Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Lace, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 4гласа)

Информация

Сканиране
Еми(2022)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan(2023)

Издание:

Автор: Шърли Конран

Заглавие: Лейс

Преводач: Фирма "Качин"

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15507

 

 

Издание:

Автор: Шърли Конран

Заглавие: Лейс

Преводач: Фирма "Качин"; Ефросина Ставрева; Йова Тодорова; Олга Стоичкова

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Редактор: Иван Димитров

Коректор: Юлиян Желиев

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15421

История

  1. —Добавяне

Част четвърта

16.

Седемнадесетгодишната Максин започна работа в Лондон в „Партридж“, в разхвърляното ателие над тихия магазин в близост до Бонд стрийт. Господин Партридж изглеждаше и се обличаше по-скоро като борсов посредник, отколкото като прочут дизайнер. Излъчваше някаква чаровна безпомощност, която караше хората да мислят, че именно те трябва да вършат работата, защото той не може; поради това персоналът му се чувстваше желан и необходим, а не просто нает на служба. Бе внимателен, любезен и начетен, но безмилостно безкомпромисен по отношение на работата си. Най-важното му качество бе изключителното чувство за цвят, съчетано с изтънчен такт и дискретност.

Задълженията на Максин, след запознаването й със сбирката от образци на „Партридж“, се състояха главно в тичане насам-натам. Взимаше мостри на бои от едно място, носеше мостри на тъкани на друго; съчетаваше образец от лимоненожълта коприна с друг от лимонен сатен. Удивително е, че има толкова много материи и тъкани и че деветдесет и девет процента от тях са направо отвратителни, мислеше Максин. Бързо я повишиха — дадоха й да изготвя таблата, с други думи, да лепи на парчета картон мостри от всички цветове, тъкани и апретури, както и снимки или рисунки на предметите, които щяха да оформят даден интериор. Максин обичаше тази работа, защото тя й позволяваше да разгръща дарбата си да подбира и съчетава цветовете с безпогрешен усет за хармония. Започна много успешно да изготвя и спецификации. Умът й бе подреден като картотека, а практичността и съобразителността й бяха незаменими в критичните ситуации, с които изобилстваше ежедневието им.

През следващите няколко месеца господин Партридж откри страстта й към стари мебели и започна да я праща „на лов“ в най-отдалечените прашни антиквариати и малко известни зали за търгове, където човек може за няколко лири да купи махагонов гардероб от Викторианската епоха със специално място за цилиндри или пък, но вече за много повече пари, шкаф-бюро с рафтове за книги и чекмеджета и с издадена средна част в почти автентичен стил „Чипъндейл“.

Но любимият й източник на мебели бе едно магазинче за антикварни предмети, известно само на познавачите, близо до облицованата с кремави плочки млекарница „Лорд Реглън“ на Понт стрийт. Магазинчето беше много тихо и тъмно. Собственикът, очарователен възрастен господин на име Джак Рефолд, имаше висок треперлив глас, тънък вкус и безупречен усет за пропорция. В неговата стаичка Максин намираше предмети, които не би видяла никъде другаде: сините, изрисувани с пера порцеланови съдове за закуска от яхтата на кралица Виктория; сватбен кукленски чеиз, опакован в миниатюрен куфар; картина с маслени бои, изобразяваща кървавата битка при Трафалгар. Повечето от най-хубавите неща бяха изпращани направо в Ню Йорк, но Максин стана постоянна клиентка, предпочиташе семплите викториански мебели, чиято боя бе изстъргана до дървото и които баба й би изхвърлила като непригодни дори за прислугата.

Една юлска привечер Максин се връщаше от „Мей феър“[1], капнала от работа. Галена от лъчите на приглушения залез на летен Лондон, тя вървеше по пътя, който прекосяваше Белгрейв Скуеър, блеснал с кремавата си елинска красота и се вливаше в Понт стрийт. При Рефолд се работеше до късно и Максин се спря да изпие чашка шери с Джак и тримата му приветливи възрастни помощници.

Сега тя вече знаеше много неща за английските и френските мебели и за цената, която американците бяха готови да плащат за тях. Джак Рефолд бе усъвършенствувал вкуса й и я бе научил какво да търси, независимо дали се касаеше за стол в стил „Шератон“ или за фруктиера от майсенски порцелан. Тази вечер Джак се косеше над една богато украсена ваза в стил „Рокингам“, която не му беше по вкуса.

— Само погледни този ужас, Максин! Запомни! Винаги търси основната форма. Трябва да е хубава. Няма да трупаш украшения на такава форма, която поначало е с лоши пропорции — нареждаше той с треперещия си глас. — Освен това е огромна! Никога не купувай нищо голямо, момиченцето ми, защото такива неща много трудно се продават отново. — Напълни чашата й и продължи. — Толкова много хора в наше време имат малки стаи. Разбира се, че ще искат малки мебели и никакви претрупани с украшения вещи, които трудно се чистят. Сър Хю Касън казва, че ако една вещ си заслужава да бъде притежавана, то тя си заслужава и да бършеш праха от нея, макар че сър Хю надали често бърше прах.

После Максин бавно закрачи към къщи, обгърната от златистия сумрак. Мислеше си колко е прекрасен животът. Но когато отключи червената входна врата, чу, че в спалнята някой хлипа. Влетя и видя Кейт да лежи на тясното легло с глава, заровена в скута на Пейган. И двете ридаеха. Пейган вдигна покритото си с червени петна лице и безмълвно подаде на Максин някакъв вечерен вестник. На последната страница една бележка от няколко реда гласеше: „Военното министерство съобщава, че младшият офицер, убит от засада от комунистически терористи в Папан, Малая, е идентифициран като Николас Клиф, син на сър Уолтър Клиф от Бартън Корт, Бартън, Шропшър“.

Максин не можеше да повярва на очите си. Смъртта нямаше място в живота й. Възрастните роднини просто изчезваха, старите котки ги взимаха да ги „приспят“, ала такова нещо не може да се случи на теб, нито на приятелите ти. Тя също избухна в плач.

— А Джуди знае ли? — подсмръкна Максин. — Последва изпълнено с ужас мълчание: в миг всички осъзнаха, че болката от загубата, която изпитваха, е нищожна в сравнение с онова, което щеше да преживее Джуди, когато научеше.

Тази нощ момичетата плакаха, докато заспаха от изтощение. И през следващите два дни хлипаха непрекъснато — сякаш всичко, от чашките за кафе до смачканите възглавници, им напомняше по някакъв начин за Ник. За тяхна изненада край на скръбната им апатия сложи бащата на Кейт. Той седна в зле осветената малка гостна и ги насърчи да говорят за Ник. След като ги изслуша търпеливо, попита:

— И как според вас този чудесен младеж би искал да се държите, когато узнаете, че е починал?

Момичетата го погледнаха въпросително.

— Мислите ли, че би искал да седите и да бездействате и само да плачете? Разбира се, че не. Би искал да продължите да живеете и да си спомняте щастливите дни, които сте прекарали заедно. Чуй, Кейт, ако ме улучи летяща бомба по време на внезапно въздушно нападение, бих искал ти и майка ти да му дръпнете един хубав рев, но никога след това да не си спомняте за мен през сълзи. Бих искал и двете да се чувствате щастливи, когато ме споменавате.

Накрая той ги убеди да излязат от сутерена и да идат на обяд в „Бъркли“, а после, тъй като имаше слънце, ги заведе да погледат патиците в Сейнт Джеймд Парк. И те се почувстваха по-добре. Не забравиха Ник, но престанаха да клюмат и да подсмърчат, щом се споменеше името му.

 

 

Пейган и Кейт, активни участнички в лондонския светски живот, представиха Максин на безбройните младежи, с които ходеха да гледат поло в Уиндзор, тенис в Уимбълдън и конни състезания в Аскот. Когато не беше на работа, Максин се возеше в лодка по Серпентината, посещаваше картинните галерии или наблюдаваше с часове неразбираемия за нея крикет. Отсядаше в английски вили, където изучаваше забележителния начин, по който англичанките се обличаха извън града: забрадка, завързана на възел под брадичката, а ла принцеса Елизабет, комплект блуза и жилетка, които никога не им бяха по мярка в раменете и ги стягаха в гърдите, чорапи, усукани около глезените, провиснала пола от туид (с полепени по нея кучешки косми), ожулена чанта от крокодилска кожа. И колкото и да е странно, се оказваше, че онзи, чиито дрехи са спретнати, добре изгладени, и чисти, е едва ли не парвеню.

Максин ходеше на танци от време на време, защото всяка сутрин в девет трябваше да е в канцеларията си. Не й допадаше това, че англичанинът очаква да прекараш цялата вечер с него, като пренебрегнеш всички останали. Максин, която беше свикнала с порядките в Швейцария и Франция, където по забавите и двата пола охотно сменяха партньорите си до среднощ, считаше, че е много отегчително да танцува и разговаря само с един мъж цялата вечер до момента на неизбежния му опит да я примами на задната седалка на спортната си кола. Не я привличаха особено тези младежи с бомбета и костюми с дълги и тесни сака от времето на Едуард VII, или пък с шапки за голф и сака от туид през уикендите: всички те се обличаха, говореха и дори се държаха и мислеха по един и същ начин.

Пейган и Кейт обичаха светския живот на Лондон, но на Максин скоро й омръзна. Беше вече une sèrieuse[2]. Предпочиташе работата пред онова, което останалите считат за забавление. Беше решила, че когато се върне в Париж, ще убеди баща си да й разреши със зестрата да наеме едно от антикварните магазинчета на улица Жакоб. Щеше да го боядиса цялото в меки маслиненозелени тонове и щеше да внася във Франция мебели като онези, които купуваше от Джак Рефолд — недостатъчно добри за изпращане отвъд Атлантика. Щеше да се специализира в стила, който французите наричат le style anglais[3] — декоративно обзавеждане, съдържащо английска интерпретация от осемнадесети век на древни индийски и китайски рисунки, съчетани със семпли мебели в стил „Адам“ или столове и дивани с удобна тапицерия, толкова различни от непрактичните, облечени със сатен столове, върху които приятелките на майката на Максин накацваха в гостните си. Французите вземаха тези елементи и усъвършенстваха детайлите — добавяха ресни и ширит, които да подхождат на завесите и покривките за легло, произвеждаха едноцветни материи за тапициране, чиито багри заимстваха от шарките на десенираните кретони. Когато тези елементи бяха налице, формулата за декоративно обзавеждане ставаше много проста: взимате основния десениран кретон и го използвате за завесите и диваните, после се спирате на два от открояващите се цветове в шарките на кретона и съобразявате с тях едноцветните материи, необходими за тапицерия на останалите мебели и за покривки на леглата. Стените се покриват с кретона или с тапети в същия десен, но е възможно и да се боядисат в някой от тоновете на мотивите, само ме в много по-блед нюанс.

В края на двегодишното си „чиракуване“ в Лондон, Максин вече можеше да постигне Le style anglais за една нощ, ала много внимаваше клиентите й никога да не узнаят за това. Бе осъзнала, че придават прекалено голямо значение на времето и подценяват таланта и опита.

Джеймс Партридж й предложи постоянна, добре платена работа при него в Лондон, но Максин предпочете да се върне в Париж и да се заеме със собствената си „кариера“, както вече тайно наричаше работата си. „Разликата между кариера и работа е тази — беше й казала Джуди един ден, — че работата не те води доникъде. Ако искаш да направиш кариера, то работата е само стъпка към крайната цел. Когато приемаш някаква работа, трябва да знаеш точно кога възнамеряваш да я напуснеш“.

— Глупости — бе възкликнала Максин. — Защо не седнеш да напишеш книга как да се усъвършенстваме, като тази на Дейл Карнеги?

Но съветът на Джуди никак не беше лош. Всъщност водена тъкмо от тази мисъл Максин напусна работа и се върна в Париж, където с удивление откри, че вместо да прави собствена кариера, след като бе напуснала „Кристиан Диор“, Джуди помага с всички сили на Ги да си извоюва име в света на модата.

Бащата на Максин се радваше много, че се е върнала. Гордееше се с английския й, да не говорим за новите й умения. Бързо откри, че му е приятно да кроят заедно планове по простата причина че Максин направи така, та те да му харесат. Отнасяше се с него като с предпочитан клиент. Баща й бе впечатлен от новите й знания и сериозно отношение, но се ужаси от нейното невежество в областта на счетоводството.

— Не разбирам защо настоя да останеш още шест месеца в Швейцария да си вземеш изпитите по търговия — рече той. — Не е чудно, че се провали! Това си беше чиста загуба на пари! Сега, като влезеш в бизнеса, ще ми се обаждаш всяка сутрин в десет часа, в течение на една година, и ще ми докладваш най-важното, което ти се е случило предния ден. Не искам да чувам повече от едно нещо. Така ще се научиш да си степенуваш задачите. Освен това, всяка събота ще ми представяш сметките си.

За изненада на баща й Максин наистина я биваше за бизнес. След месец вече имаше седемгодишен наемен договор за Жакоб номер 391. Не бе трудно да се намери помещение на тази улица, натъпкана с безброй прашни антикварни магазини от двете страни — неугледни, зле боядисани и неприветливи, посещавани главно от търговци, не и от туристи. Номер 391 представляваше тесен и мрачен, но много дълъг коридор, а в договора бе включен и апартаментът над него. Тя нарече магазина „Паради“[4] и веднага си взе помощник, защото в противен случай трябваше да затваря всеки път, когато излиза. След това намери един студент художник, който да работи на хонорар в задната част на помещението и да върши онова, което самата тя бе вършила в Лондон за Джеймс Партридж. Баща й избра счетоводител — кокалеста и доста грозна жена на име Кристина, с длъгнеста кравешка физиономия и влажни кафяви очи. Сутрин и двете отиваха в магазина още в седем и половина. Максин държеше един сгъваем шезлонг в кухничката, за да могат тя или Кристина да се опънат и да си починат половин час, когато трябваше да остават до късно.

В събота баща й й показваше как да си планира бюджета и как да изчислява предполагаемата ликвидност. Освен това я научи да разчита балансови отчети, което излезе много по-лесно и приятно, отколкото бе очаквала. За негова и за нейна изненада се оказа, че Максин притежава силна склонност към икономии и вроден търговски усет.

След шест месеца работа в магазина Кристина й връчи предложение за партньорство, подплатено с капиталовложение в брой. Кристина също имаше баща, когото бе убедила, че търговия, която носи приходи, е по-добра инвестиция, отколкото зестра в брой, още повече че тридесет и четири годишната Кристина не бе съвсем сигурна, че някога ще й потрябва зестра.

Година по-късно „Паради“ започна да приема по-големи поръчки — не само баня тук или кухня там, а цели апартаменти, малки кантори и дори една вила извън града. „Паради“ определяше и най-дребните детайли, като се започне от дръжките на вратите и се стигне до рамките на прозорците, и въпреки че се използваха модерни цветове и осветителни съоръжения, Максин се специализира в старовремския дизайн. Сега вече „Паради“ имаше двама дизайнери на пълен работен ден и помощници на хонорар.

Всеки понеделник Максин и Кристина планираха работата за седмицата и разпределяха задълженията на дизайнерите, а вечерта правеха кратко съвещание с всички служители. То се провеждаше след затварянето на магазина в шест и винаги завършваше с вечеря в ресторанта на Художествената академия, вечно пълен с весели, шумни студенти, които си похапваха здравата френски традиционни ястия. Всички обичаха тези вечери, защото напрежението сякаш се смъкваше от плещите им, можеха да се отпуснат и да поприказват свободно за работата си.

До 1953 година, когато Максин стана на двадесет и две, тя вече бе постигнала не кой знае какъв, но явен успех — магазинът започваше да носи печалба. Баща й бе доволен, но майка й се безпокоеше, защото дъщеря й не бе омъжена и при това намираше подходящите кандидати за досадни.

— Ужасно, просто неестествено! — оплакваше се тя на леля Ортанс. — Това дете не се интересува от никой мъж, освен ако не е дизайнер, клиент, потенциален клиент или някакво мърляво брадато протеже, което още учи в Художествената академия.

Ортанс кимна мъдро и заяви:

— Ще видя какво мога да направя.

 

 

Няколко месеца след този разговор леля Ортанс телефонира на Максин.

— Максин, скъпа — рече тя, — имам клиент за теб. Племенникът на една приятелка. Бедното момче току-що е наследило някакъв разнебитен замък близо до Еперне, който очевидно е в пълно безредие. Никой не е живял там от войната насам, а горкият човек няма време да се занимава с къщата. Налага му се да поеме управлението на имение, което е било занемарено по възмутителен начин през последните петнайсет години. Помислих си, че такъв проект може да представлява интерес за теб. Затова, мила моя, ако имаш желание, ще мина утре сутринта в девет и ще отидем с кола до Шазал. Мисля, че към имението има и лозя от около две хиляди и осемстотин декара, също изоставени и в жалко състояние.

Следната сутрин леля Ортанс взе Максин, която бе облякла тоалета си за омайване на клиенти — разкошен ленен костюм с цвят на праскова и малко по-тъмни обувки. Косата й — тежък златен сноп до раменете, беше прихваната на тила с голяма кордела от прасковена коприна. Излязоха от Париж в посока Шампан. Имението „Шазал“ се намираше на тринадесет километра на юг от Еперне — на границата на района Кот де Блан, който се простираше южно от Еперне, а на запад се падаше между Вертю и Оже.

На плоския връх на хълма имаше гора, а точно под нея започваха покрити с лозя склонове, които се простираха чак до златната омара на житните поля, ширнали се под тях. Мерцедесът се отклони от прашния селски път, провря се през ръждясалите крила на порта от ковано желязо, едно от които бе провиснало от пантите, и измина още половин километър по занемарена, буренясала алея покрай обрасли цветни лехи. Тъмният силует на великолепен замък с кули се открояваше като гравиран на фона на бледолилавото небе. Когато наближиха, видяха, че е със затворени капаци на прозорците и в не по-малко окаян вид. Докато изкачваше с леля си нащърбените каменни стъпала към входната врата, Максин забеляза няколко счупени керемиди от покрива да се търкалят из двора. Дръпнаха ръждясалата желязна камбанка и за свое учудване чуха металният й звук да отеква в някакъв отдалечен коридор.

Вратата отвори висок, тънък млад мъж в стар кафяв пуловер. Лицето му бе дребно и слабо, с фини черти и бръчици от смях в ъгълчетата на сивите очи. Изглеждаше изненадан и доволен, като че ли някой току-що му бе направил неочакван подарък. Поклони се, целуна им ръка и ги покани да влязат.

— Всичко е потънало в прах, затова постоянно кихам, но съм освободил място в един от салоните и от селото идва жена да го почиства. Всичко е в ужасно състояние.

Замъкът със затворените си капаци беше потискащо мрачен и пуст. Мръсната боя се лющеше, ъглите бяха оплетени в паяжина, а една от междинните врати бе изкъртена и лежеше на пода. През войната тук са били разквартирувани германци. Красивите резбовани врати бяха нацепени, в античните ламперии бяха издълбани инициали, а по стените още се четяха надраскани сквернословия. Повечето мебели били използвани като дърва за камините, с изключение на няколко неща, които германският командир зазидал на тавана с надеждата, че по-късно ще може да ги задигне за себе си.

— В областта има още само четири хубави замъка освен този. Монмор е от висока класа, както и Бруни, Марьой е по-малко внушителен, а лично на мен Лувроа не ми харесва.

Графът бе леко прегърбен и имаше дълъг врат. От време на време поглеждаше крадешком Максин. „Очаквал е да бъда по-възрастна — помисли си тя, — не иска да повери работата на толкова младо момиче, така че трябва да изглеждам делова.“ И Максин започна да си води подробни записки в големия бележник с твърда подложка, който бе взела със себе си.

Неуверен и стеснителен, Шарл дьо Шазал бе привлекателен с явната си безпомощност. Докато някой по-агресивен мъж би сметнал, че Максин е много властна, за него тя бе точно това, което му бе необходимо, и възхищението му растеше с всяка изминала минута. Максин пишеше нонстоп и в късния следобед му предложи проста, ала ефикасна система за справяне с хаоса, в който Шарл се бе оказал толкова неочаквано.

Не бе чудно, че й възложиха работата.

Почти всеки следобед в продължение на месеци тя друсаше по алеята малкото си бяло рено и всеки път до нея седеше различен парижки експерт. Най-напред земемер и архитект, после акционер, специалист по покривите, специалист по канализацията, реставратор на мебели и оценител на картини.

Всички експерти представиха докладите си в необходимия срок и всеки петък Максин и Шарл обсъждаха проекта, докато вечеряха в една пощенска станция за дилижанси от осемнадесети век в Еперне. С угасването на лятото на трапезата се появиха сърнешко и глиганско месо, постоянно имаше меко, бяло сирене „бурсо“ с остра миризма, а за пиене, разбира се, взимаха от местното бяло вино, естествено сухо и леко, със слаб привкус на лешник.

Максин със същия успех би могла да поглъща и сух хляб и вода. Въпреки дългите разисквания на поръчката, тя почти никога не забелязваше онова, което ядеше. Бе изцяло обзета от копнежа Шарл да я хареса.

Той се наслаждаваше на всяка хапка. Не ядеше много. Харесваше спокойния си начин на живот в провинцията и нямаше желание да блесне тук или там, в Париж, и да бъбри по елегантни приеми. През деня се трудеше здравата в занемарените си лозя. Общо взето, предпочиташе да прекарва вечерите си сам, четейки или слушайки музика, протегнал дългите си слаби крака пред камината. Максин го забавляваше и възбуждаше любопитството му отчасти защото беше une srieuse.

— Има да се прави толкова много — въздъхна той една петъчна вечер, когато бяха привършили с храната. — Да започнем с това, че в момента не произвеждаме достатъчно вино. От хектар трябва да получаваме средно по около пет хиляди и шестстотин литра шампанско. — Той даде знак да им донесат кафе. — Откъде знам ли? Ами, няма нищо чудно, че познавам добре теорията на бизнеса с шампанско. В края на краищата семейството ми е живяло тук от векове. Но получих възможност да приложа теорията си в практиката едва след като баща ми почина.

Замълча докато келнерът му наливаше коняк, после сложи тумбестата чаша легнала на края на масата, за да види дали е спазена мярката — конякът трябваше да стига до самия ръб, но да не се разлее.

— Повечето французи искат синовете им да влязат в семейната фирма, но баща ми изпитваше такова желание да демонстрира независимост, че не ми разрешаваше реално да участвам в бизнеса. От друга страна, не ми позволяваха да работя за някоя друга компания. Много обезсърчаващо, защото той бе решително против използването на нови методи. Знаех, че няма да живее дълго — гестапо го бе измъчвало жестоко през войната, — и никога не се възпротивих на желанията му.

Провинциалните ресторанти затварят рано и посетителите на „Роаял Шампан“ оредяваха, но Шарл продължаваше да върти празната чаша в ръцете си.

— Естествено беше да изпитва носталгия по предвоенните години. Обичаше да се преструва, че той не се е променил, че нищо не се е променило.

Донесоха сметката. Шарл я погледна (не можеше да я провери толкова бързо, помисли Максин) и я подписа, после продължи:

— За нещастие, бизнес методите му също бяха старомодни. Когато се опитвах да говоря с него по делови въпроси, твърдо ме поставяше на място. „Ще имаш достатъчно време да промениш нещата, когато умра“ — така казваше. Такива бяха желанията му и аз ги уважавах, но сега имам намерение да работя колкото се може повече, за да възстановя фирмата на рода дьо Шазал.

Шарл се поколеба, погледна Максин и изрече:

— Нашето шампанско вече не се счита за едно от най-добрите, но съм решен да променя това положение. — И сякаш уплашен тя да не му възрази, бързо продължи в своя защита: — това не е толкова безумна идея. „Лансон“ е била отначало мъничка фирма и помещенията й са били буквално унищожени през Първата световна война, но двамата синове — Виктор и Анри — са пропътували целия свят, за да получат поръчки, и са постигнали изумителен успех.

Келнерът започна да гаси лампите. Шарл разбра намека.

— Да тръгваме ли?

Макар и с неохота, Максин се съгласи, изправи се и друг келнер скочи да дръпне стола й. Шарл кимна за лека нощ и я последва към вратата, без да спира да говори:

— Не виждам защо да не опитам и аз като братята Лансон. Направили са шампанското си световноизвестно в течение на половин век, който включва две световни войни… и дълъг период на депресия.

 

 

И двамата тайно очакваха петъчните вечери с все по-голямо нетърпение и Максин се прибираше все по-късно в Париж. Трудно й бе да се разделя с Шарл, който бе започнал лекичко да я дразни за деловитостта й и който можеше да я подтикне да се смее над себе си или просто без причина. Кикотеше се, както не й се бе случвало от ученическите години.

Другите хора го мислеха за тих, сдържан и почти скучен, но не и Максин. Умението да накараш една жена да се смее е силен афродизиак и тя едва дочакваше петък вечер. В петък сутрин, когато се обличаше, винаги я обземаше напрежение. Променяше решението си поне три пъти и оставяше разхвърляни дрехи навред из стаята си. Майка й беше много доволна от тези необичайни признаци. Нерешителността по отношение на дрехите винаги значи, че има замесен мъж.

А вечерта, докато седяха на кафе и коняк в „Роаял Шампан“, Максин копнееше да я докосне. Ала той не го правеше.

Един петък разговорът им вървеше някак трудно — и двамата чувстваха, че между тях има нещо, което ги смущава. Максин остро съзнаваше, че за нея Шарл не е вече само клиент и се притесняваше от всичко, което правеше, независимо дали си чешеше главата с молива (навик, който семейството й решително осъждаше), или ядеше и пиеше, преглъщайки неочаквано шумно.

В края на следващата седмица Максин се чувстваше толкова възбудена, че едва издържаше да стои близо до Шарл. Вечерта му бе показала куп омачкани картини на коне, нарисувани с маслени бои, които бе събрала от различни места в къщата и бе струпала в един коридор. Приличаха много на онези, които Джак Рефолд беше започнал да продава в Америка. Закъсняваха за вечеря, но тя настоя той да ги види, тъй като се чудеше дали си струва да предложи няколко на Джак за оценка.

— Защо не дойдеш пак след вечеря? — попита Шарл. — Тогава можем да решим кои да пратим в Лондон.

— Ще бъда много изморена и ще се прибера прекалено късно в Париж, а колата сигурно ще се движи на зигзаг по целия път на връщане.

— Аз ще те закарам — предложи Шарл.

— Много е далеч, няма да можеш да се върнеш в Еперне, преди да съмне.

И тайничко си помисли, че той може изобщо да не се върне — единственото, което не харесваше у Шарл, бе безразсъдното му шофиране.

Вечеряха. После, след като келнерът им наля кафе, Шарл се пресегна през масата и бавно, предпазливо погали гъстата й коса, наскоро боядисана в цвят на зряло жито. Максин усети вълните на сладостното усещане да заливат главата, гърдите и слабините и. Дишаше трудно, едва си поемаше дъх, като че ли бе някъде високо над морското равнище. Шарл остави кичура да се плъзне на челото й и Максин тихо изстена. Шарл забеляза това.

— Тези късни пътувания прекалено много изтощават — прошепна той. — Защо просто не се пренесеш при мен?

— Защото родителите ми ще получат удар!

— Не, няма, ако се оженим — каза Шарл и без да снема очи от лицето й, бавно повдигна лявата й китка към устните си и започна да целува нежно бледосините венички, които водеха към дланта й.

Максин, която винаги владееше ситуацията и винаги знаеше какво точно иска да направи, остана безмълвна. Не й достигаше въздух. Не смееше да помръдне. Чувстваше се толкова слаба, че не знаеше дали ще успее да излезе от ресторанта. Не можеше да откъсне поглед от лицето му. Този път той не се усмихваше, изглеждаше необичайно сдържан.

Излязоха от ресторанта и Шарл потегли обратно към замъка. Шофираше безмълвно и с главоломна скорост. — После сграбчи ръката на Максин и все така мълчаливо я затегли след себе си, прескачаше по няколко стъпала нагоре към главния вход, без да усеща уханието на нагрята земя и топла трева в мрака. Бе изпълнен изцяло с напрежението и очакването на неудържимата страст, която преминаваше като електрически ток през сплетените им ръце.

Веднага щом се озоваха зад затворената врата, Шарл притегни Максин към себе си и впи устни в нейните, като с една ръка я притискаше, а с другата изучаваше тялото й. Нежно проследи линията на гръбнака, после леко прокара пръсти по очертанията на хълбоците й. Като я смазваше в прегръдките си, така че тя усещаше растящата му възбуда, Шарл бавно вдигна полата й и Максин усети ръката му върху голата си плът точно под гащичките, после той я пъхна под фината дантела. Максин трепереше. Никога не бе желала някого с такава сила; коленете й отмаляха, не можеше да издържа повече. Почувства твърдостта му, опряна в корема й, а пръстите му милваха потрепващите й бели хълбоци; после я притисна здраво към тялото си.

Шарл се отдръпна с усилие, пое си дъх, взе Максин на ръце, сякаш бе лека като пух, и я понесе по извитата стълба нагоре към прашната, но великолепна спалня, цялата в син брокат. Лунните лъчи падаха на сребърни снопове, докато той нежно я полагаше на старинната копринена покривка, а после буйно смъкна дрехите си и се хвърли върху нея. Максин ахна от изненада. Не бе очаквала, че кроткият, мил забавен Шарл може да бъде толкова изкусен, толкова страстен и опитен.

 

 

През следващите четири часа Максин усещаше тялото си да се движи и да откликва така, както никога не бе дори и мечтала. А после не искаше да се откъсне от Шарл. Притискаше се гола към него, разбърканата й влажна руса коса падаше върху заоблените й млечнобели гърди.

— Не искам да си ходя — шепнеше тя със сълзи в очите и се съпротивляваше, докато той нежно, но настойчиво я дърпаше от леглото, а после й помогна да се облече под светлината на луната.

— Родителите ти ще се тревожат — не отстъпваше той. — Сега ще те закарам до Париж, а утре сутринта ще говоря с баща ти.

Спряха само за момент в салона, за да вдигнат разкъсаните бели дантелени гащички и полетяха за Париж в откритата тъмнозелена лагонда на Шарл. И двамата ликуваха, докато старата спортна кола стремително прекосяваше загадъчния нощен пейзаж — странно притихнал и само техен. Облаци обвиха луната и нощта отново стана кадифеночерна, а пред тях се виеше само златната пътека, проправена от фаровете.

Профучаваха покрай редици черни тополи, през тъмни тунели от зелен мрак и се вслушваха в старинните, дрезгави животински крясъци, изпълващи нощта, толкова подобни на неясните, безпомощни звуци, които току-що бяха разнасяли сред сиянието на осветената от луната синя брокатена спалня.

Бележки

[1] Изискан квартал в Лондон. — Б.пр.

[2] Сериозно момиче (фр.). — Б.пр.

[3] Английски стил (фр.). — Б.пр.

[4] Рай (фр.). — Б.пр.