Шърли Конран
Лейс (45)

44.

Скоро след като Джуди се върна в Ню Йорк, Том цъфна на вратата й.

— Осигурихме си първия мръсен филм. „Емпайър Студиос“ са купили онзи френски филм, „Q“. Заглавието е игра на думи, нали помниш? На френски значи „дупе“. Лили играе главната роля и ние трябва да й организираме рекламното турне. Трябва да измислим нещо по-специално, защото английският й не го бива много. Нещо против да се заемеш с това?

— Не, разбира се. Може да го вържем и с Годината на изумрудите, организирана от Бижутерската федерация. Мислиш ли, че на Лили няма да й хареса да обикаля накичена с изумруди за два милиона долара? И това ако не е нещо специално!

Джуди уреди обиколката за началото на януари, който почти винаги беше мъртъв сезон: нямаше никакви особени събития, всеки си стоеше вкъщи пред телевизора. Реши да придружи Лили, защото Лили беше определено труден човек, а и изумрудите можеха лесно да й навлекат някаква неприятност. Така или иначе, на Джуди й беше време да иде в прованса.

След спънки от Легиона на благоприличието и от многобройни религиозни организации от Байбъл Белт^[1], „Q“ излезе на екран точно преди двадесетия рожден ден на Лили и след Коледа тя излетя за Щатите да го рекламира. Серж беше пристигнал преди нея. Искаше да поговори с някои хора от Крайбрежието^[2]. За изненада на Лили той не я посрещна, когато пристигна, но рецензентът, когото бяха наели и който я чакаше на летището, й каза, че Серж не се чувствал добре и щели да се видят при басейна на хотела. „Позната история — помисли тя — сигурно е махмурлия. Или е с маце.“ Много й беше неприятно: да прелети половината свят, за да се види с него, а той дори да не си даде труд поне да се яви на летището.

Цупеше се през целия път до Бевърли Хилс.

Откри Серж да лежи на жълта кушетка от слънчевата страна на аквамаринения правоъгълник. Срещу него имаше редица отворени отпред кабини с навеси в жълто и бяло. Няколко деца скачаха от трамплина в единия край, но освен тях никой друг не плуваше: никоя от жените не беше с коса, която да може да се мокри. Прическите им бяха безупречни и с двадесет години назад в модата, а някои от тях дори носеха диамантени бижута с банските си костюми. Серж погледна Лили, вяло помаха с ръка и изстена:

— Божичко, колко ми е зле!

Тя се насили да изглежда загрижена и внимателна, приведе се да го целуне по бузата.

— Какво има, Серж?

Той отново изстена с раздразнение, почеса косматия си корем, повдигна слънчевите си очила и каза:

— Черният дроб. Хотелският доктор каза, че имам нужда от почивка. Господи, не мога да ти опиша колко зле се чувствам.

— Защо не си легнеш тогава?

Тя все още не беше убедена, дори не повярва, че е ходил на лекар. Просто му беше адски приятно да си лежи тук на слънце, а палмите да полюшват листа над високите розови стени. Сигурно си беше скрил тук някое маце.

— Какво пиеш?

— Шибан портокалов сок и нищичко в него — докторът така нареди.

— Може ли да опитам? — Тя си сръбна от чашата му. Наистина беше само портокалов сок. Може пък действително да беше болен.

— Искаш ли сок или нещо друго, Лили?

— Не, благодаря, може би нещо за ядене. Този доктор даде ли някакво лекарство? Колко време мислиш, че ще си болен? Трябва да тръгнем в четвъртък, както знаеш.

— Да, притеснявах се за това.

Докато Серж се надигаше от кушетката и се увиваше в лимоненожълта хавлиена роба, Лили още веднъж обходи с поглед басейна. Мъже на средна възраст с черни очила четяха „Варайъти“. Неколцина други, с тъмен загар и тежки златни верижки около врата, едновременно пушеха пури, играеха табла и говореха по телефона.

— Изобщо не си представях така Холивуд. Тези хора изглеждат толкова обикновени, съвсем като всички останали семейства, отишли на курорт.

Какъв хотел беше избрал Серж? Къде бяха звездите? Лили беше разочарована.

В момента, когато Серж се помъкна към масичките на кафенето в единия край на басейна, едно бледо, изящно същество със златни къдрици до кръста се появи на стъпалата, водещи към хотела. Носеше виненочервен цял бански костюм, виненочервени сандали с висок ток и ноктите на краката й бяха лакирани в същия цвят. Нежно и внимателно, като че ли се грижеше за болно дете, тя прилежно започна да маже с плажно масло гърдите на мъжа, който я придружаваше — дребно съсухрено джудже с глава, подобна на изпъстрено с кафяви петънца яйце.

— Това не е „звездичка“, а курва — каза Серж, отгатвайки мислите на Лили. — Някои от тях са наистина прекрасни, скъпа. Тази е виждала повече хотелски легла, отколкото разпространителите на Библията от организацията „Гидиън“^[3]. Ела сега, ако искаш да хапнеш.

Приближиха се до една от белите тапицирани пейки, седнаха и си поръчаха салата „Цезар“^[4]. Серж мрачно я зачопли.

— Всъщност, Лили, докторът ми забрани да пътувам с теб. Трябва да остана тук, може би да вляза в клиника, да си направя изследвания…

— Не ти вярвам! — Лили тресна вилицата на масата, наведе се към него и вбесено зашепна, за да не чуе келнерът. След онази статия от Кейт в „Глоуб“ изпитваше ужас да се среща с журналисти без Серж. — Сама ще говоря с този доктор.

„Само че това няма никакъв смисъл“ — помисли си тя. Серж сигурно се беше разбрал с него. Правилно се беше досетила в началото. Той си е намерил някоя кучка. Кадифенокафявите й очи гледаха свирепо.

— Намерил си някоя тук. — Тя говореше тихо, бързо и яростно.

Серж знаеше, че тя ей сега ще избухне.

— Само това липсваше. Да нямам никаква закрила по време на турнето, защото моят тъй наречен мениджър си почива в Холивуд, този прочут курорт. Тя го погледна свирепо. — Чупиш ме на това турне, за да можеш спокойно да чукаш някоя друга мацка, и то с моите пари.

— За Бога, Лили, трябва ли да правим скандал, преди да са минали и пет минути, откакто си дошла? Дори и да не знаят френски, хората чуват, че се караме. Не повишавай шибания си глас и мисли с шибания си мозък.

Трима млади мъже се стовариха на пейката от тяхната страна, поръчаха си три кафета без мляко и поискаха телефон.

— Помисли само — настоя Серж. — Нито веднъж не съм те оставил да се срещнеш сама с някой проклет репортер, откакто онази английска кучка те оклепа, така ли е? Е, мислиш ли, че изведнъж ще те бутам да ходиш на адски важно и скъпо четириседмично турне съвсем сама? Моето финансово бъдеще е заложено на карта в същата степен, както и твоето.

— Истина е. — Но все пак тя изпитваше някакво неприятно чувство. — Не ми казваш всичко. Нещо не е наред, извърташ. Усещам го.

— Лили, скъпа, когато ми паднеш насаме в малкото ни розово бунгало, ще ти избия шибаните зъбки, ако не млъкнеш — каза Серж. — Чувствам се като смъртник; всъщност може би наистина умирам, а ти правиш скандал. — Той изпитваше едва ли не самодоволство, че за първи път тя грешеше. — Няма друго маце тук, но дори и да имаше, нищо нямаше да мога да му направя. Толкова ми е кофти, че не мога да си вдигна главата, а да не говорим за нещо друго. — Серж бутна салатата си настрана. — Можеш сама да говориш с доктора, като дойде да ме види утре. Между другото, помолих го да те прегледа набързичко. Помислих си, че не е лошо да проверим дали наистина си добре, преди да започнеш това турне. И не се притеснявай — не отиваш сама. Президентката на рекламната агенция, която организира турнето, ще пътува с теб, а аз ще ти се обаждам всяка вечер… А сега, моля те, може ли да получа малко съчувствие?

Той с положителност не изглеждаше добре. Всъщност — видът му беше ужасен. Разкаяна, Лили се наведе към него и го потупа по ръката.

Серж наистина беше болен. В действителност беше пипнал сифилис. Преди няколко дни бе забелязал две подутини на слабините си, а после откри и малко мехурче под препуциума. „Мамка му“ — си беше помислил и бе позвънил на доктора, защото с това шега не бива, то може да ти скапе мозъка, да те парализира, да ти унищожи носа, дори да те убие.

Докторът отправи обичайното предупреждение за уведомяване на секспартньорите, моментално игнорирано от Серж, и предписа незабавно лечение с пеницилинови инжекции — тъкмо това бе причината Серж да не заминава никъде и да зареже турнето, което предвиждаше всеки ден да са в различен град.

Слава богу, че не беше се докосвал до Лили от известно време. Но въпреки това докторът беше казал, че трябва да й направи общ преглед. Тя щеше с изненада да открие, че в него е включено и гинекологично изследване, но Серж щеше да предостави на доктора да се оправи с това — плащаше му достатъчно, за да бъде дискретен.

Ако Лили беше чиста, нямаше нужда да й казва нищо. Не искаше да я разстройва преди турнето. Но се притесняваше. Не му се искаше да изпраща машинката си за пари сама някъде, където няма да може да я държи под око.

 

 

И така, Лили пристигна сама на летище „Кенеди“, загърната в дълго до глезените палто от черна лисица, косите й образуваха тъмен облак около бледото котешко личице. Изморена от нощния полет, тя едва размени няколко думи с Джуди по пътя към хотел „Пиер“, където я чакаха двама бодигардове и човек от охраната на Бижутерската федерация. Влязоха заедно в канцеларията на управителя, превъртяха ключа на вратата, отключиха сейфа, извадиха отвътре голяма плоска тъмнозелена кожена кутия, сложиха я на бюрото на управителя и я отключиха. Всички отправиха поглед към Лили. Тя се приближи, бавно отвори капака и присъстващите затаиха дъх.

Вътре, върху тъмнозелено кадифе, като символ на Годината на изумруда, лежеше великолепна гривна от ослепителни изумруди, заобиколени с диаманти, брошка от изумруди и диаманти, чифт зелени обици на винт, чифт тежки висящи ивици и два пръстена към тях — и двата от изумруди с четвъртита форма, обградени с диаманти. Но основният експонат беше една великолепна изумрудена огърлица.

Бавно, с две ръце, Лили вдигна и я сложи до бялата си шия. Умората й се стопи, когато погледна в огледалото зеления огън, който пламтеше на гърдите й.

— Нека ви покажа какво може да се направи с нея — каза Джуди, вдигна една сребърна диадема, закрепи огърлицата на връхчетата й и така я превърна в тиара, после леко я положи на главата на Лили. Стори им се, че Лили порасна поне с една педя. Беше величествена като Снежната царица.

— Така ще бъде чудесно — каза Джуди. — Ще ви снимаме с това, след като се освежите. Извинете за бързането, но снимките ни трябват веднага за материалите за пресата. В апартамента ви чака фризьор.

Към пет часа същата вечер голямата зала за приеми беше замъглена от цигарен дим и гъмжеше от журналисти, прелистващи тъмнозелените папки с информационни материали. Всички утихнаха, когато Джуди стъпи на подиума, за да представи Лили, после отправиха очаквателни погледи към вратата, зад която Лили бавно броеше до десет, преди да влезе.

И изведнъж тя се озова в залата — с отметната глава, вдигната брадичка, в бяла сатенена вечерна рокля — съвършен фон за изумрудите, които искряха от косата й, шията, ушите, китките.

Усмихна се бавно и нежно, после се приближи до Джуди, обгърната от зелен пламък, в рокля, подобна на лунен лъч.

„Има финес — помисли Джуди със задоволство, — прилича на принцеса, не на евтината стриптийзьорка, която очаквахме. И какъв контраст с онези мокри дрипи, които носеше във филма! Защо пък да не накарам Ги Сен Симон да се заеме с дизайна на целия й гардероб по време на турнето!“

 

 

В цяла Америка хотелските детективи ги очакваха, а полицията беше нащрек. След предаването „Днес“ и други телевизионни и вестникарски интервюта в Ню Йорк те излетяха за Сиатъл, после на юг за Хюстън, Далас и Атланта, отново на север към Филаделфия, Бостън, Кливланд, Балтимор и Детройт, после Лос Анжелис, Синсинати и Питсбърг, където Лили беше обсадена от тълпата и те бързо решиха да сменят хотела. За Лили градовете представляваха една неясна, объркваща смесица от хотелски апартаменти, строго охранявани коли, самолети, магнетофони, фотоапарати и въпроси. Тя трябваше да се концентрира, за да схване въпросите, често изричани бързо и с необичайно произношение, понякога собствените й отговори я дразнеха, друг път си търсеше думите, но пресата беше дружелюбна, а отзивите — фантастични.

Мърв Грифин беше непринуден, Фил Донахю — привлекателен. Майк Дъглас леко я взе на подбив за това как ли се чувства едно бедно сираче, накичено с изумруди за два милиона долара. Накрая той шеговито заключи, че изумрудите са почти неудобство за всяка нормална, щастлива жена — изискват прекалено много грижи и отговорности. Джони Карсън хареса Лили от пръв поглед и успя да отрази кариерата й достоверно, но със съчувствие, като направи гадните неща да звучат ужасяващо, но като низ от препятствия, които Лили е трябвало да преодолее, за да достигне това, което й е било предопределено в действителност: да бъде в центъра на славата и да сияе с блясъка на тези зелени изумруди.

Въпреки това Лили усещаше, че се повтаря твърде често, когато със запъване се мъчеше да дава различни отговори на едни и същи въпроси, изричани от различни уста и пред различни микрофони. Рядко напускаше хотела и вечеряше в апартамента си. Понякога включваше телевизора, но обикновено заспиваше преди края на програмата.

Въпреки лукса и грижите, които я заобикаляха, в понеделника на четвъртата седмица тя стоеше със зачервени очи, потисната, изтощена и кихаща под хапещия леден вятър на Чикаго.

— Горе главата, това е последната ти седмица — утешаваше я Джуди. Малката не й беше създавала никакви неприятности досега. Беше тиха, всъщност почти отпусната, въпреки че като по чудо се оживяваше, щом видеше фотоапарат.

— Чудесно се справи досега. Всички са изтощени и объркани след три седмици пътуване. Всички повтарят едно и също. Знаеш ли какво, ако наистина се чувстваш много зле и не можеш да се справиш, ще анулирам всичко за този следобед. Единственото наистина важно нещо е Соупи Финеган тази вечер. След това ще те напъхаме в леглото, ще ти дадем няколко аспирина и ще те оставим сама.

 

 

Соупи Финеган беше усмихнат, нетърпящ възражения ирландец, зареден с двойна доза ласкателства и тройна доза чар, които внимателно бяха насочвани към неговата публика, състояща се от почтени буржоазни матрони. Соупи знаеше как те реагират на всяка негова дума, намек или жест; той почти ги виждаше: с крака на масата и чаша кафе в ръка да гледат своя добър приятел Соупи, който се придържа към техните стандарти и споделя техните възгледи, който иска, също като тях, спокоен безпроблемен живот и се радва на същите прости семейни удоволствия като тях. Не беше необходимо да знаят; че Соупи носи ластичен колан под костюма си, току-що си е направил втора козметична операция на лицето и е побъркан на тема средства против запек, особено клизми, правени от млади санитари.

Докато чакаше знак от водещия, Лили си налагаше да не сяда на предложения стол. Ако седнеше, нямаше да може да се изправи. Трябваше да изиграе само това малко представление и после щеше да се строполи в леглото и щяха да повикат лекар. Челото й гореше, главата й бучеше; едва чуваше. С положителност не можеше да продължи на следващия ден.

По-късно тя щеше да съжалява, че се бе съпротивлявала онази вечер, тъй като Соупи Финеган безмилостно я принесе в жертва на олтара на почтеността. Беше чаровно внимателен към нея в зелената стая и Лили беше неподготвена, когато той внезапно започна да я напада с висок, бърз, осъдителен монолог, да се нахвърля върху нея с въпроси, като че ли тя беше на кръстосан разпит, при това сам си отговаряше и не й даваше възможност да каже нито дума. След една дълга тирада Соупи внезапно се отдръпна от камерата и се обърна към обърканата Лили:

— Как точно бихте определили себе си?

— Ами, аз съм актриса.

— Значи не бихте се определили като жена, която се излага на показ и то почти веднага след като е завършила училище и то за който и да е господин, готов да плати за това съмнително удоволствие?

Соупи говореше все по-високо и бързо. В режисьорската будка Джуди скочи. Предвиждаше какво ще стане. Самодоволният глас продължаваше да обвинява Лили:

— Да разголвате тялото си за наниз изумруди!

Джуди хукна по коридора към студиото. Лили никога нямаше да успее да се справи сама.

Но тя успя. Зашеметена от гръмогласния поток обвинения, Лили отначало се уплаши, че ще избухне в сълзи, помъчи се да отговори, търсеше с мъка английските думи и заекваше. Но достатъчно беше плакала тайно. Досега винаги беше успявала да прикрие истинските си чувства пред хората. Това беше единствената й защита — и тайна гордост. Да плаче заради това копеле? Без много да мисли, тя прикри чувствата си с гневно действие — скочи на крака и откъсна изумрудите от ушите си.

— Това не са мои изумруди — каза тя с нисък глас. — Писна ми от вас, и от тях. Знаех си, че носят нещастие. Изумрудите винаги носят нещастие!

Измъкна рязко гривните от китките си, задърпа с две ръце огърлицата, като счупи закопчалката и одраска врата си.

— Вие ги носете — извика тя и хвърли бижутата в закръгления скут на слисания Соупи Финеган. — Вие изпитайте какво е да те изкарват на показ като животно от цирка.

Лили не знаеше какво прави, само съзнаваше, че трябва да избяга; стрелна се покрай камерите и бодигардовете си към вратата на студиото и налетя на Джуди, която се беше втурнала по коридора от противоположната страна.

— Моля ти се, Лили, върни се, ще продължим заедно. Моля те, моля те.

Лили я отблъсна и я изгледа яростно.

— Лили, на твоя страна съм. Но не можеш да си позволиш да избухваш така.

Лили продължаваше да я гледа свирено. Джуди също кипна.

— Защо хората трябва винаги да са мили? Трябваше да си премълчиш и да се усмихнеш или да изглеждаш изпълнена с достойнство, за бога, тогава можеше да спечелиш поне малко съчувствие от публиката. А сега се държа като невъзпитано хлапе от улицата, точно както той те описа. Да кажеш, че изумрудите носят нещастие! И то два пъти! След броени часове това ще се говори из цяла Америка.

Тя направи знак на обикалящите наоколо бодигардове.

— Да се върнем в гримьорната ти, Лили. Господи, не мога да реша дали да се обадя на Бижутерската федерация и да им се извиня, или кротко да си прережа гърлото.

„Или пък твоето“ — помисли си тя, докато мъкнеше Лили по коридора, отпращаше с махване хората и не спираше да мърмори:

— Не мога да повярвам, че го остави така лесно да те хване натясно, толкова е непрофесионално, Лили. Можеш ли да си представиш Джейн Фонда или Лайза Минели да се държат така? Или която и да е друга известна актриса? О, боже, къде ли мога да намеря бижутер по това време да поправи тази огърлица, преди да заминем утре?

— Аз заминавам сега — каза рязко Лили, когато влязоха в гримьорната й. — Никакво турне.

— Не можеш да си тръгнеш по средата на турнето — ужасено каза Джуди.

— Напротив, мога. И още как! О, забравих това. — И тя издърпа пръстените от пръстите си, внимателно ги сложи на масичката с гримовете, грабна си палтото и излезе.

Щом се върна в хотела, Лили хвърли няколко дрешки в един куфар и поръча разговор със Серж. Той не беше в бунгалото си. Отново му телефонира, когато стигна до летище „О’Хеър“, но пак никой не отговори.

Главата я щракаше от болка. Лили седна и прекара два часа в очакване на самолет за Лос Анжелис и неговото спокойствие.

 

 

Серж беше поразен, като видя раздърпаната Лили да се появява среднощ в стаята му. Седна в леглото си. Беше сам. И двамата отбелязаха това.

— Какво става, по дяволите? Трябваше да си на турне още цяла седмица. — Той сънливо присви очи от внезапната светлина. — Къде е онази от рекламната агенция? Не плачи, ангелчето ми, ела при тате. Лили се хвърли в обятията му. Серж я ужасяваше, потискаше я, биеше я, но въпреки това Лили все пак се чувстваше сигурно с него.

— Тя е в… в… все още в Чикаго. Аз ти звънях от хо… хо… хотела, после пак ти се обадих, когато сти… сти… стигнах до летището, пратиха да те търсят, но т… т… теб те нямаше и аз ча… ча… чаках на „О’’Хеър“ и х… х… хванах следващия самолет дотук.

Тя отново избухна в сълзи.

— Хайде, хайде, ангелчето ми, успокой се. Каквото и да се е случило, Серж ще го оправи. Хайде, хайде, ето така. — Той продължи да гали косата й, докато хълцанията преминаха в подсмърчания, после я обърна към себе си и я целуна. — Хайде сега, ангелчето ми, кажи на Серж какво има.

Последва мълчание, после Лили каза:

— Първата част беше чудесна и приемът в Ню Йорк беше чудесен, всички се държаха толкова добре. — Тя отново млъкна за момент. — Жената от агенцията беше мила и внимателна. Но имахме толкова много демонстрации на ден, а английският ми просто не го бива много. — Тя кихна. — Такова облекчение е да говоря отново на френски с теб. И то без да ме дебнат. — Тя се закашля силно. — Винаги на английски, разбираш ли, и толкова бързо… После хванах някакъв вирус и хотелският доктор, май беше в Мичиган, ми даде хапчета, но те ме направиха сънлива и глупава. Главата ми беше като голям балон, натъпкан с памук.

Лили грабна друга хартиена кърпичка, тъй като започна отново да киха.

— До вчера вечерта главата ми се пръскаше от болки и взех някакви други лекарства, защото, кълна ти се, иначе нямаше да мога да мръдна.

Тя смъкна обувките си, после дрехите и ги пусна на купчинка до леглото.

— И най-накрая тази отвратителна малка свиня да ми каже такива гнусни неща пред хиляди хора — каква гадна курва съм и какъв възмутителен пример за младежта на Америка…

Серж си помисли, че дори й с течащ нос и сълзящи очи, дори когато напълно е загубила самообладанието си, голата Лили, въпреки всичко, представлява страхотна гледка. И за негова изненада, тя му беше липсвала. Все едно някой да открие, че му е липсвало кучето, което обикновено е ритал.

— Имах чувството, че съм на кръстосан разпит за убийство.

— Хайде, хайде, цветенцето ми — утешаваше я Серж, обгърнал я успокояващо с една ръка.

Серж се обади на Джуди в Чикаго и с тъжен глас обясни, че Лили има тридесет и девет градуса и че докторът е наредил да не я безпокоят. Надявал се, че ще се оправи след няколко дни. Може би не е трябвало да я пуска на турнето, горкото дете. Била се скъсала от работа цяла година, наистина била преуморена, а сега пипнала и грип.

Но Лили не се оправи след няколко дни. Беше работила под напрежение нонстоп месеци наред, беше придумвана, подлъгвана и тласкана до изнемога от Серж. Две седмици по-късно все още беше на легло, отпусната и апатична. Не даваше признаци, че чува Серж, ронеше безмълвно сълзи, ако някой й заговореше, не искаше нито да яде и да пие, нито да чете или да гледа телевизия. Просто лежеше в леглото, равнодушна като парцалена кукла.

— По-добре е да я преместим в частна клиника — каза лекарят. — Тя страда от това, което се нарича изтощение или клиническа депресия — така обикновено се описва това състояние, когато се касае за знаменитост. Страхувам се обаче, че й предстои тежка нервна криза.

Последва мълчание.

Серж изглеждаше загрижен.

— Кога пак ще може да работи? — попита той.