Шърли Конран
Лейс (25)

24.

Пейган се завърна от Александрия и с изненада узна, че Кейт не само е изчезнала, но не е оставила никакво съобщение за нея. Робърт изглеждаше неутешим.

— Тя ме изостави — изохка той.

После отвори юмрука си и й показа овалния диамантен пръстен.

— Дори настоя да ми върне пръстена.

Пейган ахна.

— Не мога да повярвам, че Кейт е сторила такова нещо! Не е в природата й да е толкова припряна и жестока. Скарахте ли се?

— Не, дойде ми като изневиделица. Бяхме седнали да изпием по едно питие и тя най-хладнокръвно ми заяви, че всичко е било грешка и че иска да си тръгне незабавно.

— И не остави писмо за мен?

— Не — въздъхна той. — Макар и да ме нарани дълбоко, все си мисля, че щом се държи по такъв начин, може би е по-добре, че стана преди да се оженим, а не след това.

Всъщност Кейт беше оставила писмо за Пейган, но Робърт го отворил и бе прочел изпълненото й с болка и терзание, подробно описание на случилото се между тях. И просто беше скъсал писмото.

— И не е искала да се върна в Лондон заедно с нея?

— Не, каза, че съжалява, задето ми причинила болка, но не искала да прекъсва ваканцията ти. Заяви, че изчаквала удобен момент, когато те няма, за да скъса с мен.

Той стисна главата си с ръце и раменете му се разтресоха. Пейган се смути силно и отиде до ръба на терасата. Не можеше да гледа мъже, които плачат.

 

 

Според бащата на Робърт би било по-тактично Пейган да не се обажда по телефона в Англия — ако искала, Кейт сама щяла да й телефонира. По-добре било да проявят уважение към нейните желания и да я оставят на мира, както била помолила. Според него, Пейган трябвало да изчака да получи писмо от Кейт и тогава да й пише. И така, Пейган се примири, ала писмото все не идваше.

В края на седмицата тя все пак писа на Кейт, като й обясни по възможно най-тактичен начин колко разстроен е Робърт и я помоли да промени решението си. Робърт й предложи да изпрати писмото й чрез банката. Скоро след това Пейган написа още няколко писма на Кейт, както и една набързо скалъпена тревожна бележка, адресирана до майка й, но не получи никакъв отговор, тъй като, естествено, вместо да изпраща писмата, Робърт ги късаше. На Пейган изобщо не й минаваше през ума, че когато той й предлага да пусне писмата й от своя офис — което значеше, че те ще заминат експресно, по куриер, — неговата цел всъщност е да следи кореспонденцията й; и, разбира се, Пейган не се досети, че писмата й биват унищожавани. С безскрупулно хладнокръвие Робърт късаше и излиянията на Кейт до Пейган; не му представляваше никаква трудност — достатъчно бе да става сутрин преди Пейган, която винаги получаваше закуска в леглото си.

В началото Пейган беше озадачена, че Кейт не отговаря макар и с картичка на писмата, които тя редеше с големите си разлети букви с дълги заврънкулки. След това се почувства засегната от пренебрежението, което приятелката й демонстрираше спрямо нея, а накрая я обзе тревога. Тъй като самата Пейган беше пряма и честна, тя не можеше да си представи, че Робърт би дръзнал да спира писмата й, а самата нея да оплита в мрежа от лъжи. Когато отново пожела да телефонира, за да се убеди, че Кейт е добре, Робърт я погледна с огорчение и я запита дали не й е минавало през ум, че Кейт може би се срамува от себе си. Иначе със сигурност щеше да отговори поне на едно от писмата й.

От момента, в който Кейт си замина, Робърт с неумолима последователност и с умелото съдействие на баща си разиграваше роля пред Пейган. Където и да отидеха, ги обграждаха с най-голямо внимание, обслужваха ги възможно най-добре и ги настаняваха на най-хубавите места. Пейган беше обсипвана с цветя, получаваше всичко, което пожелаеше. Тя ценеше тези жестове на внимание, опитвайки се да забрави Абдулах, сред тази атмосфера, изтъкана от спокойствие и наслада. Кайро излъчваше романтика, подобно на цвят от магнолия, и на нея й беше приятно да я глезят. Не можеше да си спомни за нещо, което спешно да се нуждае от нейното присъствие в Англия; единствената й перспектива беше да работи като продавачка в универсалния магазин на Питър Джоунс — тя нямаше университетско образование, не беше усвоила никаква професия, бе прекалено висока за стюардеса и недостатъчно слаба за манекенка. Беше омагьосана не само от разкошния живот в Кайро — тя с почуда откри, че Робърт в Кайро е много по-примамлив от Робърт в Лондон, където трябваше да се справя със сериозна конкуренция. В Кайро липсваха млади ергени от Европа, представляващи добра партия за женитба, затова малцината, които се озоваваха в града, ставаха обект на люти борби и скандални ласкателства от страна на домакините на празненства. Жените слушаха Робърт със затаен дъх и откликваха на всяка негова шега със звънък смях. И Пейган започна да гледа на него с по-добро око.

Той търпеливо изчакваше удобен момент, докато най-сетне настъпи вечерта на коледната танцова забава в „Семирамис“. Млечнобялата луна висеше на небето като лотос. Робърт се погрижи чашата на Пейган да не остава без шампанско и когато я докара у дома, тя определено беше във весело настроение. Тръгнаха към асансьора и Пейган леко се олюля. Робърт я прегърна покровителствено.

— Весела нощ! Щастлива нощ! Хубава Коледа! — смееше се тя, а сетне, сякаш това беше най-естественото нещо на света, го целуна за лека нощ.

После се прибра в стаята си, хвърли всичките си дрехи на пода, строполи се на леглото и веднага заспа.

Робърт, чиято спалня беше почти до нейната, оправи японското си кимоно, което носеше вместо халат, пристегна здраво пояса и решително се отправи към стаята й.

На следващата сутрин, когато се събуди, Пейган си зададе въпроса, който много момичета преди си бяха задавали: „Какво направих?“.

Последва класическо, вихрено ухажване, върху което Робърт съсредоточи цялото си внимание с щедрото съдействие на сияещия си баща. Той купуваше на Пейган очарователни подаръчета — позлатени обеци във формата на камбанки, квадратен лилав аметист, голям колкото палеца и, симпатична жива маймунка с ален жакет, който Пейган веднага свали от възхитителното малко същество.

Два месеца по-късно, някак неочаквано за самата нея, те сключиха брак в британското посолство. Тя получи светлосин ролс-ройс като сватбен подарък от свекър си.

Почти веднага след шумното тържество бракът им се понесе към своя крах.

Пейган не беше страстна любителка на секса, затова в началото си помисли, че Робърт просто има нужда от малко практика. Но нещата не стояха така. Няколко месеца след сватбата тя колебливо го запита:

— Не би ли могъл да ме изчакаш?

Той веднага настръхна, развика се, че не разбира какво имала предвид и я обвини, че е фригидна. Пейган дружелюбно се съгласи, че и това е възможно.

— Само че с другите ми партньори не беше така — добави невинно тя.

Робърт почервеня от гняв. Цитирайки „Доклада на Кинси“ — последното научно изследване в тази област, той заяви, че мъжете се нуждаели средно от две минути и половина, за да достигнат до оргазъм, което означавало, че сексуалната наслада, която получавала, надхвърляла с цели тридесет секунди средната продължителност, нали така?

Пейган копнееше да поговори с някого за тези неща, но не можеше да преодолее чувството на свян. Изпитваше силно желание да се чуе с Кейт и да я попита дали и при нея е било така. Не би се притеснявала да зададе подобен въпрос на приятелката си, тъй като отчаянието й беше по-силно от чувството на неудобство и си мислеше, че ако Кейт знае колко се измъчва, не би имала нищо против да обсъди с нея този проблем. Но тя не беше отговорила на нито едно от писмата й.

Всъщност Кейт бе изпратила гневно писмо на Пейган, след като бе узнала, че се е омъжила за Робърт, но той позна почерка й върху плика и грабна писмото от сребърния поднос във вестибюла. Отвори го и пренебрежително прелисти петте страници обвинения, изпълнени с четливия дребен почерк на Кейт — всяка буква бе ясна и отчетлива, без никакви камшичета или заврънкулки, и от всеки ред лъхаше огорчение. Робърт пъхна писмото във вътрешния джоб на сакото си и по-късно в офиса го накъса на парчета.

Същата вечер, с познатото страдалческо изражение, той сподели с Пейган, че е получил кратко писъмце от Кейт, в което му пишела, че се надява той да може да й прости и да забрави миналото, че сега била влюбена в някакъв улан на име Джослин Рикетс и очаквала скоро да стане съпруга на военен. Горяща от нетърпение, Пейган пожела да види писмото. Робърт бръкна във вътрешния си джоб и каза, че го бил забравил в офиса, но утре щял да го донесе. На следващата вечер раздразнително потвърди, че изобщо не му е до проклетото писмо и че мислите му са заети с неща далеч по-важни от няколкото реда, набързо драснати от жена, която го е наранила така дълбоко.

Пейган никога повече не изрази желание да види писмото, но след няколко дни, въпреки изричната забрана на Робърт, щом той тръгна за работа, се затвори в светлосинята баня и даде поръчка за разговор с Уолтън стрийт. След четиричасово закъснение я свързаха, ала никой не отговори. Сякаш чуваше краткото, тихо хълцане на черния старомоден телефон в Лондон — на хиляди мили от нея. Веднага даде нова поръчка; отново изминаха четири часа и отново никой не вдигна слушалката. Пейган не посмя да направи трети опит, тъй като беше време Робърт да се върне, но на следващата сутрин телефонира пак.

Все същият монотонен сигнал.

На третия ден тя даде поръчка за разговор с майката на Кейт. Този път закъснението бе само два часа и на четвъртото позвъняване майката на Кейт сама вдигна слушалката. Странно резервирана и студена, тя отвърна, че дъщеря й е на гости при приятели в Шотландия. Да, съвсем добре. Да, те с господин Райън са също много добре, благодаря.

— А мислите ли, че бихте могли да убедите Кейт да ми пише или да ми телефонира? — попита Пейган.

Настъпи пауза. По линията се чу пращене. След това госпожа Райън бързо отсече:

— Мисля, че вече Кейт не желае да поддържа никакви връзки с теб. И с Робърт. Бъди така добра да я оставиш на мира.

После внимателно постави телефонната слушалка върху вилката, без ни най-малко намерение да тревожи дъщеря си с новината, че Пейган се е обаждала, за да моли за прошка. Какво нахалство от нейна страна!

Когато настъпи първата годишнина от сватбата на Пейган, тя вече беше изслушала толкова много цитати от „Доклада на Кинси“, че започна да си мисли дали не би било добре все пак да провери — може пък наистина да е фригидна. И така, завъртя любов с треньора си по тенис — италианец с весел нрав, хубави крака, нежни ръце и апетит към сладострастните усещания. Не бяха влюбени един в друг, затова в началото връзката им будеше у нея странно чувство на неловкост и безучастност, но Алфонсо беше опитен любовник и обожаваше всичко у жените.

Той изчезваше тайнствено по време, на сиестата (когато бе прекалено горещо, за да се играе тенис), но три месеца по-късно Пейган откри, че за това му поведение има много основателна причина — една богата американска вдовица, от онези прекалено парфюмирани, закръглени и лениви жени, типични за Кайро, които носеха прилепнали по тялото черни парижки рокли и ефектни бижута и които караха фризьорите си да ги посещават всяка сутрин. Алфонсо успя да преодолее конкуренцията на фризьора и неговото предложение за женитба беше прието. Той нямаше нищо против да продължат връзката си с Пейган, но тя сметна, че макар романът им да е вълнуващ, нещата прекалено много се усложняват.

Пейган опита и с двама млади дипломати от Британското посолство, които никак не приличаха на треньора по тенис — бяха сковани, прекалено любезни и любовните ласки им бяха чужди; в действителност те не се различаваха особено от Робърт.

По това време той взе да се оплаква, че тя е не само фригидна, но и безплодна. Като знаеше колко враждебно е настроен към нея, Пейган се изненадваше, че Робърт все още иска да се любят.

— Какво ще кажеш за едно боцване, а? — предлагаше той с любезно озъбена усмивка и Пейган трябваше надлежно да изтърпи поредното боцване със семейното морковче — название, което сама беше измислила, като отегчено се надяваше, че Робърт ще престане да си играе със зърната на гърдите й, сякаш върти копчето на радиото.

Подтиквана от Робърт, който искаше да му се народят цял отбор малки Робъртчета, тя в крайна сметка се консултира с лекар не само, за да провери дали не са запушени маточните й тръби, но и защото след любовен акт със съпруга си чувстваше силна болка в кръста, сякаш караше особено тежък мензис. Понякога това продължаваше с часове и Пейган ставаше напрегната, лесно избухваше в сълзи, изпускаше и преобръщаше чаши и пепелници; започна да страда и от безсъние. Без да знае, че това са класически признаци, проявяващи се при всяка полово възбудена, но незадоволена жена, Пейган свикна всяка сутрин в четири часа да изпива блажено една водна чаша чиста водка, която отново я приспиваше.

Лекарят потвърди, че няма причина да не може да зачене („Продължавайте опитите“ — подхвърли той весело), а физическите оплаквания според него бяха на психосоматична почва и се дължаха на притеснението, че не е в състояние да забременее. Когато Пейган предложи на Робърт да провери собствената си потентност, той изпадна в ярост, наду се като разгневен пуяк и категорично отказа да си направи изследване на спермата под предлог, че било непристойно.

Наглед тя сякаш беше точно онова, което бе необходимо на Робърт. Жена с блестяща външност, очарователна домакиня по време на празненства и следователно ценна придобивка за неговия бизнес. Но след като се сдоби с богат гардероб от скъпи дрехи, след като се запозна с всички видни люде и обиколи всички възможни балове, Пейган закопня по горите, дърветата, зъберите и студеното сиво море на Корнуол. Тя се чувстваше все по-потисната от жълтия прашец на лотосите, от разкошния, безсмислен живот в Кайро, от собствения си задоволен и безцелен живот и от своя богат и безполезен съпруг. Не можеше да понася раболепното държане на Робърт пред баща му, който, поради някаква неизвестна причина, сякаш вече не се интересуваше от нея. Пейган знаеше, че Робърт я обвинява, задето нямат деца, ала не се досещаше, че както той, така и баща му мълчаливо я винят за това, че няма свои собствени пари. Бащата на Робърт съвсем несправедливо кореше сина си, че е взел решение за лоша инвестиция, като от паметта му услужливо убягваше онзи миг, в който идеята за брака им беше осенила всъщност него.

— Проклетото ти имение ни създава все повече проблеми — изръмжа Робърт една вечер, когато се върна от работа. Кимна небрежно и пое чашата с уиски и газирана вода, която Мохамед мълчаливо му поднесе на сребърна табла. — Баща ми похарчи хиляди лири стерлинги по адвокати, а те все още не могат да лишат проклетата ти майка от правото да упражнява попечителство!

С няколко крачки той се приближи до Пейган, която седеше на балкона на едно канапе, тапицирано със сатинирана басма на цветя, и изсъска:

— Бабичката е твърда като камък. Имението принадлежи на теб, а тя го ползва срещу смешен наем!

Пейган се прозя и рече безцеремонно:

— В края на краищата, това няма никакво значение, нали?

Тя протегна двете си ръце нагоре и се примъкна по канапето така, че да попадне точно под струята въздух, раздвижвана от вентилатора на тавана.

— След като ние не искаме да живеем там сега, а така и мама си има занимание; при това сама си изкарва прехраната и не е нужно да й помагаш.

— Типично в твоя стил! — изкрещя Робърт. — Татко е съвсем прав. Тебе изобщо не те интересуват парите…

— … А ти си покорен слуга на баща си…

— … Баща ми поне не ме експлоатира…

Избухна поредната разправия. Пейган вече бе разбрала, че Робърт не я обича. От собствен горчив опит знаеше, че мъжът й е и кавгаджия, който непрестанно се опитва да я смаже с упреци.

Робърт довършваше онова, което Абдулах беше започнал — да сломи духа на Пейган. Той не само не я обичаше, но в действителност не се и интересуваше от нея. Единствената му грижа бе да се представи пред света като мъдър и справедлив човек и за тази цел вечно извърташе нещата. Никога и за нищо не беше виновен — и през ум не му минаваше, че може да направи погрешна стъпка. Ако фактите го доказваха, те просто трябваше да се преиначат. Без съмнение Робърт никога не би бил достатъчно честен, за да признае пред себе си, че е слаб любовник и измамник, мислеше си Пейган.

Една нощ, след като той беше изпълнил съпружеските си задължения за обичайните три минути, тя му го изстреля в лицето. Той щракна нощната лампа и седна в леглото, гледайки я заплашително.

— Какво точно искаш да кажеш с това, че съм безчестен и измамник?

Пейган осъзна, че му е предоставила идеален претекст за свада, но неочаквано и за самата нея, си помисли, че й е все едно.

— Искам да кажа, че ти не само си егоистичен любовник, но и се преструваш, че не е така. Ето това е измамното и безчестието — да се обърнеш на другата страна и да си заспиш, макар да знаеш, че на мен ми кипи отвътре. Да се правиш, че не знаеш. Когато се оженихме, аз те обичах и не исках да ти казвам нищо, което би те наранило, и даже си мислех, че просто ти е нужен малко опит. И че може би същото се отнася и за мен. Ако си беше останал такъв, какъвто беше тогава, никога не бих отронила дума за това, но при теб нещата се влошиха.

Робърт почервеня още повече.

— В началото си мислех, че си прекалено уморен, Робърт. Мислех, че се дължи на напрегнатата ти работа, но после разбрах, че това е най-обикновен мързел и егоизъм. А има и нещо, което е още по-гадно — ти не искаш да се обвързваш с мен. Ако можеше да натиснеш един бутон, така че да изчезна веднага след като свършиш, ти би го сторил.

Лицето на Робърт щеше да се пръсне от червенина.

— Ти си единствената жена, която някога се е оплаквала… и то е защото си ужасно придирчива.

Пейган пое дълбоко въздух и изрече онова, което от месеци репетираше наум.

— Робърт, с онаниране мога да стигна до оргазъм за пет минути. Засякох времето с кухненския хронометър, който използваме, когато варим яйца. Точно толкова ми е необходимо, ако не съм разтревожена и не ме насилват. Не е много повече от времето, което е необходимо на теб. Но ти не правиш никакво усилие, за да разбереш какво ми е нужно, за да стигна до оргазъм. От отдавна ти намеквам, но сега се радвам, че мога да ти кажа всичко направо, а също и да ти го покажа, така че да не можеш повече да се преструваш, че не знаеш.

— Ах, ти кучка такава!

— Не съм кучка. Просто не съм покорната Бети Дсейбъл или някаква друга фантастична жена, която си представяш, че си прегърнал, когато всъщност си с мен. Ти би предпочел да спиш с някоя въображаема Бети Дсейбъл, а не с мен, жената от плът и кръв, защото тя се държи точно така, както на теб ти е удобно и не ти създава неприятности. Достатъчно е да натиснеш бутона, когато нямаш повече нужда от добрата стара Бети и тя изчезва, нали? Не мога да се състезавам с някакво митично същество или с някакъв невидим и покорен образ. Искам всичко да бъде реално и честно. Искам да имам действителни отношения с действителен мъж.

— Приказките ти са като на мръсна проститутка.

— А твоето съзнание е като на покварен ученик. Предполагам, че хората от поколението на майка ми биха употребили по-изтънчени изрази; те биха казали, че си нечувствителен, или че не разбираш от какво се нуждае една жена, или нещо такова, но този път, Робърт, аз назовавам нещата с истинските им имена, тъй като не искам думите ми да оставят у теб и най-малкото съмнение. Не искам да преиначиш този разговор така, както ти отърва. Казвам ти, че не желая да бъда използвана само за секс. Искам да бъда обичана. Искам между нас да има интимност и чувственост и взаимна грижа. А не бързо боцване — не, благодаря.

Помисли си, че Робърт ще я удари, но той се въздържа; само я изгледа застрашително и демонстративно отиде да спи в една от другите стаи. Три дни се разхождаше с вид на праведник и не разговаряше с жена си; после се върна в леглото й и се държа така, сякаш разговорът им изобщо не се бе състоял.

Пейган се разплака. Беше се надявала, че след като гневът му се уталожи, той все пак ще обърне внимание на думите й. Уви, не беше така.

И тя никога повече не направи опит.