Шърли Конран
Лейс (24)

23.

След Коледа Пейган отклони поканата на бащата на Кейт да отидат на ски в Сен Мориц, като обясни весело:

— Бих предпочела да си счупя крака, падайки от кон, пък и със ските надали ще бъда особено привлекателна гледка за който и да е мъж.

Тя остана в Корнуол. Кейт не желаеше да се разделя с Робърт, чувстваше се добре в уютния малък сутеренен апартамент на Уолтън стрийт, прекарвайки дните си в безделие, като само пазаруваше или бъбреше по телефона. Понякога се залъгваше с мисълта, че би могла да се запише в школа по изобразително изкуство и когато изпаднеше в такова настроение, се отправяше към музея „Виктория и Алберт“, за да разгледа бижутата от епохата на кралица Елизабет I или персийските миниатюри.

Максин беше изненадана от промените, които бяха настъпили напоследък у нейната съквартирантка. Когато не говореше по телефона или не ходеше пеша до музея, Кейт просто лежеше на килима и слушаше плочи или пък се пльосваше на канапето и часове наред не правеше нищо. Максин не разбираше как един човек може да прекара цяла седмица, без да върши каквото и да било. Всеки петък Кейт хващаше влака за Кеймбридж и се появяваше отново в понеделник — или безумно щастлива, или обляна в сълзи. Колкото и да я подпитваха и закачаха, тя отказваше да обсъжда тези пътувания, но очевидно те бяха свързани с мъж и очевидно Кейт не желаеше да запознае приятелките си с него. Значи е сериозно, заключи Максин.

Към края на пролетта светската въртележка се понесе отново и Кейт, заобиколена от обичайната свита влюбени ергени, малко се пооживи. Ала прекара Великден в осветения от прожектори „Грийнуейс“ — или задавяйки се от сълзи, или пишейки писмо след писмо. В началото на лятото започна да пътува до Кеймбридж всеки уикенд, но през юли интересът й към този древен университетски град изведнъж секна и два пъти седмично на Уолтън стрийт взеха да пристигат писма с пощенско клеймо от Кайро.

— Ако не ми разкажеш за него, ще отворя следващото — закани се Максин. — Защо мълчиш? Знам защо — защото искаш да се омъжиш за него и си мислиш, че ако ни кажеш, той няма да ти направи предложение.

— Мръсница.

После настъпи онова септемврийско утро, в което сияещата Кейт нахлу в спалнята й с разкопчан пеньоар и с отворено писмо в ръка.

— Наистина, наистина, наистина иска да се ожени за мен. Робърт… Кейт Солтър… Госпожа Робърт Солтър… Госпожа Солтър.

— Значи този път е сериозно? Мислех си, че вече си сгодена и се каниш да се омъжиш поне за четиринайсет души — смигна й Пейган, която беше дошла за няколко дни в апартамента на Уолтън стрийт, докато Максин работеше в една къща в Уилтшър.

— Само ако напускат страната, само ако корабите им са някъде по чужбина или, ако полковете им заминават за Малая; пък и само им казвам „може би“ и в действителност изпълнявам патриотичния си дълг.

— Ами! А тези парфюми, дето получаваш и купищата брокат от Сингапур.

— О, я млъквай! Той ще ми се обади довечера. Робърт ще ми се обади по телефона! Разбира се, че ще кажа „да“. Сега вече мога да споделя. Следва икономика в Кеймбридж, но баща му е банкер в Кайро и той се връща там, за да работи при него. Представи си само! Да живея в Египет! Пирамиди, розова вода и голямата пустинна луна, надвиснала над Нил, над платното на някоя фелука.

Кейт извади купчина снимки на доста наперен млад човек. Нямаше нито една фотография, на която да е усмихнат — навсякъде бе заел поза, сякаш се канеше да се изкаже по някакъв важен въпрос.

— Изглежда прекрасен — рече учтиво Пейган.

Чудеше се защо Пейган беше пазила връзката си с Робърт в тайна. Изобщо не си заслужаваше да й отнемат тоя надут пуяк, макар и да беше красив като Кари Грант.

Кейт седя до телефона от шест вечерта до два през нощта, когато Робърт най-сетне успя да се свърже. Връзката беше слаба, не се чуваше добре и Кейт трябваше да крещи. Пейган чуваше ясно разговора от съседната стая.

— Да, и аз те обичам, о, скъпи Робърт, да, да…

Това продължи около двадесет минути. Добре че баща му е банкер, помисли си Пейган. После настъпи тишина.

Пейган влезе тихо в стаята и завари Кейт обляна в сълзи.

— Хайде, усмихни се! Ти си първата от нашата компания, която се сгодява, за такова нещо не се плаче. Спомни си за пирамидите и за лунната светлина над Нил. Кога е сватбата?

— Не преди лятото. Робърт току-що е започнал работа в банката на своя баща и не може да замине на сватбено пътешествие толкова скоро след назначението си. Казва, че щял да даде лош пример. Но ние не можем да чакаме цели девет месеца. Той иска да отида при него. Предлага ми да взема и мама, но, честно казано, струва ми се, че това няма да е много приятно, пък и на нея надали ще й хареса.

Никоя от двете не можеше да си представи майката на Кейт на пирамидите под пустинната луна или на фелука, носеща се по течението на Нил.

— Защо не дойдеш ти с мен, Пейган? — изведнъж се оживи Кейт. — Ако татко ти плати пътя…

— Ами, той сигурно няма да те пусне да заминеш за Кайро сама.

Радостна, бърбореща неспирно след безсънната нощ, в седем часа сутринта, Кейт се обади на родителите си.

— Знаех си, че има нещо — въздъхна баща й. — Не си се прибирала от седмици.

Кейт реши да отлети за Кайро веднага след Коледа. Малко преди заминаването им, когато се върна от поредната си обиколка по магазините, завари Пейган легнала на пода в хола, изтощена от решимостта си да не плаче. Кейт се досещаше за причината. Бе видяла заглавията във вечерните вестници: „Абдулах и Мерилин“, „Филмовата звезда заявява, че е влюбена в принца“, „Мерилин твърди, че ще се оженят“.

— Вярно ли е, Пейган?

— Не знам за проклетото „ще се оженят“, но със сигурност знам, че от известно време въртят любов — процеди тя и ритна месинговата решетка пред камината. — Мислех си, че и тя е като другите. Искам да кажа, че винаги има по някоя цицеста проститутка на втори план. Мерилин е просто по-известна от останалите. — Пейган се поколеба. Беше й неприятно да споделя неща, които я унижават. — Знам, че той е в „Дорчестър“. Щастливата двойка е фотографирана пред идиотския фонтан. Цял следобед му звъня, като използвам тайния ни код, но той не се обажда. Абсолютен ад.

— Бъди разумна, Пейган, та той може да се занимава с нещо съвсем друго — например да поръчва някой изтребител или да пие чай в Бъкингамския дворец.

— Не, Кейт, познавам по тона на секретарката му — един такъв гаден, лицемерно любезен. Знам колко е непреклонен, когато разговаря с някой, който е в черния списък — въздъхна тя. — Сега на Абди му е по-лесно да не говори с мен и затова не се обажда. Страхотно удобно е да си кралска особа.

След това Пейган прекара дни наред в апартамента на майка си, вперила невиждащ поглед в гъстите корони на дърветата под прозореца. Не плачеше; не искаше да вижда никого; не желаеше да замине за Корнуол и не напускаше спалнята си. С поведението си Абдулах беше сринал самочувствието й — сякаш бяха отрязали един от подпорите, които държаха тялото й изправено. Той преднамерено беше прекъснал тяхната връзка, наситена с интимност и доверие, и, изглежда, смяташе, че е дошъл краят на приятелството им, което бе така скъпо на Пейган.

Тя изплува от летаргията едва когато дойде време да стягат багажа си за Египет.

 

 

Робърт ги посрещна на летището и Кейт се хвърли в прегръдките му. Когато тримата се качиха на задната седалка на неговия кадилак, Пейган хвърли бърз, кос поглед към Робърт. Беше определено хубав, но може би малко скучен?

Ала Кайро не беше скучен — тази прашна, жежка, градска шумотевица в бежово. Камили и магарешки каручки се движеха в тръс покрай полюшващи се трамваи и лъскави автомобили. Пейган видя една палатка, опъната до съвременен жилищен блок. Мършавите, мургави мъже носеха черни фесове и дрехи, които приличаха на смачкани пижами или на бели нощници, от главата до петите с падащи на гънки бели чаршафи; жени в пепелявочерно бързаха, забулени до очите, със сведени погледи. По тротоарите, обкръжени от рояк мухи, седяха прегърбени просяци, крещяха вестникарчета, клечаха продавачи на бонбони, които лениво размахваха мухогонки над стоката си. Някои магазини грееха, окичени с неонови светлини, а други бяха мръсни, с люпеща се, избеляла от слънцето боя. Всяко празно място по стените беше облепено с плакати на генерал Наджиб, новият военен губернатор на Египет.

 

 

Апартаментът на овдовелия баща на Робърт сякаш висеше над града. От едни високи прохладни бели стаи се влизаше в други високи прохладни бели стаи. Слугите — само мъже — носеха бели униформи и тъмночервени фесове и служеха на семейството от години. От градината на покрива момичетата можеха да се любуват на бавните води на Нил, които се виеха през пустинята, преди да достигнат морето. От другия бряг на реката долиташе приглушеният шум на Кайро — тътенът на превозните средства, воят на сирените, пронизителният писък на клаксоните, гласът на мюезина, призоваващ правоверните на молитва от високоговорителите, монтирани на най-високата точка на всяка джамия. Над тях пикираха леки черни самолети и отминаваха, прелитайки над покривите на жилищните блокове, над джамиите, кубетата, гробниците, дворците и пренаселените бедняшки квартали на прашния град.

Скоро след това Кейт започна да носи овален годежен пръстен с диаманти, който демонстративно излагаше на показ. Тя обичаше Робърт безумно повтаряше всяка негова дума, следваше го навсякъде като вярно кученце, а когато й се налагаше да играе бридж с него, изпитваше ужас, че може да допусне грешка в анонсирането. Според Пейган тя влияеше твърде зле на Робърт, който и без това имаше прекалено самодоволен вид. Всяка нощ Кейт притичваше до спалнята му, където, колкото и да й беше мъчно, не се случваше нищо особено. Робърт приключваше с любовния акт едва ли не, преди тя да е разбрала, че е започнал. Нямаше време дори да се почувства незадоволена. И Кейт просто се преструваше.

С изключение на това, спокойният живот в Кайро й се нравеше. Следобед момичетата играеха тенис в клуба, в който се събираха всички англичани, плуваха в басейна, а след това играеха бридж с много малки залози, докато настъпеше време за вечеря. Почти всяка вечер имаше танци или празненства; веднъж дори отидоха на бал в британското посолство, където попаднаха сред типични англичани — от онези, които приличат на статисти: сприхави стари полковници, започнали да оплешивяват дипломати, вдовици на благородници, облечени в черна тафта.

Понякога излизаха с кола на пикник в пустинята.

Естествено, посетиха пирамидите и, както си е редно, се снимаха на камили. Щом научи, че се дават коне под наем, Пейган незабавно яхна една кранта, която сякаш беше изпаднала в депресия и, за голяма изненада на самото животно, то се спусна в галоп към вътрешността на пустинята. Когато се върна, Пейган завари Робърт вбесен и двете бяха предупредени, че никога, ала никога не бива да ходят където и да било сами. Той ги заведе на местния пазар и отново ги предупреди да не се отделят от него. Лъхна ги миризма на пръчовина, на щавени кожи, на тютюн, на ментов чай, на евтин жасмин и на масло от пачули.

Всички улички — тесни и криволичещи — им изглеждаха едни и същи. Робърт вървеше напред, а шофьорът им се движеше непосредствено зад тях. Въпреки това, момичетата не можеха да избегнат пощипванията и потупванията, докато си пробиваха път между безкрайните редици от сергии и магазинчета, по-малки от европейска баня. Влизаха вътре и се вслушваха в шумната арабска реч, взираха се в персийските килими, в изящните дърворезби, в красивите кутии от тиково дърво, инкрустирани със седеф и слонова кост, в струпаните на високи купчини денкове от тънка газена материя в ярки цветове. В началото, когато забелязаха, че Робърт не купува нищо, без да се пазари, изпитаха голямо неудобство.

Той не разговаряше за пари, но непрестанно мислеше за тях. Мозъкът му беше истински калкулатор — всичко, което вършеше и харчеше, предварително се приравняваше към възможната му възвръщаемост; без Кейт да знае, той си вписваше в една малка тетрадка всяко пени, което беше похарчил за нея — за оригиналното портокалово дърво, за всеки букет рози, за всеки щедър бакшиш в „Савой“.

Пейган имаше много обожатели. Тя правеше неимоверно усилие да отклони вниманието си от Абдулах, като гледаше да не й остава време да мисли за него. В безумен изблик на енергия реши, че трябва да научат арабски, и намери подходящ за целта разговорник.

— Достатъчни са само осемнайсет урока — обясни тя на Кейт. — Можем да се упражняваме, като говорим с иконома. Например, ако закъснеем, ще промърморим: „Kulli shayy fi yid Allah“ — „Всичко е в ръцете на Аллаха“…; ей, я чуй това: Ma takhafush, ehna asakir inkelizi, което означава: „Не се страхувайте, ние сме английски войници“. Или: „akhad elkull we-addi lek bih wasl“ — „Ще взема всичко и ще ви дам разписка“. Нищо чудно, че Британската империя се разпадна. А това може да ни свърши работа: „ma kuntish azunnek ragil gabih kide“ — „Не допусках, че сте човек, на който изобщо не може да се вярва“. Боже мой!…

Пейган се стремеше да си намира занимания от сутрин до вечер, но въпреки това й оставаше много време, в което лежеше по гръб, а от ъгълчетата на очите й се стичаха сълзи и мокреха възглавницата й. Не можеше да стои на едно място и не понасяше самотата. Когато Робърт и Кейт излизаха сами, тя незабавно грабваше телефона и организираше импровизирано празненство на терасата; връщайки се, годениците още отдалеч чуваха звън на чаши и смях, предизвикан от Пейган, която или подражаваше на танцьорките на кючек, или се въртеше вихрено в градината на покрива в някаква пародия на шотландски танц. Не след дълго тя стана едно от най-търсените момичета в Кайро и беше очевидно, че жизнерадостният й нрав буди интерес у бащата на Робърт — язвителен човек с очички като черни камъчета. Противно на повечето жени в Кайро — мудни и не особено разговорливи — Пейган беше нападателна тенисистка, играеше агресивен бридж, смееше се и танцуваше по цяла нощ и винаги отбягваше полутъмните балкони. Тя е много по-изискана и стилна, отколкото всички останали жени, взети заедно. Мислеше си бащата на Робърт, докато наблюдаваше как Пейган се носи забързана по терасата с нетърпеливата, но грациозна походка на дългонога лудетина. Кейт, за разлика от нея, подтичваше благоговейно подир Робърт, съгласяваше се с всичко, което той кажеше, особено ако не го разбираше, и изглеждаше някак безцветна.

Най-сетне бащата дръпна сина си настрана и без предисловие му заяви:

— Направих няколко запитвания в Англия и не знам дали ти го съзнаваш, но Пейган е далеч по-подходяща съпруга за теб от Кейт. Тя има повече връзки в обществото и въпреки че няма много пари, притежава голяма къща в Корнуол.

Робърт изглеждаше изненадан.

— Но нали тя принадлежи на майка й? Ако имаш предвид санаториума.

— Не, собственост е на Пейган. Дядо й я е завещал на нея и майка й й плаща символичен наем за сградата. Към къщата има и доста земя. Горката Кейт май не е блестящата светска съпруга, която ти е нужна. Помисли си по този въпрос.

Когато баща му кажеше: „Помисли си по този въпрос“, той всъщност издаваше заповед и Робърт добре разбираше това. Никой от състудентите му в Кеймбридж не би търпял такова родителско вмешателство в интимния си живот, но Робърт не беше нито изненадан, нито засегнат. Щом баща му смяташе, че такава намеса е необходима, вероятно действително беше така — те мислеха по удивително сходен начин. Освен това бъдещето на Робърт зависеше от баща му.

Няколко вечери по-късно, седнали под зелените палми в градината върху покрива, двамата мъже подновиха разговора си.

— Мислих върху думите ти, татко, и разбирам, че може би си прав — Робърт отпиваше бавно от уискито си с поглед, впит в хоризонта, където се издигаше крепостна стена от дванадесети век, забулена от облак прах. — Вероятно съм постъпил неразумно.

Баща му беше доволен. Нямаше да се налага нито да спира издръжката на Робърт, нито да връща и двете момичета в Англия.

— Е, разбира се, това ни поставя в малко неудобно положение, но аз имам план.

Кейт и Пейган бяха поканени да прекарат края на следващата седмина в Александрия, в дома на богата левантинска вдовица с репутация на съвършена домакиня на празненства. В последния момент Робърт обяви, че няма да има възможност да ги придружи.

— Тази седмица ми се струпа неочаквано много работа — обясни той.

Нещо повече, Робърт даде да се разбере, че не желае Кейт да заминава без него, така че накрая Пейган тръгна сама.

Същата вечер той изведе годеницата си с кола на вечеря в „Оберж де Пирамид“. Наблюдаваха танцьорки на кючек, които със странна непоколебимост се движеха в кръг, потраквайки ритмично с нанизите от звънтящи златни и сребърни монети, навързани около разлюлените им ханшове. Сетне Робърт предложи да се полюбуват на лунната светлина, озаряваща пирамидите, както правеха всички влюбени още от времето на първите рекламни брошури.

Когато колата спря пред прочутите, вече познати на Кейт гробници, луната се бе скрила. Тя отправи очаквателен поглед към седящия до нея Робърт — предполагаше, че той ще се нахвърли върху нея. Робърт си помисли, че може да приключи с всичко още сега. Придаде си огорчен вид и подхвана:

— Скъпа, ъ-ъ, много мислих за нас… и, скъпа… надявам се, че това не ще те нарани ужасно… но смятам, че нищо няма да излезе.

Кейт не разбра подтекста на думите му.

— От кое няма да излезе нищо?

— От брака ни — това искам да кажа. Тук си вече от два месеца и аз разбрах, почти веднага, след като пристигна, че съм направил грешка, макар в началото да мислех, че трябва да го изтърпя.

Той й хвърли кос поглед.

Кейт беше смутена.

— Искаш да кажеш да изчакаме още? Преди да се оженим? Това ли искаш да кажеш?

Робърт поклати глава, бавно и неумолимо.

— Искам да кажа да няма сватба, скъпа.

Кейт беше объркана, не можеше да повярва.

— Какво сторих? Кое се е променило? Какво се е случило?

— Не става дума за нещо, което ти или аз сме сторили, скъпа, просто я няма тръпката — и той се взря в нея с доста театрална скръб и съвсем лек укор.

Кейт беше слисана. У нея се надигаше чувство на срам и унижение. Не знаеше нито какво да каже, нито какво да предприеме.

— Вече споделих това с баща си преди известно време — продължи Робърт с престорена тъга — и той ме посъветва да изчакам да се убедя напълно и едва тогава да разговарям с теб. Знам, че за едно момиче е много тежко, когато мъжът промени решението си, но все пак добре, че го разбрах, преди да се оженим. Татко каза, че ще направи всичко възможно, за да помогне. Прояви страхотно разбиране и беше ужасно загрижен. Каза, че може да ти се стори унизително да останеш в Кайро, когато всички узнаят, че ние… ами че ние двамата… че аз… че аз не искам… че ние няма…

Не беше необходимо да продължава.

— Искам да си ида у дома — прошепна Кейт. — Искам да се върна вкъщи възможно най-бързо.

Изведнъж тя изпита силно желание да бъде с майка си, с някой искрен, любещ и невзискателен човек. Чувстваше се омърсена и отхвърлена.

На следващата сутрин Робърт влезе в спалнята на Кейт. Тя лежеше на леглото бледа и отпусната. Той беше спокоен, но грижовен, сякаш Кейт бе болна от грип. Нямаше представа, че ще бъде толкова лесно. Татко му отново се беше оказал прав.

— Татко успя да пусне в ход някои връзки и да ти уреди билет за днес, ако наистина го искаш — поде внимателно, — но в самолета имало само едно свободно място, така че може би е по-добре Пейган да остане тук до края на седмицата. Все пак, тя няма никаква вина.

„О, той е усетил, че се преструвам — помисли си Кейт. — Разбрал е, че съм фригидна.“

— Пък и няма да е толкова странно, както ако неочаквано изчезнете и двете. Не искаме хората да говорят. Пейган може да се сбогува и да обясни, че ти се е наложило да заминеш внезапно поради някакъв личен проблем.

У дома. О, господи! Как се страхуваше да разкаже за случилото се на баща си! Сякаш чуваше отговора му: „Значи обърка всичко? Остави го да те изиграе като последна глупачка! Значи измина целия този път, само за да те измамят като последна глупачка, а? Надявам се, съзнаваш, че всички ще те помислят за последна глупачка“.

Единственото нещо, за което можеше да мисли по време на дългия полет до Англия, беше как баща й ще приеме нейния разказ за станалото. Страхът от неговата реакция притъпяваше дори чувството на мъка и срам, което Робърт я бе накарал да изпита. И Кейт беше права.

И двамата й родители я чакаха на летището, до бариерата; майка й изглеждаше тъжна, а баща й — навъсен. Той почти не разговаря с Кейт, докато не се качиха в ролс-ройса; тогава затвори шумно стъклената преграда, така че шофьорът да не чува, обърна се към дъщеря си и процеди през зъби:

— Надявам се, съзнаваш, че си се оставила да те изиграят като последна глупачка!

Но този път, като никога, майка й му се противопостави:

— Само да си посмял да кориш клетото момиче! — почти извика тя.

И за пръв път след случилото се Кейт заплака.