Шърли Конран
Лейс (31)

30.

Майката на Пейган не можеше да повярва на ушите си.

— Какво искаш да кажеш? Че ще се омъжваш? За кого?

Тя погледна щастливото, одухотворено лице на дъщеря си, която сияеше така, както може да сияе само жена, познала физическата страст. Госпожа Трелони беше още по-изненадана, когато узна, че ще става тъща на сър Кристофър Суон, известният директор на Англо-американския институт за изследване на рака.

Кейт не беше толкова въодушевена.

— Ще му кажеш ли или не? — попита тя Пейган в гардеробната на „Ла Попот“, малък ресторант на Уолтън стрийт, където обядваха.

— Още не — отвърна Пейган.

— Мислиш ли, че е честно?

— Не ме интересува.

— Кристофър е доста по-възрастен от теб — подхвърли Кейт колебливо. — А освен това, Пейган, той е толкова грамаден и плешив. По дяволите, та той е старец. Как можеш да се омъжваш за старец?

— Скъпа, той е само на четирийсет и девет години. Старците са поне на деветдесет. Каза ми, че е оплешивял още когато е бил трийсетгодишен. Знаеш ли, това лъскаво, твърдо теме е доста секси. Представи си само какво изпитваш, когато те галят по врата. Кристофър казва, че същото е и по темето. — Тя се наведе напред към огледалото и започна да нанася червило върху устните си. — Освен това той е грамаден, но не и дебел; трябва да ми повярваш, скъпа, виждала съм го както го е майка родила. По него всичко е само мускули. — Тя завъртя гилзата и прибра червилото. — Харесва ли ти това бледорозово?… И на мен ми харесва. Искаш ли да го опиташ?… Трябва да признаеш, че Кристофър прилича малко на Питър Лофорд, без да се гледа косата, разбира се. А не те ли привлича погледът му, с този израз на човек, който се забавлява — сякаш може да прочете и най-съкровените ти мисли! Като го видя, цялата отмалявам.

— Ясно е, че си влюбена в него — рече Кейт, стигнала до заключението, че бледорозовото не й отива. — С две думи, за теб няма никакво значение, че другите гледат на него по-различно.

— А има и още нещо. Знаеш ли, мила, той е най-възхитителният любовник в света. Може би защото го прави толкова отдавна… може би това е едно от предимствата на напредналата възраст. Само ще ти кажа, че през последните две седмици почти не сме напускали леглото. Не ми остава време даже да се сетя за пиячка. Вече ме познава толкова добре, че часове наред може да ме държи в опиянение от наслада.

Думите й силно впечатлиха Кейт. Винаги й се бе искало да разбере какво прави един голям любовник.

— Кристофър казва, че никога не е попадал на две еднакви жени. Казва, че всяка харесва различни неща, че ние всички… м-м… откликваме по различен начин и че най-важното за един мъж е да накара жената да му каже какво точно й харесва и какво й се иска.

— Но аз бих умряла от неудобство. Ако Тоби ме попита какво ми харесва най-много, бих му отговорила — всичко.

— Миличка, според Кристофър повечето жени отговарят така, само защото са ужасно тактични. Казва, че почти винаги е трудно да ги накараш да говорят за това, защото са прекалено стеснителни и се срамуват или пък смятат, че това е гнусно, както би се изразила Максин. — Пейган започна да разресва косата си. — Фантастично е. И не че прилагаме седемдесет и девет пози, или че той може да продължава с часове, но всичко е толкова интимно. Такова облекчение изпитах, когато преодолях бариерата на фалшивата скромност и успях, със затворени очи и изчервявайки се в мрака, да му пошепна истината. Преди това години наред все лъжех, защото си мислех, че съм нередовна, защото магическата пръчица ме оставяше равнодушна, а сега Кристофър доказа, че ми няма нищо… Ще ти опиша какво прави.

— Внимавай, някой иде. Не можеш да ръсиш такива мръсотии пред непознати.

— Ще ти кажа, когато се върнем от медения месец. Обаче — само с образователна цел. Сватбата ще бъде след три седмици в параклиса в „Трелони“. Нали ще дойдеш? Изобщо не можеш да познаеш къде ще бъдем на сватбено пътешествие. В Индианаполис! Кристофър трябва да изнесе лекции в някакъв „Сейнт Винсент“. Казва, че мога да си лежа в леглото и да се възстановявам, докато той изкарва прехраната и на двама ни. После, слава богу, заминаваме за Калифорния и оттам — направо в Ню Йорк. Ще ти се обадя по телефона и ще ти разкажа всички мръсни подробности, когато се приберем в края на юни.

— И внимавай какво си поръчваш в стаята — напомни й Кейт.

— Само бира, нищо друго. И ще я пия в малки чаши за вино. Но щом се върнем, непременно ще се откажа от алкохола.

 

 

Само Кейт и госпожа Трелони присъстваха на сватбената церемония в параклиса от шестнадесети век, разположен сред гората, ухаеща на див зюмбюл. Пейган беше облечена с розов вълнен костюм от „Шанел“, украсен със златни верижки и позлатени копчета с изображения на лъвски глави. Беше го съчетала с тъмносиня копринена блуза с папийонка, тъмносиня сламена шапка „Бретън“ и изрязани отзад обувки в същия цвят. Сияе като наелектризирана, сякаш й е трудно да се отдели от леглото дори, за да се омъжи, помисли си Кейт, докато Пейган, под ръка с мъжа си, вървеше по пътеката към олтара под традиционните триумфални изблици на Менделсоновата музика, звучаща доста отсечено в интерпретацията на сестрата на госпожа Хокън, която свиреше на органа.

Дойде краят на септември, а Кейт все още не беше получила никакво известие от Пейган.

Тя й се обади по телефона едва в средата на октомври.

— Много дълъг меден месец изкарахте.

— Знаеш ли, случи се нещо, нещо наистина ужасяващо. През първата ни нощ в Ню Йорк се събудих от някакви странни звуци, сякаш някой се задушава и не може да си поеме дъх. Когато светнах, видях, че лицето на Кристофър е посиняло… Очите му бяха широко отворени, а ръцете му се мятаха настрани. Грабнах слушалката и лекарят пристигна толкова бързо, като че бе чакал до телефона. Вкара една конска инжекция в гърдите на Кристофър, а мен ме изтикаха навън, за да не преча. След това дойде линейка и го откараха в болницата. Казаха, че е получил масиран инфаркт. Прекара три месеца в болницата — слава богу, че имахме медицинска застраховка.

— Не мога да повярвам! — възкликна Кейт. — Къде се намираш сега?

— В апартамента на Кристофър… Искам да кажа, в нашия апартамент. На Онслоу Гардънс. Можеш ли да наминеш, мила? Прибрахме се у дома снощи. Успях само да разопаковам багажа и се чувствам толкова потисната! Кристофър лежи, а аз трябва да съм страшно весела през цялото време. Пълна скръб.

Кейт отмени обедния си ангажимент и веднага се отправи към Онслоу Гардънс с колата си. Голямата всекидневна на Пейган беше всъщност библиотека, боядисана в цвят на авокадо; стените бяха покрити с книги от пода до тавана. Имаше персийски килими, жълто-кафяви кожени канапета, месингови лампи със синьо-зелени стъклени абажури, както и голям еркер с изглед към градинските брястове.

— След колко време ще се оправи Кристофър? — попита Кейт неуверено.

— Знаеш ли, лекарите не гледат на нещата точно така — отвърна Пейган мрачно, отпивайки малки глътки кафе от голямата си чаша. — Те лекуват сърдечна недостатъчност, като коригират дисбаланса между наличната и необходимата кръв чрез отстраняване на натрупаните свръхколичества от течности в организма на пациента.

— А какво означава това? — ококори се Кейт съвсем озадачена.

— Означава, че Кристофър трябва много да си почива — и физически, и умствено. Не му позволяват да работи твърде дълго. Освен това, е необходимо да спазва диета, тъй като наднорменото тегло натоварва допълнително сърдечносъдовата система. Не бива да яде солено, за да не задържа течности; взима и диуретични лекарства, от които час по час притичва до тоалетната. Трябваше да се откаже и от пушенето. А най-ужасното е, че му забраняват всякакъв секс.

— За колко време?

— Завинаги.

— Какъв ужас! Но, надявам се, че може… да ти обръща внимание…

— Не — има опасност да се превъзбуди.

— Но лекарите едва ли говорят сериозно! Какво мисли Кристофър по този въпрос?

— Подходът му е доста егоистичен. Не му се умира. Всъщност и аз споделям чувствата му.

„Сега никога вече няма да разбера какво правят фантастичните любовници — помисли си Кейт. — Би било прекалено нетактично от моя страна да попитам. О, по дяволите!“

В миг осъзна до какво може да доведе депресията, която щеше неминуемо да обсеби Пейган.

— Ако е нужно някой да се грижи за него, ти просто трябва да спреш да пиеш. Дори бира в малки чаши за вино. Представи си, че той получи пристъп, когато си мъртво пияна?

— Мислих за това — рече Пейган унило. — Знам, че трябва да престана и съм сигурна, че няма да ми е лесно. Преди да се оженим, живях с Кристофър един месец и не мога да ти опиша как невероятно бързо се пристрастих отново към алкохола. Опитах се да се преборя с жаждата, но тя ме надви само за няколко дни. — Пейган въздъхна шумно. — Щом Кристофър тръгнеше за лабораторията, нагласявах будилника да звъни в четири следобед, после грабвах бутилката с готварското шери и се наливах, докато изгубех съзнание или започнех да повръщам. Будилникът винаги ме събуждаше рязко и имах на разположение поне два часа, за да се съвзема с помощта на студен душ, одеколон и аспирин. Беше отвратително. Правех го само когато бях сама, никога през почивните дни. Е, случваше се да се прокрадна в кухнята и да си сръбна малко, но жаждата, която ме плашеше, не беше така неутолима през уикендите. Виж какво, искам да ми дадеш пак онзи адрес, изгубила съм го. Списъка с местата, където се срещат хората от „Анонимни алкохолици“.

— Ако не кажеш на Кристофър, ще бъде безсмислено. Искаш ли аз да го сторя вместо теб?

— Не, аз ще му кажа, щом се посъвземе. Хайде най-сетне да се обадим на този телефон.

Следващия четвъртък тя за пръв път посети сбирка на членове на „Анонимни алкохолици“, като остави при Кристофър, Кейт с два листа инструкции, написани на машина, за това, как да постъпи в случай на пристъп.

— Беше много строго — сподели Пейган с Кейт по-късно. — И безпощадно. Никакви глезотии. Усещаше се, че всички са ужасно сериозни, всеки беше дошъл с определена цел. Обединяваше ни общ, фатален интерес. Сбирката беше в криптата на „Сейнт Мартинс ин дъ Фийлдс“, нали се сещаш, онази църква на Трафалгар скуеър; поседяхме, пихме чай, ядохме бисквити. Много пушиха — след два часа човек можеше да си помисли, че над залата е надвиснала морска мъгла. Имаше много повече мъже, отколкото жени, и някои от тях бяха доста опърпани — сякаш току-що бяха излезли от затвора или нещо такова.

— И какво стана? — полюбопитства Кейт.

— В началото някой каза, че волята е почти толкова ефикасно средство за справяне с алкохолизма, колкото и за лекуване на рака. Ако организмът ти понася етилов алкохол, можеш да изпитваш удоволствие от него, без това да ти вреди, както е при теб, Кейт. Но ако имаш непоносимост, какъвто е случаят с мен, постепенно ставаш зависим от алкохола. Ще ти кажа, че колкото и странно да звучи, малко се окуражих, като разбрах, че не съм закоравяла пияница, а съм само пристрастена към пиенето.

Тя се беше излегнала на килимчето пред камината и прегръщаше Бъстър, който бе ходил на разходка в дъжда и миришеше на мокро одеяло.

— Удивително е, че правителството разрешава рекламата на алкохолни напитки по телевизията, макар да се знае, че пиенето е на трето място сред причинителите на смъртност в страната.

— Заговори ли те някой?

— Никой нищо не ме попита. Просто си седях, гледах и слушах. Научих нещо важно — най-напред трябва да се опиташ да не пиеш един ден, после още един и така нататък.

Пейган замълча. За пръв път се чувстваше обнадеждена, а не безнадеждно безволева.

— Но никога не можеш да се излекуваш напълно. Щом веднъж си станал алкохолик, оставаш си такъв за цял живот, точно както един диабетик си остава диабетик, макар да регулира захарта си с инсулин.

И все пак беше изпълнена с надежда.

— Пейган, струва ми се, че си прекалено ентусиазирана — не се сдържа Кейт — и това ме тревожи. Не бива да споменаваш нищо пред Кристофър, преди са се успокоиш. Иначе той няма да разбере, че говориш сериозно.

Ала Кристофър разбра.

— О, аз се досетих малко преди да се оженим — в гласа му се прокрадна лек укор. — Само така можех да си обясня силния ти дъх на освежител за уста всяка вечер, когато се прибирах, затова започнах да следя съдържанието на бутилките — не тези в барчето, защото знаех, че си достатъчно хитра, за да пиеш от тях, а готварския алкохол в кухнята. Чаках сама да ми кажеш. Надявах се, че ще мога да ти помогна.

 

 

Щом се възстанови достатъчно и се върна на работа, Кристофър заведе Пейган в лабораторията, за да я запознае със своите сътрудници.

— Казал съм на всички да ти обясняват нещата с едносрични думи — прошепна той, докато целуваше Пейган по ухото, преди да слязат от колата.

Разведоха я из сградата, като че беше кралска особа, но учените сякаш говореха на суахили — толкова непонятно беше за Пейган онова, което чу по време на двучасовата си обиколка. Тя се взираше в машините, в компютрите, в стъклениците по рафтовете, където човешки ракови клетки растяха и формираха тъкан, която щеше да бъде използвана за ваксината против рак. След това тя покани лаборанта, от когото най-малко се притесняваше, на обяд следващата неделя, защото беше решена, ако може, да вникне в работата на Кристофър. Щеше да накара този Питър с черната брада да й я обясни.

В колата, на път за вкъщи, Кристофър предложи:

— Виж какво, ако това наистина те интересува, Пейган, защо не ни помогнеш да посъберем пари? Мисля, че те бива за тази работа. Вероятно Кейт би могла да ти бъде от полза.

— Кейт — не — отвърна Пейган замислено, — но Джуди би могла.

 

 

Няколко месеца по-късно Пейган придружи Кристофър в Ню Йорк, където той трябваше да изнесе лекция в института „Слоун Кетъринг“. И след тринадесетгодишна раздяла се срещна с Джуди. Те се хвърлиха в прегръдките си в облицованото с дървена ламперия мрачно фоайе на „Алгонкуин“.

— Пейган, та ти си си съвсем същата, само дето вече не носиш очила. С контактни лещи ли си?

— Да. Ала ти изглеждаш абсолютно различна, скъпа. У теб винаги е имало нещо детско, но сега приличаш на богато дете.

Пейган се вгледа в русата й коса, подстригана на тънки пластове, с геометрично очертана прическа „Видал Сасон“, която падаше тежко върху едното й око, взря се и в млечнобелия й спортен костюм от плътна коприна, хармониращ с изящните велурени обувки с цвят на ванилия.

— Това е един от работните ми костюми — разбира се, от Ги. Ако искаш да успееш, трябва да имаш вид на преуспяващ човек. Пейган, това е първото нещо, което е добре да запомниш, ако искаш от мен да се заема с интензивното ти обучение в областта на рекламата, за което ми спомена по телефона.

— Помолих Кейт да разкаже на теб и на Максин истината за онова, което ми се случи. Не, не, не е нужно да си поръчваш кола само заради мен… Кейт ме спаси. И щом казала на Максин къде съм, Макси настояла двамата с Кристофър да им отидем на гости. Беше направо фантастична. Сякаш за последен път се бяхме видели предишната седмица. Ето, сега пък ти предлагаш да ми помогнеш да рекламираме дейността на изследователския институт. Вие сте прекрасни приятелки — аз просто не го заслужавам, след като изобщо не ви се обадих през всичките тези години. Срамувам се от себе си.

— Слушай — прекъсна я Джуди, — вината е най-безполезният багаж и не е нужно да си задръстваш мозъка с нея. Тя не може да доведе до нищо добро, само те кара да се чувстваш ужасно. — Предложи една маслина на Пейган и й се усмихна широко. — Истинските приятели не са хора, с които се майтапиш на чашка. С истинските приятели не е необходимо да се срещаш; достатъчно е да знаеш, че ги има, когато се нуждаеш от тях. Още докато бяхме в Гщаад, ние си създадохме наша собствена малка система за подкрепа, спомняш ли си? Държахме се една за друга при всякакви трудности — и в болест, и в грях, както казваше Максин. — Тя здраво сплете пръстите си. — Бяхме свързани ей така. Сами си бяхме предпазната мрежа, така че не забравяй това. А сега си отвори ушите и се приготви да научиш нещичко.

Както обикновено, Джуди беше пълна с невероятни идеи. Пейган си водеше бележки и се надяваше, че по-късно ще успее да ги подреди. Беше зашеметена.

Пейган се върна в Лондон и се залови за работа. В началото изпитваше такова неудобство само при мисълта, че ще трябва да телефонира на непознати, та се заключваше в спалнята си и се изчервяваше, преди да набере номера. Но ден след ден навлизаше все по-уверено в новата и интересна материя, решимостта й беше огромна и подновявайки старите си връзки, тя откри, че познава и някои богати хора, и доста влиятелни личности. Те пък я свързваха със свои познати. Пейган скоро изпита очарованието на работата и удовлетворението, което тя носи. На всеки две седмици пишеше доклад, който изпращаше на Джуди, а тя, на свой ред, и връщаше по две страници плътен текст, напечатан на пишеща машина и съдържащ критични бележки и предложения.

Най-напред Пейган съчини статия за списанието, издавано от старото й училище, в която апелираше за пари и помощници. Четири дни се поти над материала, после седмици наред се безпокоеше за резултата, но положителният отклик я окуражи. Успя да събере четиридесет и три лири и двадесет пенса и да се сдобие с двама нещатни сътрудници. Тъй като да се насочи вниманието на обществеността към изследователското звено беше също толкова важно, колкото и да се наберат средства за него, Пейган постави началото на пирамида от писма със следното съдържание:

„Моля, изпратете ми две лири и предайте копия от това писмо на двама свои приятели. Не прекъсвайте веригата — средствата се използват за спасяване на човешки живот“.

Това начинание им донесе четири хиляди и шестдесет и осем лири — далеч повече от очакваната сума.

 

 

Няколко месеца по-късно Пейган седеше в една малка стая за гости в „Савой“ и се надяваше, че светло сивият й кадифен костюм с кожички от сребърна лисица на китките няма да се окаже прекалено официален за студения бюфет, който тя даваше за двадесет влиятелни журналисти. Като начало на кампания това бе скъпо струващо мероприятие, но Пейган не искаше да прави никакви икономии от първия обяд за представители на пресата. Не можеше да се насили да не се тревожи. Щеше й се да успее да предостави подходяща информация на всеки журналист поотделно, а не да цитира общи данни пред цяла тълпа. Не беше поканила редактори от медицинските издания, тъй като те бяха достатъчно запознати с темата — присъстваха само хора на перото от периодиката с високи тиражи. Никой от гостите не пишеше за по-малко от милион читатели.

За нейно облекчение жените не бяха толкова безпощадни и агресивни. Повечето сякаш се познаваха и си приказваха тихичко, докато Кристофър започна да говори. В атмосферата се долавяше скептицизъм, примесен с любопитство.

— Съпругата ми изрично ме помоли да използвам прости изрази — усмихна се Кристофър, — тъй като, когато за прът път обясних на нея самата с какво се занимавам, тя не разбра нищо. Надявам се обаче да не прекаля с опростяването — по-късно с удоволствие ще навляза толкова дълбоко в специализираната материя, колкото желаете. Ще изложа пред вас само няколко факти, тъй като искам да започна да отговарям на въпросите ви възможно най-бързо. Тук съм, за да ви разкажа за работата, която вършим в Англо-американския институт за изследване на рака. Тук съм, също така, за да ви помоля да ни помогнете да съберем средства за продължаване на тази работа. Вече спасяваме една от всеки три жертви на рака; имаме амбицията да подобрим това съотношение.

Малобройната публика следеше словото му с учтив интерес, докато, в края на краткото си изложение, Кристофър съобщи:

— В нашата лаборатория получихме в много суров вид ваксина, която ще нарека „Ваксина X“ — съжалявам, ако това ви звучи като марка прах за пране. Не можем да говорим със сигурност, докато откритията ни не бъдат проверени, но „Ваксина X“, изглежда, стимулира защитните сили на организма да атакуват и отблъскват вируса нашественик и да предотвратяват формирането на ракови клетки.

Сега вече журналистите се поразмърдаха на столовете си и наостриха слух.

— По време на един неотдавнашен експеримент взехме две групи мишки, едната от които инжектирахме с „Ваксина X“. След това във всички мишки имплантирахме туморни клетки, които се асоциират с вируса. След два месеца туморите на ваксинираните мишки или не бяха нараснали, или бяха напълно изчезнали, докато при всички неваксинирани мишки се наблюдаваше значително разрастване на туморните клетки.

Заваляха въпроси, разнесе се шумолене на тефтери. Пейган почувства, че началото е добро.