Шърли Конран
Лейс (23)

22.

Скоро след смъртта на дядо си, Пейган, която незабавно се беше завърнала в Англия, след като завърши училището в Швейцария, разбра, че продължителната скръб на майка й е предизвикана най-вече от това, че е починал беден. Във финансовите му дела цареше хаос. Идеален ред се поддържаше единствено в голямото имение в Корнуол, но то като че ли не им принадлежеше. Принадлежеше на банката — всичко беше ипотекирано. Когато претърсиха писалището стил „Кралица Ана“ в кабинета, откриха в тайното чекмедже проядена от молци заешка лапа за късмет и венчална халка без надпис; в другите чекмеджета имаше само изрязани статии от вестници, кутия от пури, пълна с дълги послания до дома, писани от бащата на Пейган по време на обучението му в Итън, няколко много стари броя спортни списания с множество бележки по тях, както и купчина пожълтели писма и документи. Липсваха сметки, тъй като те винаги се предаваха автоматично на посредника, който незабавно уреждаше плащанията по големия кредит в банката, гарантиран от къщата и имението.

Трябваше им дълго време, за да се преборят с безпорядъка. Точно преди Коледа на 1949 година Пейган и майка й посетиха адвокатската кантора в Сейнт Остъл.

Лошата новина им беше съобщена без заобикалки: пари няма. А дали не биха могли да продадат къщата на някоя институция, например училище, което да я използва?

— Невъзможно — отсече майката на Пейган. — Разполагаме само с двайсет и три спални.

Потънали в мрачно мълчание, двете се отправиха обратно към ниската каменна постройка в стил Тюдор. Майката на Пейган отиде направо в спалнята си и телефонира в Лондон. Седемнайсетгодишната Пейган бродеше из стаите, сякаш къщата беше вече продадена и тя се сбогуваше с нея. Отвсякъде се чуваше тихото разнотактово тиктакане на безброй часовници, всички събирани от баба й, която никога не беше виждала: мраморни часовници, бронзови часовници, порцеланови и месингови часовници, часовник за спалня с тъмносини рисунки върху емайл и блестящи кристали околовръст, подарен на бабата на Пейган от кралица Александра. От време на време часовниците започваха да стържат, след което се разнасяше нестройният им хор.

Една седмица двете носиха траур и оплакваха покойника. Пейган никога не плачеше в къщата — тя диреше утеха в гората или на ръба на гранитната скала, върху която сядаше с изпружени крака, като дървена кукла. Сетне, за уикенда, на гости им дойде Зелма.

По това време майка й вече делеше лондонския си апартамент („Бях толкова самотна, докато те нямаше, скъпа“.) със Зелма — строга на вид жена, наближаваща шестдесетте, която се препитаваше от оскъдната издръжка на бившия си съпруг, сега живеещ в Хъл. Зелма имаше едър кокал, скулите й бяха извити като ятагани, а устата й беше правоъгълна и също закривена надолу към жилестия й врат. Според Пейган не бе от жените, с които майка й би се сприятелила — човек не можеше да си я представи с перли и с къса черна рокля. В нея нямаше нищо изискано, тя не се чувстваше добре в лондонското общество, но извън неговата среда беше властна и рязка.

Една вечер, когато Зелма вече си беше заминала, а вятърът откъм морето блъскаше стъклата на прозорците в кабинета, Пейган се облегна на писалището и си спомни за ръцете, които последни бяха докосвали кафявата кожена поставка и преспапието от гравиран зъб на кит. Госпожа Трелони, която седеше край огъня, отпи бързо и изящно от чашата с шери и се обърна към дъщеря си:

— Спри се на едно място, Пейган, искам да поговоря с теб сериозно. По един паричен въпрос. Зелма смята, че е възможно „Трелони“ да се превърне в санаториум за лечение на хора с наднормено тегло.

— В какво?

— Място, където хората ходят, за да отслабнат. Зелма е работила в такъв санаториум преди — в Ню Форест. Всъщност онова било специализирано заведение за лечение на алкохолици със социалноприемливо поведение. Зелма смята, че няма да е много скъпо да се направи такова нещо в „Трелони“.

Единствената реакция на Пейган беше:

— Мамо, ако мислиш да забавляваш цяла тумба алкохолици на ръба на тази скала, значи си смахната.

 

 

Не след дълго госпожа Трелони събра багажа на Пейган и я изпрати на гости на Кейт в „Грийнуейс“: за да се поразсее.

— А освен това така се отърва от мен — рече Пейган на Кейт, докато разхождаха шотландските териери по ливадата. — Обзалагам се, че Зелма се е намърдала вкъщи веднага след заминаването ми. И двете са погълнати от този шантав проект.

Но според бащата на Кейт идеята не беше толкова глупава и той накара Пейган да му я изложи по-подробно.

— Може и да излезе нещо — продума замислено той. — Това начинание не е лишено от предимства.

— За мен единственото предимство е това, че тъй като нямаме пари, не ще мога да дебютирам в обществото, както беше запланувано — отвърна Пейган. — За да се включиш в лондонския сезон, ти трябват две хиляди лири — разбира се, ако искаш да дадеш танцова забава. Слава богу, че мама не може да си го позволи. Хич не ми е по вкуса да участвам в шумни лондонски веселби от здрач до зори, нагиздена с бални рокли от розов тюл.

Бащата на Кейт не каза нищо, но когато му дойде времето, телефонира на госпожа Трелони и й предложи да спонсорира лондонския сезон на Пейган, ако в замяна на това госпожа Трелони лансира Кейт в обществото. Той възнамеряваше да предостави на дъщеря си възможно най-добри шансове да се запознае с подходящ мъж, под което той разбираше богаташ, а, кой знае, може би и…

Идеята за участие в сезона за сметка на някой друг се хареса на майката на Пейган.

— Онова, което баща ти не осъзнава — обясняваше Пейган на Кейт една вечер, докато двете седяха на пода в спалнята на Пейган и отпиваха малки глътки какао — и което сякаш не разбира, е, че ние не сме аристократи. Принадлежим към дребното поземлено дворянство, а даже и за това не съм сигурна. Може вече да не е останала никаква земя.

— На него му е все едно, стига аз да се омъжа. Я да видим, колко бални рокли смяташ, че ще са ни достатъчни?

Хиляда деветстотин и петдесета година ги дари с идилично английско лято. Когато Максин пристигна в Лондон, Пейган и Кейт вече се въртяха в блестящия вихър на светския живот. И двете бяха представени на кралския двор. Можеше да го стори само дама, която също е била представена (в случая госпожа Трелони), така че и трите — с дълги до лактите бели ръкавици от шевро и копринени рокли задължително до под глезена с плитко деколте и покрити рамене — прекараха часове наред в един ролс-ройс със специална табелка на предното стъкло и заедно с всички други автомобили, пълни с дебютантки, бавно се придвижваха към Бъкингамския дворец, след това пропълзяха през богато украсената черна желязна порта и в двора. Минаха покрай внушителните каменни колони на централния вход и се озоваха в застлана с червен килим зала, където се подредиха на опашка и зачакаха да чуят имената си. Пейган стоеше така безучастна, сякаш бе в училище и след малко щяха да поднесат чая, но Кейт беше напрегната и все си повтаряше наум стъпките на реверанса. Включени в група от десетина момичета, двете с Пейган бяха взели необходимите три урока по правене на реверансите при прочутата мадам Вакани.

Извикаха името й и Кейт бързо скочи. Въведоха я в друга зала, наподобяваща много широк коридор, в която, върху покрит с червен килим подиум, седеше кралската двойка. Стъпка напред с десен крак, стъпка напред с ляв, изнасяне на десен крак встрани, после плавно прехвърляне на ляв крак зад десен и поклон със сведена глава пред Негово Величество крал Джордж VI. Изправяне, изнасяне на десен крак встрани, кръстосване на ляв крак пред десен, десен встрани и напред и се озоваваш пред кралица Елизабет, следва повторение на реверанса и придвижване вдясно…

Стъпвайки несигурно, Кейт се озова в пищна дворцова зала с голям полилей, в която всички момичета пиеха чай, ядяха сандвичи с краставици и разговаряха помежду си с необичайно приглушени гласове.

Всеки ден предлагаше изобилие от бляскави забавления. Месеци преди това датите на тези тържествени събития бяха внимателно проверени и координирани с Бети Кенуърд, водещата фигура в модерното лондонско общество. Тя беше авторка на „Дневникът на Дженифър“, публикуван в „Татлър“, и неофициалният арбитър на сезона. Никой не смееше да се противопоставя на госпожа Кенуърд — всеки искаше името му да се появи в „Дневникът на Дженифър“.

Кейт и Пейган даваха безкрайни обеди в чест на други дебютантки и пиеха чай непременно в „Гънтърс“, „Риц“ или „Браунс“. Всяка вечер присъстваха поне на два коктейла, освен в случаите, когато трябваше да се появят на някой важен бал — тогава вечеряха сами, тъй като майката на Пейган не им позволяваше да ходят и на коктейл, за да не се „превъзбудят“. След месец под очите им вече имаше постоянни тъмни кръгове, но с непреклонната издръжливост, характерна за дебютантките, те успяха да се справят с тежката програма, въпреки недостатъчното време за сън и направо абсурдната диета. В края на лятото никое от момичетата не можеше да понася шампанско, сандвичи и краставици, студено розово филе от сьомга, пилешко месо с майонеза, сладолед с ванилия и ягоди, поднесени в сребърни купи.

Ходиха на състезанията край Аскот и Гудуд, наблюдаваха гребането край Хенли, надпреварата на яхтите в Каус и играта на крикет в Лордс; момичетата обаче не обръщаха почти никакво внимание на състезанията (с изключение на тениса в Уимбълдън), тъй като подобно на повечето дебютантки, бяха заети с тоалетите на присъстващите, оглеждайки ги със задоволство или ужас. Бяха на възпоменателните балове в Оксфорд и на майските забави в Кеймбридж, където в дворовете на древните достолепни колежи звучеше джазовата музика на Томи Кинсман или на някоя друга знаменитост, специално поканена за случая. През уикенда момичетата обикаляха провинциалните британски имения.

Бащата на Кейт плащаше всички сметки, а майка й стоеше настрани, за да не ги посрами, допускайки някоя фатална грешка — например вместо „ангажимент“ да каже „среща“ или пък да си служи с ножа така, че дръжката му да се вижда. С любезното съдействие на бащата на Кейт госпожа Трелони даваше обеди в апартамента си, където поднасяше омари на всички свои стари приятелки, които също лансираха дъщерите си в обществото. Междувременно делата в „Трелони“ се ръководеха от Зелма. Тя се оказа права. Не бяха необходими много усилия за превръщането на имението в санаториум. Обедите с омари бяха достъпни и за редакторите на козметични рубрики, които биха могли да споменат санаториума в своите списания, а на водещите светската хроника се изпращаха бутилки висококачествено шампанско, та евентуално да публикуват имената на момичетата в своите издания. Пейган вбеси майка си с небрежно-пренебрежителното си отношение към журналистите, като същевременно търсеше други, неподходящи според майка й, приятелства.

И двете момичета имаха свита от представителни кавалери — елегантни млади армейски офицери, облечени в черно новоизлюпени банкови служители, борсови посредници и застрахователни агенти от „Лойдс“; те всички се учеха да бъдат светски мъже, ала понякога парите им не достигаха. Възпитаните момичета внимаваха да не си поръчват прекалено скъпи ястия, а когато след танците отиваха на бар, се придържаха към старото правило да пият джин с газирана вода и лимон (особено в компанията на млади армейски офицери); освен това най-добре беше да не носят много пари в чантите си, тъй като можеха да им ги поискат в заем, а след това да не им ги върнат (особено младите армейски офицери).

Както в Швейцария, така и тук непорочността беше на почит. Привидно всички дебютантки се придържаха строго към нормите на благоприличието, но в действителност често се стигаше до учестено дишане на задните седалки на такситата, когато нетърпеливи ръце се опитваха да проникнат под розовия тюл или се ровеха под блузите и жакетчетата. Всички момичета знаеха обаче, че прекалената страст би довела до подмятания по техен адрес в офицерските столови, в клубовете и дори в нощните турски бани на Джърмин стрийт, тъй като на теория никой от младежите не харесваше „този тип момичета“, макар че на практика всеки искаше да попадне тъкмо на такова. И отново се водеха безкрайни разговори за това, „докъде може да допуснеш мъжа“. Пейган продължаваше да твърди, че не е позволила на Абдулах да стигне твърде далеч. Е, само от кръста нагоре. В което не вярваше нито Кейт, нито Максин.

— Какъв е смисълът цели три седмици да посещаваш училище за любовници, ако не те научат какво да правиш от кръста надолу? — прозя се Кейт.

През лятото на 1950 Кейт се появи два пъти в „Татлър“, а Пейган — седем, два от които с принц Абдулах. Обикновено Пейган не се интересуваше от нищо и от никого — тридесет процента от нея сякаш отсъстваха. Но когато Абдулах беше в Лондон, тя се вълнуваше и ставаше по-жива и макар да се кълнеше пред Кейт и Максин, че не е влюбена в него, в разговорите си насаме те бяха стигнали до заключението, че Пейган просто се стреми да запази репутацията си. Тя рядко знаеше предварително кога той ще се появи в „Дорчестър“ за един-два дни; понякога и другите момичета имаха честта да го видят. По това време у Абдулах се бе загнездила натрапчивата мисъл, че може да бъде убит, затова, за да излезеш с него на вечеря, трябваше да се преструваш, че се качваш на една кола, а след това изведнъж да скочиш в друга, която бързо приближава и спира до бордюра на първата; или пък ти казваха, че отиваш в един ресторант, а после те завеждаха на някоя тиха маса в дъното на съвсем различно място.

— Не ти ли се струва, че Абди е донякъде параноик? — попита Кейт. — Не мислиш ли, че цялата тази шпионска история е твърде мелодраматична?

Два дни по-късно адютантът на Абдулах се качи в официалната му кола, завъртя ключа, за да запали двигателя, и автомобилът експлодира. Остатъци от колата и от тялото на адютанта се пръснаха по целия Кенсингтън Скуеър пред къщата, която беше наета за Абдулах по време на престоя му в Лондон. След този случай Максин и Кейт вече не изпитваха толкова силно желание да играят ролята на неофициални придворни дами на Пейган, а тя самата престана да се оплаква от неочакваните промени в първоначалните планове, когато излизаше с Негово Кралско Височество.

Заедно с триста други гости на бала на Пейган и Кейт в хотел „Хайд Парк“, ознаменувал въвеждането им в обществото. Кейт и Пейган сияеха, обзети от вълнение. Пейган — в бяла атлазена рокля с бродирани светлозелени момини сълзи, а Кейт — в бледожълт тюл. Естествено, те бяха звездите на вечерта и танцуваха пред погледа на изпълнения с гордост баща на Кейт, пред майка й, която изглеждаше неспокойна в сивия си тафтен тоалет, както и пред госпожа Трелони, чието кльощаво като на птиче тяло, смалено от усилената диета, беше обвито с бронзова коприна, закупена със средства на бащата на Кейт.

По време на валса сърцето на Кейт изведнъж трепна и тя се спъна — в миг й се стори, че Франсоа, нейният швейцарски ухажор, влиза самоуверено в балната зала, придружен от момиче с бяла дантелена рокля. След това осъзна, че се е припознала, макар и лицето на мъжа поразително да напомняше за Кари Грант — същите кафяви очи и същата присмехулна усмивка. Беше дори по-привлекателен от Франсоа — по-висок и по-широкоплещест. Кейт не преставаше да го наблюдава с крайчеца на окото си. Хем копнееше да се запознае с него, хем й се искаше да избяга, колкото може по-далеч. Уж с безразличие тя се заинтересува кой е тъмнокосият младеж. Отговориха й, че е син на банкер, че се казва Робърт Солтър и че учи в Кеймбридж.

Кейт чувстваше неопределимо влечение към него, но до края на вечерта не можа да събере смелост да го доближи, въпреки че балът беше в нейна чест.

А на следващата сутрин на Уолтън стрийт беше доставено портокалово дръвче. Към него имаше прикрепена бележка, на която пишеше, че Кейт е била звездата на прекрасната вечер. Бе подписана от Робърт Солтър. Макар и да не му се беше удала възможност да танцува с Кейт, Робърт бе узнал от момичето, което го придружаваше, че Кейт няма братя и сестри, че баща й е много богат и че живеят в замък в Корнуол. Робърт я отрупа с подаръци. Знаеше, че ще трябва да започне работа в банката на баща си, веднага щом се върне в Кайро, където беше израсъл и където познаваше всички разглезени девойки, за които би могъл да се ожени, по-добре да си намеря съпруга в Англия, мислеше си той и докато наблюдаваше вихрения танц на щастливата Кейт, реши да опита късмета си с нея.

Макар и още при първата им среща да откри, че няма никакъв замък, близостта й го накара да усети нейното омайващо, странно непреодолимо сексуално излъчване. Тя съвсем не беше толкова хубава, колкото приятелката си, но той желаеше именно нея, тя бе обсебила мечтите му.

Единственият човек, с когото Кейт сподели за срещите си с Робърт, беше майка й, защото знаеше, че тя ще запази нейната тайна. Кейт бе замаяна от красотата на Робърт и от властната му изисканост.

— Той просто изглежда по-възрастен от всички ония зализани юнаци — заяви тя една сутрин на майка си, докато двете се приготвяха за поредното пътешествие до „Хародс“ за да й купят сребристи бални обувки.

— Трябва да призная, че Робърт знае как да се държи с едно момиче на публично място, което е по-важно от подвизите на ония хлапаци — съгласи се майка й.

— Няма нищо необикновено в това, да те заведат на обяд в „Савой“ — добави Кейт замислено, докато слагаше ръкавиците си от шевро, — но когато отидеш там с Робърт, всички сервитьори започват да се суетят около него. Когато си с Робърт, винаги има лимузини на изхода и всяка сутрин получаваш големи букети лилии от „Констанс Спрай“ и дребни бижута от „Асприс“ в царствени лилави кутийки, доставени от внушителен шофьор в униформа, който ти отдава чест.

Тя щракна ключалката и отвори дамската си чанта, от която се показаха златна табакера със запалка и пудриера с огледалце в същия стил, платинена гилза за червило, малък молив, украсен със скъпоценни камъни, и портфейл от крокодилска кожа. — Не че татко не може да ми купи същите, но когато те обсипват с подаръци по този начин, ами, то сякаш всеки ден е Коледа.

— Надявам се, че се държиш разумно — изгледа я продължително майка й. Имаше предвид „благоразумно“.

— О, да — излъга Кейт, затвори чантата си и щракна ключалката.