Шърли Конран
Лейс (48)

47.

Изгледът от ухаещата на жасмин тераса към долината напомняше картина от Сезан. Редици сребристи маслинови дървета се катереха до синята линия, където планината се среща с небето на Южна Франция. Тъмни кипариси ограждаха пътя до Ванс, виещ се между вилите с цвят на теракота, заобиколени от портокалови и лимонови дръвчета.

— Не е типично за Джо да закъснее, без да ни предупреди — извини се Лили на Цимер. — Обикновено шофьорът му телефонира от колата. Сигурен ли си, че ти каза в три и половина, Константин?

— Да, сигурен съм, че Джо каза три и половина, но всъщност това е без значение. Договорите могат и да не бъдат подписани днес. Можем да им сложим задна дата.

Едрият мъж й се усмихна, но само с уста. Полузатворените му очи с тежки клепачи никога не изразяваха никакво чувство. Месестият му остър нос надвисваше над пищни мустаци и брада. Сребристи кичури коса до раменете правеха Константин Деметриос да изглежда странно патриархален, приличащ по-скоро на гръцки православен свещеник, отколкото на адвокат.

Зад тях се простираше вилата, украсена богато като сватбена торта и огромна като палат. Мраморната тераса, на която седеше Лили, беше просторна като бална зала и оградена с класическа балюстрада, върху която имаше каменни урни, засадени с бял здравец и гипсарка.

— Е, ще им кажа да отложат чая с още половин час — каза Лили. — Иска ли някой от вас да се разходим из градината?

Деметриос поклати глава, но Цимер стана.

— Всичко изглежда прекалено съвършено, за да е истинско, Лили. Ще проверя дали тези тисове не са пластмасови.

Той посочи с ръка отвъд мраморните статуи, които заобикаляха великолепния бароков фонтан под тях, към оградената с жив плет пътека, водеща към тридесетметровия басейн.

Лили пъхна ръката си в неговата и тръгнаха към заоблените мраморни стъпала.

— Отглеждаме си наши собствени зеленчуци и плодове. Всичко, което ядохме на обяд, е от имението. Всеки ден главният градинар ни ги носи. Гледаме също така и пилета, пуйки и прасета; сами си изстискваме зехтин и си правим вино розе — е, без етикет, но е много хубаво.

Цимер се засмя.

— Като те слуша човек, ще си помисли, че става дума за нещо старомодно и провинциално, но всъщност това имение сигурно е едно от най-разкошните на френската Ривиера. Твърде различно от онази усойна вила, в която те открих преди три години.

Като мина покрай една от статуите, той я потупа по мраморното дупе.

Всъщност голямата къща не го интересуваше много, но все пак трябваше да признае, че картините в нея бяха чудесни. Нямаше го задължителния Ел Греко, никакъв съмнителен Рембранд, никакъв второкласен Дега или пък изпълнен със съзнание за собственото си умение Салвадор Дали. С изключение на малка рисунка на река от Констабъл, повечето картини бяха нарисувани след 1850 година и очевидно бяха подбрани от познавач за негово собствено удоволствие. Любимата картина на Цимер беше една изящна творба на Сьора в бледоморави тонове, която изобразяваше млада берачка на зеле, но от този Моне тук — езерото с лилиите в Гиверни — дъхът му секваше.

— Да, толкова е различно от всички останали места, в които съм живяла — каза Лили, като се приближиха до кипарисовата пътека. — Всичко при мен се промени преди три години, слава богу. Водим много спокоен живот и когато не снимам филм, прекарвам повечето от времето си тук. — Замълча за миг, докато крачеха бавно към аквамариненото езеро. — Първото нещо, което Джо направи, бе да ме освободи от всякакви договори със Серж. Константин се занимаваше с това — той е главният адвокат на Джо и те са стари приятели, така че често се виждаме с него. Ако в някой договор съществува някаква вратичка, то Кон я открива. Никога не подписва нещо, от което не може да се измъкне.

Тръгнаха наляво по склона. Пред тях, полускрита от дърветата, изникна проста бяла правоъгълна постройка. Цялата северна стена беше остъклена.

— Казах ли ти, че уча история с един пенсиониран професор във Ванс? — попита Лили. — И следобед обикновено рисувам. Това е нашето студио.

Натисна едно копче и дървената врата се отвори към стая, висока около шест метра, осветена от прозорци на тавана. Вътре миришеше на терпентин, ленено масло, прах и „Диорисимо“, този ухаещ на момини сълзи парфюм, който Лили употребяваше винаги. Имаше четири големи статива, няколко табуретки и две стари дървени маси, всички опръскани с боя.

— Още не ме бива много, но обичам да рисувам. Вземам уроци два пъти седмично. Джо избра строг учител, защото иска да науча нещо за структурата на рисуването, а не само да плескам с боя.

— Колекцията на Джо е направо фантастична.

Лили се поколеба, преди да отговори.

— Тя не е негова. Всички картини са мои. Подари ми ги на последния ми рожден ден.

Цимер зяпна.

— Всичките ли? Заедно с онази царевична нива от Ван Гог и аквариума със златни рибки на Матис?

— Да, всичките, цялата колекция. Още не си видял онези горе.

Спомни си рождения си ден. Макар че беше октомври, спалнята й беше пълна с кремове и рози. Джо беше я завел до големия еркерен прозорец. На кръгла мраморна маса лежеше голяма старинна кутия, инкрустирана с абанос и фигурки на купидони от слонова кост. Беше отворила кутията, очаквайки да види някакво бижу, но вместо това намери купчина юридически документи. Джо беше обяснил, че документите доказват автентичността на всяка една картина, а също така и това, че тя, Лили, вече е законният им собственик. Подаръкът беше сравнително бърз, дискретен начин да й даде цяло състояние. Музеите по целия свят биха наддавали яростно за повечето от тези картини. Ако искаше да си купи къща в Париж или апартамент в Ню Йорк, просто трябваше да продаде една от тях.

Цимер подсвирна.

— А пък казват, най-добрият приятел на едно момиче били диамантите.

— О, аз имам и диаманти, и много, много разкошни перлени огърлици. Джо обича да ме гледа с диаманти и перли. Казва, че най-добре изглеждам в бяло, с искрящи китки, шия и коси.

Цимер отново подсвирна. Стиаркос очевидно беше все още луд от любов. Те излязоха от студиото и тръгнаха по обраслия хълм обратно към дългата ниска къща.

— Това ли всъщност искаш, Лили? Този тих живот? Не е ли твърде улегнал за двадесет и четири годишно момиче?

— Това, което всъщност искаш да кажеш, е как мога да бъда щастлива с мъж почти четиридесет години по-стар от мен, нали? Хората винаги ме питат със заобикалки за това. Разбира се, Джо не е млад. Той не може да подскача нагоре-надолу и да играе тенис с часове и вероятно ще умре преди мен. Разговаряли сме за всичко това. Но това е единственият му недостатък и той всъщност не ме вълнува особено. — Лили се наведе и дръпна силно едно клонче от храст розмарин. — Всъщност аз се чувствам през цялото време в неизгодно положение, когато съм с него, защото съм толкова невежа.

— О, любимият номер на старците — каза Цимер. — Да отвориш очите на младо момиче, да му вдъхнеш благоговение към себе си, да бъдеш добър с него… Докато то срещне някой друг, който му каже: това не е бог, а само един стар мъж с пари.

Лили се намръщи.

— Странно как другите мъже не могат да допуснат, че у Джо има нещо друго освен парите, нещо, което ме привлича. — Тя укорно насочи към него клончето розмарин. — Джо притежава много предимства, които един млад мъж не би могъл да има. Сам си е проправил път в живота, сам си е изковал бъдещето. Има кураж и това винаги е привлекателно в един мъж, независимо на колко е години. Възрастта не е от голямо значение за един интелигентен мъж, защото той не разчита само на физическите си атрибути, за да привлече една жена. — Тя стри няколко розмаринови връхчета между пръстите си и замълча за миг, за да вдъхне уханието им. — Обичам да слушам Джо да ми говори. — Отново ги помириса. — Разбира се, не отричам, че Джо може да осигури това, което жените по традиция винаги търсят в мъжа: закрила и сигурност.

Гласът на Лили потрепери, докато втъкваше розмариновото клонче в нагръдника на роклята си. Джо беше въплъщение на всички мъже закрилници, които й бяха липсвали, след като загуби Феликс, и затова тя го обичаше със страстна благодарност.

— Всъщност дори не мисля, че възрастта на Джо е някаква пречка, защото без възрастта си той нямаше да има тази мъдрост, която идва с опита. Една трайна връзка не се крепи само на сексуална лудост и безкрайно сексуално вълнение, а на… разбиране и толерантност.

— Искаш да кажеш, че тук няма сексуална лудост?

— Джо никога не ме е оставял незадоволена, Цимер. Нито веднъж. А не мога да кажа същото за повечето мъже в живота си.

Почти бяха стигнали дългия басейн, чиято безукорна повърхност не бе накърнена нито от полъх на вятър, нито от паднало листенце.

— Ще се жените ли?

— Какъв е смисълът? Нямам определено желание да се омъжа за Джо. Знаеш ли, толкова много жени са се опитвали да го накарат да го направи. Не искам женитба.

Цимер се извърна, за да я погледне, и вдигна въпросително вежди.

— Не, Цимер, аз искам Джо. Не търся женитба. Така той знае, че не съм… това, което неговите деца му казват за мен… че ламтя за парите му.

Тръгнаха покрай синия басейн. Повърхността му се набразди от лек вятър. Лили добави:

— Във всеки случай Джо никога не е споменавал нищо за женитба, макар и да съм сигурна, че е мислил за това. Цимер, не си ли забелязвал, че много богатите възрастни мъже никога не се женят за своите сладки малки любовници? Страхуват се да не станат за смях, особено ако бракът не потръгне. А пък, изглежда, че винаги така се получава.

Поеха нагоре по изтритите каменни стъпала. Един лакей с бели ръкавици тъкмо полагаше сребърен поднос с прибори за чай на масата на терасата.

— Не искам да ти се бъркам, Лили — каза Цимер, — но не виждам как ще продължи всичко това. Животът ти едва сега започва, а ти се обвързваш с мъж, чиито живот е към края си. И все пак не си щастлива, не го отричай. Аз работя с теб и те познавам. Теб все още те управляват, макар и по различен начин. Да се преструваш, че ти харесва този улегнал живот на почтена омъжена жена на изгодно местенце! Ти си великолепна актриса и никога няма да достигнеш мястото, което ти се полага, ако се полупенсионираш. Публиката забравя, ако не й се напомня постоянно. — Той сви рамене. — Твоята собствена личност потъва като в тресавище. Стиаркос трябва да управлява всичко, което му падне, дори теб, и за теб отново има опасност да загубиш себе си. Ако се откажеш от истинската си самоличност, ще загубиш същността си. Когато живееш според нечии други критерии, предаваш собствените си. Ти се превръщаш в ехо на Джо, Лили.

Лили изглеждаше разгневена.

— Никога не съм се чувствала самостоятелна личност. Какво губя тогава?

Минаваха покрай храст орлови нокти и Цимер се пресегна и откъсна едно клонче.

— Ясно е, че Стиаркос може да ти купи много скъпи играчки, но не си ли забелязала, Лили, че при цялото си богатство той не се е опитал да ти даде това, което наистина искаш?

— Млъкни, Цимер! Не можеш да знаеш какво ми дава Джо. Той ме кара да се чувствам закриляна, даде ми достойнство, образова ме и… иска много малко в замяна.

— Но не се е опитал да ти даде това, което всъщност искаш, защото съзнава опасността. Можеше да намери родителите ти. Но го е страх, че ако намериш истинската си самоличност, ще загуби властта си над теб. А той има много силно чувство за собственост, харесва му да си зависима от него, защото ако не си — може и да го напуснеш!

— Как смееш да говориш така за Джо! — каза Лили и го погледна свирепо.

— Лили, аз съм един от малкото мъже, които те ценят и не искат да те притежават. От години знам, че няма да се усетиш „истинска“, както казваш, докато не получиш истинско самочувствие. В момента можеш да го имаш само като си смениш перушината и бъдеш една измислена личност.

Слънцето печеше. Лили изглеждаше изтощена и отчаяна.

— Цимер, мисля, че е най-добре да си отидеш.

— Скъпа, тъкмо си тръгвах. Предай на Джо колко съжалявам, че не се видяхме.

Лили го изпрати до аленото му мазерати, паркирано посред бялата пясъчна алея, после тръгна бавно към къщата.

Изведнъж на отворената предна врата се появи Деметриос, затича се към нея със странно бавни движения — тежък мъж в тъмен скъп костюм. Обзе я странното предчувствие за беда.

Деметриос се насочи към нея, пясъкът хрущеше под бавните му стъпки, розовата му копринена вратовръзка се развяваше над сакото. Толкова беше необичайно да го види да тича.

Веднага разбра, че с Джо се е случило нещо ужасно.