Шърли Конран
Лейс (4)

3.

Гласовете на посетителите в Големия салон на „Империал“ се губеха сред звуците на пианото, подрънкването на порцелан, спонтанни изблици кръшен смях. Гостите се нижеха още от четири часа за следобедния чай или коктейл. Под ведрия поглед на изпълнена с маслени бои Мадона, уредничката на игралната зала проверяваше списъка за билярда, а заровете вече тракаха по таблата. В един ъгъл принц Али Хан шепнеше със сериозен вид нещо на ухото на южноамериканско момиче с гарвановочерна коса. Зад него младата, слаба Елизабет Тейлър посягаше към четвъртото си парче торта.

Заобиколен от малка група невъзмутими поклонници, Аристотелес Онасис влезе през въртящата се врата, следван от дребна, млада блондинка, стиснала куп книги подмишница. Фатален начин на влизане за момиче, което не иска да бъде забелязано, защото портиерът, оберкелнерът и салонният управител веднага обърнаха глави, за да се уверят, че един от най-богатите хора в света е подобаващо обслужен. Зад него Джуди Джордан се опитваше да прилича на типична гостенка на хотела — запъти се към асансьора с бързи крачки и вперила поглед право напред, мина покрай рецепцията. Беше с карирана пола и бяла блуза, която се закопчаваше на гърба, бели къси чорапи до средата на прасеца и спортни обувки, които потъваха в дебелия килим. Почти стигна. Още петнадесет крачки… десет… пет… по дяволите! От двете страни на асансьора изведнъж изникнаха араби телохранители. Джуди зърна чистия, мургав врат на слаб млад мъж, който влезе в асансьора, последван от адютанта си в западна военна униформа. По съображения за сигурност на никого не се разрешаваше да пътува в асансьора заедно с принц Абдулах или с който и да било друг член от Сидонското кралско семейство, което държеше постоянно два апартамента в „Империал“, докато осемнадесетгодишният принц учеше в „Льо Морне“.

Джуди смени посоката и се запъти към стълбите, но усети тежка ръка върху рамото си.

— Госпожице — изсъска портиерът, — нямате работа в Големия салон! Трябва да използвате стълбите за прислугата. Вие даже не сте от постоянния персонал. Това е последното предупреждение преди уволнението ви.

— Съжалявам, но ни задържаха в езиковата лаборатория и трябва да отида да се преоблека, преди да постъпя на дежурство в „Шеза“. Опитвах се да спестя време.

— В „Империал“ не се признават никакви извинения. Бегом по задната стълба.

Така, вместо да вземе асансьора до шестия етаж, Джуди трябваше да бъхти нагоре сто двадесет и две стъпала до тавана под скосения покрив, разделен с тънки стени на стаи-кутийки за персонала.

Метна книгите върху сивото одеяло и се намъкна в костюма, който трябваше да носи като келнерка в кафето „Шеза“ — част от хотелския комплекс. Още три дни до почивката в неделя, помисли си, докато оправяше жабото на бродираната бяла дантелена блуза, напъхваше я в червената пола и стягаше връзките на черното дантелено елече. Все още подръпвайки черните дантели, Джуди изтича в края на коридора, почука на една врата и влетя в стаята, без да дочака отговор.

Ник лежеше на желязното легло. Ръкавите на бялата му риза бяха навити, бе кръстосал крака и през единия му сив чорап се подаваше гол пръст.

— Хиляда деветстотин двайсет и осма година била почти толкова добра, колкото хиляда деветстотин четирийсет и пета — издекламира той. — Изключително добра реколта за „Медок“, „Грейвс“, „Сен Емилион“ и „Помрол“, не така добра за сухите бели вина „’Бордо“, но отлична за „Сотерн“. — Той захвърли учебника. — Следващия вторник съм на изпит. Имаш ли време да ме изпиташ за реколтите, Джуди?

— Няма начин, Ник. Закъснявам. Отбих се само да те попитам дали можеш да ми свиеш от кухнята нещо за ядене, в случай че аз не успея.

— Твърде млада си да умираш от глад — каза той, смъкна краката си на пода и седна на ръба на леглото. — Обещай да прекараш неделята с мен и в подплатените си с найлон келнерски джобове ще открадна ядене, което да ти стигне за три дни.

— Това се казва сделка. Тогава ще те изпитам върху реколтите.

— Окей. Ще се отбия в „Шеза“ по-късно да пийна кафе, преди смяната. И да те зърна още веднъж.

Тя му изпрати въздушна целувка, след това изхвръкна навън, запътвайки се към сто двадесет и двете стъпала, които водеха надолу към кафенето.

Бе много уморена, въпреки голямата си физическа енергия — всъщност би предпочела да си полежи в неделя. Беше в Швейцария само от четири месеца, а вече се чувстваше постоянно изтощена. Ходеше на уроци в езиковата лаборатория на Гщаад от осем сутринта до три и половина следобед и подготвяше домашните си през обедната почивка. Шест дни в седмицата работеше до един през нощта като келнерка в „Шеза“ със съвсем малка почивка, колкото за един сандвич. В Швейцария нямаше профсъюзно законодателство, но пък нямаше и проблеми с разрешителното за работа. Имаше късмет, че намери тази работа. Беше й я уредил пастор Хенцен в началото на летния сезон, когато хотелът се нуждаеше от работна ръка. Наеха я за два месеца, след това я задържаха, със заплата много по-ниска, отколкото на другите келнери. Не й стигаше да се плати дори сметката за прането, но нали имаше подслон и храна — това беше важно за нея.

 

 

Максин, Кейт и Пейган вече седяха в „Шеза“ с още едно момиче, което беше поканено само защото имаше брат в „Льо Морне“. Но Пейган още преди половин час беше решила, че ако Найджъл прилича на сестра си, която бе глупава като крава, не си струва човек да се запознава с него.

— Татко каза, че училището наистина е променило Найджъл, той си е създал невероятно добри връзки — продължи да каканиже Франсеска. — Татко казва, че гледа на таксата като на добра инвестиция, защото иска Найджъл да има международни контакти, а в „Льо Морне“ човек среща само хора с име и пари. Всички „нефтени“ деца ходят там, нали знаете. То не прилича на училище. Намира се в старинен замък на езерото Леман. — Франсеска захапа крем питата си. — Могат да ходят в Женева или Лозана в свободните си вечери и ги пускат за уикендите, ако родителите им дадат разрешение. — Тя отхапа отново. — Имат много за учене, но не са затворени като нас, иронделките. И, разбира се, момчетата могат да посещават съботните танцови забави. През зимата всяка събота вечер се организира танцова забава в един от хотелите, нали разбирате, но Найджъл ходи само в най-луксозните, като „Империал“ например.

— Ние никога не сме ходили на танци — въздъхна Кейт. — Всъщност не можем и да танцуваме.

— Освен полка и шотландски там, учихме ги в училище — поправи я Пейган.

Момчета, танци, грандхотели — всичко беше толкова вълнуващо и тревожно. Щастливка, щастливка е Франсеска, че има по-голям брат, си мислеха момичетата.

— Кога идват тук момчетата от „Льо Морне“?

— Те са в Гщаад за три месеца, от януари до март. Мама казва, че това е много добре планирано — след Коледната ваканция куфарът на Найджъл просто се изпраща в Гщаад, вместо в Руе.

— Добре, че се сетих — бързо излъга Пейган. — Матроната ме помоли да ти кажа да отидеш до пощата, Франсеска. Имало колет за теб и трябва да платиш три франка.

Франсеска изквича от радост, плати си сметката и хукна навън.

— Не можех да я издържам повече — рече Пейган високо.

— И аз — обади се слабичката келнерка. Пейган се обърна и изведнъж разбра, че момичето в националния швейцарски костюм е същото, което беше спасила в планината. Късата й руса коса изглеждаше така, като че ли бе кълцана с кухненска ножица и наистина беше така. Тя каза сериозно:

— Вие ми спасихте живота…

— Радвам се, че си давате сметка за това — изстреля Кейт.

— … и сте си счупили ръката!

— Не, само си изметнах рамото — отвърна Пейган. — Вие добре ли сте?

— Нямам и драскотина, но бях много изплашена. Коленете ми се подгъваха цели часове след това. Не знам какво да ви кажа, освен благодаря. Знам, че не трябваше да хуквам така…

— Всичко е наред, Ник ни обясни — успокои я Пейган.

— Вие може да нямате и драскотина — озъби се Кейт, — но Пейган имаше и още как. Тя припадна. Горката й ръка, както и рамото й я късаха от болка. Остана на легло два дни.

— Млъкни, Кейт, какъв смисъл има да я караш да се чувства виновна? В края на краищата не е паднала нарочно в урвата.

— Дори не паднах. Земята под мен поддаде. Но аз се тревожех повече за работа, отколкото, че може да ме изнесат от урвата с краката напред.

— Добре, хайде да забравим това — рече Пейган смутено. — Хей, вижте кой дойде!

Тя помаха на Ник, който току-що беше отворил тежката врата от резбован дъб. Той й махна с ръка в отговор и наведе глава, за да мине под ниско провисналата греда, почерняла от точилия се столетия дим от огнището. Постройката на „Шеза“ беше най-старата част от хотела — древна селска къща от седемнадесети век със стени, дебели колкото човешка ръка.

— Не мога да остана повече — притеснено се озърна Джуди. — Но в неделя ние с Ник сме свободни и бихме искали да ви посрещнем прилично — и да ви благодарим както трябва. Имам нещо за вас.

Бързо допълни чашите им с горещ шоколад и хукна с таблата, а Ник, очевидно лудо влюбен в нея, загледа втренчено подире й.

 

 

Следващата неделя следобед вратата на „Шеза“ се отвори с размах и в кафенето нахлу струя студен въздух. Влезе Джуди, последвана от Ник. Тя носеше неделната си униформа от сини джинси, навити до средата на прасеца, спортни „оксфордки“, бели чорапки и американско морскосиньо късо дебело палто. Огледа се и цъфна в усмивка, когато видя момичетата.

— Здрасти! — извика тя и поднесе на Пейган голяма кутия, увита в лъскава хартия за подаръци и превързана с бяла сатенена панделка. Вътре имаше пурпурночервени плетени три четвърти чорапи с кожени пети.

— Ще отиват на червената ми копринена превръзка — зарадва се Пейган и настоя Кейт да й ги сложи веднага.

— Защо родителите ти са те пратили в езиковата лаборатория, а не в някоя от гимназиите? — обърна се Максин към Джуди.

— Никъде не са ме пращали. Аз не им казах, че кандидатствам за стипендията на разменни начала, защото въобще не мислех, че ще мога да я спечеля — а когато я спечелих, майка ми побесня. Тя си мисли, че едно петнайсетгодишно момиче е прекалено малко, за да напуска дома си и въобще не може да разбере защо искам да уча чужди езици, но нашият проповедник я убеди, че трябва да използвам таланта, който бог ми е дал — Джуди намигна. — Пасторът на лютеранската църква тук трябва да ме държи под око. Той, изглежда, мисли, че ще ставам мисионерка в Африка и ще имам нужда от френски и немски, за да проповядвам сред езичниците в Белгийско Конго и Източна Африка.

— А няма ли да ставаш? — Максин приглади внимателно полата на най-хубавата си рокля в мандаринов цвят, която беше облякла, защото в края на краищата Ник беше двадесет и пет процента неин кавалер.

— Не, ще отида в Париж — твърдо каза Джуди.

— Сама? Ще те пуснат ли родителите ти?

— Няма да ги питам. Ще им съобщя чак след като се настаня там и си намеря работа. Иначе може да кажат „не“ — обясни Джуди.

На масата се възцари мълчание, с което трите момичета изразяваха уважението си към това амбициозно създание. Те никога не бяха мислили за бъдещето, никога не бяха изготвяли планове, които да надхвърлят следващия почивен ден. Както в детска книжка с картинки, всичко в картината на бъдещия им живот беше ясно и просто и отговорност за него носеше някой друг. Вечно блаженство очакваше всяка от тях след сватбения олтар и единственото, което липсваше в мозайката на бъдещето им, бе лицето на Прекрасния принц. За Иронделките работата на Джуди изглеждаше нещо реално, за разлика от рязането на лук в помощ на госпожица готвачката или бездушното печатане на машина с неизменното „Уверявам Ви в най-дълбоките си чувства“ накрая на деловите писма, които преписваха от учебника.

Кейт с любопитство взе да разпитва Джуди за езиковата лаборатория.

— Да, курсовете наистина се ускорени — охотно заразказва момичето. — И толкова по-добре, защото имам само една година, за да науча свободно френски и немски. И останалите курсисти бързат като мен. Те всички са по-стари, наистина стари — някои са над трийсет! Нужен им е допълнителен език за бизнеса, затова пристигнали в Гщаад откъде ли не и по цял ден седят в малки кабинки със слушалки на ушите. Моят немски още не е достатъчно добър за разговор. Може би изобщо не трябва да говоря с Ник, а да си упражнявам немския.

Ник я погледна с любов.

— Всъщност ние почти нямаме време да разговаряме. Прибираме се в стаите си, само за да преспим. В седем започвам да приготвям масите за закуска, след това работим в ресторанта чак до три следобед. После имаме почивка до шест и половина и пак в ресторанта до единайсет. Освен ако няма тържество, тогава висим до два през нощта и на другата сутрин пак трябва да сме на линия точно в седем.

— Имаме късмет, че тук ни дават такива добри спални помещения — вметна Джуди. — Келнерите, които са изпратени на стаж от Лозанския „Палас“, казват, че там са по пет души в стая под покрива, а чух, че в „Палас“ в Сен Мориц временният персонал трябвало да спи в мазето.

— Господи, „Л’Ирондел“ май е санаториум — засмя се Пейган. Допадаше й ленивото еднообразие на училищния режим, за разлика от Кейт, която се дразнеше от монотонността и скуката на учебните часове.

 

 

След тази среща всеки четвъртък следобед Джуди резервираше маса в „Шеза“ и в продължение на два часа момичетата изпиваха по чаша скъп шоколад, а в неделя Ник ги водеше на чай и те се пръсваха от ядене.

Очевидната самостоятелност на Джуди вълнуваше трите момичета, които завиждаха на енергичността, издръжливостта и бодростта й, без да си дават сметка, че тя трябваше да се насилва всяка сутрин, за да понесе робията през деня. Момичетата следваха с неохота учебното си разписание, а Джуди сама си налагаше суров режим и неумолимо се придържаше към него. Иронделките бяха заинтригувани и от убедителния начин, по който Джуди говореше. Тя казваше точно това, което мислеше, докато трите привилегировани момичета бяха възпитавани да прикриват своите чувства и да не изразяват собствените си желания и мнения.

Те бързо разбраха, че Ник е влюбен в Джуди до степен, която го правеше сляп за всички останали, но в негово лице и трите откриха по-големия брат, за какъвто до една бяха мечтали — брат, който да им се възхищава, да ги брани, да ги дразни, да ги представя на други момчета и да плаща сметките им. Ник беше безопасен. Той не бе част от играта на любов с нейните успехи или несполуки, при която падат скалпове, така че и трите инстинктивно си изработиха особен начин на флиртуване с него. Можеха да бъдат открито провокативни, без да се страхуват от последиците; можеха да се упражняват да флиртуват, защитени от предпазна мрежа.

Ник бе поласкан и доволен от новата си роля на кавалер на три пленителни, при това невзискателни момичета. Отрасъл в каменностудената среда на традиционния английски пансион за момчета, той не беше имал много възможности да се среща с момичета, били те привлекателни или не. Ала Ник имаше добри обноски и след като преодоля склонността си да се изчервява, започна да ходи гордо като паша, когато ескортираше четирите госпожици. Изпълнявайки такава важна роля в групата, която другите момичета от „Л’Ирондел“ завистливо кръстиха „кликата“, Ник скоро се прости със стеснителността си на единствено дете в семейството и се освободи от чувството за малоценност, раздиращо английските юноши.

Момичетата знаеха, че през ноември, когато започнат ежеседмичните танцови забави, ще срещнат други момчета, ала въпреки че имаха Ник, понякога се чувстваха неспокойни и жадни за авантюри.

— Защо да не се измъкнем някоя вечер през задната врата и да отидем в един от божествените нощни барове, в някое място като „Гринго“ — подхвърли Пейган с прозявка една неделя следобед, след като беше погълнала огромна кифла с мармалад.

Ник рязко вдигна поглед и отметна кичура от челото си.

— Я по-добре внимавайте. Ще ви изключат, ако ви хванат… а има и още нещо. — Той се изчерви. — Нещо отвратително. Нали познавате Пол, шофьорът на стария Шарден? Та значи Шарден е… хм… хомосексуалист и негов… еее… приятел е Пол. Сигурен съм, че е вярно, защото зад гърба на Шарден, Пол ходи и с един от салонните управители на „Империал“. — Ник стана още по-червен. — Другото нещо е просто слух, но съм го чувал вече няколко пъти. Всички знаете това, което Шарден обича най-много, са парите.

Момичетата кимнаха.

— Та значи из града се говори, че ако хванат някое момиче извън училището с момче, веднага го изключват — освен ако баща й не плати тлъста сума, за да избегне позора. Момичето може да е било навън, само за да се позабавлява, без нищо сериозно, но Шарден пресилва нещата пред родителите по телефона. Те трябва да повярват или на нейните думи, или на Шарден, а момичето няма как да не признае, че е излизало, и тъй като родителите обикновено вярват на най-лошото, плащат.

— Не мога да повярвам!

— Откъде знаеш?

— Хората досещат ли се, че той е хомосексуалист?

— Всички местни келнери знаят, че Шарден е обратен — рече Ник. — От години вече той държи красиви мъже шофьори, а въобще не се нуждае от шофьор. Накрая на града има един бар, „Льо Куку“ — там обикновени висели разни типове… не бих стъпил на това място, казвам ви.

— А той не се ли страхува, че може да го шантажират? — попита Пейган.

— Ако приказките за шантажа са верни, значи Шарден играе опасна роля, но не чак толкова опасна, колкото изглежда. Той подбира жертвите си внимателно. А има голям избор. Не се съмнявате, че ако поиска, той би могъл да попречи на момичетата да излизат през нощта, нали? Родителите им са много далеко, в друга страна, и са богати. Шарден никога не претендира за суми, които те да не могат да си позволят. Мисля, че най-високата тарифа е една допълнителна годишна такса. С една дума, родителите могат да платят, за да избегнат скандала, и тъй като са пръснати по цял свят, няма опасност да се срещнат.

Момичетата се замислиха върху думите му, смутени от тази ужасна, подла възможност.

— За това бъдете внимателни, за бога — продължи умолително Ник, — просто в случай че тези слухове се окажат верни. Кой знае, но все едно и също чувам от хотелската агенция „клю-клю“. А и това не е всичко. Някои казват, че Пол е бисексуален.

Последва пауза, след което Ник обясни какво значи бисексуален. Беше се изчервил жестоко и вече съжаляваше, че е подхванал темата, но същевременно бе и поласкан от вниманието.

— Говори се, че ако някое много богато момиче излезе през нощта и Шарден го хване, може да бъде… умишлено прелъстено от Пол и фотографирано в… еее… компрометираща поза. Барманът в „Империал“ ми подшушна, че миналата година бащата на едно бразилско момиче си пийнал малко повечко и започнал да псува Шарден. Казал, че бил долетял тук само защото директорът го шантажирал, но не можел да се оплаче в полицията, тъй като дъщеря му била замесена и, ако скандалът излезе наяве, жена му никога нямало да му прости… Той трябвало да защити името на семейството и репутацията на дъщеря си, иначе тя никога нямало да може да сключи добър брак и така нататък… После казал, че никога нямало да прости на дъщеря си, че го е поставила в такова положение, защото не можел да рискува да нарече Шарден измамник. Имало фотографии на дъщеря му с Пол. — Ник се усмихна. — Сигурно са били доста необикновени снимки. Казал на бармана, че платил за тях трийсет и шест хиляди швейцарски франка. В брой.

 

 

За Пейган, Максин и Кейт животът в „Л’Ирондел“ преминаваше сред очарователната мъглявина на сантиментална наивност. Макар с тела на жени, ученичките бяха все още деца. От тях бликаше обилна енергия, кикотеха се, бърбореха, подскачаха, свирукаха си и, като цяло, бяха доста глупави. Уроците ги отегчаваха, любовта ги вълнуваше, страстта беше нещо, което искаха да изучат, и единствената им амбиция бе да се влюбят. Около тях витаеше упоителна атмосфера на предусещане на времето, когато щяха да станат жени. Прекарваха цели часове с инструкции от списанията и диаграми в едната ръка и тубички скъп грим в другата, докато решат дали лицата им са овални, кръгли или квадратни. Пилееха времето си в приказки, проби и размяна на дрехи. Всички момичета силно пристягаха талиите си с широки еластични колани; носеха изящни блузи и нанизи от малки перли. Сутиените на американските момичета придаваха на гърдите им формата на кръгли чашки, навирени нагоре към небето като две фунийки за сладолед. На втората събота от пристигането си всяка нова ученичка неамериканка хукваше да си купи френски дантелен сутиен. След това момичетата безкрайно дълго сравняваха новите си, поклащащи се гърди, измерваха ги и се безпокояха за вида им.

— Едната ми е по-голяма от другата…

— Защо моите са по-ниско от твоите?

— Серена има косми по зърната…

— Можеш да си направиш по-голяма вдлъбнатина по средата, като натъпчеш чорапи от двете страни…

— Иска ми се да имам по-големи…

— Иска ми се да имам по-малки…

Максин упорито се опитваше да избягва подчертаването на гърдите си. Тя имаше големи, доста провиснали гърди и още не бе свикнала с тях. Притесняваха я и затова ги подпъхваше колкото може по-настрани под мишниците и постепенно раменете й се привеждаха напред. Нищо от това, което разправяха другите момичета, не беше в състояние да я убеди, че хубавите й възвишения са достойнство. Изчервяваше се винаги, когато видеше група работници на пътя, защото знаеше, че щом се изравни с тях, мъжете ще зяпат гърдите й с омагьосан поглед, докато ги подмине. За да я успокои, майка й беше казала, че закръглеността й ще изчезне с кърменето на първото й бебе, но мисълта да се носи с тези футболни топки в продължение на години, чак докато ги сплеска някакво си бебе, което още не е поръчано, не тешеше особено Максин и когато не носеше скъпите дрехи от „Диор“, тя прикриваше тялото си под огромни, безформени пуловери.

Една вечер, облечена в едно от тези къси вълнени покривала, Максин учеше Кейт да танцуват бавно. Тананикаше „Бавен кораб до Китай“ и притискаше Кейт, докато се носеха тържествено из тясното пространство между двете легла.

— По-добре, че няма място, защото така е и в нощните барове — обясняваше Максин, която не беше стъпвала в нощен бар.

Никое от трите момичета не бе ходило на среща с момче и ако му се случеше, нямаше да знае за какво да говори. Те отчаяно завиждаха на момичетата с по-големи братя и безкрайно се притесняваха за това, къде трябва да си държиш носа, когато те целуват.

Говореха за тези неща всяка нощ. След изгасването на лампите Пейган изпълзяваше от стаята си, увита в тежкия пухен юрган като пакет, и сядаше по турски на края на леглото на Кейт, за да обсъдят всички аспекти на това, да си жена. Винаги се съгласяваха единодушно, че биха направили всичко за истинската любов, която моментално биха разпознали. След това решаваха за какъв мъж биха се омъжили и си описваха една наруга своя Прекрасен принц. Обсъждаха какви ще бъдат сватбените им рокли, представяха си медения месец. В уютната тъмнина поемаха дълбоко дъх, за да се гмурнат във вълнуващата мистерия, която никоя от тях все още не беше открила… секса. Той бе неизменно романтичен и никога не завършваше със спане на подмокрени чаршафи. Те никога не си представяха Прекрасния принц с ерекция, а още по-малко — с презерватив.

Пълната липса на сексуално възпитание в училището беше изненадваща, но всички момичета в „Л’Ирондел“ лъжеха нагло за сексуалния си опит, който по принцип беше нулев, за да не изглеждат демоде в очите на другите. Досега единственият сексуален опит на Кейт и Пейган се състоеше в развихрените фантазии за тампоните. Никоя от тях не бе използвала тампон, но Пейган беше откраднала упътването от кутията на майка си и двете с Кейт се бяха блещили над смущаващите илюстрации.

Никоя от тях не бе изучавала, опипвала или виждала мястото между краката си. На четиринадесет години Максин отегчена се беше въртяла и търкала о стола в часа по вероучение и бе помислила, че изпитва религиозен екстаз. Веднъж по време на лов с кон, взет на заем, с необичайно висок преден край на седлото, Пейган бе почувствала възбуда, която си обясни като божествено вълнение от гонитбата. Кейт винаги беше обичала да се катери по въже в часовете по физическо, заради острата тръпка на отмала, която усещаше, когато се плъзгаше надолу с крака, кръстосани около въжето, със здраво притиснати бедра. Веднъж тръпката я прониза на самия връх на въжето и тя застина там блажено, полюлявайки се, неспособна да помръдне, глуха за резкия, шибащ глас на мис Хейдок (свикнала с момичетата, застинали на горния край на въжето), която й заповядваше да слезе долу незабавно.

Максин, французойка и при това на седемнадесет години, една година по-голяма от Кейт и Пейган, бе техният неоспорим и уважаван авторитет по сексуалните въпроси, още повече че тя беше инструктирана. „Всички момчета са еднакви — й бе обяснил нейният свещеник, — котараци. Всички се стремят към едно-единствено нещо и ти не трябва да им позволяваш да го получат, защото щом се наситят, започват да те презират за това, че си им го дала. Даже и някое момче да се закълне, че те обича, след като го получи, ще те отритне (и насаме, и което е още по-лошо — публично), защото тогава вече няма да те уважава. Ако някое наистина сериозно момче те обича истински и се опита да настоява, значи просто те проверява“, — ала свещеникът не беше казал за какво. По някаква мистериозна причина мъжът не можел да се контролира, така че ако го обземе необуздана полова страст, вината е в теб, тъй като си толкова привлекателна, с което „го подвеждаш“. Това лесно може да доведе до катастрофа, защото какво ще кажеш на съпруга си в първата брачна нощ? Ако не се опазиш целомъдрена, бракът ти ще е злополучен още отначало, а оттам и животът ти ще бъде провален. Тъй като мъжът винаги може да познае.

Странно беше, че никое от момичетата не поставяше под въпрос двойния стандарт на секса. Те приемаха, че едно момче може да се влуди, да обезумее от страст, но никога не им мина през ум, че и момичето може да почувства същото. Приемаха, че не момичето, а момчето носи отговорност за спазване на определени граници в секса; нейна работа е да контролира неговата похотливост. Така момичетата се учеха да потискат собствения си еротичен нагон, у тях се формираше модел на поведение и след като години спотайваха естествените си чувства, много от тях по-късно не можеха да се възбудят отвъд тази граница на позволен сексуален контакт. Сексуалността им беше програмирана и деформирана.

Максин настойчиво твърдеше, че италианските момичета се запазват за съпрузите си и в същото време отиват докрай, като използват алтернативен път.

— Уф! Измисляш си, противно създание такова — сопна се Пейган. — Както и да е, как може мъжът да познае?

— Ако не успее да вкара нещото си вътре, това е доказателство, че си девствена — обясни Максин. — Освен ако не си спортистка, не яздиш кон, не караш колело или не играеш гимнастика.

Дори и да има сериозен приятел и да си мисли, че може да се сгодят, всяко момиче трябва да спазва определени нравила на половия етикет. За щастие, Максин ги знаеше и споделяше своята информация след загасването на лампите.

— На първата среща, на рандевуто де, нищо — освен многозначителен поглед, когато си казвате довиждане. — Последва пауза, при която всички упражняваха многозначителния поглед в тъмното. — После, след втората среща, ще му позволите да ви целуне по бузата. Пак следващия път — истинска целувка за сбогом.

— Френска целувка ли, с езика? — полюбопитства Кейт.

— Не преди четвъртата среща.

Максин трябваше да признае, че нямаше опит в тази целувка и побърза да премине към петата среща, когато, ако момчето е сериозно, може да му разрешиш да стигне до кръста — категория, която имаше два варианта: над дрехите и под тях. Лично Максин никога не би допуснала нито единия, нито другия. Възнамеряваше да бъде предпазлива до женитбата.

Някои момичета позволяваха на мъжа да ги опипва под кръста. И в този случай двата варианта били (1) над и (2) под дрехите, но само при положение че нещото му е здраво закопчано, нали разбирате.

— А какво се прави при под дрехите?

— Момчето гали космите. — Отново настана тишина и всички загалиха окосмяването на срамните си части, без да почувстват нищо.

Седмият етап на порочността бил да позволиш на момчето да отиде докрай. Отиването докрай означавало екстаз, разбира се, но било ужасно опасно.

Като се имаше предвид, че всички момичета в „Л’Ирондел“ се бояха до смърт от мисълта за забременяване, беше учудващо, че когато се стигнеше „докрай“, всички до една хранеха твърда, почти религиозна увереност, че бременността не може да се стовари върху тях, особено първия път. Бог не би позволил това да им се случи, а пък нали и статистиката го потвърждава. Освен, разбира се, ако не пипаш… семето. Всички момичета се ужасяваха от спермата. Нужен беше само един сперматозоид от всички тези милиони, за да забременееш, а те, проклетите, могат да живеят цели четири дни, пълзейки невидими по крачолите на гащите ти. Затова по-добре да не поемаш никакви рискове — от жизнено значение е момчето да вземе предпазни мерки. Но пък колко отблъскващо е, ако използва гуменото нещо?

— Казва се „френска маруля“ — заяви Пейган авторитетно.

— Не, казва се „английска шапчица“ — поправи я студено Максин.

Както и да се казваше, то водеше до нов проблем в етикета. Трябва ли да гледаш настрани, докато той си го слага? Да се правиш, че не забелязваш? Ами ако си го е сложил още преди да дойде? В такъв случай, той не е бил завладян от красотата ти, а поначало е имал намерение да стигне докрай. И всъщност как се слага то?

— Мисля, че го нахлузват, когато нещото им сочи нагоре — изперчи се с познанията си Пейган. — Като ръкавица само с един пръст.

Не беше много романтично. Но нямаше как да не признаят, че е по-добре, отколкото да забременееш. Да забременееш, беше просто немислимо. Всяко злочесто момиче, сполетяно от такава съдба, трябваше да седне в пареща, гореща вана и да изпие цяла бутилка джин. Сред парата до нея сяда някоя истинска приятелка, която да я ободрява, да я наглежда да не припадне, да не се удави или да не вдига пиянска врява, която Матроната може да чуе. Иначе трябва да намериш доста голяма сума и да посетиш бабичката на задната уличка, която ще те сложи да легнеш като оскубано пиле на старата си кухненска маса и ще разтвори краката ти. После, без да си е измила ръцете, ще пъхне в теб игла за плетене. Ако си богата, би могла да отидеш и в частна клиника, където ще ти сложат упойка и иглата за плетене ще е направена от неръждаема стомана, ще е стерилизирана и всички ще се преструват, че ти вадят апендикса.

 

 

Кейт се събуди, преди звънецът да е иззвънял, и веднага разбра, че през нощта бе станало нещо страшно. Шумовете откъм улицата бяха приглушени и стаята изглеждаше необичайно светла. Спусна се да отвори прозореца и дръпна дантелените завеси. Студът беше налепил бели цветя по стъклото. Боса, само по синята си нощница, тя се наведе навън. Дърветата бяха обсипани със сняг, покривите на вилите се губеха под леки бели завивки, които блестяха на ранното слънце, кулите на хотел „Империал“ излъчваха бяла светлина като заскрежена торта за детски рожден ден. Боровите гори оттатък града изглеждаха призрачни, сякаш сивкава дантела.

Снегът продължи да вали обилно няколко нощи и след седмица градчето се преобрази. Магазинът за ски под наем почти не се затваряше; по улиците се плъзгаха скиори; деца, увити като обемисти пакети, теглеха малки, шарени шейни; млякото се разнасяше с шейна с впрегнати кучета, а от местната конюшня веднага изкараха величествените конски шейни. Най-накрая беше дошъл Сезонът.

На мига се пръкна нов елит. Всеки мъж, който можеше да кара добре ски, беше привлекателен, онзи, който не можеше — безинтересен. Мъже, които бяха прекарали лятото като селски ратаи или зидари, изведнъж се превърнаха в богове в ролята си на инструктори по ски. Зимната мечта на всеки водопроводчик бе да се ожени за една от богатите наследнички от гимназиите, затова момичетата бяха третирани с предимство в ски курсовете и получаваха много повече внимание, отколкото заслужаваха. Загорелите, стройни инструктори с червени вълнени шапчици и пуловери пленяваха сърцата на госпожиците, докато увещаваха, караха се и подпомагаха изоставащите, пикирайки насам-натам в непринудена грация, на която всички завиждаха. Защото да можеш да караш ски добре, беше най-висшето социално достижение.

Особено боготворен, но от разстояние, беше швейцарският отбор по ски, който тренираше в Гщаад. Качествата на четиримата състезатели и двете резерви бяха предмет на нескончаеми дискусии, но самите членове на отбора нямаха време за нищо друго, освен за тренировките. Живееха във вила в края на града и почти не се показваха. Което, разбира се, ги правеше още по-привлекателни.

Една сутрин на закуска Пейган прекъсна станалите вече безконечни разговори за това, какво ли ще се случи следващата събота на първата танцова забава за сезона, като вдигна глава от писмото на майка си. Тя рядко получаваше писма.

— Ей, слушайте — поде Пейган. — Майка ми познава бащата на Ник. Аз й разказах за него в последното си писмо и тя мисли, че той сигурно е бил в „Итън“ заедно с братовчед ми, Тоби. Пише, че ако презимето му е Клиф, а баща му е Уолтър, навярно е синът на хотелиера сър Уолтър Клиф и ще наследи огромен семеен бизнес.

— Не може да е същият, иначе щеше да спомене за това — усъмни се Кейт.

— Ако той е син на сър Уолтър Клиф, положително не би го споменал, — рече Пейган и поясни на Максин: — Британско скромничене, нали разбираш?

По-късно в гардеробната на „Шеза“ казаха на Джуди, която възкликна.

— Без майтап? Никога нищо не ми е казвал. Мислех, че учи за келнер, за да работи като келнер.

Седнаха и след малко Ник се запровира към тях през гъсто наредените маси. За ужас на другите момичета Джуди веднага се нахвърли върху него:

— Вярно ли е, че един ден ще наследиш хотелиерския бизнес „Клиф“?

Ник се изчерви. Започна да приглажда назад косата си, за да спечели време, после запелтечи:

— Добре де, да, аз ще трябва да го управлявам, но той няма всъщност да бъде мой, това е семеен тръст. Моята работа ще бъде да се грижа за него… от името на семейството.

— Значи ли това, че ти си богат? — настояваше Джуди.

Последва пауза.

— Не съм беден — призна Ник с нещастен вид. — Но ще трябва да поема много отговорности. — После добави с необичайна твърдост: — Имате ли нещо против, ако спрем да обсъждаме това?

По-късно в гардеробната Максин се обърна към Джуди със сияеща усмивка:

— Е, сега като знаеш това за Ник, май ще приключиш с Джим от Виржиния, а?

— Защо? — попита Джуди изумена.

— Защото Ник е луд по теб. И би бил много добра партия, нали? — не я оставяше на мира Максин.

— Виж какво, аз още не съм навършила шестнайсет години — засмя се Джуди. — И нямам намерение да се женя за когото и да било, да не говорим пък за момче, в което не съм влюбена. Обещах на майка ми дори да не излизам с момче, докато съм тук, и именно заради това тя ми позволи да дойда. Мисля, че беше разумно обещание, и ще го спазя. Знам че за вас, богатите деца, това може да изглежда налудничаво, но аз трябва да си изкарвам хляба. Много е трудно да учиш едновременно френски и немски, а и работата ми като келнерка хич не улеснява нещата. Но надали ще ми се удаде друг такъв шанс и затова ще го използвам докрай. Мъже — колкото щеш, животът е пред мен. Могат да почакат. — Поколеба се и след това си призна. — Ако искаш да знаеш истината, нямам никакъв приятел. Джим от Виржиния не съществува. Той е димна завеса, която спускам пред другите момчета, ако започнат да се интересуват прекалено от мен. Това спасява суетността им. Мъжете мразят да им казваш „не“ заради самото „не“.

— Но ако се омъжиш добре, няма да ти се налага да работиш — каза Максин объркана.

— Хващаш ли се на бас? — протегна ръка към нея Джуди.

 

 

Тази вечер в трапезарията се носеше развълнувано жужене. Момичетата обсъждаха какво ще облекат за танците. Максин си имаше синята копринена права рокля с болерото с буфан ръкав. Кейт щеше да сложи втръсналата й рокля от „Дебънам“ от кремаво моаре с широк колан и скромно, сърцевидно деколте, прикрито с дантелено фишу. Максин предложи да поотвори малко деколтето и предложението й бе прието начаса, ала това не решаваше въпроса с тоалета на Пейган.

— Няма смисъл. Не мога да ида. Нямам дълга рокля — заключи тя мрачно.

— Но имаш клош пола от черна тафта — въодушевено я убеждаваше Максин и бялата копринена блуза на баба ти. Какво ще кажеш, ако вземем да купим няколко метра крещящо розова тафта и направим огромен волан на полата отдолу, така че да стига до глезените ти, и наберем останалия плат около кръста като пояс, а след това разкопчеем блузата ти така, че да се получи дълбоко деколте?

Пейган се ободри. По някакъв странен начин тонът на Максин много напомняше старата мисис Хокън от селото, а за Пейган нямаше по-любимо занимание от преправянето на стара дреха в нещо, което да служи за съвършено различни цели от първоначалното й предназначение.

Същата вечер Максин очерта с тебешир ново, смело издълбано деколте на кремавото моаре, а Кейт си затвори очите и стисна палци, когато ножицата захапа плата. След това коленичила, Максин се засуети около Пейган, прикрепвайки с карфички ивица от вестник към края на полата й, за да направи кройка за волана. Из цялото училище момичетата пробваха тоалетите си за танците. Някои от европейките носеха пленителни рокли, наречени „Веселата вдовица“, които обвиваха плътно телата им от мишниците до бедрата с черен атлаз и дантела. Държаха ги подшити отзад стоманени ленти, неудобни като банелите от Викторианската епоха, но пък роклите изглеждаха секси.

Всички момичета, с изключение на едно, написаха и изпратиха с въздушна поща писма до вкъщи, с които искаха пари за допълнителни уроци по цигулка…

 

 

„Империал“ е един от най-красивите хотели в света със своите кули и кулички. Когато неотопленият зелен училищен минибус се приближи до блестящия остъклен вход, ученичките свалиха зимните си палта, които съвсем не бяха шикарни (много малко от тях имаха вечерни наметала), защото по-добре човек да замръзне, отколкото да изглежда зле облечен. Ескортирани от две притеснени госпожици, те измаршируваха по червения килим под кристалните полилеи към балната зала, където вече имаше хора, насядали около малки бели масички с изящни свещници. Момичетата насядаха на редицата тъмночервени дивани, запазени за тях, и си поръчаха джин фис — трябваше сами да плащат напитките си, а предполагаха, че джин фисът се пие най-дълго. Учтиво официален, Ник беше един от келнерите, които приемаха поръчките им.

Всички момичета бяха нервни, ужасяваха се от мисълта, че ще ги поканят на танц, ужасяваха се от мисълта, че няма да ги поканят, ужасяваха се, че ще танцуват лошо и може да настъпят кавалера си. Преструваха се, че не забелязват върволицата самци, която вече се оформяше в отсрещния ъгъл на залата, и се подготвяха — може би — за първото си голямо публично унижение. Пейган беше доволна, че е седнала така, та момчетата да не могат да видят колко е висока. Знаеше, че е прекомерно висока поне за половината мъже в салона, макар и да не можеше да си представи защо те толкова мразеха това — тя например нямаше нищо против дребните мъже.

— Май ще отида до дамската тоалетна — рече Кейт небрежно.

— Не, недей! — спря я Пейган. — Едно нещо е сигурно — никой няма да те покани на танц в дамската тоалетна. Не изпадай в паника. Погледни ме! Така ще си отвлечем вниманието от това мъчение. Умирам от страх, че може да настъпя този проклет волан и да го отпоря целия.

Оркестърът засвири „La Vie en rose“^[1], настана малка бъркотия и в миг масата им бе заобиколена от момчета — и всичките искаха да танцуват с… Кейт! Зашеметена, тя прие поканата на най-близкото, и двамата се понесоха в бавен танц. Кейт благодареше на бога за уроците, които й беше дала Максин. Скоро и трите момичета бяха на дансинга, спасени от ужасната участ на дами, останали без кавалери.

В края на танца кавалерите им ги ескортират обратно до масата, поклониха се и се оттеглиха. След това, щом оркестърът засвири самба, отново бясно се втурнаха да канят Кейт. Тя все още не можеше да повярва, докато се носеше по дансинга с едно красиво пъргаво момче. Казваше се Франсоа, ученик в „Льо Морне“.

Беше, какъвто трябваше да бъде, мургав и красив. В ръцете на това подвижно момче (така уверено, дори когато сменяше румбата с валс) Кейт сякаш не стъпваше на земята, увлечена в някаква мъгла от удоволствие, а умелата му ръка я притегляше все по-близко към облечената в колосана бяла риза гръд и сърцето й затуптя по-силно, когато усети смущаващата момчешка топлина до гърдите си. Оркестърът засвири румба и Франсоа закърши снага в какви ли не хитри вариации. Преди танцът да е свършил, Кейт изведнъж пламна. Тази зала е прекалено топла, помисли си тя, обзе я някакво непознато усещане — едновременно замайване на главата, стягане в стомаха и слабост в коленете. Уплаши се, че ще припадне, чувстваше се някак особено. И изведнъж разбра. Това трябва да е то, проблесна в ума й, преливаше от щастие, взела по погрешка похотта за любов.

Франсоа умееше да води добре обигран, гладък, нищо незначещ разговор. Докато се носеха по дансинга и той превиваше назад-напред тялото й, притиснато о неговото във все по-разгорещения ритъм на самбата, Франсоа говореше много учтиво, като че беше на чай със семейството си. Кейт откри колко странно еротично е да усеща как тялото му се втвърдява до нейното (или може би си въобразяваше, защото той очевидно не бе забелязал нищо, докато й описваше с изискан тон най-добрите горски пътечки, ски писти, водачи, барове, хотели и бални зали в околността).

Кейт не проронваше нито дума. Зелените й очи просто съзерцаваха с обожание загорялото лице на Франсоа, а той й обясняваше най-подлата клопка на съботните танци. След забавата момичетата от Л’Ирондел нямали право да разговарят с мъжете, с които са се срещнали. В събота вечер може да се притискате до мъжа на вашите мечти под звуците на безчетните акордеонни аранжименти на „La Vie en Rose“, но ако го видите на улицата в неделя сутринта, приличието изисква да отвърнете очи от тази потенциална любов на вашия живот.

Според директора момичетата трябвало да са усвоили танците до съвършенство, докато дойде време да се върнат обратно при родителите си. Франсоа обясни, че всякакви други неумения можели да се припишат на вродената неспособност на едно момиче, на мързел, пубертетна нервност или предменструална напрегнатост, но родителите неизменно се разгневявали, ако дъщерите им не умеят да танцуват. Най-добрият и евтин начин да им намерят партньори, които да ги учат, както и да накарат момичетата да упражняват френския си, било да им разрешат да посещават обществените танцови забави на разноски на родителите си. Обаче мосю Шарден нямал вяра в нито една от съзряващите млади жени, за които отговарял, и не искал на прага му утре да цъфнат побеснели бъдещи дядовци с искове за компенсация или (даже още по-сложно) за идентификация. Най-лесният начин да си осигури спокойствие и да запази ученичките си в безопасност бил да ги заключва всяка вечер, като пилета.

Това си беше чиста покана за беля.

 

 

Към полунощ Кейт се чувстваше като Пепеляшка. Всъщност бе твърде замаяна, за да забележи, че когато отиде до тоалетната, никое момиче не й продума. Те не просто завиждаха на успеха й. Вбесяваше ги това, че не можеха да го разберат. Кейт беше толкова обикновена на вид.

— Не мога да се начудя какво толкова намират в нея, с тази стара, тъпа рокля — изсумтя едно момиче. — Поне да беше хубава. Рехава коса, даже не е дълга, и тези никакви, зелени, хлътнали очи.

Кейт за пръв път изпита вкуса на невероятната завист на жените, която щеше да й се налага да понася непрестанно през следващите тридесет години. Тъй като не можеха да проумеят с какво привлича мъжете, жените мислеха, че Кейт е лукава, че ги подмамва с трикове, че никой мъж не е в безопасност с нея. Всъщност грешаха — не мъжете, а Кейт не беше в безопасност с тях.

Удариха цимбалите, прожекторът се насочи към ръководителя на оркестъра и той обяви, че щом свърши следващият танц, ще се проведе конкурс за „Мис Гщаад“, а преди това бюлетините за гласуване ще бъдат раздадени по масите.

— Съвсем ясно е кой от нашата маса ще участва в конкурса — каза Пейган със светнало лице. — Кейт е красавицата на бала, тя да стане и „Мис Гщаад“.

— Не ставай смешна — стрелна я Кейт. — Няма да се кача на тази сцена и да се правя на глупачка.

— Стига де и ти — сопна й се Максин. — Това да не е „Мис Свят“ в края на краищата, нищо и никаква селска вечеринка. — Тя хвана Кейт здраво и насила я избута от тапицирания с червен плюш диван. — Не бъди такава проклета британка.

Кейт се затътри неохотно към дансинга, където майордомът я вкара в редицата и й подаде голям картон с номер 17. На бала бяха дошли още няколко гимназии, така че под блясъка на полилеите застанаха около трийсет момичета, имаше и една италианка със сладострастен вид, облечена в права, черна кадифена рокля. Кейт видя, че няма шанс да спечели, но вече бе късно да се оттегли. Момичетата бавно се подредиха в кръг.

Ала Кейт си беше направила сметката без Ник. В този момент той отиде при келнера, отговарящ за раздаването на бюлетините, с усмивка, която сякаш казваше: „После ще се оправим“, мушна сноп листчета в джоба си, изчезна в мъжката тоалетна и набързо надраска 17 на всички бюлетини. След това спокойно излезе и взе бомбето, с което щяха да минават по масите да събират листчетата. Проста работа.

Балната зала потъна в полумрак, само един подвижен прожектор осветяваше всяка състезателка — как върви кръшно по стълбите, водещи към сцената, застава в центъра, грейнала или смутена, с вдигнат номер в ръка, след което бавно слиза.

Сред аплодисменти и одобрителни подсвирквания светлините бяха запалени отново и всеки пусна бюлетина си в шапката, която Ник галантно поднасяше.

Всички момичета от конкурса се опитваха да изглеждат безучастни. За тях конкурсът за красота не бе просто вечерно развлечение, замислено от отегчения, ала демонстриращ професионално добро настроение майордом — за всяка от тях беше първото вкусване на публична сексуална конкуренция и сърцата им туптяха силно, трудно им бе да си поемат дъх до края на следващата самба, когато майордомът пристъпи напред и обяви, че новата „Мис Гщаад“ за 1948 година, — дами и господа, е — номер 17!

Кейт заклати глава в недоумение, не вярваше на ушите си. Максин я прегърна и я притисна силно, Пейган извика от радост, а ято опитни келнери се строиха в редица, за да очертаят пътя й до импровизираната сцена, където тя застана, пламнала от изненада и удоволствие. Майордомът я обви с бледосиня лента, на която пишеше „Мисис Гщаад 1948“, след това сложи в косата й диамантена тиара, връчи й две големи бутилки шампанско, изправи се покровителствено до нея и зачака светкавиците на фотографите.

— Ще берем ядове с тази — измърмори една от госпожиците, изпратени да придружават момичетата от „Л’Ирондел“.

Предсказанието й беше точно.