Шърли Конран
Лейс (12)

11.

Пет дни преди определената дата Ги се втурна в спалнята на Джуди. Преуморена от работа, тя бе решила да си легне рано, за да се подготви за неизбежната суматоха преди шоуто. Бе опряла лакти на перваза на прозореца, а горещия юлски ветрец разклащаше белите дантелени пердета. Двойката отсреща тъкмо бе започнала вечерната си борба.

— Откраднали са ги! Всичко пропадна! Дори аксесоарите! Взели са всичко, до последната идиотска вещ, направо са опразнили рафтовете! Шестмесечният ни труд току-що е изчезнал! Цялата ми колекция се е изпарила от шивачницата.

— Съобщи ли в полицията? — запита Джуди веднага щом осъзна, че той не се шегува.

— Разбира се. Незабавно. Но те не проявиха интерес. Тогава ти телефонирах, но хотелският телефон не е в ред, затова дотичах право тук. Задигнали са само дрехите. Странното е, че не са взели нито малкия ми сребърен сервиз за кафе, нито пишещата машина, нито топовете платове, изобщо нищо друго ценно. Само колекцията.

Хукнаха към празната шивачница.

— Ще трябва да запечатаме тази врата довечера — рече Джуди. — Не можем да оставим платовете на произвола на съдбата…

— Нощес ще спя тук — промълви Ги отпаднало. Изведнъж телефонът иззвъня и двамата подскочиха. Мъжки глас попита за Джуди.

Озадачена, тя пое слушалката от Ги.

— Джуди Джордан е на телефона.

— Ако си искате костюмите до петък, това ще струва на неговия баща осем милиона в брой — натърти някакъв непознат мъжки глас.

Линията заглъхна. Джуди погледна Ги.

— Това е изнудване! — Тя повтори съобщението, предадено й от мъжа, и жално додаде: — Ама те искат почти двайсет и девет хиляди долара.

— Откъде знае този тип, че представянето е в петък?

— Доста хора знаят, че ще покажем колекцията в петък. Фактически всеки поканен знае. По-добре се обади пак на ченгетата.

Прекараха остатъка от вечерта с полицаите. Само парижката полиция би могла да оцени, че за един дизайнер на висша мода изчезването на четиридесет и два модела, съставляващи в случая цялата му колекция, е истинска катастрофа. Ако не покажеше тоалетите си пред закупчиците, Ги не би могъл да получи никакви поръчки. На всичкото отгоре се поставяше под въпрос и неговият престиж. Без съмнение всички сериозни закупчици, както и представителите на известните издания нямаше да удостоят с вниманието си следващата му колекция. Ги щеше да изглежда като лекомислен аматьор със съмнителна репутация. Ако не успееше да представи моделите си навреме, закупчиците положително нямаше да рискуват да заявят поръчки, които надали щяха да бъдат доставени в уговорения срок. Слухът, че той е ненадежден, би се превърнал в погребален звън за професионалната му кариера.

Полицаите разпитваха Джуди до безкрайност. Наистина ли госпожицата е чула точно тези думи? Би ли могла да опише гласа? Някой от тях има ли лични врагове? Каква е търговската стойност на колекцията според стойността на дрехите? И т.н., и т.н.

Накрая Джуди и Ги се върнаха в хотела. На бялата порцеланова топчеста дръжка на вратата на Джуди висеше пазарска чанта. Вътре бе мушкатовочервената тафтена блуза, нарязана на парченца. Джуди ужасено стискаше парцалите. Изведнъж телефонът до леглото й иззвъня.

— Намери мушкатовочервената блуза, нали? Добре. Ела в кафене „Рубис“, до кланицата в четири следобед. Ще има един пакет за теб.

Два етажа по-долу Ги също бе намерил пазарска чанта, окачена на дръжката на неговата врата. Вътре бяха шафранените кадифени панталони, срязани на две.

— Да кажем ли на полицията?

— О, не! — възкликна Джуди. — Ще ни накарат да попълним още стотина формуляра. Все пак мисля, че главният обект на внимание съм аз. Хайде да се опитаме да съберем повече информация, преди да отидем пак в полицията. Да се помъчим да анализираме малкото, което знаем. — Джуди тръсна глава. — И двете телефонни обаждания бяха за мен. Защо не за теб? Всички знаят кога ще представиш колекцията си, но малцина са чували за мен и знаят къде живея. Освен това аз съм чужденка — не мога да опиша глас, който ми говори по телефона на френски. Мога да кажа само дали е женски, мъжки или детски. Така, че трябва да е някой, когото познаваме! Някой от шивачницата или закупчик, а може да е журналист или дори някой от нашите доставчици… Хайде да направим списък на хората по книгите за поръчки и доставки и по адресите на информационните издания.

На следната сутрин пред вратата на шивашката работилница бе оставен пакет, на който бе написано с молив „Джуди“. В него бе увита една топазено зелена копринена блуза, разпорена по средата.

Ги обезумя.

— Просто ни показват, че не се шегуват — обясни Джуди. — Няма да нарежат цялата колекция, защото тогава какво ще ни продадат? Виж, унищожили са две блузи и чифт панталони, но нито един жакет. Може да успеем да ги възстановим. Всички са направени от Мари, нали? — Тя замълча за момент. — Доста интересно! Нито една от трите дрехи не е ушита от Жозе. Може би на човек, който шие така прекрасно, както Жозе, сърце не би му дало да нареже собственото си произведение.

Ги не искаше да допуска, че Жозе, която бе с него още от самото начало, би могла да го обере.

— А какво ще кажем за крояча? — подхвърли Джуди, но Ги отказа да приеме мисълта, че някой от неговия малък екип би могъл да го измами, особено след като помощниците му виждаха колко много се труди, как се безпокои и внимава да не прекали с изискванията си към тях.

— После изведнъж си спомни:

— Съпругът на Жозе е разносвач на месо, а кафе „Рубис“ се намира непосредствено до кланицата! Веднъж закарах Жозе дотам, за да се срещне с него във фургончето. Предполагам, че тя дори не си спомня.

— Едва ли е съвпадение…

В четири часа същия следобед отидоха в кафе „Рубис“. Щом вратата зейна, ги връхлетя взрив от дрезгави гласове. На тавана, подпиран от тънки железни колони, мъждееха виолетови неонови светлини. На поцинкования бар се бяха облегнали къносани проститутки, окървавени касапи с бели престилки и хамали с кожени препаски на кръста.

На масата пред тях се появи чиния с мезета, които не бяха поръчвали. Имаше дебели резени пикантна наденица с подправки, късове с прясна шунка и големи зеленикави кубчета желиран пушен език с яйца. Следващите три часа двамата се залисваха, пиейки черно кафе, но нищо не се случи. Не им бе предаден никакъв пакет. Безпокойството, нервността и потиснатостта им растеше. Накрая Джуди не издържа:

— Ще отида да телефонирам на леля Ортанс и ще я помоля за съвет.

За щастие леля Ортанс си беше у дома и Джуди набързо й разказа цялата история.

— Чакай до десет часа, след това ми се обади пак. Ако и дотогава не се случи нещо, ела тук — заръча леля Ортанс.

Ала точно в девет келнерът извика:

— Vous etes Amèricaine, Mademoiselle Jordan? Tèlèphone.^[1]

Джуди отиде до телефонната кабина в дъното на кафенето. Вътре миришеше отвратително на цигари и на пот. Приличаше на дървен ковчег. Тя грабна старомодната слушалка от стената.

— Джуди Джордан на телефона — изрече хрипливо и си заповтаря: „Съсредоточи се. Вслушай се в гласа му, запиши думите, докато ги произнася.“ Но в кабината нямаше подложка за писане, а тя не можеше да държи бележника си върху стената с една ръка.

— Искаме парите утре сутринта. Постави ги в бял плик за писма и чакай в офиса си. Погрижи се да не са белязани, защото ще ги проверим. Ако се опиташ да ни изиграеш номер с ченгетата, няма повече да ни чуеш до четвъртък, защото ще бъдем заети с моделчетата.

Джуди излезе от вонящата кабина и повтори съобщението на Ги. Гласът беше доста дълбок, мъжки, груб лаещ глас. Тя не можеше да каже нищо повече, дори дали е бил преправен.

— Казал ти е „моделчетата“, а не „дрехи“? Сигурна ли си? Само професионалист може да каже така — унило заяви Ги.

Забързаха към апартамента на леля Ортанс. Тя ги чакаше в библиотеката и за тяхно учудване там бе и нейният шофьор Морис, разположил се удобно в един фотьойл с кръстосани крака. В момента си сипваше уиски със сода. Ги и Джуди отказаха да пият.

— Тогава да се разсъним с малко кафе — предложи леля Ортанс. — Прислугата си отиде, затова сама ще направя нескафе. Много е ефикасно.

— Аз ще го направя — скочи Джуди и тръгна по мрачния коридор към кухнята.

Когато се върна с кафето, я накараха да разкаже за случилото се. След това помолиха Ги да повтори цялата история, да не би да се явят някои малки различия, които можеха да се окажат от значение. Последва многозначителна пауза, нарушена от леля Ортанс.

— Знаеш ли къде живеят твоите хора? Имат ли телефон? Не? Това е добре. Хайде да посетим тази Мари, незабавно. Ги ще изрази тревогите си и желанието да узнае за колко време тя би могла да ушие двете блузи и панталоните, които трябва да бъдат заменени с нови. Всякакво извинение ще свърши работа. Целта е да я изненадаме в дома й.

Мари ги посрещна по бяла памучна нощница и книжни ролки на главата и наистина бе удивена от късното посещение на Ги. Незабавно го покани да влезе вътре и заяви, че е готова да шие денонощно.

— Зачеркни я от списъка — рече Ги, щом се вмъкна в мерцедеса. — Сега е ред на крояча. Ще го попитам дали може да остане утре в работилницата и да работи през нощта.

И отново, въпреки че беше вече почти полунощ, Ги бе поканен да влезе и кроячът веднага се съгласи да остане да работи цялата следваща нощ.

— Зачеркни и него. Сега ще посетим Жозе.

Качи се на втория етаж и позвъни. Жозе, ужасена, подаде глава иззад сивата входна врата. Ги попита дали може да влезе, но тя сепнато му отказа. Било късно, не била облечена и затова не можела да го покани, още повече че съпругът й спял и не искала да го безпокои. Щял да става много рано, за да е в кланицата в пет часа сутринта. Ги я помоли да си припомни дали някой непознат не е идвал в работилницата предишната седмица. Жозе отговори, че от полицията вече на два пъти я били разпитвали и тя им казала, че в ателието постоянно влизат разносвачи и търговски посредници. Ги отново настоя да влезе и тя отново панически му отказа.

— Утре сутринта в работилницата ще говорим за всичко, което ви интересува, но не сега. Много е късно. Не сега, господин Ги. Не смея да го събудя.

Ги й пожела лека нощ, изтрополи шумно надолу по стълбището, а след това се върна на пръсти и залепи ухото си до ключалката. Чу ниски, отсечени гласове, които се караха. Вбеси се. Беше сигурен, че костюмите му са в апартамента, понечи да разбие вратата.

После треперещ от гняв и безсилие зави зад ъгъла, където го чакаше мерцедесът, и докладва на леля Ортанс.

— Какво мислиш, Морис? — попита тя.

— Невъзможно е да е клиент, журналист или доставчик, госпожо, те не биха рискували само за осем милиона франка. По-вероятно е да е някой с нисък доход — момче разносвач или търговски посредник за платове, или някой от персонала.

— Един разносвач или търговски посредник никога няма да каже „модел“ — намеси с Ги. — Само персоналът на ателието употребява тази дума. — Той се поколеба. — Веднъж закарах Жозе до „Рубис“. Нейният съпруг работи в кланицата. Ако ще водим преговори в това кафе, той не би се набил на очи, защото, предполагам, наминава там и дори някой да го забележи, съмнявам се, че ще каже нещо на ченгетата. Това е бандитско свърталище.

— Но ако мъжът й знае, че си водил Жозе в „Рубис“, едва ли би го използвал за среща.

— Аз просто я оставих отвън. Може да не му е казала, а може и да е забравила. Знаеш, че не е особено умна, а тази вечер беше страшно изплашена. Измрънка набързо каквото й дойде наум, не ме пусна вътре и ме излъга. Каза, че мъжът й спи, а две минути след това ги чух да разговарят. Защо й е притрябвало да лъже, как мислите?

— Фактът, че е излъгала, че не е пуснала Ги вътре и че ходи в кафе „Рубис“, където ходят месарите, а мъжът й е разносвач на месо — всичко това навежда на мисълта, че е Жозе и никой друг — рече Джуди. — Да не говорим за още едно странно съвпадение — нито една дреха, изработена от Жозе, не е унищожена. Тя знае как се казвам, знае, че съм чужденка, знае, че бащата на Ги е богат и сигурно би казала „модел“, а не „дреха“.

— Като добавим ужаса, който се изписа на лицето й, когато поисках да вляза в апартамента. От уплаха започна да говори несвързано. Страх я беше от мен, но сякаш повече я беше страх от съпруга й. Защо ще я е страх, ако не е виновна?

Последва дълбокомислена пауза.

— Ако нахлуем в апартамента им, докато ги няма, дори да се окаже, че са невинни, не бихме изгубили нищо — подхвърли леля Ортанс. — Полицията няма да възбуди следствие, ако Жозе не предяви иск. При тия обстоятелства съм сигурна, че тя би предпочела да получи като компенсация стойността на една нова входна врата и един солиден рушвет в брой. Какво ще кажеш, Морис?

— Склонен съм да мисля, че е виновна, госпожо. Предлагам да нападнем внезапно апартамента по същото време, когато трябва да се предават парите. И да го направим ние, госпожо. Полицията няма да действа толкова бързо.

— Точно това е и моето мнение. Както едно време! Аз ще карам мерцедеса. Ти и Ги ще се вмъкнете. Можете да удържите на всякакви атаки. Ги трябва да отвори прозореца и да хвърли дрехите навън. Джуди ще чака на тротоара, готова да ги напъха в найлонови чували и да ги прибере в мерцедеса. Ако има усложнения, аз ще откарам колекцията, а вие ще се оправяте сами. Джуди, обуй си обувки с нисък ток, в случай че се наложи да бягаш. — Тя се обърна към Ги. — Морис е цар на тия работи, но и ти трябва да си много бърз. Ще имаш само пет минути. Това е всичко, на което можеш да разчиташ. Тъкмо ще разбереш на какво си способен за тия пет минути.

 

 

На следващата сутрин Джуди и Ги отидоха в работилницата както обикновено. Докато Ги играеше ролята на неутешимия моделиер, хората му отново се хванаха на работа. Жозе, която наистина имаше уплашен вид, се извини на Ги, задето не го е поканила да влезе.

— Няма нищо. Не трябваше да идвам. Просто бях си пийнал повечко.

Ги отиде до банката, взе оттам малка пачка банкноти и я пусна в плик, предварително напълнен с обикновени бели хартийки. Върна се в офиса. Шевните машини мълчаха, всеки бе замръзнал в очакване. Телефонът иззвъня. Беше обяд и търсеха Джуди.

— Бъди пред кино „Одеон“ в пет и пет тази вечер. Ако има някой с теб, работата няма да стане. Стой с лице към фотосите от дясната страна на киното. Парите да са в бял плик за писма. Дръж го в лявата си ръка, прилепен до тялото. И недей да се озърташ наляво-надясно. Ще вземем плика, а ти няма да мърдаш, докато не минат пет минути.

— Каква е гаранцията, че ще върнете дрехите?

— Потрябвали са ни. Веднага щом получим парите, ще ти пратим бележка, от която ще научиш къде са.

Всичко това беше повторено пред леля Ортанс.

— Умно — кимна тя. — Прожекцията свършва в пет, така, че тълпата тъкмо ще излиза от киното и около Джуди ще е лудница. Някой техен случаен познат ще е там. Джуди няма и да усети кога ще й отмъкнат плика и сигурно не ще може да разпознае човека. Разбира се, те нямат намерение да връщат колекцията. Явно си имаме работа с престъпници. Предполагам, че възнамеряват да изтърсят дрехите в Сена. Най-добре да се заемем с изненадващото нападение.

В пет без петнайсет Морис паркира мерцедеса на две пресечки от апартамента на Жозе и леля Ортанс — с морскосиньо палто, морскосиня барета и огромни слънчеви очила — седна зад волана. Обърна се към Ги, чието лице беше тебеширенобяло и весело каза:

— Справедливостта зависи от този, който диктува условията. Скъпи, запомни три неща: първо, ако те хване полицията, няма да им казваш нищо, даже името си. Само ще искаш да те свържат с моя адвокат. Второ, прави точно каквото ти каже Морис — той ще се погрижи за всичко. Просто си вършиш твоята работа, освен ако Морис не ти нареди нещо извънредно. Излизаш щом минат петте минути. Избягвай всякакви сблъсъци. Ако всичко е наред, ще чуеш три изсвирвания с клаксона, което ще е знак, че времето е изтекло. И накрая — наставнически прибави тя — помни, че просто си прибираш собствената колекция.

Леля Ортанс включи на скорост и изфорсира с трясък, от който Морис потрепери.

— Ще ударим в пет без десет, когато са най-неспокойни и мислят за онова, което става пред „Одеон“.

Пристигнаха пред къщата, в която беше апартаментът на Жозе. Джуди, също с морскосиня барета и слънчеви очила, изскочи от колата и застана на тротоара с куп торби в ръце. Следвайки Морис, Ги мина под арката, водеща към вътрешния двор, изкачи стъпалата и пое по тъмния тесен коридор. Морис се огледа предпазливо пред мръсната сива врата, след това мълчешком долепи ухо до нея, изучавайки ключалката с върховете на пръстите си. После неочаквано опря гръб на срещуположната стена, вдигна левия си крак и яростно изрита вратата. Тя се отвори рязко и Морис хлътна вътре. Транспарантите бяха спуснати. Апартаментът бе топъл и влажен. Единственият шум идеше отвън, от улицата. Мебелите бяха малко — диван на цветенца и два фотьойла, стандартна лампа с абажур от фалшив пергамент, бюфет. По стените висяха две-три икони на агонизиращи светци. Морис кимна към Ги:

— Влизай в лявата стая, аз съм в дясната.

Зад дясната врата бе малката неугледна кухня и клозетът. Лявата водеше към голяма стая. Вътре имаше двойно легло, гардероб, голяма натруфена кленова тоалетка с тройно огледало и още една лампа с абажур от имитация на пергамент, този път с керемиденочервени ресни. От спалнята се влизаше в друга, по-малка стаичка. На мъждивата светлина, която се процеждаше през спуснатите транспаранти, Ги видя малък гардероб, кухненски стол и легло, върху което бяха разхвърляни дрехите от колекцията. Той нададе триумфален вик и набързо успя да се справи с транспарантите. Морис също се втурна в стаята. Ги се наведе и видя Джуди, два етажа по-долу, застанала на няколко метра встрани. Гледаше обезпокоено нагоре. Ги извика. Щом го чу, тя веднага се затича към прозореца. Леля Ортанс запали мотора и мерцедесът бавно последва Джуди, спря, но не изключи двигателя. Ги и Морис почнаха да хвърлят дрехите през прозореца. Джуди не смогваше да ги пъха в торбите, затова дръпна задната врата на мерцедеса и взе да мушка направо вътре костюми, шапки и обувки. Неколцина удивени минувачи гледаха безмълвно. Леля Ортанс нададе три пронизителни изсвирвания с клаксона. Джуди скочи отзад в колата и се намести върху дрехите. Морис и Ги изтичаха от входната врата и се вмъкнаха на предната седалка. Леля Ортанс натисна газта и взе първия завой на две колела, при което една розова сатенена обувка и един зелен шал излетяха на тротоара.

— Спокойно, госпожо, спокойно! — рече Морис. — Точно сега една глоба за превишена скорост би била излишно усложнение.

Но леля Ортанс обичаше високите скорости. Кара като бясна до ателието за химическо чистене на Ги, където оставиха Джуди с дрехите. Джуди никога не се беше чувствала така екзалтирана. Едва сега усети сладостта на акцията. Вместо страх, изпитваше огромно задоволство. Бяха победили!

— Нищо не е загубено — докладва Ги, докато леля Ортанс караше към шивачницата. — Само перифериите на шапките са съсипани.

Леля Ортанс удари спирачките и неохотно отстъпи кормилото на Морис.

— Излишно е да намесваме полицията — рече тя небрежно, — не е по вкуса ми. Току-виж решили да задържат колекцията като веществено доказателство. Защо пък този случай да не остане просто една загадъчна мистерия?

Ги кимна и препусна по стълбите, прескачайки по две стъпала наведнъж. Надяваше се да свари Жозе, преди да е тръгнала за вкъщи. Кроячът и Мари тъкмо си бяха отишли, а Жозе пристягаше бежовия си дъждобран. Тя погледна Ги и веднага разбра, че е разкрита. С един скок той се намери до нея, хвана я през талията и я дръпна към телефона.

— Нали не искаш да викна полиция? Я по-добре ми кажи защо го направи и кой ти помогна — изсъска той през стиснатите си от ярост устни.

— Пуснете ме! Господин Ги, да не сте полудели! Пуснете ме! Ще викам!

— Викай де, аз пък ще извикам полицаите.

Тя се опита да се изплъзне от ръцете му и да го ритне, дръпна се към прозореца. Ги дишаше тежко.

— Няма да ти позволя да скочиш от прозореца, Жозе, няма смисъл. Не искам да те нараня. Единственото, което искам, е да разбера какво се е случило. Знам, че това не е твоя идея. Знам, че не си искала да го направиш. Ние си прибрахме дрехите. Бяха върху леглото в малката стая на твоя апартамент. — Учудена, тя престана да се бори и го погледна уплашено, но войнствено. — Какво ще спечеля, ако отидеш в затвора, Жозе? Аз си взех костюмите. Но искам да знам какво се е случило. Ако ми кажеш всичко, което ме интересува, може и да не се обадя в полицията. Но ако скриеш нещо, веднага ще извикам ченгетата, а това означава затвор. Затова ми кажи истината, Жозе. Това беше идея на съпруга ти, нали?

— Какво искате да кажете?

— Намерихме дрехите в твоя апартамент.

— Не беше мъжът ми! — избухна Жозе. После пак млъкна, а Ги я дръпна към телефона. — Не! Беше идея на неговия приятел Андре — той е джебчия. Никога не съм го харесвала. Мъжът ми никога не би дръзнал да извърши това. О, света Богородице, какво ще стане сега с нас?

— И кой друг ви помогна?

— Никой! Не! Не се обаждайте, господин Ги! Ще ви кажа! Нямаше никой друг!

— Андре ли телефонираше?

— Да, да, Андре се обаждаше.

— Лъжеш! — Той я дръпна за талията, а тя захленчи отново, но все още го гледаше враждебно и не се решаваше да разкрие истината. — Андре не би казал „модел“. Още една лъжа и викам ченгетата.

Жозе отново избухна в сълзи. Ги я разтърси за раменете, но тя само се разрида още по-силно. Ала когато той вдигна слушалката на телефона, плачът й секна и тя му разказа цялата история. Всичко беше много просто.

В пет часа същата вечер съпругът й чакал на петдесет метра от киното, на Шанз-Елизе. Не се доверявал на своя приятел джебчия. Планът им бил, след като грабнат парите, да слязат в метрото, да вземат който и да е влак и да стигнат до някой парк. Щели да чакат, докато се стъмни, за да има по-малко хора и да могат да си поделят парите. Мъжът на Жозе щял да прати своя дял по пощата на собственото си име, до поискване, в техния пощенски клон. И когато се почувствал сигурен, щял да отиде да си ги вземе.

Ги се задъхваше, не можеше да говори от ярост, успя само да прошепне:

— Махай се! Никога, никога, никога не се връщай тук, или ще извикам полицията.

Жозе се обля в сълзи и изчезна.

 

 

За двадесет и четири часа историята с открадването и намирането на колекцията на Ги се разнесе из целия моден свят на Париж. И въпреки че той отказа да я коментира пред репортерите, интригуващата случка бе причина на ревюто да присъстват много повече журналисти, отколкото би могло да се очаква.

Колекцията утвърди Ги като сериозен моделиер, чието развитие си струва да се следи с внимание, а не само като някакъв си богат пикльо, който си играе на мода. Джуди изведнъж откри, че ако искаш да се занимаваш сериозно с реклама, трябва да й посвещаваш цялото си работно време.

Единственият човек, който отрази вярно историята с кражбата, бе Емприс Милър. Тя бе толкова очарователна, толкова обезоръжаваща и толкова дискретно постигаше желанията си, че винаги установяваше истината — и точно затова Джуди малко се страхуваше от нея.