Шърли Конран
Лейс (18)

17.

Пейган не можа да дойде на сватбата, защото бе в Египет, но нищо не бе в състояние да попречи на Джуди и Кейт да присъстват. Подаръкът на Кейт бе голям къс аметист за преспапие, а Джуди поднесе очарователна гравюра, представляваща развълнувана булка със смутен поглед, вкопчена в стеснителния младоженец. Пейган изпрати красива старинна ракла от Дамаск, инкрустирана с фигури от седеф.

Максин и Шарл се ожениха в mairie^[1] на Еперне близо година, след като се бяха запознали. Максин бе в бледорозова копринена рокля с пола на пластове, като листенца на роза, и с грамадна кремава сламена шапка. Двамата с Шарл седяха на твърди столчета, докато кметът с прехвърлена през рамото обредна лента в червено, бяло и синьо, извършваше брачната церемония. След това се подписаха в гражданския регистър, което във Франция е равностойно на подписване на брачен договор. Сега вече бяха официално женени и, придружени от цялото семейство, се отправиха към „Роаял Шампан“ за обяда, който продължи до шест вечерта, когато Максин се завърна в Париж с родителите си, както повеляваше обичаят.

Църковната церемония се проведе на следващия ден в каменната, излъчваща старинен чар, черква на Еперне. Френските булки обикновено нямат нито кума, нито шаферки, но двете малки братовчедки на Максин бяха определени да бъдат enfants d’honneur^[2] и да я следват по античната каменна настилка.

Максин бе помолила Кейт да й помогне да се облече. В хотелската стая Кейт прихна, като погледна Максин, която бе обвита в пяна от прозрачни воали и с оскъдно бяло сатенено бельо.

— Бива си те, Максин, дори сватбената ти рокля е практична!

Кейт повдигна кремавото, дълго до прасците копринено манто. То бе модел на „Рафаел“, пристегнато в талията, с ред ситни перлени копчета, които се спускаха от строгата тясна, висока якичка до ръба на богато набраната долна част. Мантото беше ушито специално за сватбата в комплект с кремавата тюлена бална рокля без презрамки, но то можеше да се носи и самостоятелно, както впрочем и роклята, на състезанията в Шантий и на почти всички официални тържества на закрито.

— Ами това е най-хубавата рокля, която съм имала — аргументира се Максин — не ми се ще да я облека само веднъж.

За пръв път Максин нямаше делови вид. Изглеждаше ефирна, докато ситнеше по пътеката между тържествените каменни колони. Изпод дългото й набрано кремаво манто се пенеха вълни от кремав тюл; на главата си носеше скромно венче от цветчета, подобни на звезди. Минавайки покрай Кейт, престорено сериозната Максин бързо и сладострастно й намигна.

 

 

Веднага след завръщането им от сватбеното пътешествие Максин бе представена на всички знатни семейства в областта. Кристина продължаваше да управлява ежедневните дела на „Паради“, докато Максин установяваше нови и важни контакти. Най-много й хареса посещението в дома на Мое & Шандон, чието традиционно гостоприемство датираше от времената на Наполеон. Също както императрица Жозефина, царя на Русия, императора на Австрия и краля на Прусия, Максин бе разведена из дългите подземни изби, за да види как се нрави шампанското. Провираха се под тъмните сводове, покрити със сива и зелена патина: миришеше на влажен варовик, плесен и вкиснато вино.

— Тези пещери, изсечени във варовика под Еперне, са дълги почти сто и трийсет километра — обясни Шарл. Взе ръката на Максин и драсна с ноктите й по ронливата повърхност на стената на избата.

— Усещаш ли? Целият район, в който се произвежда шампанско, е разположен върху този особен варовик. Само на тази почва лозята раждат грозде с неповторимия вкус на шампанското. Никъде другаде по света няма такава.

Максин реши, че за толкова кратко време е чула дори прекалено много за шампанското, макар да съзнаваше, че би могло да бъде и по-лошо. В края на краищата можеше да е омъжена за фермер, който отглежда овце, за крал на консервната индустрия или за производител на железопътни стрелки. Сякаш прочел мислите й, Шарл отвърна:

— Не се притеснявай. Нямам намерение и аз да се превръщам в досадник на тема „шампанско“. Този бизнес е част от живота и наследството ми — с други думи, нося отговорност за него, но не съм градски бизнесмен. Аз съм селянин. Харесва ми да се грижа за земята си и да я обикалям с кучетата, а вечер обичам да чета или да слушам музика — просто да водя спокоен живот.

— А нощем — добави Максин, — обичаш да се любиш.

— По всяко време обичам да се любя — заяви категорично Шарл.

На следния ден той й предложи да посети неговото предприятие и да се запознае с производството на шампанско.

— Щом си жена на собственика, трябва да знаеш тези неща — рече той. — Ще се опитам да не бъде много безинтересно, скъпа.

Очертава се скучна утрин, мислеше Максин, докато обличаше светложълт спортен ленен костюм от „Кристиан Диор“ с огромна пола с остри като нож плисета и малък, силно втален жакет, който се закопчаваше отпред. В него Максин изглеждаше очарователно скромна.

— Изглеждаш много спретната и благопристойна, истинска лейди — забеляза одобрително Шарл, докато й помагаше да се качи в лагондата.

Спирачките изскърцаха, когато колата спря в каменен двор малко след Еперне. Шарл и Максин влязоха в старинното здание, което сега служеше за канцеларии. Докато прекосяваха тъмния, празен вестибюл и се качваха по стъпалата към лабораторията, Шарл обясняваше:

— Всяка фирма за шампанско се опитва да произведе вино, което винаги да има един и същ вкус и качество. Тъй като времето и реколтата се менят, това може да се постигне само с комбиниране на различни сортове грозде. — Той се спря пред една обикновена, боядисана в бяло врата. — Сега ще се запознаеш с най-важния човек във всяка фирма за шампанско: моят технолог. — Шарл й кимна да влезе. — Букетът на шампанското не може да се създаде с машина. Добрата фирма трябва да има добър технолог и дегустатор: репутацията й зависи от небцето, очите и носа му.

Влязоха в изрядно чиста лаборатория. Пред редица дървени столове бяха поставени няколко плювалника. На централната дървена маса имаше бутилки без етикети. По стените висяха табели: „Пушенето забранено“. Дотук е наистина безумно тъпо, помисли си Максин, докато я представяха на някакъв мъж с увиснало шкембе и мрачно лице с пурпурния цвят на пуешка гуша.

Le chef cave тържествено им предложи по чаша отлежало шампанско. Максин му благодари с грация и достойнство, както подобаваше на новото й положение, после Шарл я поведе надолу по стъпалата, по дългия, облицован с черно-бели мраморни плочки коридор към зле осветената зала.

Внезапно той я сграбчи за китката и я придърпа в някаква тъмна ниша под стълбите. Бързо разкопча светложълтия й жакет, бръкна в дантеления й сутиен и спря ужасеното й ахване с уста. Тя усети езика му върху своя. После Шарл се отдръпна и изрече с най-нормален глас:

— Първото бутилиране обикновено става в началото на май и тогава прибавяме мъничко тръстикова захар към комбинацията, за да започне вторична ферментация.

Започна да целува зърната на гърдите й. Максин се отпусна безволно, но щом изстена от удоволствие, Шарл изведнъж отдръпна ръцете си и я закопча сръчно като камериерка.

Отмаляла от желание, Максин прошепна:

— Не бива, наистина не бива… да правиш такива неща.

Ала думите й изобщо не звучаха убедително.

Шарл я хвана за ръката и я поведе надолу по каменните стъпала, като говореше високо:

— По време на вторичната ферментация шампанското получава шуменето си. То всъщност е газ. При ферментацията се отделя газ, което предизвиква силно налягане. Така че добрите запушалки са жизненоважни.

Без да спира гладките си обяснения, той я притегли отново в полумрака под стълбището. Притисна я към гърдите си, бръкна с дясната си ръка под светложълтата плисирана пола, дръпна гащичките й и измърмори:

— Махай ги!

— Шарл! Да не си полудял! Някой може да ни види — запротестира Максин.

— Махай ги! — изкомандва Шарл и яростно сграбчи дантелата.

Максин нервно ги събу и се опита да вдигне прозрачното жълто късче, но Шарл не й позволи да се наведе.

— Няма да ти позволя да се превърнеш в превзета малка графиня, също като сестрите ми, които през цялото време се притесняват какво ще кажат хората — изсъска той.

После замръзна — чуха приближаващи стъпки. Максин затвори очи в очакване на унижението! Стъпките доближиха и спряха. После тя чу как някаква врата се отвори и с трясък се затвори. Шарл отпусна хватката си. Максин бързо се наведе, грабна гащичките и ги напъха в ленената си чанта. Без никакво притеснение Шарл и хвана за ръка и я поведе към асансьора в дъното на залата. Гласът му бе съвсем спокоен.

— Надявам се, не си измръзнала. Вчера те предупредих, че избите са студени. Да ти взема ли палтото от колата?

Младеж в бял гащеризон се втурна да им отвори желязната решетка на вратата на двуместния асансьор.

— Не, не, Шарл, не се притеснявай — изрече Максин с потрепващ глас заради учтивото момче, което затваряше решетката зад тях.

Съпругът й натисна един зелен бутон, малкият асансьор се плъзна надолу, а ръката на Шарл — Максин бе почти сигурна, че ще стане точно така — се пъхна под полата й и палецът му започна да се движи ритмично, докосвайки плътта й. Асансьорът слизаше на тласъци. Другата му ръка бе вкопчена около голите й хълбоци, отзад полата й бе вдигната и притисната към стената. „Никога няма да мога да оправя тези плисета — помисли си Максин, — трябва да се гладят с часове.“

— Преди откритието на Дом Периньон през хиляда шестстотин шейсет и осма година бутилките са били запечатвани с платнени запушалки, потопени в зехтин, и разбира се, не са осигурявали херметичност — обясняваше подробно Шарл. „Божичко, не мога да мисля за нищо друго, освен за пръстите му. В този миг съм готова да понеса унижението, но не и да го накарам да спре.“ А Шарл продължаваше, като че ли водеше разговор с майка си. — Брилянтната идея на Дом Периньон е била да намокри късче корк, за да го направи гъвкаво, а след това да го натика в гърлото на бутилката. — Максин подскочи и потрепери, а той невъзмутимо додаде: — Коркът запечатал бутилката и предотвратил излизането на газа.

Асансьорът спря с кратко, леко потрепване. Шарл дръпна желязната решетка.

— Налягането в бутилка шампанско е почти същото като в гумите на автобус… затова и тапата е толкова важна.

Максин излезе със залитане и заприглажда полата си. Без дъх, с подкосени крака, тя закрачи из избите покрай хилядите бутилки, обърнати с гърлото надолу в клетки до обагрените в зелено варовикови стени. Шарл махна с ръка към спретнатите, блестящи редици — малките зелени войници на империята му.

— Оставяме бутилките букетирано вино в избите за една-две години, след това ги поставяме в тези специални клетки, за да може утайката да се наслои бавно върху запушалката.

— Върху запушалката — повтори Максин унесено.

Една капка от тавана падна на бузата й. Шарл сграбчи китката й, притегли я в една от слабо осветените ниши, пълни с бутилки, и отново разкопча жакета й. Този път тя не протестираше.

— Да — без сянка от вълнение потвърди Шарл. — Върху запушалката.

Издърпа я отново в главния коридор и закрачиха към редица мълчаливи мъже в тъмносини пуловери и работни комбинезони. Всички работеха с гръб към тях и бързо въртяха бутилките.

Максин наблюдаваше как бутилките бавно влизат в блестящия търбух на някаква стоманена машина. За нейно доста голямо разочарование Шарл сега се държеше безупречно. Но в миг тя се озова зад машината, чието туловище скриваше телата им от погледа на работниците. Шарл улови ръката й, притисна я към себе си и Максин усети растящата му възбуда. Сграбчи го, а той продължи да говори съвсем спокойно.

— Когато запушалката се махне, замръзналата утайка излиза залепена за нея. Умно измислено, нали?

Тялото му потреперваше от допира на пръстите й, а той нареждаше все така отегчено, с монотонния, напевен глас на екскурзовод:

— След това виното се помирисва, за да се провери дали все още е в добро състояние, и най-накрая, както ще видиш в съседната ниша, работниците му прибавят „прощалната доза“ — малко количество сладък ликьор, приготвен от старо вино и тръстикова захар. Той простена от удоволствие. След миг преминаха към следващата ниша, където Шарл взе стъкленица с ликьор и я подаде на Максин да я помирише.

— Не се слага по много, ако искаме виното да е brut^[3], обикновено най-доброто производство на всяка фирма — обясни той. — Количеството ликьор се увеличава в зависимост от това, колко сладко искаме да бъде виното: извънредно сухо, сухо, demi-doux^[4] и doux^[5], което е отвратително сладко и никога няма да бъде сервирано на масата ми.

— На нашата маса — поправи го Максин. После добави: — Сега вече и сама мога да направя една партида.

— Не си видяла последната ниша за обработка. Там се слагат нови запушалки и онези малки телчета, които ги притискат плътно в гърлата на бутилките. След това оставяме шампанското за няколко години в дъното на избата, после му слагаме етикети и го изпращаме на клиентите.

Максин погледна високия сводест тунел. От двете му страни имаше дълбоки ниши, пълни догоре с шампанско, тъмнозелените бутилки бяха обърнати с дъната към тях и образуваха безкрайни красиви плетеници. Внезапно Шарл отново я повлече настрана. Притисна раменете й към варовиковите стени. Всеки, който минаваше, можеше да ги види, но Максин вече изобщо не я беше грижа за нищо друго, освен за непреодолимото й страстно влечение към Шарл, и тяхното сексуално напрежение бързо стигна връхната си точка по същия неудържим експлозивен начин, по който тапата излита от бутилката шампанско.