Шърли Конран
Лейс (35)

34.

През пролетта на 1956 година станаха четири години, откакто Кейт избяга от Кайро. След завръщането си тя прекара първата седмица в сълзи — усещаше мълчаливото негодувание и ярост на баща си. Разбра, че се налага да се махне от къщи и от него. Трябваше да намери някакво извинение и да се премести на Уолтън стрийт. Не искаше да се обвързва с постоянна работа, затова реши да стане преводач на свободна практика. Френският й не беше достатъчно добър — нито тя, нито Пейган, нито която и да е от съученичките им не успя да научи кой знае колко от този език в Л’Ирондел, затова Кейт се записа в интензивен курс в „Берлиц Скуул“ на Оксфорд стрийт и веднага се премести от разкошното имение Грийнуейс, имитиращо джорджиански стил, в стария си апартамент в истинската джорджианска къща на Уолтън стрийт.

Работата й бе лесна. Беше бърза и коректна в преводите, които й възлагаше един агент по френска литература от Моткъм стрийт, така че тя имаше възможност да съобразява работното си време с личния си живот. Въпреки че получаваше средства и от баща си, след шест месеца можеше да се оправи и без тях.

Опита да изтрие Робърт от паметта си. Започна отново да се вижда със старите си приятели и бързо научи, че ако е потисната, никога не трябва да се затваря вкъщи. Затова излизаше на разходка и обикаляше Лондон — нещо, което никога не й бе позволявано, когато бе дете. Смесваше се с тълпите млади, небрежно облечени чужденци, излагащи се около постамента на статуята на Пикадили Съркъс. Обичаше да седи сред каменните лъвове и фонтаните на Трафалгар Скуеър, а после да влезе в Националната галерия, където прекарваше часове в тихото спокойствие на стаята с водните лилии на Моне.

Откакто бе напуснала Кайро, й се струваше, че нещо в нея се е прекършило. Вероятно защото бе единствено дете и поради грубостта на баща й, винаги беше плаха, неуверена и самотна, но сега се бе прибавило и това усещане, което не можеше да разбере.

Какво бе загубила? Не девствеността си — това бе станало доста преди да срещне Робърт, и за нея то в никакъв случай не бе прехваленото мелодраматично събитие. Вече не плачеше за Робърт, въпреки че й стана болно, когато разбра, че се е оженил за Пейган.

Всичко това бе свършило отдавна, а и не липсваха други мъже, които да я разсеят. Познаваше много прекрасни момчета и всъщност бе постоянно влюбена — две седмици тук, половин час там, петминутно увлечение по някой непознат на горния етаж на автобуса. Знаеше, че е страстна, че й харесва да докосва тялото на мъжа до нея, да усеща неговия допир. Разбра, че като че ли й се иска да бъде с почти всеки срещнат. Това, което не знаеше и ужасно й се искаше да узнае, бе защо двамата мъже, които наистина бе обичала, я бяха зарязали.

Защо?

Кейт си казваше, че е кротка, вярна, предана, честна и доверчива. Е, почти винаги. Тогава — какво не беше наред? Защо постоянно получаваше удар в зъбите?

— Защо? — попита тя Максин, пристигнала в Лондон на покупки. Седяха на червения изтъркан килим пред бледолилавите пламъци на газовата печка и пиеха какао.

— Може би се отдаваш твърде бързо? — предположи Максин. — Не, нямам предвид тялом, глупаче. Но вероятно жадуваш много да получиш любов, привързваш се прекалено бързо и си твърде взискателна. — Тя подуха горещата напитка. — Знам добре, че се нуждаеш от обич. Всеки би могъл да го види. Така че, когато мислиш, че си я намерила, ти се отдаваш всецяло и се превръщаш във вярно кученце. — Максин потопи върха на езика си в чашата и бързо го отдръпна. — Може би трябва да си по-сдържана, по-изплъзваща се. Мъжете харесват това, което им е трудно да получат. А си спомням, че се втурна към Франсоа и се разстла пред него като изтривалка с надпис „Добре дошъл“. Затова, както казваме във Франция, той си изтри краката в теб.

— Но аз бях честна в чувствата си — каза Кейт.

— И заплати тежко за това приятно себеотдаване и липса на самодисциплина — отвърна Максин с галски цинизъм. — Ако си труднодостъпна, ако караш мъжът да мисли, да се чуди и да изгуби маса време, за да те завоюва, тогава, за да оправдае положените усилия, той ще реши, разбира се, че си особено ценна и желана.

— Да се правиш нарочно на трудна е противна психологическа игра — възрази Кейт — и е лицемерно.

Максин сви рамене.

— Тогава наречи го другояче. — Отново духна горещото какао. — Виждам, че ти липсва благоразумие, гледам те и тръпки ме побиват.

— Но това не обяснява защо изпитвам обзелото ме чувство на загуба. Почти не мисля за онези двама помияри, които ме изоставиха. Благодаря на господа, но не желая никого от двамата. Искам обаче да разбера защо е това чувство. Не е заради тях, нали?

Максин отпи внимателно.

— Сигурно ще ми се смееш, но мисля, че си загубила вярата си в хората. Но пък вярваш на мен. Може би това се отнася само за мъжете?

Кейт имаше склонност да се влюбва в помияри. Без да го знае или разбира, тя бе пренесла в живота си това, което бе търпяла като дете: бе привикнала да бъде отхвърляна. Когато мъжете я хокаха, тя винаги се влюбваше в тях. И щом се влюбеше, влизаше в леглото. А тогава никога не успяваше да изпита удоволствие, но не се осмеляваше да им го каже. Затова се преструваше и винаги се страхуваше, че мъжът може да разбере. Боеше се, че може да я помисли за фригидна и да я изостави. Тъй като Кейт се ужасяваше да не бъде отхвърлена, никога не бе имала истински честна връзка. Недоверчива и нервна, тя търсеше господин Неподходящия и още при първата, съвсем неясна вероятност той да я изостави, ставаше толкова несигурна, че го напускаше веднага или го изхвърляше от живота си.

Въпреки че бе скована и напрегната в най-интимните моменти, това не можеше да се забележи извън леглото. Когато бе облечена, силното й сексуално излъчване привличаше тълпи от обожаващи я мъже. Тя смяташе, че е непривлекателна: след като очевидно това бе така за мъжете, които бе обичала, започна да я преследва мисълта, че нито един свестен човек няма да се влюби в нея.

Но все пак трябваше да провери.

Класическият мъж за една нощ е готов да се обвърже само ако смята, че жената не иска това; класическата жена за една нощ търси отчаяно и неуспешно своя принц и се чувства виновна, че не успява да го намери. Много жени си въобразяват, че безразборните връзки означават постигнати завоевания и удоволствия. Това е вярно за мъжете — тези, които искат да опитат от всеки вид бисквитка в кутията, но за разлика от тях една жена рядко е склонна на безброй връзки, ако вкъщи има някого, когото да обича. Жената, която се хвърля от един мъж на друг, търси нещо и за жалост не го намира.

И така Кейт бе класически случай на потенциална нимфоманка до бала в Челси на хората от изкуството, станал в навечерието на Нова година. Там сред балоните и лентичките, сред истинските и мними художници тя срещна първия си дизайнер. Тоби беше двадесет и осем годишен архитект, специализирал се в проектиране на болници, и току-що бе станал най-младият съдружник във фирмата. Той я представи в бохемските кръгове, сред които се движеше, и Кейт установи, че неговите приятели са едно приятно разнообразие след офицерите от Кралската бригада и тепърва израстващите борсови посредници. Всъщност бе очарована от дизайнерите. Бяха страхотно отегчени и гледаха с огромно презрение на всичко, което не бе с идеални пропорции или, според тях, не от най-висока класа. Ако държаха чаша с коктейл, първо оглеждаха пропорциите й и тогава отпиваха; можеха да ядат само от чисто бял порцелан.

— Когато спах за пръв път с Тоби — каза Кейт щастливо на Максин (която, разбира се, вече бе запозната с интимните подробности), — той взе три черни възглавници от матрака с цвят на мандарина, който беше върху боядисания в черно под, и ги сложи на черния люлеещ се стол. — Беше седнала пред камината. Сви колене, обви ги с ръце и каза замечтано: — В стаята нямаше други мебели. — Опря брадичка на коленете си и продължи: — После отиде зад кухненския плот, качи се на една табуретка, взе две завивки от шкафа на стената, наведе се, извади две черни възглавници изпод мивката и хвърли всичко на матрака. — Изпусна дълга, чувствена въздишка. — След това свали дънките си, легна и зачете „Дизайн“ на светлината на една от онези лъскави лампи, които стърчат от стените и като че ли надничат през рамото ти; После ме погледна и разкритикува пликчетата ми.

— Страхотно — учтиво каза Максин, но помисли: „О, скъпа, още един помияр“.

Кейт се беше оставила безнадеждно във властта на Тоби, който й казваше как да се облича и държи, как да изглежда, мисли, чувства. Когато я критикуваше, че е немарлива, несръчна и некадърна, тя не само му вярваше, но и, за изненада на Максин, съвсем сериозно обещаваше, че ще се постарае да стане по-добра.

Кейт обожаваше самоувереността на Тоби и споделяше мнението му за самия него. „Продължава да бъде една щастлива, пълзяща изтривалка за крака“ — помисли Максин, макар че трябваше да признае, че Тоби бе находчив, интересен и притежаваше някаква особена красота; очевидно бе умен и вглъбен в работата си — направи си труда да й го обясни, докато тримата седяха на буковия паркет и слушаха нежната, заплетена като дантела токата, изпълнена на клавесин.

— Неприятното при проектирането на болници е, че то често е свързано с какви ли не пречки — каза Тоби на Максин, докато разбъркваше кампари в една чаша. — Нямаш един клиент, а цял куп. Докторите, които не се и опитват да разчетат плановете, старшите сестри, местните болнични съвети и Министерството на здравеопазването.

Той вдигна чашата с червената течност към светлината. Чудесен цвят!

— Съветите и министрите са със старомодни схващания; те имат предварително създадени представи и не възприемат новото. Казват ми, че трябва да „икономисвам“, и съвсем сериозно ми предлагат да проектирам претъпкани отделения.

— Звучи наистина сложно — каза Максин учтиво.

„Поне една разумна приятелка на Кейт“ — помисли Тоби.

А Кейт го гледаше с обожание. Обичаше да го слуша как говори за работата си и да посещава спокойния му, целия в бяло офис с наклонени чертожни дъски и разстлани огромни планове. За разлика от докторите тя бързо се научи да ги разчита.

 

 

Но Кейт не позволи на Тоби да се пренесе на Уолтън стрийт, тъй като баща й щеше да се вбеси.

— Тогава предполагам, че трябва да се оженя за теб — каза той не съвсем учтиво и очите й заблестяха.

Кейт Харингтън. Госпожа Тоби Харингтън. Госпожа Харингтън.

Този път нямаше пръстен с диамант — всъщност тя едва успя да получи и венчална халка, тъй като Тоби мислеше, че това е буржоазна измислица и дори примитивен белег за притежание. Все пак с неохота се съгласи да купи на старо един златен пръстен с изтъркано сърце. Предишната му притежателка навярно е била доста неспокойна жена, тъй като сърцето беше изтъркано от дясната страна от нервно въртене.

Овдовялата майка на Тоби дойде от Есекс за сватбата. Съпругата на покойния майор Хартли-Харингтън бе огромна, груба жена, с мускулести крака и доста дълъг нос. Беше облечена в тъмносиня коприна, но човек имаше чувството, че мислено е в костюм от туид и постоянно се пита дали кучетата й са добре в нейно отсъствие. Бе забележително несловоохотлива и по време на отегчителната церемония в кметството непрекъснато подсмърчаше и подръпваше кожата, наметната около раменете й, като очевидно не си въобразяваше, че се сдобива с любеща дъщеря.

На официалния обяд в Къноут тя поомекна, но това по-скоро стана под влияние на виното, отколкото поради зараждаща се нежност към новата й снаха. В края на първото блюдо бащата на Кейт, който от час и половина се опитваше да завърже разговор с госпожа Харингтън и бе разбрал, че е костелив орех, почука с ножа по чашата си и каза, че не го бива да произнася слова, че младите си имат свой живот, че, разбира се, сега животът е по-различен, което не означава, че е по-добър, и че двама души не могат да се обичат истински в някоя тъмна дупка и затова е купил къщата на Уолтън стрийт като сватбен подарък.

Кейт се хвърли да прегърне баща си и се разплака от радост.

След това съобщение сватбарите се поотпуснаха и булката и младоженецът бяха съпроводени от радостни възгласи, когато поеха за сватбения си месец в Милано, където се провеждаше поредното триенале. Тоби щеше да има възможността да критикува всички спечелили международни награди проекти, които не бяха съвсем според неговите стандарти.

 

 

Отначало бяха щастливи.

Старият сутеренен апартамент на Кейт бе изтърбушен, боядисан в бяло, покрит с коркови плоскости и преобразуван в офис на Тоби. Бе винаги пълен с негови приятели; те се стичаха, за да се нахранят — често без да предупредят, и да поговорят за работа преди, по време и след ядене.

На Кейт това й харесваше.

Сутеренът на малката къща на Уолтън стрийт също бе изтърбушен. Всички стени, тавани и рамки на прозорците бяха боядисани в шоколадов цвят, подовете бяха покрити с бели пластмасови плочки, на които се отпечатваше всяка стъпка, появиха се безброй лампи, а парапетът на стълбището бе махнат. От едната страна на „зоната на всекидневната“ бяха инсталирани над три метра кухненски съоръжения, закрити с плъзгаща се чамова решетка, така че, ако се наложеше да се вземе дори чаена лъжичка, тежката преграда трябваше да се отмести. На отсрещната стена бяха окачени лавици, запълнени с книги, питиета, визуално възприемани цветя (например букет маргаритки в буркан от конфитюр или роза с дълга дръжка, поставена в лабораторна стъкленица) и колекцията на Тоби от очукани играчки от викторианската епоха. Той сам бе проектирал металните столове. Някои изглеждаха като тракторни седалки, други бяха направени от преплетени жици. „Капани за задници“ — промърмори бащата на Кейт, като мислеше колко отвратително голо изглежда помещението; когато родителите й дойдоха на гости, Кейт скри еротичните африкански резбовани фигурки и тайно отпечатаните гравюри на Обри Бирдзли.

Вечерно време тя усилено и радостно се правеше на домакиня и угощаваше клиентите на Тоби, полезните му познати, журналистите, пишещи по въпросите на архитектурата, и други дизайнери, работещи над негови проекти. Харесваше й да им готви. След няколко стандартни за всяка млада булка несполуки (едно изгоряло до черно месо в тенджера от огнеупорно стъкло, един осолен бут, който забрави и остави да кисне цяла нощ, преди да го сготви) откри готварските книги на Елизабет Дейвид и от този момент само варените яйца за закуска се сервираха без чесън. Помоли Тоби да й подари за Коледа ръчен миксер и буркан с confit d’oie^[1] от „Фортнъм“. На втория ден на Коледа поднесе на родителите си консервирана гъска. „Мазна е — помисли майка й — но тази фаза ще отмине доста бързо, след като роди.“

Когато си тръгваха, баща й я целуна на прага и каза храбро:

— Обикновено не харесвам разните му чуждестранни боклуци, но трябва да ти кажа, че беше много хубаво, момичето ми.

Това бяха последните думи, които Кейт чу от него.