. Госпожа Лоудър беше дребна, мълчалива и изключително проницателна. Обядът за четирима струваше триста и петдесет долара. Към всяко ястие имаше специален сос, но никой не хапна нито залък — само се преструваха, че се хранят.

Според госпожа Лоудър идеята звучеше приемливо.

След втората среща г-жа Лоудър прие, ако списанието бъде каквото й го описват и ако достигне очаквания тираж, евентуално да вземе известна площ за реклама. Съгласи се, че на пазара има празнина. Несъмнено очевидна.

Един по един те заведоха на обяд и другите магнати от козметичната индустрия. Като прегледа сметките. Том заяви, че би било по-добре да навлязат в ресторантския бизнес. Джуди отново се обади на Кейт.

— Проучваме пазара и ако ни се стори благоприятен, ще направим списанието.

Но пък не хареса предложението на Грифин.

— Не мога да се съглася на седемдесет процента за „Орбит“, Грифин.

— Джуди, трябва да се обоснова пред акционерите. Връзката ни не е най-добре пазената тайна на света.

— Освен това искам персоналът да има някакъв дял в списанието.

— Прекрасна идея, но досега не съм чувал да има резултати. Това е стимул, който престава да действа в момента, в който го получат. По-добре давай премии при увеличение на печалбата. Не насърчавай уравниловката между редакторите, защото никога няма да видиш нищо напечатано.

Джуди отново позвъни на Кейт.

— Обаждам ти се, за да ти предложа длъжността уредник на списанието, която ще разделиш с още някого. Освен това искаме да ти предложим два процента от печалбата, ако успееш да събереш сто и седемдесет хиляди долара. Том може да ти уреди заем за пет години по някакъв законен начин, ако дадеш допълнителна гаранция във Великобритания. Ще трябва да плащаш още един процент лихва, но това е единственият начин да влезеш в играта, защото очевидно, според вашите идиотски разпоредби за валутен контрол, няма да можеш да изнесеш цари от Англия, за да ги инвестираш другаде.

Кейт се втурна към „Баркли Банк“. Дори и да продадеше всичките си акции, пак не й достигаха пет хиляди лири, но майка й се съгласи да гарантира превишаването на кредита, за да покрие недостига. И след още едно кратко посещение в Ню Йорк тя каза на Скоти, че иска да напусне.

— Ах ти, кучко — възкликна той. — Как можеш да ми свиеш този номер след осем години съвместна работа? К’во искаш да ти кажа? Освен „честито“. Сега ми се махай от очите поне за няколко дни, че не мога да те гледам от яд.

Кейт даде апартамента си на Уолт стрийт под наем за три години на някакъв висш служител от „Дженеръл Мотърс“, даде си мебелите на склад и отлетя за Ню Йорк, където Том беше взел под краткосрочен наем апартамент с офиси на единадесетия етаж на Петдесет и трета улица.

Прекараха безброй вечери в апартамента на Джуди в опити да намерят име на списанието. Най-накрая решиха да го нарекат „Виърв!“^[1], с удивителна накрая. Това име излъчваше ликуващото чувство да си жив (което искаха да предадат и на читателките си), освен това беше кратко и се помнеше лесно.

 

 

„Виърв!“ даде първия си прием в „Четирите сезона“.

Том, сякаш излязъл от някоя от картинките с изискани и безупречно облечени манекени в „Ню Йоркър“, произнесе кратко встъпително слово. После Джуди представи екипа си и разясни политиката на редакцията. Това продължи почти четиридесет минути.

Докато слушаше речите, Кейт изпитваше странно чувство на незаинтересованост, сякаш наблюдаваше самата себе си някъде отстрани. „Ключът към себеизявата е стилът и всяка жена трябва да се учи да развива свой собствен стил. Всяка читателка е важна, защото е личност, а ние искаме да насърчим нейната индивидуалност. Но освен това всяка читателка е част от една изключителна икономическа сила. Кои са тези, които харчат най-много в тази страна? Не е нито Джаки Кенеди, нито За За Габор или пък Лиз Тейлър. Огромната маса американски жени вероятно е най-харчещата сила в света. «Виърв!» не само ще им покаже как да харчат парите си, а и как да ги печелят, заработват и умножават. Време е жените да започнат да мислят повече за парите и да разполагат с повече пари за себе си. Искаме ясно да заявим това“.

Джуди се надяваше, че списанието ще даде на читателките си подкрепата, която тя самата беше намерила у Кейт, Максин и Пейган. Заедно те четирите несъмнено бяха разкрили най-доброто една в друга. Какво би била всяка една без другите три? Кейт беше единствената, която притежаваше истински талант, но тя беше тиха като мишле и прекалено притеснителна. Ако не беше Джуди да я подтиква, тя сигурно щеше да си остане една нещастна разведена жена, харчеща твърде много пари в „Хародс“. Без Кейт, Пейган би била саможивка, отгледана в привилегирован свят, в който никога не се беше чувствала удобно — объркана, безнадеждна алкохоличка. Максин беше стигнала далеч благодарение на своята решителност и упорит труд, но никога нямаше да стане световноизвестна, ако Джуди не я беше представила на света, а въпреки че самата Джуди беше упорита и предприемчива, никога не би започнала свой собствен бизнес, ако Максин не я беше натиснала настойчиво да го стори. Поотделно всяка една щеше да бъде победена от собствените си слабости. Заедно те притежаваха сила, бързина и стил — това, което „Виърв!“ щеше да насърчава, колкото се може повече.