Шърли Конран
Лейс (34)

33.

Скоро след третата годишнина от сватбата на Пейган, в един топъл септемврийски ден на 1965 двете с Кейт играеха на детска игра с карти в градината.

— На Бъстър не му харесва особено да живее в Лондон — подхвърли Пейган, докато разбъркваше колодата. — Горкичкият, все още му липсва Корнуол. Всъщност и на мен ми липсва.

Тя раздаде картите.

— Казах ли ти, че Кристофър се зае яко с мама? Двамата седнаха в кабинета и си поприказваха тихо с учтив и враждебен тон — война! По дяволите, печелиш! — и крайният резултат беше, че всички се струпахме при адвоката в Сейнт Остъл — война! Дявол да те вземе! — Кристофър каза, че изобщо не е трябвало да се позволява на моята попечителка да ползва собствеността под аренда, макар да се съмнявам, че тя изобщо е представила нещата по този начин пред изкуфелия ни адвокат. Той, изглежда, си е мислил, че тя ръководи имението от мое име и дори не е знаел за — война! — ами за завещанието й. Съставил й го някакъв мошеник в Лондон — по дяволите, отново печелиш! — така че срещу десет лири получих опция да — война! Ах, ти крава такава! — да закупя акциите на майка ми от клиниката по номинална стойност след нейната смърт, а срещу още десет лири — война! По дяволите! — се сдобих с опция да закупя акциите на Зелма по текуща оценка непосредствено след смъртта й. — Пак си ти, проклятие! — Разбра ли? Това означава, че Зелма — война! Благодаря! — не може да сложи ръка на „Трелони“, в случай че мама обърне петалата и че аз ще го получа цялото, — война! — ако ги надживея, плюс клиниката.

— Това е чудесно! Война! — извика Кейт. — Благодаря за асото.

— Ах, ти крава такава, печелиш! — хвърли картите Пейган. — Надявам се, че си в добро настроение, защото искам да се посъветвам с теб по един деликатен въпрос.

— Сега пък какво има? — сви вежди Кейт.

— Стигнах до две заключения — поде Пейган, — но имам нужда от твоята помощ. Първо, обичам Кристофър повече от пиенето и, второ, толкова много го обичам, та чак изтръпвам при мисълта, че той ще умре. А ти знаеш, това може да се случи всеки момент и тогава на мен не би ми останало нищо от него. Кристофър няма да остави следа след себе си. Затова искам да имам дете. Дори ако това го убие, искам да имам дете от него.

— А не можеш ли да си направиш… ъъ… изкуствено осеменяване?

— В никакъв случай! Отблъсква ме самата мисъл за нещо противоестествено. Искам нашето дете да бъде заченато като акт на любов, пък ако ще това да е последният ни акт.

Кейт беше ужасена от безскрупулността в разсъжденията на Пейган.

— Въпреки лекарската забрана?

— Въпреки лекарската забрана, скъпа. Затова искам да ми помогнеш да прелъстя Кристофър, тъй като съм убедена, че иначе няма да склони.

Кейт бе толкова изненадана, че не можеше да пророни дума.

— Искам да ми помогнеш да изчисля „опасните“ моменти, когато има най-голяма опасност да забременея, след това заедно ще проверим всичко отново, защото съм пълна дупка по математика, а знам, че ще имам само един шанс.

— Ами ако този шанс не е достатъчен?

— Едно време беше достатъчен, помниш ли? Един-единствен път в Швейцария… и се роди онова миличко малко същество.

— Хайде да не говорим за това, че ще се разплача.

И двете въздъхнаха.

— Ходих в клиниката по контрол на раждаемостта — продължи Пейган. — Дадоха ми една схема и специален термометър; ще си меря температурата всяка сутрин, но искам схемата да стои у теб, да не би случайно Кристофър да я намери — сто на сто някоя сутрин ще я забравя на полицата над камината. Когато температурата ми спадне малко, това означава, че съм точно пред овулация. След овулацията тя се повишава с няколко десети и остава постоянна, докато ми дойде мензисът. Щом температурата спадне, значи е настъпил моментът за действие! В клиниката ми казаха, че е най-добре да проследя схемата си в продължение на два месеца, преди да се впусна в бурен нощен живот.

Въпреки че Кейт беше скандализирана от идеята, в крайна сметка Пейган успя да я убеди да й помогне. Всяка сутрин, след като Кристофър се отправеше към лабораторията, Пейган телефонираше на Кейт, и й съобщаваше температурата си. През първите два месеца като че ли нямаше никаква разлика, но на третия, температурата наистина спадна.

В благоприятен ден от четвъртия месец, когато луната беше в най-подходящата фаза, а термометърът определено регистрира колебание в температурата, Пейган — пресметлива и настъпателна като тигрица — пусна в ход плана за прелъстяване на собствения си законен съпруг.

На следващата сутрин тя докладва на Кейт:

— И така, мила, изтичах до „Фортнъмс“ и купих пушена сьомга, пай с дивечово месо и полски къпини. Бях засилила отоплението и когато той се прибра, аз чаках, облечена в онази тясна, невталена арабска рокля от розов газен плат, без никакво бельо. Вече бях отворила бутилка вино от 1959 година и щом седна, му поднесох голяма чаша джулеп — чист бърбън със скълцан джоджен, претрит в разтопена захар. Ароматът беше божествен! Попитах го: „Мислиш ли, че е достатъчно силно? Защото, нали знаеш, че аз не мога да определя?“. Бях му наляла шест дози чист бърбън, а от джоджена и захарта не се усещаше нищо. Нататък… какво да ти разправям. Ще ти кажа само, че беше прекалено бързо, за да изпитам удоволствие, а да не ти говоря за реакцията му, но, разбира се, не посмя да се ядоса прекалено много, за да не му се качи кръвното.

Колкото и да бе учудващо, тя наистина забременя. След като преодоля първоначалната си ярост, Кристофър беше изключително доволен. Пейган каза, че иска дъщеря — „едно мило мъничко момиченце с големи кафяви очи“, шепнеше тя, настанявайки се удобно в скута му, макар да беше много голяма, за да я гушне. Съпругът й се засмя.

— Съжалявам, но това не може да стане, скъпа.

— Защо?

— Защото и двамата сме синеоки и е генетически невъзможно в такъв случай да се роди дете с кафяви очи.

— Какво значи това — генетически невъзможно?

Той я придърпа към себе си и започна да милва махагоновата й коса.

— В ядрото на всяка човешка клетка има две групи гени — по една от всеки родител, — които предават на плода наследствените белези.

Той проследи с един пръст извитата й бронзова вежда.

— Що се отнася до гените, определящи цвета на очите, детето може да бъде синеоко само ако и двамата му родители са със сини очи. Генът за сините очи се нарича „рецесивен“, което означава, че ако в един човек е заложен един ген за сини очи и един за кафяви, то той непременно ще бъде с кафяви, а не със сини очи. Но от двама родители със съвършено сини очи може да се роди само синеоко дете и в никакъв случай отроче с кафяви очи.

— Не могат ли да бъдат поне светлокафяви?

— Разбира се, възможни са различни оттенъци. Например зеленикавосиньо или светлокафяво, пък не е изключено детето да се метне на някой прародител с кафяви очи, макар вероятността да е много малка. Но това никога не се случва, когато цветът и у двамата родители е строго определен.

Той се наведе да целуне и другата й вежда.

— Не можеш да очакваш от двама души със сини очи да се роди дете с тъмнокафяви, това е генетически невъзможно.

Пейган се сгуши на гърдите му.

— Значи, тъй като и двамата сме със сини очи, можем да дадем на нашето дете само сини гени? Е, ще имаш синеоко бебе, мили. Надявам се да бъде изцяло твое копие.

 

 

Софая се роди през лятото на 1966 година. За всеобщо учудване, Пейган се оказа идеална майка. Ненадейно изчезнаха и небрежността, и немарливостта й. Това предизвикваше истинско удивление у Кейт, докато един ден тя забеляза как Пейган си играе със Софая на килима като с коте. Тогава разбра, че приятелката й се отнася към своята дъщеря така, както към животните си — с много повече грижа и внимание, отколкото спрямо възрастните.

Естествено, Кейт бе помолена да стане кръстница.

— Чуй ме, скъпа — увещаваше я Пейган. — Това е сериозно. Не бих могла да понеса повече катастрофи в живота си. Искам да си такава кръстница, че тя да може да избяга при теб. Искам да вижда в теб свой съюзник, който е винаги на нейна страна, независимо дали го заслужава, или не. Честно казано, скъпа, искам за нея онова, което на мен ми е липсвало.

Кейт кимна разбиращо.

Тя подари на Софая наниз перли с цветовете на дъгата. Както можеше да се очаква, Пейган не се стърпя:

— Най-добре ще бъде междувременно да ги понося аз — ще си изгубят блясъка без допира до топла кожа. Няма смисъл да ги държим в банката.

Въпреки че миналото й на алкохоличка вече й изглеждаше като невъзможен сън, Пейган продължаваше почти всяка седмица да посещава сбирките на „Анонимни алкохолици“. Бе осъзнала, че е най-добре те завинаги да останат част от нейния живот, ако иска да избегне нови фатални грешки.