Шърли Конран
Лейс (16)

15.

Елизабет се бе навела от прозореца и махаше на хората, които се мяркаха покрай линията. Селяните, в сини работни дрехи, идещи от полето, пълно с високи царевици, избуял тютюн и полюшващи се слънчогледи, също й махаха в отговор. Пастири, яхнали конете си, размахваха камшици над стада от мързеливо преживящи едри бели волове. Като машина на времето маслиненозеленият влак препускаше през унгарската пуста, чийто вид не се беше променил почти никак за последните двеста години.

Всичко изглеждаше толкова хубаво, че Елизабет не можеше да разбере защо Феликс не беше весел, както обикновено. Седеше така, че да е с гръб към коридора, мълчеше, хапеше устни и от време на време потреперваше. Гледаше през прозореца, но като че ли не виждаше златните житни поля, нито езерото със спокойно насядалите в плоскодънните си лодки рибари, нито клоните на върбите, докосващи водата.

Анжелина дръпна Елизабет за памучната рокля. Минаваха покрай някакви сивкави кули и бойници, издигащи се над върбите.

— Почти стигнахме, дай да те среша…

На гарата в Шопрон ги чакаше чичо Шандор и за да го разпознаят по-лесно, им махаше с камшик. Беше мургав, с хубаво, изразително лице, циганска физиономия и мустаци, по-дълги от Феликсовите. След ръкостисканията за добре дошли, всички се качиха на прашната фермерска каруца, боядисана в червено. Предстоеше им едночасово возене по сенчести пътища, които криволичеха през безброй зреещи лозя. От двете страни се издигаха високи тополи.

Стигнаха фермата по здрач. Сградата беше ниска, миришещи на ванилия розови и бели олеандрови храсти растяха покрай белосаните стени, дълги нанизи тъмночервени пиперки бяха окачени да съхнат пред кухненския прозорец. Кучетата залаяха още щом чуха скърцането на колелетата. Баба Коваго забърза по двора, бършейки ръце в бялата си престилка, после задърпа децата към светещата кухня, където ги чакаше дядо Коваго — старец с оръфан черен костюм и отворена риза без яка.

На стената срещу вратата на кухнята висеше тамбурина, три стари ловни пушки, няколко икони в позлатени рамки, на които грубо оцветени светци се бяха втренчили в тавана. Имаше и две кафяви снимки на императрица Елизабет, която гледаше със сериозно изражение към кухненската лампа. На масата бяха наредени дървени съдове и огромни глинени гърнета, пълни с храна. В прихлупената стая миришеше на сирене, на подправки и невтасало вино. Почернели бутове шунка висяха от опушените рафтове, примамливо се поклащаха наниз суджук и връзки изсушени гъби.

Когато жените сложиха децата да спят и Феликс за пръв път тази вечер остана насаме с баща си, любезността на стареца се стопи.

— Защо се върна Феликс? Как смееш да поемаш такъв страшен риск — не само за себе си, но и за жена си и децата!

Феликс мълчеше. Решението му беше плод на дълги размишления. Преди три месеца, когато получи съобщение от майка си, донесено по таен канал, се бе облял в пот при мисълта за опасността, на която бе решил да се изложи. Като емигрант от войната, не му бяха дали швейцарско поданство и той не можеше официално да получи унгарски паспорт. Беше недопустим риск да отиде дори до унгарското консулство в Берн и да поиска разрешение да посети родината си. Не само че се беше бил срещу руснаците като войник в унгарската армия, но бе служил и в германската. Когато се консултира с унгарската антикомунистическа група изгнаници в Женева, те му казаха, че може да бъде арестуван още на границата и изпратен в трудов лагер за двадесет години — и то, ако има късмет!

Но след дълги спорове групата накрая се съгласи да осигури на Феликс нужните документи за пътуването, които разбира се, щяха да бъдат фалшиви. За по-голяма достоверност на версията за семейно посещение, бе решено да мине границата заедно със съпругата си швейцарка и двете швейцарчета.

До този момент, въпреки опасенията му, планът се беше оказал успешен. Седнал в осветената кухня, той вдигна глава и за пръв път се обърна към баща си като мъж към мъж, а не като любящ син.

— Знаеш защо се върнах, татко. Защото мама ми прати съобщение, с което ме викаше. Защото вие… няма да живеете вечно… И всички го знаем. Дойдох да ви видя и двамата за… още веднъж. Върнах се и защото мама иска да изведа Шандор с нас. Ето защо се върнах и ще го направя.

— Анжелина знае ли?

— Не. Така е по-сигурно.

— Шандор знае ли?

— Не още, поради същата причина.

В последвалата тишина старецът въздъхна и продума:

— Ти си храбро момче и аз се гордея с теб, но си глупав и твоята глупост ме ядосва, защото опасността не е за подценяване.

 

 

През последните две седмици децата водеха приятния, пасторален живот на унгарските селяни, който всъщност не се беше променил от времето на Средновековието. Яздеха без седла, плуваха в езерото и събираха къпини от плетищата за сладко. Заравяха пръсти в богатата на соли, влажна пръст и беряха дебели, налети гъби, покрити с роса и големи колкото детски юмрук.

Упражняваха се в акробатични номера върху батута, който чичо Шандор извади от конюшнята. Шандор подхвърляше, хващаше и инструктираше двете деца, докато те скачаха и се обръщаха върху мрежата. Крехкото, фино телце на Лили се подчиняваше на всяка негова инструкция и тя продължаваше да пори въздуха още дълго, след като Роже се умореше и се запилееше към конюшнята.

Двете деца излизаха на кратки разходки с дядо Коваго или на дълги пътешествия през гората с чичо Шандор, който носеше обяда им в кошница, привързана за гърба му. Един ден стигнаха чак до австрийската граница, която се намираше на север от фермата. Изтегнаха се на билото на хълма и хапнаха пушена наденица. Лили бе малко разочарована. Беше очаквала да види дебела червена бразда, стигаща до хоризонта — както бе представена границата в ученическите им карти. Но през боровите гори, покриващи хълма, нямаше и помен от червена бразда.

Накъдето и да погледнеха, навсякъде се виждаха само лозя, ширнали се до хоризонта. Не бяха ниски до кръста, като швейцарските, а се увиваха около забодени в земята пръти, високи по пет-шест метра. Отдалеч лозята приличаха на индиански лагер с наредени вигвами, покрити със зелени листа. Когато дойде време да се събира реколтата, Анжелина излезе на полето заедно с другите берачки. Качваха се на четириметрови стълби и обираха най-горните гроздове. Плещестият бригадир се движеше бавно покрай редовете, приведен под тежестта на големия кош, привързан за гърба му. Край всяка жена той спираше и си почиваше, докато тя изсипваше ведрото си в коша. Когато той се напълнеше, бригадирът се изкачваше по стълбата, опряна на чакащия камион и го накланяше така, че гроздовете да падат върху златистата нарастваща грамада в каросерията.

 

 

Една вечер Елизабет се втурна триумфално към Феликс и го прегърна през раменете.

— Цял ден се упражнявам. Мога да направя задно салто от портата върху мрежата.

— Сериозно?

— Е, почти.

— Или можеш, или не можеш, Лили! Твърдо „да“ или „не“. Можеш или не можеш. Направила си го или не си. Добре или лошо. Всеки знае какво е черно и какво е бяло, докато сивото може да варира в целия диапазон между тези два цвята, госпожичке. Хайде да го видим това премятане.

Същата вечер двамата братя се разходиха до местната кръчма на около три километра от фермата, за да се срещнат с хората, които познаваха от детинство. Докато се връщаха по огрения от луната път след многото приказки и бяло вино, Шандор изведнъж рече:

— Феликс, трябва да ти призная, че те мислех за глупак, понеже реши да напуснеш Унгария и най-вече, понеже рискува да се върнеш. Мислех те за глупак и защото остави фермата на мен. Но вече не съм много сигурен.

— Защо? — попита предпазливо Феликс. — Всичко изглежда хубаво, както винаги — гроздето ражда, слънцето свети, децата играят.

— Феликс, ти никога не си можел да виждаш по-далече от носа си — изсумтя Шандор. — С това, което господ ни е дал, всичко е наред, проблемът е в човешката тирания. Под повърхността, Феликс, нещата в Унгария, изглежда, се влошават. Ти не си почувствал страха в градовете. Не си забелязал, че хората се опитват да покрият бедността си и стоките не достигат. Не знаеш, че мъжете се принудиха да напуснат стопанствата си и да отидат на работа в новопостроените заводи. И затова производството във фермите е силно намаляло. Селското стопанство мина на заден план. — Шандор поспря на обляната от луна пътека, направи малко театрален пиянски жест и започна да изрежда на пръсти: — Селското стопанство е на второ място след добива на каменни въглища, химическата индустрия и производството на стомана и чугун. Руснаците ни изпращат суровините, ние ги преработваме и готовите изделия се експортират обратно в Русия, а работниците ни се блъскат за нищо. Цялата селскостопанска продукция се прибира от държавата и голяма част от хранителните продукти се изпращат в чужбина, затова няма инициативни фермери, които да произвеждат първокачествена стока, а ако реколтата е слаба, фермерът може да отиде и в затвора.

— Но. Шандор, кой ще узнае, ако продадеш свиня или коза?

— Хванат ли те да продаваш коза на черния пазар, ще получиш седемгодишна присъда. Разбираш ли как постепенно ни превръщат в роби на Русия. — Вървяха мълчешком. Шандор продължи: — Съученикът ми Янош казва, че вестниците и радиото се цензурират, а новоизлезлите книги и пиесите са груба просъветска пропаганда.

— Нищо ново не ми казваш, Шандор.

— Да де, но Янош твърди, че дори интелектуалците комунисти в Будапеща са започнали да се опълчват срещу безчовечността на руската система. Разбираш ли какво искам да кажа? — Той пак изсумтя. — Унгарските комунисти критикуват Съветския съюз.

— Чудесно.

— Но руснаците няма да го допуснат. Тайната полиция става все по-силна. — Той преметна ръка през рамото на брат си. — Миналия юни ковачът Миклош се беше напил в кръчмата и каза горе-долу същото, което аз ти разправям. На другия ден следобед дойдоха от тайната полиция, качиха го в една кола и го откараха в Будапеща. — Той изведнъж спря, припомняйки си нещо. — Никой не знае какво стана с него, но се говореше, че го откарали в главната квартира на „Аво“ на улица Андраш, а всички знаят, че на Андраш, шейсет са килиите за мъчения. Никой не очаква да види Миклош отново. Казвам ти, ако не беше фермата и двамата старци, бих тръгнал с теб, след като мине празникът на виното.

Продължиха да се поклащат по пътя, огрян от спокойната лунна светлина. Феликс не обели нито дума за плановете си, само констатира:

— Фермерите никога не умират от глад, стига да си държат устата затворена.

 

 

Между опънатите палатки сновяха продавачи и се опитваха да убедят селяните да купят нанизи свински суджуци, сладкиши и бонбони. Вътре в палатките се водеше оживена търговия на шапки, рокли, украшения, гърнета и тигани, коси и други селскостопански сечива. Предишната вечер цялата поляна около кръчмата беше гола, а сега бе осеяна с палатки и безброй селяни и селянки в ярки празнични носии — честваха деня на виното. Някои от жените бяха надянали по двадесет и пет фусти под зелените или алени поли, стигащи до върха на меките им, яркочервени кожени ботушки. Белите блузки от тънък муселин бяха богато избродирани, тесните им елечета също.

Рано сутринта жените бяха направили голям венец от грозде с вплетени полски цветя и го бяха увили с цветни панделки. Понесоха тържествено венеца от лозята към селото. След него вървеше цигански оркестър, който свиреше весели мелодии, а на опашката крачеха лозарите. Блъскайки се редом с другите, Елизабет и Роже се смесиха с пищната, шумна процесия, минаха бавно през селото и стигнаха до поляната пред кръчмата, където, както всички останали, изпиха по чаша бледозлатисто вино. След това празникът се развихри. Ръководителят на циганския оркестър отметна назад възчерната си коса и много бавно прокара лъка по струните на цигулката. Един по един се включваха и другите инструменти и музиката ставаше все по-силна и по-силна, все по-бърза и по-бърза, все по-увличаща и по-увличаща. Много скоро ботушките взеха да подрипват, полите да се въртят, ръцете да пляскат и танцьорите нададоха радостни възгласи.

— Никоя нация не може да танцува така, както танцуват унгарците! — извика чичо Шандор и обгърна талията на Анжелина. — Танцът е в кръвта ни и нищо не е в състояние да ни спре.

Колко различно е всичко от тихата, спокойна Швейцария, си мислеше Елизабет с облещени очи, докато гледаше вихъра на полите, разветите черни коси и блестящите погледи на танцьорите.

— Хайде, Лили, ще те науча да танцуваш — извика Феликс, грабна ръката й и се затича напред. С бялата си риза с широки ръкави, без яка, с яркочервения пояс, черен разкопчан елек и прилепнали по тялото му черни панталони, напъхани във високи аленочервени кожени ботуши, той изглеждаше прекрасно. Придърпа я към танцуващите, ала в миг се закова на място, направи няколко стъпки, спря отново и потръпна.

— Дявол да го вземе, не мога. Краката ми треперят. Ще трябва да почакаш Шандор.

Лили потропваше, въртеше се и обикаляше около чичо Шандор, а Феликс седеше на една пейка, изул десния си ботуш, и стискайки зъби, докато Анжелина оглеждаше крака му.

— Сигурно ме е ухапал някой комар и съм разранил пъпката с чесане. Сега трябва да се дезинфекцира. Не е нещо, за което да се безпокоиш.

Не му се искаше ухапването да му развали веселбата на празника, затова мъчително надяна ботуша си, пренебрегвайки пулсирането на крака, и се задоволи само да гледа танцьорите отстрани. Ала същата вечер се върна във фермата с каручка, теглена от един кон.

Анжелина проми крака му в бакърен леген, докато баба Коваго приготвяше лапа от хляб. Анжелина предложи да извикат доктор, но дядото не се съгласи. Чепатият старец извади черната си лула от устата и се засмя.

— Заради едно ухапване от комар? — Часовникът на златния ланец върху коремчето му леко се разтресе.

На другия ден Феликс седеше пред къщната врата. Увит в бял ленен плат, кракът му бе вдигнат на един стол. Но до вечерта се поду и на следващата сутрин той едва можеше да ходи.

Анжелина настоя да се консултират с доктор и Шандор яхна един кон и пое за Шопрон. Вечерта, когато лекарят пристигна, Феликс бе плувнал в пот, имаше висока температура и при всяко движение го пронизваше силна болка.

— Отравяне на кръвта. Трябва му пеницилин, а не хлебни лапи — изръмжа докторът, мръщейки се над смъкнатите почти до върха на носа му очила. Беше се навел над подутия зачервен крак. — Ще лежиш в леглото поне няколко седмици. Ако имаш късмет.

Анжелина написа писмо на господин Панглос, управителят на хотел „Розат“, в което му съобщаваше, че Феликс ще се върне не по-рано от края на октомври. Но причина за притеснение нямаше. В края на краищата ставаше дума за обикновено ухапване от комар.

Беше сряда, двадесет и четвърти октомври 1956. Елизабет и Роже закъсняваха за училище с цели три седмици. В ранната привечер чичо Шандор, както обикновено се отправи на трикилометровата си разходка до кръчмата. Там щеше да се срещне с учителя Янош, за да си пийнат, поприказват и попушат. Вечер вече ставаше хладно, затова Шандор бе взел дългия си избродиран овчи кожух — традиционната унгарска дреха.

Към десет часа бабата взе да мърмори:

— Тая политика! Все политиката бистрят и се наливат с вино!

В единадесет вече се отказаха да го чакат и мислеха да си лягат, но изведнъж вратата се отвори и Шандор влетя запъхтян.

— Избухна революцията! В Будапеща! Бързо, пуснете радиото! Студентите са го завзели! — Той се втурна сред вихрушка от отмествани столове и безброй въпроси към големия старовремски радиоапарат и го завъртя на радио Будапеща. Лееше се циганска музика, нямаща нищо общо с полъха на революция.

Събудена от шума, Елизабет изпълзя от леглото и мушна глава през вратата. За пръв път Феликс не й обърна внимание. Възрастните се бяха събрали около радиоапарата. Чичо Шандор избухна:

— Руснаците са назначили отново Наги за президент и в девет часа тази вечер било обявено военно положение. Чухме съобщението по радиото в кръчмата. По-късно казаха, че Наги бил поискал да му изпратят войскови части, с които да възстанови реда.

Последваха шумни възгласи.

— Наги е патриот. Никога не би го направил.

— Да, ама го е направил. Чух го с ушите си.

— Може би руснаците са го принудили.

— Хайде, Шандор, седни и ни разправи всичко от самото начало. Очевидно по това проклето радио няма да чуем нищо друго, освен музика.

— Може би трябва да се върнем в Швейцария — предложи обезпокоено Анжелина.

— Границите са блокирани и никой не може да напуска страната без разрешение на руснаците.

Ужасена, Анжелина погледна Феликс. Той закуцука към нея и я прегърна.

— Няма причина за безпокойство. Тука сме на сигурно място. Сложи Лили в леглото и стой при нея, докато заспи. А и ти си легни, мамо. Войната е мъжка работа.

Изпълнени с опасения, но послушни, жените излязоха. Тогава Шандор отсече:

— Докато не се оправи кракът ти, Феликс, ще стоиш тук и ще се грижиш за тях. Оставям ти едната пушка, а аз ще взема другите две и ще замина за Будапеща. Разпространиха съобщение, че са нужни хранителни запаси. Затова утре ще натоварим каручката. Не, татко. Те се борят и за нас и наш дълг е да им осигурим храна. Янош и аз тръгваме утре за Будапеща.

Глух за вайканията на бабата, Шандор изкара каручката още на зазоряване и впрегна коня. Натоварена с хранителни продукти, тя изглеждаше пременена като за празник на реколтата. След това се затресе надолу по калните коловози на стръмния, замръзнал черен път.

Следобеда дядото отиде до селото за новини и се върна чак с падането на нощта.

— В Будапеща агентите стреляли по невъоръжена тълпа от двайсет хиляди души, в която имало жени, деца и старци — измърмори той — и хвърлили телата в Дунава.

В неделя, само пет дни след началото на борбата, умореният, но триумфиращ глас на премиер-министъра Наги оповести по радиото, че Хрушчов се е съгласил да изтегли съветските войски. Трудно можеше да се повярва, но като че ли страната наистина се беше освободила — руските танкове напуснаха опустошените улици на Будапеща и за пръв път от десет години радиото и вестниците не бяха цензурирани.

Ала дядото бе скептично настроен и гледаше с подозрение на тези съобщения.

— Не ми се вярва руснаците да се откажат така лесно. Тук има нещо друго — настояваше той. — Като станеш на моята възраст, и ти няма да вярваш на вълците, които се правят на агънца. Въстанието, изглежда, ги е изненадало — впрочем, то изненада всички ни. Сигурно не са можели да допуснат, че ние — маджарите, след толкова време ще имаме хъс за борба. — Той запали лулата си, всмукна дълбоко и поклати глава. — Помнете ми думите, руснаците се правят на добри само за да замажат очите на западните страни. Щом врявата стихне и интересът към събитието намалее, кучите му синове ще се върнат и отново ще стъпят с ботушите си на врата ни.

И дядото се оказа прав. На първи ноември дойде зловещата новина, че стотици съветски танкове са нахлули в Унгария. Хиляди съветски войски маршируваха в и около Будапеща.

Всяка сутрин и всяка вечер в осем дядото отиваше на кон до селото, за да чака в пощата обаждане от Шандор, който бе предал, че ще се опита да позвъни в този час.

— Никакви новини все още, майко — докладваше той, — освен че стотици бежанци се стичат към границата ни с Австрия, а руските танкове ги връщат обратно и застрелват всеки, който се опита да премине оттатък. Не ще да е много лесно да се бяга в такова време: бръснещ вятър, дълбок сняг, а иде и по-лошо.

Следващият вторник, вечерта на шести ноември, в пощата пристигна бележка от Шандор.

— Не се разстройвай, майко, но са нападнали съветски танк и Шандор е ранен в дясната ръка и рамото. — Дядото не спомена, че в същата битка е убит Янош — Руснаците очевидно са наводнили Будапеща. Обстрелват сгради и стрелят по минувачи. Водят се битки и в други градове, но най-тежко е положението в Будапеща. Руснаците отново държат града в свои ръце. Също както през хиляда деветстотин четирийсет и пета. Господи, помогни ни! — Дядото тъжно додаде: — Шандор пише, че в града умирали от глад, сражаващите се вече нямали боеприпаси и медикаменти… Той ще се помъчи да си дойде и смята, че всички трябва да се опитаме да избягаме в Австрия. Репресиите щели да са ужасни и всеки трудоспособен можело да бъде откаран в съветските трудови лагери.

— За бога, Анжелина, трябва да отведеш малките някъде другаде — възкликна Феликс.

От два-три дни никой не обръщаше внимание на децата. Те, от своя страна, усещаха напрежението на големите и не им се пречкаха. Беше студено, за да излизат навън, а и по твърдата земя нямаше достатъчно сняг за игра. Научиха, че чичо Шандор е ранен и те като възрастните се плашеха.

— Окачи един фенер на прозореца и го остави да гори цяла нощ, в случай че Шандор се върне — нареди дядото, обърна се към Феликс и стисна ръцете му. — Синко, ние сме стари да ходим другаде. Тук сме родени и искаме тук да умрем, когато господ пожелае. Но вие трябва да тръгнете веднага, щом Шандор се върне. Не сме отгледали двама сина, та да ги дадем на руснаците.

Онемяла от вълнение, бабата не можеше да отмести погледа си от Феликс. Боеше се, че го вижда за последен път.

 

 

Луната се показа иззад облаците, потапяйки околността в сребърната си светлина. Малката група, придвижваща се бързо през пустото поле, покрито със сребрист сняг, стигна до някакво село и лозя, оградени с дървета. Всички бяха облечени с черни дебели балтони, а около шиите на двете деца бяха завързани картонени табелки с имената им, в случай че се изгубят, преминавайки границата. Дясната ръка на Шандор висеше на превръзка, поради което той не можеше да закопчее палтото си догоре и студеният вятър го удряше в гърдите. Феликс се подпираше на стара овчарска гега, а в другата си ръка носеше единствената останала пушка.

Беше два часът през нощта, наближаваха границата. Теренът не ги затрудняваше — вървяха предимно по нанадолнище, през разредена гора. На два пъти пресичаха заледени, хлъзгави потоци. За да не падне Елизабет сядаше на раменете на Феликс, който силно накуцваше и не биваше да стъпва на болния крак. Свърнаха по горска пътека, водеща до самата граница — Шандор знаеше, че по нея няма постове. Пътеката свършваше пред ограда от бодлива тел. Отвъд нея бе половинкилометровата ничия зона, след която имаше втора телена ограда. Там беше действителната гранична линия. Двете огради и пространството между тях се охраняваше от гранични патрули, разполагащи с обучени кучета.

Колкото и да бе парадоксално, най-сигурните места за преминаване се намираха в близост до високите кули, които маркираха граничната зона и чийто единствен пазач имаше добра видимост. Нямаше достатъчно граничари и понякога дори кулите бяха празни. Не можеха да хранят прекалено големи надежди, но ако се промъкнеха близо до някоя от тях, щяха да успеят да видят какво става и дали прожекторите светят.

Планът им бе да изчакат минаването на патрула при първата телена ограда и след това да се втурнат напред към свободата си. В идеалния случай Шандор се надяваше да разучи мястото на лунната светлина и когато луната се скрие зад облак, да се придвижат направо. По-добре би било да е облачна нощ, но нямаха избор. С всеки изминат ден щеше да става все по-опасно.

Изведнъж пред тях се изпречи първата телена ограда. Почти невидима, висока два метра и с много по-дълги и опасни бодли, отколкото тези на мрежите в селскостопанските дворове. Зад нея бе ничията зона. Тук-там снегът покриваше грапавия затревен участък, който се издигаше леко нагоре. Не можеха да видят какво има от другата му страна.

Шандор докосна брат си и безмълвно посочи надясно. Придвижиха се покрай дърветата, докато стигнаха в обсега на дървената гранична кула. Изглежда, тя се охраняваше от един човек, който бавно въртеше прожектор. Малката група се скри зад дърветата. Трябваше да са извън зоната, в която можеха да ги подушат кучетата, и все пак да са толкова близо, че да чуват какво става. За щастие, вятърът духаше откъм границата. След като патрулът минеше, щяха да се спуснат до оградата и да прережат жиците от долу нагоре. За целта носеха две лозарски ножици, предварително окаляни, за да не блестят на лунната светлина. След това щяха да се върнат в сянката на дърветата, докато прожекторният лъч отмине, а после стремително да се промушат през направената пролука и да бягат колкото се може по-бързо. Роже щеше да се хване за палтото на Шандор, а Елизабет — за Феликсовото.

Шандор вече не чувстваше краката си от студ. Рамото, вратът и гърдите го боляха, но това не бе толкова опасно. Проблемът беше накуцващият, подут, болен крак на Феликс. Шандор се измъкна безшумно напред и се притаи зад една ела.

Клоните й се люшнаха беззвучно и по раменете му се посипа сняг. Той чу далечното скриптене под ботушите на патрула, глухото ръмжене и задъханото дишане на кучетата. Промъкна се обратно до дърветата, зад които го чакаха другите, и погледна фосфоресциращия си ръчен часовник. Два и двадесет.

Стояха и вкочанясваха, докато патрулът се върне от обиколката. Трябваше да знаят на колко време минава. Анжелина нежно потърка лицата на децата с ръкавиците си, за да им възвърне кръвообращението.

Вятърът донасяше ниски гласове и тежкото дишане на кучетата. Шандор изчака патрулът да се изравни с него и надникна. Бяха двама души, с шинели и руски ушанки. Носеха автомати.

Между обходите имаше петдесет минути. Трябваше да им стигнат.

Шандор бързо се върна при останалите и им махна да тръгват напред. Луната се беше скрила зад облаците и им бе трудно да следват неясната му фигура, тичаща между преспите.

Анжелина и децата чакаха под прикритието на едно дърво, докато двамата братя пропълзяха напред до двуметровата ограда и започнаха да режат телта. Използвайки несръчно лявата си ръка, Шандор се зае с най-долния ред, Феликс със следващия.

Ножиците сякаш изобщо не бяха в състояние да прережат телта. Но изведнъж Феликс усети как тя се отпуска и разбра, че държи два срязани края. Продължи трескаво. Задъхвайки се, мъжете кълцаха ожесточено — знаеха, че от скоростта зависи животът им. Когато лъчът на прожектора се плъзна към тях, както ставаше на всеки дванадесет минути, те се хвърлиха назад към прикритието на дървото.

В момента, в който прожекторът ги отмина, изтичаха обратно, за да продължат работата. Ругаеха и дишаха тежко, докато се чу мек стържещ звук и проходът се отвори.

Приведени, двамата се запрепъваха обратно през снега до мястото, където бяха останалите. С разтуптени сърца чакаха да отмине лъчът на прожектора, за да тръгнат. Сивкавият лъч се разлюля в тъмнината, ставаше все по-светъл, колкото повече се приближаваше към тях. Отдалечи се и отново посивя. Като спринтьори на състезание, всички се втурнаха напред. Анжелина беше толкова изплашена, че не можеше да мисли за нищо друго, освен да следва Феликс.

Мъжете дръпнаха долните телове назад и децата и тя се промушиха. После с натежали от кал ботуши и палта всички тромаво се затичаха нагоре по склона.

Двадесет метра… Десет… Феликс изоставаше… Пет… Стигнаха върха на билото и се свлякоха надолу, целите в пот, задъхани.

Но разстоянието от билото до втората телена ограда се оказа непредвидено голямо. Тази част на неутралната зона бе покрита с големи камъни, по които трудно се бягаше, но пък бяха удобни за прикритие. Малката група се раздели и всички наклякаха зад първите камъни секунди преди лъчът на прожектора да ги освети.

В този момент Феликс плахо си помисли, че може и да успеят. Отново скочиха на крака и се запрепъваха по неравния терен. Изведнъж Феликс залитна, главата му се замая. Но Елизабет се бе вкопчила в палтото му и той се насили да продължи. Тогава, за негов ужас, в далечината се чу лаят на кучетата — бяха ги подушили.

Обезумял, Феликс събра всичките си сили и задърпа Елизабет. Нямаше представа къде са другите. Единствената му мисъл бе да стигне до втората ограда, преди кракът му да откаже съвсем, или кучетата да ги настигнат.

Зърна оградата — всъщност почти се блъсна в нея. Беше по-висока от първата, с повече бодли. Не можеше да я види ясно, тъй като луната се беше скрила. Докосна я, изпъшка и се дръпна назад.

По оградата течеше ток.

Разтреперан и задъхан. Феликс хвърли гегата, внимателно постави пушката на земята и бързо се наведе към Елизабет. Зашепна настойчиво:

— Лили, скъпа. Знаеш, че акробатът трябва да е изпълнителен. Сега искам да застанеш на раменете ми и да ми покажеш най-добрия скок, който някога си правила. Искам да прескочиш тази ограда. Не се приземявай така, както върху мрежата. Опитай се да се претърколиш на кълбо. Направи лошо приземяване заради Феликс. Разбра ли ме, скъпа? Много добър, много, много висок скок и приземяване на кълбо. След това веднага скачаш и се затичваш надолу по склона, докато стигнеш първата къща. Не ме чакай, скъпа, и не се обръщай назад:

Той свали ръкавиците си, за да може да я хване по-добре. Без да разбира, но послушно, Лили се качи на раменете му. Бавно, концентрирайки се, тя се изправи, пое дълбоко въздух и се извиси над оградата, сякаш тя не съществуваше.

Приземи се на четири крака от другата страна върху тънката снежна покривка.

Изправи се, чу кучешкия лай и се разколеба. После до нея долетя пресипналия глас на Феликс:

— Както ти казах, Лили! Бягай. Бягай!

И тя се затича надолу — малка сива сянка върху снега.

До телената ограда Феликс вдигна пушката и приклекна. В сумрака ясно чуваше дрезгавото хриптене на кучето и гърленото му ръмжене.

Видя го как скача отгоре му и натисна спусъка. Куршумът удари животното в рамото, но не можа да го спре — то повали Феликс на земята и с див рев, въпреки дресировката, го нападна.

Притиснат до земята от тежкото, гърчещо се тяло на подлудялото животно, Феликс усети зловонния му дъх върху лицето см. После дойде непоносимата агония — вълчакът прегриза гърлото му.