Шърли Конран
Лейс (3)

2.

— Повдига ми се — измърмори Кейт, облегна се на таблата на леглото и започна да закопчава новия дантелен сутиен на юношеските си гърди.

— Струва си — каза Пейган и облиза пръсти. Беше облечена в оранжеви сатенени шорти и розово кимоно, седеше с кръстосани крака в единия край на тясното легло на Кейт и оглеждаше със съжаление бялата картонена кутия между двете. Беше останал само един шоколадов еклер.

— Хайде да го хапнем след вечеря. Да ти направя ли сега ноктите на краката яркочервени, та да спреш да си мислиш за повръщане?

Ученичките от Англия винаги се изрепчваха и пропиляваха първата си стипендия за пасти, червило и лак за нокти. Нали току-що бяха освободени от строгите училища и изпратени в тази швейцарска гимназия, за да се превърнат в културни млади дами. След годините на лишения, последвани от следвоенния период, когато дори хлябът и картофите бяха с купони, момичетата мислеха, че Швейцария от 1948 е рай в сравнение с опърпаната, противна Англия, че това е царството на крем тортите, шоколада, снега и романтиката.

Пейган се приведе над левия крак на Кейт. Късогледа, прерафаелитска красавица, тя обикновено се прегърбваше, за да прикрие високия си ръст. Рядко носеше очилата си — отчасти защото беше суетна, отчасти защото непрекъснато ги губеше.

Отпусната назад в леглото, вдигнала голия си ляв крак във въздуха, Кейт рееше поглед над главата й. Съзерцаваше покритите със сняг върхове на Гщаад в рамката на белите дантелени завеси на отворения прозорец.

— Хайде да идем в гората преди чая предложи Кейт.

— Стой мирно, идиотко — смъмри я Пейган. — Нали ни казаха да посрещнем новото момиче. Ще прескочим след чая, ако не пристигне дотогава, ние заехме най-удобния гардероб. В нейния едва ли има място за окачалки — ще трябва да си държи нещата под леглото.

Повечето от спалните в гимназията „Л’Ирондел“ бяха за по три момичета, само на най-горния етаж, под дървената стряха на огромната вила, стаите бяха по-малки. През спалнята на Кейт, в която имаше две легла, се влизаше в мъничко, боядисано в небесносиньо помещение с нисък, скосен таван от чамови дъски, където се побираше едно тясно легло, малка маса и шкаф. Пейган го беше заграбила, а тя бе така покъртително безпорядъчна, че наистина беше по-добре да има самостоятелна стая. Никой не можеше да я застави да бъде спретната. Кръщелното й име беше Дженифър, но тъй като бавачката непрекъснато я хокала: „Вдигни това, поганче такова“ или „Няма да пиеш чай, докато не подредиш стаята си, поганче с поганче“, постепенно започнали да й викат Пейган^[1] и прякорът прилепнал.

— Нямам намерение да пропилявам такъв хубав следобед! — възкликна Кейт, скочи от леглото и си нахлузи чиста бежова кашмирена фланела и пола. Пейган навлече чифт стари бричове за езда върху оранжевите сатенени шорти, пъхна се в гигантски пуловер от „Феър Айл“ и се стегна с дебел мъжки кожен колан, който опасваше талията й почти два пъти. Изтрополиха надолу по дървените стъпала, прескачайки по две наведнъж, стрелнаха се през предния вход и къде с ходене, къде с подскачане, забързаха по стръмната пътека, която се виеше зад училището и водеше към гората. Изкачваха се повече от километър, нападалите борови иглички проскърцваха под стъпките им, накрая стигнаха до забита по средата на пътеката табелка, на която пишеше:

„Attention! Dèfense de passer“^[2].

— Това сигурно означава, че пътеката се охранява от бдителни горски пазачи — каза Пейган, чийто френски беше в бедствено състояние и двете продължиха да пуфтят нагоре, докато пътеката ги изведе до обрасло с трева открито място, което рязко свършваше на ръба на дълбока урва. Долу се виждаха бели дървени вили, заобиколени от тъмнозелена гора, а зад тях — грандиозният амфитеатър на планините, по чиито върхове имаше сняг дори и в средата на лятото.

— Ойларипиии — писна Пейган през свити на фуния длани. Ехото на звука се върна над долината. Тя се обърна към Кейт и се засмя. — Нали трябва да станем истински тиролци, преди да се върнем в…

Спря насред думата. Внезапно чуха вик, който сякаш идеше точно изпод краката им. После някой изкрещя:

— Au secours!^[3]

— Това значи „помощ“ — каза Кейт сериозно.

— И идеше от урвата. Pourquoi secours?^[4] — провикна се Пейган.

— Parce que…^[5] свличам се — отвърна гласът.

— Англичанка ли сте? — извика Пейган и пристъпи напред, но Кейт я дръпна за колана, за да я спре. Бяха само на два-три метра от ръба на урвата и може би беше опасно.

— Не, американка. Внимавайте! Земята поддаде. Изобщо не бяхме близо до ръба… просто изведнъж се срути.

— Колко души бяхте?

— Само аз паднах. Ник успя да отскочи назад и хукна да дири помощ… аааах!

Двете момичета чуха шум от свличаща се пръст и камъни.

— Там ли сте още?

— Да, но почти не остана издатина. О, боже, така ме е страх.

— Не гледайте надолу! — каза Пейган, просна се на земята и запълзя като змия. — И не викайте повече… Кейт, аз ще се промъкна до ръба, ти легни зад мен и ме дръж за глезените.

Пейган бавно се добра до мястото, където тревата внезапно свършваше. Надзърна внимателно над пропастта. От два метра по-долу я гледаха две тъмносини очи изпод руса, рошава коса.

Момичето стоеше на тясна издатина с широко разтворени ръце, притиснати о стената на урвата.

— Ник просто не можа да ме достигне — промълви тя. — Опита, но не можа. Свали си ризата и се помъчи да ме изтегли с нея, но тя се скъса, тогава издатината започна да се свлича и той изтича да вземе стълба. Ала пръстта продължава сякаш да се изплъзва под краката ми, сега няма достатъчно място да седна. Толкова ме е страх.

Тридесет метра под тях земята започна да се рони отново. На Пейган й призля.

— О, господи — простена тя, — не поглеждайте надолу.

Опита се да достигне момичето с ръце, но близо половин метър делеше върха на пръстите й от протегнатите ръце на изплашеното момиче.

— Слушай, задръж се още миг — извика Пейган окуражително, отдръпна се от ръба и изпълзя при Кейт. Започна да сваля гуменките и брича си.

— Тези гащи са по-здрави от ризата — обясни, докато завързваше двата крачола на брича така, че да се получи кръг; след това промуши през него колана си и затегна здраво катарамата.

— За бога, дръж здраво глезените ми — изсъска Пейган на Кейт, пропълзя обратно до ръба на урвата и надзърна надолу. Малко пръст се свлече изпод гърдите й и тя усети, че й призлява още повече. Но успя да провеси брича към непознатото момиче.

— Можеш ли да си пъхнеш главата и да го промушиш под мишниците като спасителен пояс? Не гледай надолу!

Пейган бавно спусна импровизирания спасителен пояс, докато докосна протегнатите пръсти на момичето.

— Събери си ръцете и се опитай да нахлузиш брича под мишниците си… полека… полека. Пейган нави другия край на колана около лявата си китка и го подхвана с дясната ръка. Огромни буци се плъзгаха надолу по отвесния склон на урвата към червената земя, изкъртените борове и корените, струпани на дъното.

— Сега се дръж за колана — Надяваше се, че гласът й звучи заповеднически. — Бавно, опитай се да пристъпиш нагоре по урвата, като муха.

— Не мога. Не мога!

Голям къс земя пропадна изпод левия крак на момичето и той увисна във въздуха.

— Ако паднеш, не съм сигурна дали ще мога да те удържа — рече Пейган. — Сто на сто ще ми счупиш китката и ще ме повлечеш надолу, затова не мисли за това, което ти казвам. Просто го направи, щом преброя до три.

Кейт лежеше зад нея, обвила ръце около талията й.

— Готово, едно, две, три! — каза Пейган, колкото можеше по-властно.

Слабичкото, дребно момиче (слава богу, че беше толкова дребно) послушно стисна колана и се закатери по склона. Когато коланът се опъна здраво, Пейган усети неистова болка в китката и рамото. Помисли си, дали не се е изметнало — цялата й лява ръка агонизираше. Момичето напредваше сантиметър по сантиметър.

Коженият колан започна да се изплъзва от потната ръка на Пейган. Тя не можеше да си поеме дъх. Лазеше бавно назад, теглена от Кейт.

Две мръсни ръце, вкопчени в колана, се появиха бавно над ръба на урвата, последва ги пребледняло от страх лице.

— Полека — простена Пейган, — полека. — Стори й се, че земята се раздвижва под нея и се вцепени от ужас. Дребното момиче рухна на ръба на урвата и Кейт бързо го изтегли, издърпа го назад на безопасно място, докато Пейган разкопчаваше колана с кървящи пръсти.

Понечи да стане, ала изведнъж земята под нея пропадна и тя се озова, увиснала от кръста надолу, над свличащата се урва. Издатината, на която беше стояло момичето, бе изчезнала.

Кейт сграбчи Пейган и двете заедно паднаха назад, дишайки тежко и хлипайки, докато излязат на безопасно място.

Пейган се почувства в безопасност едва когато се добра до боровете в началото на малката пътечка. Тогава коленете й се огънаха и тя рухна. Кейт разтревожена се наведе над нея.

Изведнъж на лицето на момичето, което Пейган беше спасила, се изписа уплаха.

— О, божичко — възкликна тя. — Закъснявам. Божичко. Ох, трябва да тръгвам, ах, благодаря ви, вижте, нали знаете „Шеза“? Можете ли да се отбиете там някой ден, за да… искам да кажа, че съм ви безкрайно благодарна… но… трябва да вървя! — Момичето се обърна и подтичвайки, се изгуби между дърветата.

— Ама че крава — избухна Кейт. Спасяваш й живота, а тя просто хуква! О, мила Пейган, бедните ти ръце!

Краката на Пейган бяха мръсни, а ръцете й кървяха. Бричът и гуменките й бяха още на ръба на урвата и тя бе само по дебелия пуловер и мръсните оранжеви сатенени шорти.

Изведнъж от другата страна на поляната се появи група работници с въже, мрежа и стълба. Висок слаб млад мъж, гол до кръста, тичаше пред тях, но изведнъж се закова на място, прокара ръка през разрошената си черна коса и изкрещя:

— Господи, паднала е!

— Не се безпокойте, нищо й няма, ние я извадихме — извика Пейган. — Вие Ник ли сте?

Младият мъж се втурна към тях. Гърбавият му нос беше оплескан с пръст, аквамаринените му очи гледаха обезумяло.

— Нищо й няма? На Джуди й няма нищо? Какво стана? Как?… Сигурни ли сте, че й няма нищо? Къде е тя?… О, боже, такъв кошмар преживях…

— Пейган също — рече Кейт възмутено. — Тя се надвеси над урвата и изтегли вашето момиче. И тогава тя хукна, веднага щом Пейган й спаси живота! Разправяше, че щяла да закъснее!

— Вижте, ако още веднъж закъснее, ще загуби работата си. Вече два пъти я предупредиха. Добре ли беше — искам да кажа, че не беше наранена, нали?

— Сигурно е била добре, за да се втурне така — отвърна Кейт презрително. — Но Пейган не е добре. Вижте ръцете й!

— Стига си вдигала врява, Кейт! — Пейган се изправи и се олюля. На ръст беше колкото младежа, който се спусна да й помогне. — Ще се оправя напълно след една баня.

— Само да кажа на спасителния отряд, че вече няма проблем, и ще ви изпратя до вкъщи — каза Ник и отметна черния кичур от очите си. Обърна се и заговори бързо на немски с групата мъже зад него. После обхвана с ръка Пейган през талията, за да я подкрепя.

— Нищо ми няма — продума Пейган отпаднало, потръпвайки от болка, когато той докосна лявото й рамо. — Хайде да се махаме оттук, преди да е изчезнала още някой част от планината.

— Малко вероятно е — рече Ник. — Хората от спасителния отряд казаха, че са взривявали с динамит някои места, защото след миналогодишните лавини били останали опасни надвиснали части. За зла участ ние сме налетели точно на такава… Те привършват следващата седмица.

— Кое е онова момиче? Онова, дето щеше да закъснее? — гласът на Кейт звучеше саркастично.

— Тя е американка, учи тук на разменни начала и няма никакви пари, затова работи като келнерка в „Шеза“ — обясни Ник, докато вървяха бавно по пътеката. — Не знам как успява. Работи толкова много и никога не изглежда уморена, и винаги е… о, страшно забавна!

Кейт забеляза, че той се изчерви.

— Вие да не сте… ъмм?

— Не, не сме, но бих искал да сме. Тя си има някакъв приятел във Вирджиния — Джим.

Последва пауза. Двете момичета поогледаха Ник отстрани и решиха, че Джим трябва да е нещо наистина сензационно.

— Вие също ли сте ученик? (Ник очевидно беше англичанин.)

— Може и така да се каже. Аз съм стажант. Келнер на разменни начала в „Империал“.

— Какво значи келнер на разменни начала?

— Ами, семейството ми е от хотелиерския бизнес и затова изучавам управлението на хотелиерството. — Ник придърпа ръката на Пейган през рамото си. — Напуснах училище и минах двегодишен курс в техникума „Уестминстър“, след това работих като келнер в „Савой“. Дойдох тук на обменни начала — един от келнерите на „Империал“ заема моето място в Лондон.

— Как беше в „Савой“? — попита Кейт с ококорени от любопитство очи при мисълта за онова изискано обкръжение.

— Тежка работа. Горещина. Ресторантската кухня беше над земята, та поне имахме прозорци, но горките нещастници в кухнята на грил ресторанта работеха в мазето и никога не виждаха дневна светлина. Готвехме на нагорещени до червено стари кухненски печки с въглища, а по пода насипваха дървени трици, които да попиват разлятата мазнина, та да не се подхлъзнем. Толкова много се потиш, че изпиваш всичко, което ти попадне — вода, мляко, полагащата ти се бира — изобщо не спираш да лочиш течности.

— И защо напусна „Савой“? — попита Пейган, когато спряха на пътеката, за да може Ник да я подхване по-здраво. Ръката я болеше ужасно, но младежът отклоняваше вниманието й от болката.

— За да продължа курса си — Ник се олюля. Пейган не беше лека категория. — Ще остана тук до края на зимния сезон, тогава ще навърша осемнайсет години и трябва да отбия военната си служба. Ненавиждам самата мисъл за проклетата казарма, ама нямам избор. Както и да е, баща ми казва, че хич да не е, тя поне ще ме научи на лидерство. Много държи на лидерството.

— Господи, на келнерите трябват ли им лидерски качества?

— Не, но на хотелските управители им трябват.

— Ето нашето училите — посочи Кейт. — Стигнахме, Пейган, само няколко крачки още.

Двамата с Ник вече почти влачеха Пейган, когато най-сетне спряха, залитайки, пред входната врата.

Ник се изчерви, след това каза, сякаш се извиняваше:

— Вижте, знам, че си мислите, че Джуди е неблагодарница, но нямате представа колко е трудно положението й. Тя е тук сама и е само на петнайсет години. Защо не се срещнем в „Шеза“ на чай в неделя, тогава тя ще може да ви благодари истински, така както иска, сигурен съм… И… и аз също искам.

Пейган кимна, той я пусна внимателно, смотолеви „довиждане“ и забърза надолу по улицата. Тя едва дочака Ник да завие зад ъгъла, изстена и се строполи на земята.

Пейган, подпряна с възглавници в леглото, ядеше последния шоколадов еклер: лявата ръка и рамото й бяха бинтовани. Кейт боядисваше ноктите на краката й в яркооранжево.

— Не мога, не мога да го понеса — изстена Пейган.

Кейт разтревожено вдигна глава.

— Още ли те боли така ужасно?

— Не, не чувствам нищо след инжекцията. Не мога да понеса това, че Пол ме е носил нагоре по стълбите, а аз не съм усетила нищо. Нали не ме лъжеш, Кейт? Той наистина ли ме е вдигнал, притиснал ме е до мъжките си гърди и…

— Не, не беше така — каза Кейт. — Никой нормален мъж не би могъл да носи теб така. Той залиташе нагоре под твоята тежест. Все ме беше страх, че може да падне назад върху Матроната и мен.

Пейган въздъхна със сластолюбиво съжаление.

Пол беше шофьорът на директора и неофициалният училищен обект на много сърдечни вълнения. Всички момичета примираха по маслиненото му лице, искрящите черни очи, зализаната тъмна коса, изправената му стойка и стегнатия ханш на бикоборец.

— Разкажи ми пак какво стана — примоли се Пейган, докато Кейт леко мазваше ориенталското оранжево на палеца й.

— Ти си прекалено тежка, за да мога сама да те измъкна от канавката и затова се втурнах вътре. Пол се беше облегнал на масата в хола, със скръстени ръце, в едната държеше шапката си — предполагам, че чакаше стария Шарден да се появи. Щом обясних какво е станало, той се завтече навън, захвърли шапката си на паважа и те обгърна с ръце — между другото, ти съвсем изплеска униформата му, — повдигна те на лявото си рамо с нещо като пожарникарска хватка, с една ръка на гърба ти, а другата на оранжевия ти сатенен задник, след това те занесе направо в кабинета на Шарден, без да почука и те положи на дивана, коленичи до тебе и повдигна клепачите ти, и… Вече ти разказах по-нататък.

— Искам пак.

— Тогава те поопипа… повдигна пуловера ти и ми извика да доведа Матроната и да телефонирам за лекар, но аз бях като закована — изкиска се Кейт. — Предполагам, че проверяваше сърцето ти… и май не забеляза, че нямаш сутиен. Както и да е, аз хукнах навън и намерих Матроната и когато влязохме, пуловерът ти беше съвсем наред и ти шептеше: „Къде съм?“ точно така, както би трябвало да се очаква…

Вратата внезапно се отвори с трясък и в стаята връхлетя Матроната шведка, следвана от училищния портиер, който мъкнеше кожен куфар. Зад него стоеше пълно момиче, облечено в тъмносиньо палто. Усмихна се, но кафявите й очи изглеждаха притеснени. Имаше конски зъби.

— Забранено е да се седи по леглата — развика се Матроната. — Забранено е да се яде в стаите. Забранено е да се използва лак за нокти, където и да било другаде освен в банята. — Завъртя се на пети и излезе.

— Кучка — изстреля подир нея Пейган. — Parlezvous anglais?^[6]

— Малко, аз съм французойка и идвам тук да уча английски — отвърна новото момиче. — Казвам се Максин Паскал.

— Но тук никой не научава английски. Нито пък френски — възкликна Пейган. — Ще видиш. Англичанките и американките говорят на английски, южноамериканките на испански, италианките непрекъснато плямпат на италиански, а германките лаят на немски. Никой не говори на френски, освен едно момиче от Гърция, и то поради липса на гъркиня. Mais nous pauvons pratiquer sur vous!^[7] — френският на Пейган беше отвратителен, сякаш в потвърждение на думите й.

— Не, аз ще говоря с вас само на английски — каза новото момиче твърдо и се усмихна. Вдигна куфара на леглото и се зае да разопакова багажа си, като внимателно вадеше и приглаждаше множеството листове шумяща бяла хартия, поставена между дрехите. В куфара й май имаше цял чеиз, а не дрехи на ученичка, и докато Максин ги окачваше, момичетата можаха да видят етикета на „Кристиан Диор“.

— Ей, ти изглежда си богата — въздъхна Пейган. — Божествени са.

— Не, не съм богата — скромничеше Максин. — Просто съм късметлийка. Имам леля.

И, наистина, нейната леля Ортанс, която се радваше на сполучлив, ала бездетен брак, беше проницателен реалист. Според нея нямаше смисъл да се харчат пари за чеиз, след като мъжът е в кърпа вързан. Шикарните дрехи бяха нужни, за да се изправи момичето на крака и да успее да се омъжи възможно най-добре. Те бяха инвестиция за бъдещето.

Затова тя бе завела Максин и майка й в салона на „Диор“ и без много-много да питат Максин, двете жени се бяха спрели на едно тъмносиньо вълнено палто с огромни копчета, които светеха като сапфири, на рокля за коктейли от син атлаз с черна дантела „Шантийн“ и на семпъл син вълнен всекидневен костюм с допълнителна плисирана пола на кремави и сини карета за уикендите. Бяха подбрали и вълнена клоширана рокля с цвят на праскова, която падаше дискретно върху пълния ханш на Максин, и още една дълга до земята права рокля от бледосиня тафта с подходящо късо жакетче. Всички тоалети бяха силно прищипнати в талията, всички поли бяха богато набрани, всеки детайл беше изящно подшит и изпипан. Изработката беше отнела три седмици, с по пет проби за всяка дреха и на Максин й бе призляло, когато бе чула цената 750000 франка. Никога нямаше да дръзне да ги облече.

Момичетата пропуснаха чая, защото — с тайната мисъл за бъдещо заемане — Кейт изпробваше всеки тоалет, който Максин беше донесла със себе си, а Пейган, макар да не можеше да се нагизди заради превръзката, подскачаше наоколо, възбудена от бляскавите дрехи. Максин беше впечатлена от ръста на Пейган, от косата й, от бликащата й веселост.

— Виж, Кейт, сребърни високи токчета! О, Максин, краката ти са колкото на врабче, по дяволите! — викаше тя.

Кейт бърникаше из куфара, а около нея хвърчаха парчета разтегателна хартия.

— Гледай, Кейт, истинска крепдешинена блуза и дантелена нощница! А дрехите в Англия са още с купони, представяш ли си, Максин. Няма нищо по-пленително от тези прелестни неща. О, как жадувам за нещо красиво!

Максин не се подведе от думите й — тя веднага схвана, че Пейган е свикнала да получава онова, което иска. Много странно, че беше приятелка на Кейт, която изглеждаше съвсем тиха и обикновена, дори безцветна, въпреки яркочервените нокти на краката си. Двете очевидно бяха приятелки и Максин бързо разбра, че са учили в Лондон още от десетгодишна възраст. Ала това не беше единственото, което ги свързваше. Общото между двете момичета, онова, което ги бе сближило още в началото, беше фактът, че и двете бяха аутсайдери, макар и по различен начин. Кейт заради това че баща й беше така натрапчиво богат, а Пейган, защото бе възпитана да води начин на живот, който вече не съществуваше. Нейният привилегирован свят беше изчезнал завинаги заедно с портите от ковано желязо на имението, които, както и тиганите от миньорските къщички, бяха претопени през 1940, за да се превърнат в оръжия.

И по говор, и по възпитание Пейган се отличаваше толкова много от ученичките от средната класа в „Сейнт Пол“, че изглеждаше арогантна, без сама да го съзнава. И дори в това училище, в което имаше много малко правила по отношение на униформата, нейният външен вид се възприемаше като ексцентричен. Никакви готови дрехи не й ставаха, защото беше един и седемдесет и пет и с подчертано момчешка фигура. През войната, при онази сурова купонна система, когато осем момичета успяваха да си купят с годишните си купони само една булчинска рокля, всички в Англия износваха дрехите си, докато се разпаднат на парчета, и си шиеха нови рокли от стари покривки за маса, от чаршафи и завеси.

Вдъхновена от общия пример, Пейган се качи на тавана и разопакова дрехите на покойния си баща. Първо подноси кашмирените му пуловери и копринените шалчета с чифт бричове; след това задигна копринените ризи, които препасваше с колан и носеше като рокли, а госпожа Хокън от селото преправи един морскосин копринен халат на бели точки в „празнична рокля“ за в неделя. После Пейган плячкоса и някои по-стари сандъци на тавана — за жалост, не можа да се пъхне в копринената рокля на баба си, но пък се докарваше с дантелени блузи отпреди сто години и със също толкова старинни поли от масленозелено кадифе или тъмносиня коприна. Скоро си спечели репутацията на момиче не само с ексцентрични виждания, но и с ексцентрични тоалети, ала благодарение на ръста, на стройната фигура и на чудесната си махагонова коса винаги изглеждаше небрежно прекрасна.

 

 

Вечерният гонг на „Л’Ирондел“ биеше в седем и половина. Изгладнели, трите момичета изоставиха с неохота чудесния гардероб на Максин и се присъединиха към потока разхвърчани коси, подрусващи се гърди и силен мирис на мишници, който трополеше надолу към трапезарията, където висяха стари портрети в тежки позлатени рамки, а на тъмните греди на тавана над дългите дъбови маси бяха окачени месингови холандски полилеи. Надвиквайки шума, Максин попита за училищните порядки.

— Сутрешен звънец в седем, закуска в седем и трийсет, уроци от осем до дванайсет — измърмори Пейган, докато Кейт режеше агнешкия си котлет на малки парчета. — Спорт по желание от два до четири и трийсет, след това — време за подготовка до шест и половина. После вечеря и лампите се гасят в десет. Никакво учене през уикенда. Църква по избор. Qu’estce que tu penses du nourriture de l’ècole?^[8]

— Отвратителна — отвърна Максин съвсем искрено. — Също като твоя френски.

— Няма значение, господин Шарден каза на майка ми, че произношението ми е отлично — изфука се Пейган весело. — Кейт, би ли разкопчала горното копче на чепиците ми… Срещна ли се вече с директора? Не? Е, той е едно безлично малко влечуго. Сервилен и мазен, ще видиш. В Лондон беше отседнал в „Кларидж“ и ние с майка ми отидохме да го посетим. Носеше жълт пуловер и костюм на огромни карета — с такъв костюм никой англичанин не би искал да го видят даже и в ковчега, камо ли в града. Забелязах, че дори не поглежда бележките ми от училище. Толкова по-добре, защото те бяха — не ти е работа… Имах чувството, че Шарден е на лов за ученици, каквито и да било. Очевидно работи само за пари, не мислиш ли, Кейт?

Кейт кимна. Тя бавно ядеше шоколадова бисквита. Можеше да дъвче една бисквита два часа, отхапвайки методично, с равна скорост, като плъх, който гризе труп. Пейган оправи превръзката на рамото си:

— Просто съм изненадана, че майка ми ме изпрати тук, освен ако не е, защото се предполага, че това е най-доброто училище в Швейцария и таксата плаща дядо ми, а не тя.

Отопи чинията си с парченце хляб.

— Освен това, по дяволите, аз наистина се нуждая от известно излъскване на маниерите. Искам да кажа, че съм разхвърляна и че не ме бива по шикарните тоалети, и не знам какво да казвам на хората по приемите и не мога да правя нищо от нещата, които правят големите момичета.

— Тук сме вече от седмица, а почти не сме виждали Шарден — зачуди се Кейт. — Неговият апартамент е от другата страна на вилата и има отделна входна врата. Той, изглежда, си живее съвсем откъснато от училището. Сигурна съм, че получава по-добра храна от нашата, защото понякога от кухнята се носи миризма на какво ли не — на печена патица например. Това съвсем не е моята представа за директор.

— Две бразилски момичета са тук вече от година и казват, че се славел с ужасен нрав — добави Пейган. — Но имало само едно нещо, което наистина го изкарвало от кожата — ако излезеш от училището нощем. Очевидно изпада в истерия — и те изключват.

Смълчаха се от страх. Да те изключат, беше по-страшно и от смъртта. Срамът щеше да те преследва през целия ти живот.

След вечеря половината училище се натъпка в стаята на Кейт, за да разгледа гардероба на Максин. После изгасиха лампите. Веднага след като Матроната мина на инспекция, за да се увери, че всички ученички са в леглата и всички лампи са изгасени, Пейган се измъкна в съседната стая, омотала около себе си, като някой свръхтежък червенокож, обемистия, пълен с перушина юрган — обичайната швейцарска завивка. Покатери се на леглото на Кейт и трите момичета си шушукаха до късно след полунощ. Максин им разправи за тримата си по-малки братя и сестри в Париж. Кейт, която също като Пейган, беше единствено дете, си мислеше, че сигурно е забавно да имаш голямо семейство, но пък училището на Максин в Париж, изглежда, не беше никак забавно.

— Ние също пишехме с часове домашните си в „Сейнт Пол“ — въздъхна Пейган. — Предполага се, че една задача решаваш само за двадесет минути, а накрая на домашното трябваше да пишеш колко време ти е отнело, но естествено всички лъжеха, защото не искаха да изглеждат тъпи. Ако над есето за гръцката архитектура си се мъчил три часа, пишеш двайсет и пет минути. Всички от „Сейнт Пол“ са лъжци и всички имат слабо зрение, защото наваксват вечер с фенерче в леглото.

— Майка ми се оплака веднъж на главната учителка — каза Кейт, — а тя я настанила на една табуретчица срещу огромния си началнически трон и избоботила с ниския си гръмовит глас: „Разбира се, че Кейт не трябва да работи в леглото, трябва да учи през обедната почивка или да напусне, щом не може да се справя“.

— Главната учителка имаше огромна, началническа фигура. Движеше се като кораб. Като че ли нямаше крака — продължи Пейган. — Носеше пенсне, косата й беше пристегната в сивкав кок и се обличаше с много демодирани оранжеви пуловери, без сутиен; виждаш това, но не смееш да го забележиш. Някой я беше описал като бог, впрегнат в каруца. Тя мяташе гръм и мълнии по нас с гърлен, величествен глас. Веднъж се класирах на второ място на конкурс по рецитация просто като я имитирах. Страхувах се, че ще ме изгонят заради дързостта ми, но никой не обърна внимание. Казаха, че има хляб в мен.

— И защо майка ти те е пратила в това училище, щом не е одобрявала директорката? — попита Максин.

— Не директорката — поправи я Кейт. — Главната учителка^[9]. Ходех там, защото баща ми искаше да получа… най-доброто.

Бащата на Кейт имаше амбицията тя да получи такова образование, каквото той самият нямаше. Беше я изпратил в „Сейнт Пол“, защото бе прочел, че там били учили членовете на кралското семейство. Бащата на Кейт искаше винаги най-доброто, затова майка й винаги търсеше най-доброто, дори когато пазаруваше. Когато купуваше сливи, питаше зарзаватчията: „Кои са най-сладките?“. Когато купуваше рокля, никога не можеше да реши коя й отива най-много и затова винаги питаше продавачката: „Коя е най-елегантната?“. И естествено, продавачката избираше най-скъпата, което беше добре, защото колкото една вещ е по-скъпа, толкова е по-хубава.

Майката на Кейт също се влияеше от кралското семейство и се обличаше като кралицата. Ненатрапващите се, изискани дрехи на Кейт носеха емблемата на „Дебънам & Фрибоди“ защото тоалетите на малките принцеси бяха оттам и на кутиите им беше отпечатано: „По поръчка на Нейно величество“. Кейт мразеше дори магазина, с обточените му с клони мраморни зали и старомодните изискано вежливи продавачки, всичките от благороднически родове, които бяха виждали и по-добри дни. Тя би предпочела, също като останалите момичета, да си купува в „Селфридж“ евтините памучни молели, прекопирани от „Ню Лук“.

Майката на Кейт беше осигурила най-доброто и за дома им, „Грийнуейс“. Антикварните предмети бяха скъпи, но богато резбованите столове, брокатените дивани и атлазените завеси с тежки ресни някак си не можеха да създадат онази небрежно-елегантна атмосфера, която излъчваше апартаментът на майката на Пейган в Кенсингтън, където семплите мебели бяха пренесени от къщата им в провинцията и всяко нещо бе оригинално, макар и малко поочукано и внушаваше усещането за хармония. Някои порцеланови съдове бяха понащърбени, но ако семейството ви ги използва от сто и петдесет години, няма как да не бъдат нащърбени, нали?

Кейт ненавиждаше самодоволното съвършенство на „Грийнуейс“. През нощта прожектори осветяваха дърветата и храстите от двете страни на входната алея — баща й смяташе, че това е стилно и „отваря“ верандата с колоните. Столовете, канапетата и масите на долния етаж бяха прекалено големи, а абажурите и картините прекалено малки; трапезарията беше с пластмасова ламперия, а полилеят представляваше наредени в кръг фалшиви свещници с миниатюрни, имитация на пергаментови, шапчици. Горе спалните бяха учудващо голи. В края на краищата те не се използваха за друго, освен за спане и бащата на Кейт не виждаше защо трябва да харчи пари за тях.

Кейт ходеше на училище с бащиния си ролс-ройс. Колата с шофьор я отделяше от съученичките й. Те нямаха различни дрехи за всеки ден от седмицата и пътуваха с автобус или метро. Кейт винаги караше шофьора да спира в края на улицата и вървеше до училището пеша. Тази хитрина беше общоизвестна, но съученичките й смятаха, че добре прави, дето избягва да се фука; в техните среди фукането се възприемаше като най-голямото престъпление.

За нещастие бащата на Кейт се фукаше и заради нея. Когато съученичките й идваха у тях, той им показваше колите си и ги караше да отгатнат колко пари е спечелил миналата година или какво е купил миналата седмица. След това си бъбреше с Кейт и споделяше коя от приятелките й предпочита. Постепенно Кейт спря да кани гости. Започна да прекарва свободното си време и да обядва с Пейган, която също беше самотна, тъй като другите момичета я намираха за странна. Необичайно бе момиче на възрастта на Пейган, от порядъчно семейство, да бъде тъй небрежно към външния си вид и тъй безразлично спрямо това, което мислят хората за нея. От своя страна, Пейган даде да се разбере, че смята съвестните, трудолюбиви момичета от „Сейнт Пол“ за толкова скучни, колкото ездата в прашните лондонски паркове, сравнена с препускането из ливадите на Корнуол, с развята от соления вятър коса.

Бащата на Кейт сипеше покани към Пейган и майка й, която очевидно беше „висша класа“, и веднъж дори им предложи екскурзия до Майорка (казваше икскурзия), но поканата бе учтиво отклонена. Кейт знаеше защо баща й харесва майката на Пейган. Знаеше, че той иска да я омъжи добре, може би дори за титулувана особа, ала не беше наясно как да постигне това, но в края на краищата нали имаше „париците“ и виждаше, че майката на Пейган познава хората с титли, а и знае „необходимите неща“. Точно затова Кейт беше изпратена в „Л’Ирондел“ — нали и Пейган ходеше там. Ако швейцарската гимназия беше „необходимото нещо“, тогава и Кейт трябваше да учи в нея.

Пейган дразнеше Кейт за тайните надежди на баща й.

— Когато станеш маркиза, не питай как да стигнеш до клозета, а до „тоалетната“.

— Какво значение има, щом като, така или иначе, е ясно къде искам да ида? — сопваше се Кейт, но скришом четеше романите на Нанси Митфорд и учеше какво отличава В (висшето общество) от не В. Казваше „бележник“, а не „тефтер“, „салфетка“, а не „кърпа“ и предлагаше на гостите „чаша шери“, а не „едно шери“. Упражняваше се да говори бавно и провлечено, като изяжда част от думите, но скоро разбра, че опитите й са безнадеждни. Висшето общество уж говореше на нормален английски, но в действителност бе някакъв таен език, пълен с неуловим подтекст, който се научава още в люлката. Във В кръговете само едно нещо се смяташе за по-непростимо от това, да не знаеш тези тайни значения, и то бе — да се преструваш, че ги знаеш, да се опитваш да надхитриш хората, които са по-висши от теб. При първия, макар и дребен пропуск, истината лъсваше — достатъчно бе само веднъж да кажеш Кралския яхтклуб вместо Кралската яхтескадра или да закачиш семейни фотографии по стените, вместо да ги сложиш на поставки върху страничните масички в сребърни рамки от „Асприс“ — и си обречен.

Понякога Кейт оставаше да преспи у Пейган, която живееше в Кенсингтън, близо до „Сейнт Пол“ — макар че след онзи ужасен петък все намираше претекст да откаже, когато си спомнеше онзи уикенд през ноември…

Пейган живееше в апартамент на най-горния етаж на някога елегантна, сега леко западнала къща на Енисмор Гардънс. Бяха играли хокей целия следобед, Кейт беше потна и затова реши да вземе душ, щом Пейган излезе по някаква поръчка на майка си. Беше се съблякла и се канеше да се шмугне в банята, когато вратата се отвори и се появи майката на Пейган, увита в бяла хавлиена роба. Кейт веднага усети, че влизането й не е случайно, и се смути. Вместо да се извини и оттегли, както би могло да се очаква, мисис Трелони запристъпва към нея. Кейт грабна някаква хавлия, а домакинята й се усмихна и по огненочервените й устни проблеснаха капчици. Когато се приближи, Кейт долови миризмата на джин.

— Какви чудесни малки гърдички — дрезгаво каза мисис Трелони. — Момичешкото тяло е много по-деликатно от момчешкото, не мислиш ли? Повечето мъже не оценяват това, разбира се. Не оценяват изящната нежност на гърдите, на зърната.

Увила плътно хавлията около тялото си, Кейт отстъпи към прозореца в тясното пространство между ваната и тоалетната и всъщност се озова в капан.

— Предполагам, че си забелязала… — и майката на Пейган внезапно протегна ръката си с остър маникюр и стисна зърното на гърдата й.

Кейт замря от страх, не беше в състояние да помръдне. За своя изненада и ужас, усети тръпка на възбуда в слабините си. Виждаше порите по носа на мисис Трелони, провисналите похотливи гънки над очите й, наплескани с черен грим. Мисис Трелони я сграбчи с едната ръка, а с другата се мъчеше да изтегли хавлията. Наведе се напред, така че Кейт можеше да види бялата ивица, където косата й бе разделена на път. Езикът й се движеше бързо, сякаш език на змия, към зърното на момичешката гърда, а ръката й се вмъкна в чатала на Кейт със сила, която беше болезнена и възбуждаща едновременно. За миг Кейт се почувства еротично хипнотизирана, после коленете й се подгънаха и тя се отпусна на пода, изблъсквайки жената настрани. Задъхана, Кейт вдигна коляно пред брадичката си, готова да рита, ако мисис Трелони се нахвърли отново. Не пророни нито дума, но очите й святкаха от страх и гняв.

Мисис Трелони разбра посланието им. Тя рядко грешеше, но когато го стореше, знаеше как да отстъпи.

Отдръпна се.

— Ще те оставя да се изкъпеш на спокойствие — рече тя с успокоителния тон на безупречна домакиня, като че ли нищо не се беше случило и излезе от банята.

Кейт скочи във ваната и се сгуши разтреперана. Чувстваше се в безопасност там и не излезе, докато водата не изстина съвсем. През останалата част от уикенда се стараеше да не остава насаме с майката на Пейган и после трябваше да минат месеци, докато се съгласи да посети дома им отново. Когато все пак се престраши, мисис Трелони се държа така нормално, та Кейт се изкушаваше да мисли, че си е въобразила цялата сцена. Дали пък наистина не беше халюцинация?

Бе съдено тези злощастни няколко минути да окажат траен ефект върху бъдещия любовен живот на Кейт — тя изпитваше непоносима възбуда, когато беше в страстните прегръдки на мъж, ала винаги след това я обземаше страх, отвращение и срам.