Шърли Конран
Лейс (27)

26.

Пейган седеше в леглото си и пиеше сок от манго, когато Робърт й хвърли сутрешния вестник и предизвикателно подхвърли:

— Твоето арабско приятелче вече седна на горещото кресло.

Заглавието гласеше: „Млад крал воин се възкачва на трона“. Пейган не пророни дума. Изчака Робърт да тръгне на работа, после отиде до барчето, извади бутилка водка и се върна в леглото. През 1954, след три години брачен живот, отношенията със съпруга й се свеждаха до учтива, студена омраза. Пейган не беше вече преимущество за кариерата му. Всъщност, тя доста често бе пияна, без да се стреми да го прикрива.

Когато на следващата сутрин се събуди, Пейган видя, че Робърт, подпрял главата си с ръка на възглавницата до нея, я гледа с невероятна злоба. Изплаши се. Внезапно разбра, че винаги е изпитвала известен страх от него. Най-сетне призна истината пред себе си — беше направила ужасна грешка, беше се омъжила за наперен глупак с внушителна външност. Изпълнен със самодоволство поради съзнанието за собственото си величие, Робърт всъщност беше празен като надут карнавален балон.

— Както винаги, ти си мислиш за онова черно копеле, нали?

С хладнокръвна ярост отметна завивките и продължавайки да я гледа свирепо, дръпна грубо и рязко презрамката на копринената й нощница с цвят на топаз. Пейган потрепери и се отдръпна от него, но Робърт издаде кратък и странен съскащ звук, разкъса коприната, покриваща гърдите й, и я изнасили. Тя викаше и се опитваше да го отблъсне, но той забиваше още по-силно пръсти в гърдите й. Успя да зърне лицето му — по него беше изписано задоволство, сила и жестокост. Пейган разбра, че наранявайки я, той бе изпитал наслада, и че ще го стори отново. Беше се превърнал в неин интимен враг. Когато, без да бърза, Робърт напусна стаята и излезе на терасата, където закуската му се сервираше по безупречен начин, Пейган стана и олюлявайки се, отиде до банята. От тялото й висяха ленти коприна. Видя в огледалото, че пръстите му са оставили белези по гърдите й. Треперейки, тя напълни ваната с топла вода и се сгуши в нея. С все още мокра ръка вдигна внимателно телефонната слушалка и набра номера на летището.

Изоставяйки светлосиния си ролс-ройс, за което по-късно съжаляваше, тъй като можеше да го размени изгодно, Пейган взе първия самолет за Лондон.

 

 

Когато видя дъщеря си, майката на Пейган беше ужасена, но не и изненадана. Предишния ден беше пристигнала телеграма за Пейган и тъй като мислеше, че дъщеря й е все още в Египет, госпожа Трелони я беше отворила.

ВЪЗНАМЕРЯВАМ ВЕДНАГА ДА СЕ РАЗВЕДА ТОЧКА ПРИЧИНА ИЗОСТАВЯНЕ ТОЧКА ИЗДРЪЖКА НЕ СЕ ПОЛАГА ПОРАДИ БЕЗОБРАЗНО ПОВЕДЕНИЕ ТОЧКА МОЛЯ ПОТВЪРДИ ПОЛУЧАВАНЕТО РОБЪРТ СОЛТЪР

Пейган прочете текста и се намръщи.

— Звучи така, сякаш съм уволнена за несправяне със задълженията.

— Би ли ми обяснила какво се е случило?

— Мила маминко, не можем ли първо да пийнем по нещо? Пътувала съм с влак цели осем часа.

Майката на Пейган пое няколко пъти въздух с ноздрите си, сякаш долавяше някаква миризма, сетне направи крачка към нея и отново подуши въздуха.

— Да, знам, пийнах една-две чашки във влака. Вместо лекарство. И за да се успокоя. След Кайро тук ми е толкова студено. Пък и бях малко разочарована, че не ме посрещна на летището. Не получи ли телеграмата ми?

— Получих я, скъпа, но нямаше как просто да изчезна за два дни и да оставя Зелма сама; всеки си има задължения. Пък и в края на краищата ти не си дете. Трябваше само да вземеш такси от аерогарата до „Падингтън Стейшън“. Колко време смяташ да останеш?

— Миличка, та аз се завърнах у дома. Дойдох си. „Трелони“ е моят дом. Ще си живея тук, в блажения Корнуол.

Замълчаха, а после майка й отиде до закаченото на стената ъглово шкафче.

— Мисля, че и двете имаме нужда да пийнем. — Тя наля две чаши шери „Амонтилядо“ и продължи: — В момента всички стаи са заети. Нямаме резервна спалня за гости, но една от стаите на прислугата е свободна. На най-горния етаж е, в източното крило.

— Искаш да кажеш на онзи ужасно мрачен таван?

— Скъпа, трябва да признаеш, че пристигането ти е неочаквано. Не знаехме, че ще дойдеш, а при нас всички стаи се резервират три месеца предварително; нещата вървят доста добре, откак инсталираха новия хидротерапевтичен резервоар. Господи, та ти го изпи почти на екс, скъпа; сигурна ли си, че искаш още едно?

 

 

Пейган с интерес отбеляза промяната, която беше настъпила у майка й. Двете със Зелма носеха чисти бели униформи и се наричаха „изпълнителен директор“ и „консултант по диетично хранене“. Говореха тихо, почти шепнешком и с успокоителен тон, дори когато бяха сами. Госпожа Трелони не носеше грим, беше накичена с големи очила с рамки от черупка на костенурка и беше започнала да тренира йога.

След като Пейган прекара четири нощи в малката слугинска стаичка, госпожа Трелони каза:

— Обсъдихме нещата със Зелма и решихме да ти позволим да се настаниш в една от стаите за гости — мислех си за бившата стая на иконома. Но ще трябва да се държиш прилично. Сещаш се какво имам предвид. Никакво пиене, скъпа. Нито една, макар и малка, скрита бутилчица. Знаеш, че не мога да рискувам.

Ала Пейган вече не желаеше да живее в „Трелони“, където непознати за нея хора в халати се движеха по прекалено затоплените коридори или пиеха слаб чай на малки глътки в зимната градина. Реши да се премести в една изоставена къщица, разположена на около километър и половина от имението — там навремето живееше пазачът на дивеча. Тя беше сгушена в една падина в гората, заобиколена от храсти със златисти азалии. Госпожа Трелони възнамеряваше да превърна старата къщурка в луксозен апартамент, като допълнение към санаториума, но на думите й: „Боя се, че това е невъзможно, скъпа!“, Пейган отвърна студено:

— Миличка, моля те не забравяй, че аз съм собственицата на „Трелони“.

Сивата каменна къщурка беше обзаведена с някои вехтории от голямата къща, а госпожа Хокън идваше веднъж седмично, за да почисти.

— Май имате нужда от компания, госпожице Пейган — поде тя една сутрин, опряна на метлата си. — Някоя хубава котка или куче. Госпожа Тригърик ми казваше, че откак нейният Джим почина, няма кой да разхожда кучето им; то е овчарско, няма нищо лошо в това да го видите.

Бъстър беше черно-бял, рунтав и голям колкото кресло. Двамата заедно поддържаха къщурката в пълен хаос — тя постоянно миришеше на мокро куче. Всеки ден Бъстър извеждаше Пейган на разходка, като почти изваждаше ръката й от ставата, дърпайки каишката. Благодарение на Бъстър, Пейган никога не оставаше сама в къщурката, по цял ден изтегната на покритото с пъстроцветна басма канапе, което беше цялото на бучки и чиито хлътнали пружини изскърцваха всеки път, когато се протегнеше, за да вземе бутилката с водка.

Изпитваше горчива мъка и страх — беше се провалила. Как и къде бе сбъркала? Би ли могъл някой друг да направи Робърт щастлив? Трябваше ли да продължи да упорства, да бъде по-настоятелна? За да обмисли всичко това, й бяха необходими повече сили, отколкото тя можеше да събере, а и какъв беше смисълът? Във всички случаи краят щеше да бъде лош! По-добре да си стои вкъщи с милия Бъстър и с водката и да забрави за цялата тая бъркотия, в която имаше всичко друго, само не любов.

Една сутрин госпожа Трелони се разходи до къщурката и завари Пейган седнала на пода в кухнята със стар панталон за езда и гумени ботуши. Държеше кучешката паничка и гребеше печения фасул, поливаше го с водка, като едва успяваше да улучи устата си. Тя запрати лъжицата по майка си.

— Пейган! Стегни се!

— Винаги те съветват да правиш точно това, което не можеш.

Майка й предложи, ако иска, да поговори с лекаря на клиниката, който помагал тъкмо на хора, срещащи проблеми с неприятни пристрастявания.

— Не ти ли се струва, че е малко късничко да започнеш да се интересуваш от мен? — изкрещя Пейган.

 

 

Пейган беше пристигнала във Великобритания само със сто петдесет и шест лири в брой — целият остатък по сметката й в „Отоманска банка“. След двумесечен престой в Корнуол тази сума беше намалена на седемнадесет шилинга и четири пенса, поради което Пейган реши да се опита да убеди майка си да й отпусне средства. Изчака да настъпи вечерта и едва тогава се отправи към „Трелони“ — след шест часа майка й вече нямаше причина да души около нея с многозначителен израз.

Госпожа Трелони преглеждаше диетните листове на писалището в кабинета си.

— Свършвам след по-малко от пет минути, скъпа — промърмори тя, като я погледна над рамките от черупка на костенурка. — Вземи си от…

Но Пейган вече си наливаше джин с тоник.

— Скъпа, нямаш ли никакви рокли? Откак пристигна, все те гледам с тия гумени ботуши и джинси.

— Знаеш ли, мамо, след Кайро е наистина божествено да се обличам така. Там гизденето беше задължение, което отнемаше почти цялото ми време — постоянно трябваше да се преобличам. Ужасно досадно. Пък и нямам никакви пари, за да си купя дрехи, и точно затова съм дошла да поговоря с теб.

— Искаш да кажеш, че очакваш аз да те издържам?

— Не виждам как иначе бих могла да се издържам, поне за момента.

— Жалко, че не си се замислила по този въпрос, преди да напуснеш съпруга си.

— Мамо, наистина ли искаш да узнаеш защо си тръгнах така внезапно?

— Това е личен проблем между теб и Робърт.

— А ти искаш ли да узнаеш какъв е той?

— Не.

Госпожа Трелони не желаеше да я замесват в каквото и да било — такава си беше открай време.

— Но аз трябва да живея от нещо, а единствената ми собственост е „Трелони“.

— Не е нужно постоянно да ми го натякваш, скъпа. Ако не беше Зелма, щяхме да го продадем.

— Но сега, когато нещата вървят много добре, сигурно можеш да ми отпускаш малка издръжка? В края на краищата, ако се наложи да преместите клиниката за отслабване на друго място, ще трябва да плащате наем на някого. Имам желание да работя, ала надали ще се намери някой да ме наеме, пък и какво мога да върша аз? Не притежавам умения, които стават за продан. Не си ми осигурила никакво образование, с което бих могла да изкарвам прехраната си. Аз съм безполезна.

— Мисля, че не бива да се наливаш повече, скъпа. Ако престанеш да пиеш, може би ще ти намерим работа в хидротерапевтичното отделение.

— Да поливам с маркуч разни тлъсти старци?

— Понякога ставаш невероятно вулгарна.

— Какво точно е състоянието на имението всъщност? Или може би трябва да попитам адвоката в Сейнт Остъл?

— Непременно го направи, но и аз самата мога да ти кажа. Като твой попечител дадох „Трелони“ под наем на клиниката за отслабване с договор за пълно поемане на разноските по поддържането в продължение на петдесет години и с аренда, която възлиза на годишната лихва по заемите, обезпечени от имението. Това беше обяснено на адвокатите на съпруга ти. Когато ти се омъжи, те ми тровеха живота месеци наред.

— А? Би ли повторила, моля ти се?

Майка й го стори.

— Това означава ли, че когато стана на шейсет и осем години, дългът на дядо все още ще ми тежи на шията, а ти ще си жънала печалби в продължение на половин век? Ами, ако умреш утре?

Майка й погледна към огъня.

— Със Зелма сме направили еднакви завещания. И двете притежаваме по петдесет процента от акциите на клиниката и в случай на смърт на единия акционер, другият може да закупи акциите по номинална стойност. Според мен нямаше никаква причина да споменавам това пред адвокатите на Робърт — те бяха противно агресивни — но сега, предполагам, ти би трябвало да бъдеш уведомена.

— Искаш да кажеш, че ако с теб се случи нещо, Зелма ще получи договора за отдаване на „Трелони“ под наем?

— Скъпа, аз също не бях научена да си изкарвам прехраната. Когато дядо ти почина, трябваше да приема деловото предложение, което Зелма ми направи. Разбира се, сега, след петгодишен опит, бих могла и сама да управлявам имението, но не помниш ли в какво положение бях по онова време? Освен това, договорът е сключен така, че те поемат всички разноски по поддръжката. Ти ще получиш имението в идеално състояние, което ще увеличи цената му.

— Това не ми звучи като допълнителна печалба. Дядо винаги го поддържаше в идеално състояние.

— Много ми се иска да не повишаваш глас — могат да те чуят пациентите. Ще бъда съвсем откровена с теб — вече обсъдихме с другите директори възможността да ти изплащаме малка издръжка.

— Кои са другите директори?

— Зелма и нейният счетоводител. Нашият счетоводител.

— И какво казаха те?

— Господин Хилшо смята, че вероятно ще можем да ти отпуснем три лири на седмица.

— Четири. Плюс режийните разноски и разходите по поддръжката на къщичката.

— Определено без режийните разноски.

— Тогава утре отивам в Сейнт Остъл.

— Е, добре. Но без телефонните сметки.

— Нямам телефон, миличка.