Шърли Конран
Лейс (44)

43.

Животът на Лондон и следобедният трафик бяха тотално объркани и Пейган и Джуди бяха една от причините за това. Пред вратите на Бъкингамския дворец се виеше много елегантна опашка от жени с големи широкополи шапки, украсени с цветя, и мъже с бледосиви цилиндри и черни костюми. Това бяха почетните гости на Н. В. Кралицата за годишната забава в Кралската градина. Пейган видя Кейт, която току-що бе предложена за „жена на годината“ от Асоциацията на жените професионалистки, и размаха поканата си в дебелия кремав плик с тъмночервения кралски герб на гърба. Поканата беше за времето между четири и шест следобед, но през вълшебната врата можеше да се влиза от три и петнадесет и, изглежда, много хора искаха да направят точно това. Кейт носеше кремав костюм от креп от „Тъфин и Фоал“ с жакет, украсен с волани. Пейган беше облечена в копринена рокля с форма на фуния и буфан ръкави в стил „ар нуво“ от последната розово-сива колекция на Жан Мюир, а Джуди изглеждаше необичайно въздържана в лимоновожълт ленен костюм от лятната колекция на Ги с малко по-тъмни обувки и широкопола сламена шапка.

Най-хубавото от всичко беше преминаването покрай стражата, облечена в алени мундири, през големите черни порти със заврънкулки зад бариерите, които задържаха летните туристи. Трите влязоха и тръгнаха по настланата с чакъл пътека под арката на сдържано елегантната светлосива фасада. После се озоваха във вътрешния двор и заизкачваха широките, покрити с червен килим стълби към прага на самата кралица.

— Това наистина беше изненада, Пейган. Още не мога да повярвам, че наистина съм вътре в Бъкингамския дворец — каза Джуди. — И още не мога да разбера как си го уредила.

— Никой не може да те уреди за Бъкингамския дворец — отвърна Пейган. — Кристофър предложи преди около година да бъдеш поканена заради доброволната ти работа във връзка с раковите изследвания.

Намериха Максин, която беше гостенка на френския посланик, в главната зала, украсена в златно и алено също като преддверието и с наредени покрай стените стъклени витрини с безценен порцелан. Максин, с вид на истинска парижанка в бледозеления си шифон, им намигна и се отправи към тях. Четирите жени се поздравиха необичайно сдържано.

— Хайде да отидем на слънце — предложи Кейт и те излязоха на оградената с балюстрада тераса, която опасваше задната част на двореца. Зад огромната морава имаше езеро, а зад него — гора. Трудно беше да се повярва, че тази градина е скрита в центъра на Лондон, човек имаше чувството, че се намира извън града. На кръгъл подиум Оркестърът на кралските морски пехотинци надуваше избрани мелодии от мюзикъла „Оклахома“, както правеше вече двадесет години. Отляво на терасата беше зелено-бялата раирана тента за чай. Сервитьорките в черни копринени рокли с перлени копчета вече се суетяха около малки кръгли масички, наредени с торти и чаени чаши. Отдясно се намираше малката кралска тента за чай, застлана с червен килим с разточително позлатени столове в стил „Риджънси“ и златна купа за чай на масата.

Всички изглеждаха щастливи, докато се разхождаха по моравата. Приличаше на сватба на любим братовчед, само че без пияни вуйчовци. Половината жени бяха облечени като кралицата, а другата половина — като принцеса Анна. Една от гостенките носеше черни изпъкнали очила за слънце и яркорозова тясна рокля без жакет. Между белите ръкавици от шевро и украсените с рози шапки тя се открояваше като същество от друга планета. Като се има предвид, че през 1969 година беше модата на екстравагантните рокли, беше направо странно, че нямаше никоя докарана като хипи или като богата циганка, нито афганистанки с ексцентрични бродерии, нито индианки с ресни от еленова кожа или други етнически чудатости, въпреки че имаше доста дами, които приличаха на доячки, но бяха облечени в скъпи дрехи с романтични волани от „Лаура Ашли“.

Към четири часа, когато оркестърът засвири химна, всички изведнъж се отправиха към терасата и застинаха в напрегнато внимание. Дребна фигурка, облечена в тюркоазено, пристъпи пред групата, която се появи на терасата, и стражите се втурнаха изненадващо живо да разчистят кралския път.

Кралицата не беше в тюркоазено — фигурката се оказа придворна дама. Нейно величество носеше червена копринена рокля върху кремава фуста, която вятърът откриваше доста често. Тя и Пейган бяха единствените жени, които носеха обувки с ниски токове, но в края на краищата това си беше Нейната морава. Под широкополата червена сламена шапка лицето на Нейно величество беше бледо, изящно и оживено. Кралицата разговаряше с гостите, които церемониалмайсторите привикваха напосоки с мълчаливо кимване, и бавно се приближаваше към тентата си за чай. Лакеи с червени ливреи и бели чорапи сервираха, докато Нейно величество водеше непринуден разговор с дипломатическия корпус.

Чаят беше напълно в стила на царуването на Едуард Седми: с торта на пластове с бяла глазура, светлооранжева торта на пластове, шоколадова торта, чинни с филийки хляб и масло, тънки като пергамент, кръгчета краставица, покрити със сирене крема и ситно накълцани корнишончета. Не се сервираше никакъв алкохол, но имаше в изобилие айскафе, чай и натурален портокалов сок.

— Чудесно място да се съберем всички заедно — каза Джуди изпод периферията на огромната си сламена шапка. — Никоя от нас не е очаквала това преди двадесет години. — Тя махна с ръка към бляскавата сцена, докато сядаха на една маса.

— Никога не сме очаквали каквото и да било от това, което ни се случи — каза Кейт, приглаждайки кремавите си дантелени волани. — А пък никога не получихме нещата, които наистина очаквахме, като например Приказния принц.

Те бъбреха безспир и често се кикотеха заразително, говореха за деца, съпрузи, любовници, къщи, приятели, врагове и всякакви дреболии, с които изобилства човешкото всекидневие. След това, вече по-сериозно, се впуснаха в една помъдряла версия на начина, по който си говореха на лунна светлина, след като загасяха лампите в училището, и разискваха какво биха искали да ги научат там.

— Да си печеля сама хляба — заяви твърдо Пейган.

— Да управлявам сама финансовите си дела — каза Кейт. Мислеше си колко зле беше стопанисвано бащиното й имение.

— Да осъзнаем, че ще се сблъскваме с неприятности — започна сериозно Максин. — Не можем да очакваме, че винаги ще минаваме между капките, и да се държим като принцесата, която спала върху граховото зърно. Да не се надяваме, че няма да намерим нищо твърдо под дюшека. Леглото винаги е на бучки.

Джуди каза:

— Иска ми се да не бяхме си втълпявали, че ще се провалим, ако нямаме мъже, защото без тях ще бъдем без положение в обществото и без закрила.

— Идеята я бяхме възприели от майките и бащите си — отбеляза Кейт. — Именно майките ни възпитаха да сме зависими и мързеливи за това, което е най-важно — да мислим.

— Мисля, че не можем да съдим родителите си, че не са ни научили на нещо, което самите те не са знаели — възрази Максин. — Те направиха всичко, което зависеше от тях.

— Там е работата — каза Джуди. — Някак си добиваш чувството, че една зависима жена е женствена, а една независима — не е, че не е женствено да носиш отговорността за самата себе си.

— Можех да избегна много от проблемите, с които се сблъсках, ако имах самочувствието, че мисля със собствената си глава, вместо да разчитам на мнението на други хора — съгласи се Кейт.

Станаха и се заразхождаха по моравата. Отправиха се към езерото и розовата градина зад него, а Кейт продължи:

— От самото си раждане сме загръщани с топли дантелени шалове и е много изкушаващо да не се стараеш да се измъкнеш от тях, а да си останеш сгушен в дантелите и да отстъпиш на някой друг да управлява света вместо теб. Но тези шалове са всъщност паяжините на измамната сигурност.

— Което е по-лошо от никаква сигурност — намеси се Максин, — защото те правят човека уязвим, когато разбере, че дантеленият му шал е отнесен от съдбата и той е останал гол и беззащитен.

Джуди кимна в знак на съгласие. Мислеше, че би било добре да може да откъсне една роза и да я изпрати на майка си.

Но розовата градина беше толкова малка!