Шърли Конран
Лейс (36)

35.

На следващия ден бащата на Кейт се изхитри да получи лек токов удар, докато сменяше крушката в лоджията, падна от стълбата назад върху пода, покрит с каменни плочи, и си счупи врата. Когато майка й го намери, той беше мъртъв.

Кейт плака цяла седмица, без да може да разбере защо, след като толкова се бе възмущавала от пристъпите на гняв и тиранията му. Нямаше да забрави никога втрисащия я страх, съсипал детството й.

След погребението бе тиха и напрегната до края на месеца, когато, за голямо облекчение на Тоби, Максин пристигна да постои при нея. Кейт си наля кампари, седна по турски на оцветения в синьо и зелено финландски килим с дълъг косъм и избухна в сълзи.

— Това е последното нещо, което съм очаквала, Макси — да съм потисната сега, когато старият негодник издъхна. Чувствам се страшно уморена и без капка увереност. Все едно че отново съм ученичка! — Отпи голяма глътка кампари. — Смъртта му бе такава ужасна смесица от фарс и трагедия! Когато отидох в Гринуейс, той лежеше на едно канапе в салона, като че ли бе задрямал — безжизнен, облечен в пижама на сини райета, стиснал кала в ръцете си. Някой го беше гримирал, страните му бяха с руж, а брадата му бе превързана с носна кърпа, та челюстите му да са затворени, докато се вкочани.

Кейт отпи още една голяма глътка, погледна с отвращение кампарито, стана и си наля уиски. Искаше „нещо истинско“, както би казвал баща й.

— Помислих, че ако можеше да се види, щеше да умре от срам, и едва тогава разбрах, че наистина е мъртъв. Това бе единственият момент, в който майка ми почти загуби самообладание. На погребението бе много храбра, енергична и весела, точно каквато той би искал да бъде на последната му изява.

Кейт заподсмърча, изглеждаше тъжна и объркана.

— Мама все разправяше, че по време на бомбардировките й казвал, че искал да се чувстваме щастливи, когато мислим за него, ако се случело да го убият. — Подсмръкна отново. — Очевидно не е очаквал да умре на петдесет и пет. Документите му бяха в такъв безпорядък, че ми бе необходим цял ден, за да намеря здравната му карта.

— Горкото ми дете — каза Максин и я прегърна силно. — Скоро ще се почувстваш по-добре.

Обаче на следващия ден на Кейт й се наложи да проведе неприятен разговор с адвоката на баща си.

— Запомни, мамо — предупреди тя, преди да влязат в офиса му, — не бива да се стряскаш от него.

Въведоха ги в малка адвокатска кантора с лавици, пълни с подвързани с червена кожа правни книги, и за своя изненада обикновено плахата Кейт — сега вбесена заради мъртвия си баща, обсъди ситуацията невъзмутимо.

— Господин Стигинс, миналия месец, в деня след смъртта на татко, вие като че ли не знаехте почти нищо за неговите книжа. Казахте на майка ми, че за известно време тя няма да може да разполага с парите му.

Стигинс кимна.

— Госпожи, няма никаква причина да се тревожите. Както разбрахте от завещанието, цялото имущество на покойния господин Райън остава под попечителството на неговата вдовица и след нейната смърт ще остане на единствената й наследница — госпожа Харингтън. Само остава да се изчака легализирането. Няколко месеца… Може би година. — Той събра върховете на пръстите си. — Покойният господин Райън ме е определил лично като един от попечителите. Другият е предишният му съдружник, господин Джелъби, който за жалост, както знаете, през последните два месеца се намира в болница след прекаран удар. Следователно — продължи надуто Стигинс — сега аз отговарям за инвестициите на покойния господин Райън и след като мислих много и обсъдих въпроса с борсовия посредник на фирмата, реших да продам всички негови дялове. Бяха изплатени дълговете му, а останалите пари вложих в „Бритиш Уидоус“, която е една сигурна тръст-компания.

— Какво е тръст-компания? — попита Кейт, поразена, че е възможно такива финансови решения да бъдат взети, без дори да се посъветват с майка й.

— Компания с консултанти експерти, която инвестира своите средства във фондовата борса. Тя е, мога да заявя, много предпазлива банка. Разбирате, че не мога да си позволя никакъв риск…

Кейт не разбра много от останалото, което каза адвокатът, но твърдо реши да научи повече за фондовата борса.

Най-напред разбра, че „Бритиш Уидоус“ е толкова „предпазлива“, че плаща минимална лихва.

— Не мога да престана да мисля, че има нещо нередно — измърмори тя на себе си, твърдо решила да продължи с проучването на компанията.

Купи си една ученическа тетрадка и започна да си води бележки по фондовата борса.

След два месеца вниманието на Кейт бе насочено в друга посока.

Беше бременна.

Беше очарована. Втурна се и купи плетено кошче, старинно медно легло, няколко издания от миналия век на детски стихчета от Рандълф Колдекот и огромна традиционна детска количка като тези, които бутаха кралските бавачки. Тоби не я хареса никак, тъй като задръсти и без туй тесния им салон.

Майка й се върна от поход по Бонд стрийт с куп миниатюрни дантелени дрешки, бродирани на ръка от френски монахини. Госпожа Райън живееше безгрижно и постоянно надхвърляше кредита си, заради което банката увеличаваше лихвата й с два процента над нормалното, тъй като заемът бе неосигурен. Реши да продаде Гринуейс. Имението бе твърде голямо за нея. Бе намислила да купи вила в Котсуолдс и да заживее там със сестра си.

Кейт бе погълната от работата на Тоби, очарована от неговите теории и изключително усърдие. При следващото си посещение поразената Максин я наблюдаваше как блъска с чукало в едно старинно мраморно хаванче, докато тримата се бяха разположили в кухненската част на всекидневната. Същата сутрин, два часа след като пристигна, тя бе изслушала приятелката си, която изля сърцето си, надеждите и щастието си. Сега Кейт бе нов човек — със свои права и значение. Вече не беше тиха и разтревожена. Усмихваше се самоуверено и бе облечена в яркожълта рокля за бременни от ватиран лен, която бе купила от „Хародс“, макар че не го беше казала на Тоби, тъй като той смяташе дрехите от „Хародс“ за ужасни.

Максин се възхищаваше от всяка ръчно украсена, гарнирана с дантела бебешка дрешка и слушаше плановете на Кейт, докато двете седяха на линолеума с цвят на мандарина в обновената детска стая и наблюдаваха трептящите на лекия ветрец лентички. Кейт дърдореше, а Максин внезапно разбра, че приятелката й е копняла за несмущавана от нищо обич. Самата тя знаеше, че най-прекрасното в това да имаш деца, е, че всичко е поверено на Майката: тя е шефът, тя отговаря за всичко. Най-сетне.

През следващите шест часа Кейт разпитваше непрекъснато за бременността, по който въпрос, както обикновено, Максин бе авторитет (все пак беше с една крачка напред). Обсъждаха безкрай много ли боли, дали се казва болки или контракции и какво чувстваш все пак. „Като че ли сереш футболна топка“ — каза на френски Максин с необичайна за нея вулгарност, но с много чувство. Всички други майки, с които бе разговаряла, когато бе бременна, бяха завоалирали отговора на този въпрос и тя бе все още вбесена от това. Обсъдиха дали Кейт трябва да посети курсовете по естествено раждане на Сеймор стрийт, колко големи стават гърдите, дали после увисват, след колко време ще се възстанови долу, дали ще бъде отново същата там и какво трябва да прави против белезите от разтягането на кожата.

В този момент Тоби се прибра от посещение в Проектантския център и предложи да пийнат. Докато слизаха внимателно по стълбището без перила, Максин си даде сметка, че Кейт има нужда от това дете повече от всяка друга бременна жена, която бе срещала. Тоби като че ли не бе така развълнуван както съпругата си и когато Кейт спомена за болница (беше се регистрирала в „Сейнт Джордж“), той веднага заговори за инфекции и Флорънс Найтингейл. Споделяше изцяло теориите на известната медицинска сестра от деветнадесети век — в офиса му висеше неин дагеротип, и говореше за знаменитата дама с фенера, като че ли бе още жива.

— Тя казва толкова разумни неща — заяви Тоби, като с това даваше да се разбере, че споделя нейните възгледи. — Смята, че основното внимание на една болница трябва да бъде насочено към пациентите, въпреки че основна грижа на всяка проклета болница е техният проклет медицински порядък. Събуждат те, за да ти дадат приспивателно, и те карат да си лягаш, когато е време за чая, тъй като това отговаря на „разписанието“ на сестрите.

Той си наля кампари толкова съсредоточено, като че ли разцепваше ядрото на атома.

— Медиците, изглежда, не знаят, че пациентът не е експериментално чучело или тяло, на което ще се прави дисекция. И, изглежда, не разбират, че това е едно изплашено човешко същество.

— Внимавай, сега ще започне да говори за размерите на болничните отделения — каза Кейт. — Къде оставих орехите! О, но ти ги ядеш! Долу ръцете!

Тя размаха дългите си фини ръце срещу Тоби — използваше ги доста усилено, когато говореше. Развяваше ги като вентилатор или правеше бавни, грациозни движения, сякаш отмахва нещо. Сега закачливо се закани на Тоби с чукалото и той се престори на уплашен, а след това продължи спокойно:

— Какво пък, размерите на болничните отделения са много по-важни за дадено заболяване, отколкото пациентът може да си представи. Разбира се, сестрите харесват общите помещения (стига самите те да не са болни) — така всички са им под око.

— Тоби, Максин, време е за вечеря, не за лекция.

Кейт натисна един бутон, миксерът зави и заглуши за няколко минути разговора им. Тя провери сместа, добави още сол и пипер и каза:

— Цацики, студена гръцка супа. За разнообразие. Опитай, скъпи.

Протегна пълната лъжица към Тоби, но той я побутна настрани и продължи лекцията си за Максин, която пое бледозелената течност и кимна одобрително (помисли, че чесънът е твърде много), заслушана вцепенено в монотонния монолог на Тоби.

Когато Кейт беше в седмия месец, почина предишният съдружник на баща й и Стигинс остана единствен попечител на завещанието. Тя се консултира с тетрадката за фондовата борса и установи, че през последните шест месеца дяловете на „Бритиш Уидоус“ са паднали с осем и половина процента — повече от всички останали акции на борсата, а освен това трябваше да плати на Стигинс огромен хонорар за уреждането на сметките на баща й. Телефонира на Дружеството на правистите и разбра, че не може да се направи нищо, за да се изтеглят парите от „Бритиш Уидоус“, докато майка й не пожелае официално да обвини адвоката-попечител в груба небрежност. Това би трябвало да се направи чрез друг адвокат, но може да се окаже трудно да се намери човек, който да се съгласи да се изправи срещу свой колега.

— О, невъзможно е да го сменя — каза майка й слисана. — После никога няма да мога да го погледна в очите.

Същата нощ Кейт се събуди от силни, раздиращи болки и установи, че чаршафът й е мокър, просмукан от собствената й кръв. Тоби веднага я откара в болницата „Сейнт Джордж“, където след четири часа му казаха, че тя е загубила детето.

Той прекара дни край леглото на съпругата си, като я утешаваше, държеше с часове ръката й, но Кейт лежеше слаба и безмълвна. Донесе й букетче сини зюмбюли, а лекарят го посъветва тя да забременее колкото може по-бързо.

Така и направиха.

Кейт отново изгуби детето.

 

 

След три години, на 6 май 1960-а Антъни Армстронг-Джоунс се ожени за Нейно кралско височество принцеса Маргарет и Тоби отиде на сватбата в Уестминстърското абатство. Видя как булката мина сериозно по пътеката в църквата, облечена в пищна рокля от бял сатен от „Норман Хартнъл“, и как сериозността й премина в радост на приема в Бъкингамския дворец.

Кейт не отиде, въпреки че също познаваше Тони. Беше отново в болница, където се възстановяваше след трето помятане.

На път за Ню Йорк Максин се отби в Лондон и я посети. Приятелката й лежеше сама в една висока, много малка зелена стаичка. Край стените се виеха безброй тръби.

— Горкото ми дете. — Максин й подаде букет нарциси и се изчерви: сети се, че бе казала каквото не трябва. — Поне знаеш ли причината, скъпа?

Кейт въздъхна. Не се чу нищо, освен бълбукането на водата в тръбите.

— Първите две бяха помятания на двадесет и осмата и двадесет и седмата седмица, но това беше на тридесет и втората и плодът се роди мъртъв. — Лицето й се сгърчи. — Не мога да ти кажа колко тежко е, колко потискащо. Имаш контракции и боли адски — все едно че раждаш, но през цялото време знаеш, че накрая ще се появи само едно малко мъртво телце.

— Няма ли начин това да се избегне? Не може ли да се предотврати, ако останеш на легло?

— Първия път започнах да кървя, докато спях, а болките дойдоха после. В болницата безгрижно ми цитираха данни от статистиката, като че ли нямаше нищо тревожно. „Горе главата! На всеки шест бременности една завършва с помятане. Опитайте отново“. Но знаех, че ме лъжат, за да ме успокоят. Знаех, че всички помятания, за които ми разправят, са преди четиринадесетата седмица… — Помириса ухаещите на пролет цветя. — Страхувам се, че няма ваза, скъпа. Помолих да ми донесат тази сутрин, но в скапаните им болници никога няма вази.

— Проклятие, забравих! Трябваше да ти донеса саксия.

Максин сложи цветята в умивалника, а Кейт продължи:

— Втория път бе още по-лошо. Дори не можах да стигна до болницата. Знаеш ли, че ако пометнеш, трябва да запазиш плода и плацентата, да ги сложиш в чиста кухненска паница или пластмасов плик и да ги занесеш в болницата, за да направят лабораторни анализи и да ти кажат защо си пометнала? И аз не знаех, добре че лекарят пристигна навреме.

— Добре, но защо става така?

— Не мисли, че не съм питала. Първия път ми казаха, че плодът се е откъснал сам от плацентата, а втория път казаха, че имам слаба шийка и тя се е разширила твърде рано. Затова минах курс на лечение. Но този път имах същия проблем. Сега ще ми направят кюртаж.

Последва пауза и тя добави:

— Лекарите ни дадоха да разберем, че няма смисъл да опитваме отново.

Лежеше с ръце, отпуснати върху чаршафа, и гласът й звучеше почти безразлично, но всъщност Кейт приемаше положението много зле — по-зле от повечето жени, казаха лекарите и предложиха на Тоби да помислят за осиновяване. Кейт изпадна в истерия и каза, че той не трябва никога, никога, никога да й предлага отново такова нещо.

— Не вземай нещата толкова навътре — опита да я успокои той. — Просто досега не си обмисляла този вариант.

— Напротив, напротив. О, господи, наистина съм мислила.

Тя обезумя съвсем, в стаята се втурна една сестра и избута Тоби навън.

Кейт се завърна вкъщи отслабнала, изтощена и неизразимо тъжна.

Тоби не можеше да разбере защо тя изпитваше такова силно чувство на загуба, такава мъка. Дори не бе държала в ръце детето, което бе загубила. Не разговаряше с никого, искаше да бъде усамотена, а същевременно не желаеше да е сама и плачеше по цели дни. Тоби се стараеше да я успокои, но не можеше да бъде постоянно с нея, тъй като привършваше един голям проект край Суиндън, който по ирония на съдбата бе център за възстановяване на деца.

Беше й тъжно, като гледаше как гърдите й възвръщат нормалните си размери, а стомахът й се отпуска отново, след като само преди месец бе твърд и стегнат. Обхвана я същото неясно чувство на загуба и обърканост, което бе усетила на погребението на баща си.

Какво лошо бе направила?

Сигурно е направила нещо! Защо бе иначе това постоянно разочарование, след като искаше само най-обикновено човешко щастие? Другите го имаха, защо тя бе наказана така? Кейт бягаше от чувството на празнота, като гледаше да е непрекъснато заета или се потапяше в безгрижната атмосфера на Челси. Малката й къща бе само на пет минути пеша от Кингс Роуд и поне три вечери седмично тя и Тоби се отбиваха да пийнат по нещо в „Маркъм Армс“ — приятната кръчма в съседство с малкия магазин „Базаар“ на Мери Коунт.

„Базаар“ бе нещо като нонстоп коктейл с безплатни напитки, на който най-хубавите момичета в Лондон влачеха своите съпрузи и приятели. Тъй като магазинът имаше само една съвсем малка пробна, дамите често пробваха дрехите в средата му и всеки минувач можеше да погледне през прозрачната витрина и да се порадва на гледката.

Челси някак изведнъж излезе на мода, стана нещо като британския Сан Франциско. Неговите изби, кафенета, свърталища на битници и „невероятни“ момичета се рекламираха по цял свят и малкото лондонско предградие престана да бъде само географско понятие, а се превърна в синоним на начин на живот и мода. Кейт харесваше възбудата, която туптеше в артерията на Кингс Роуд и се долавяше в модата, дизайна и шоубизнеса; тя обожаваше новите облекла и носеше къси туники с висока талия, ушити от сив бархет, бели три четвърти чорапи, обути над алено трико, и алени гумени ботуши. Носеше лилави и керемиденочервени дрехи, бандитски черни кожени якета и шапки, като тези на часовите пред Бъкингамския дворец. Външно изглеждаше като момиче от Челси — хубавко пиленце, предизвикателно, самоуверено, с кожени ботуши и черни чорапи, в авангарда на младежкото движение, което иска да докаже, че втората половина на двадесети век принадлежи на младите (или поне те мислеха така), тъй като са се заловили с определянето на тенденциите на развитие.

Кейт благоговееше пред Мери Куонт — дребно, червенокосо момиче, което обикновено бе ужасяващо мълчаливо. Тя и другите хубавки пиленца — момичетата от Челси, изглеждаха отчайващо изтънчени и в крак с модата. Покрай тях Кейт се чувстваше безнадеждно сива и неталантлива. О, ако можеше да се запише в художествено училище! Ако можеше като Мери не само да се облича, но и да изглежда самоуверено и в съответствие с момента — независимо дали това беше Моментът на Лолита, Моментът на Ученичката, Моментът на Кожите или Моментът на Дъждовете с жълта пола от изкуствена материя и рибарска непромокаема шапка.

Кейт опита. Изруси си косата, подстрига се като рошаво сексапилно котенце, очерта очите си с черен молив, сложи си розово червило (върху бяла основа) и се почувства безнадеждно отчаяна и чужда. Една вечер, докато бързаха в ситния дъждец към „Маркъм Армс“, тя плахо каза на Тоби, че е намислила да се запише в Художественото училище в Челси, за да се научи да рисува. Той напъха ръцете си още по-дълбоко в дебелото вълнено палто, под което носеше черни панталони-кюнци и пуловер (обличаше се като Одри Хепбърн), загледа намръщено върховете на бежовите си велурени обувки и доста вежливо отвърна, че не смята, че тя притежава необходимите данни за това.

Тогава Кейт научи, че Пейган се е върнала в Англия преди доста време. С Максин бяха чули слухове, че бракът й е съсипан. Бяха й писали до Кайро, а също и до „Трелони“, но и двете не получиха отговор. Кейт беше чула, че живее в Бейрут, и неволно си я представи как дъвче турски локум, обута в широки розови шалвари, излегнала се върху куп копринени възглавници. Максин бе твърде погълната от собствения си брак и работа, за да се опитва да издирва Пейган особено след като тя не искаше да се видят. Ако пожелаеше, знаеше добре къде да я намери.

Една вечер на откриването на нова художествена галерия Кейт срещна Филипа — жената с дълъг нос и червени къдри, която играеше бридж. Не бе я виждала след завръщането си от Кайро. Филипа бе от хората, чиято цел в живота бе да поддържа връзки с другите, като не им позволява да се снасят от неизбежните й коледни картички на Обединените нации. Та тя каза на Кейт, че Робърт се е развел с Пейган преди години и че Пейган се върнала в Англия и се скрила в провинцията.

— Никой не се изненада, когато се разделиха — обяви Филипа. — Робърт винаги е бил невъзможен — мръсният номер, който ви погоди, е нещо съвсем типично за него.

— Какъв мръсен номер? — Кейт беше объркана.

— Не знаеш ли?

Изненадата на Кейт прерасна във възмущение, а после в ярост, след като Филипа й разказа, че тогава Робърт нарочно ги е разделил с Пейган и цяло Кайро е знаело това — нали не можеш да опазиш никаква тайна от прислугата на изток от Гибралтар.

Кейт веднага се досети, че Пейган би трябвало да е в „Трелони“ и внезапно закопня да я види. Беше й необходима нейната приятна компания без стремеж за конкуренция. Кацнала на прозрачното надуваемо кресло от пластмаса, което Тоби бе проектирал за галерията, тя помисли, че това е все едно да закопнее да се отпусне в някое удобно, старо кресло вместо на този балон-мъчение.

Реши да телефонира в „Трелони“ на следващия ден.

 

 

Върна се от посещението във вилата на Пейган любяща, намерила обект, към който да насочи неосъществените си майчински инстинкти. Изразходва цяло състояние за телеграми и бе неспокойна като загрижена майка, докато траеше краткото и шеметно увлечение на приятелката й. След сватбата, когато Пейган дойде да живее в Лондон, Кейт с радост и успокоение установи, че приятелството им е все така силно, като че ли никога не бяха ги разделяли много мили и години, изпълнени с горчивина. Веднага възобновиха неясните си разговори с половин изречение, без глаголи, само с една дума, неразбираеми за техните съпрузи и за всеки друг, който не ги познаваше поне от двадесет години.